Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (9)

Глава девета

— Да бяхте дошли довечера, сега е много рано.

— Искам сега.

— Зор имате значи… А може би сте сбъркали адреса?

— Не, не съм сбъркал.

— И точно сега искате?

— Точно сега. И не по-късно.

Той зацъка с език и подръпна долната си устна. Беше набит, як, с валчеста, гладко избръсната глава. Говореше, като едва мърдаше език и уморено въртеше очи под клепачите. Според мен не си беше доспал. Приятелят му, който седеше в креслото зад преградата, явно също не си беше доспал. Но той изобщо не продумваше и даже не гледаше към мен. Помещението бе мрачно, спарено, с отлепен от стената цокъл. От тавана на мръсен шнур висеше посивяла от прах лампичка без абажур.

— Защо все пак не дойдете по-късно? — изфъфли валчестата глава. — Когато идват всички…

— Сега ми се ще… — скромно настоях аз.

— Щяло му се… — Той порови в чекмеджето. — Ей на, и бланки нямам… Ел, имаш ли бланки?

Ел мълчаливо се наведе и измъкна някъде изпод преградата смачкан лист хартия. Валчестата глава се прозя и каза:

— Идвате ни в туй, ни в онуй време… Никакъв народ няма, момичета също… спят още… Никаква веселба… — Той ми подаде бланката. — Попълнете и се подпишете. Ние с Ел ще се разпишем като свидетели. Дайте парите… не се безпокойте, при нас грешка няма. Някакви документи имате ли?

— Никакви.

— Това е добре.

Прегледах бланката. „С настоящото аз, долуподписаният (празно място), в присъствието на свидетелите (по-голямо празно място) настойчиво моля да бъда подложен на приемни изпитания за получаване званието член на дружеството ДОЦ. Подпис на молителя. Подписи на свидетелите.“

— Какво е ДОЦ? — попитах.

— Така сме зарегистрирани — отвърна валчестата глава, докато броеше парите.

— Но ДОЦ трябва да значи нещо?

— Един дявол знае… Това е било преди мене. ДОЦ си е ДОЦ… Ти знаеш ли, Ел? — Ел лениво поклати глава. — Хайде, не ви ли е все едно…

— Абсолютно все едно ми е — рекох аз, попълних името си и се подписах.

Валчестата глава погледна, също вписа името си, подписа се и подаде бланката на Ел.

— Изглежда, сте чужденец — каза той.

— Да.

— Прибавете и домашния си адрес. Имате ли роднини?

— Не.

— Тогава не трябва. Готово ли е, Ел? Сложи го в папката… Е, тръгваме ли?

Той вдигна преградата и ме поведе към масивна квадратна врата, останала сигурно още от времето, когато метрото е било оборудвано като атомно скривалище.

— Няма никакъв избор — рече той, сякаш се оправдаваше. Изтегли резето и с усилие превъртя ръждивата ръчка. — Ще вървите направо по коридора, а после сам ще видите.

Стори ми се, че отзад Ел се изсмя. Обърнах се. В преградата пред него бе вграден малък екран. На екрана нещо се движеше, но не разбрах какво. Валчестата глава натисна с цялата си тежест ръчката и отмести вратата. Откри се прашен проход. Валчестата глава се ослуша няколко секунди, после повтори:

— Направо по този коридор.

— А какво ще стане там? — попитах аз.

— Каквото поискахте, това и ще получите… Или може би се отказвате?

Цялата тази работа явно не бе онова, което ми трябваше, но както се знае, никой нищо не научава, докато не опита сам. Прекрачих високия праг и вратата с щракване се затвори след мен. Чух как дръпнаха резето.

Коридорът бе осветен от няколко оцелели лампи. Бе влажно, по циментовите стени беше избила плесен. Постоях, като се ослушвах, но не се чуваше нищо друго, освен как от време на време падаха капки. Внимателно тръгнах напред. Натрошената циментова настилка скърцаше под краката ми. Коридорът скоро свърши и аз се озовах в сводест бетонен тунел, където вече почти нямаше осветление. Когато очите ми свикнаха с полумрака, различих релсов път. Релсите бяха ръждиви, помежду им тъмнееха локви застояла вода. Под свода се точеха провиснали проводници. Влагата пронизваше до кости и миришеше отвратително — на мърша или на развалена канализация. Не, изобщо не бе онова, което ми трябваше. Не исках да си губя напразно времето и ми хрумна да се върна и да кажа, че ще дойда друг път. Но реших — просто от любопитство — да повървя още малко в тунела. Тръгнах надясно, където в далечината мъждукаха лампи. Прескачах през локвите, спъвах се в прогнилите траверси, омотавах се в разкъсаните кабели. Като стигнах до лампата, отново спрях.

Релсовият път бе разглобен. Траверсите се търкаляха покрай стените, а на празното платно зееха дупки, пълни с вода. После видях релсите. Никога още не бях виждал релси в подобно състояние. Някои бяха усукани като тирбушон. Излъскани до блясък, те приличаха на огромни свредели. Други с огромна сила бяха забити в платното и в стените на тунела. А трети бяха завързани на възел. Мравки полазиха по кожата ми, като видях това. Обикновени възли, възли с панделка, възли с две панделки, като връзки за обувки… Бяха сиви от обгарянето.

Погледнах напред, в дълбочината на тунела. Оттам лъхаше на гнилоч, мътните жълти светлинки на оскъдните лампи равномерно мигаха, сякаш нещо люшкано от течение, ту ги засланяше, ту ги откриваше. Нервите ми не издържаха. Разбирах, че това е само глупашка шега, но не можех да направя нищо със себе си. Клекнах и се огледах. Скоро намерих онова, което търсех — парче железен прът, дълго около метър. Взех го под мишница и тръгнах по-нататък. Желязото бе студено, влажно и грапаво от ръждата.

Полегатата мигаща светлина на далечните лампи озаряваше хлъзгавите, блестящи от влагата стени. Бях вече забелязал по тях странни кръгли следи, но отначало не им обърнах внимание, а после се заинтересувах и приближих да ги разгледам. По стената, докъдето погледът стигаше, се точеха два реда кръгли следи, на разстояние от по един метър. Сякаш по стената бе тичал слон, и то не много отдавна — в края на една такава следа едва мърдаше смачкана бяла скрипя. Стига, помислих си, време е да се връщам. Погледнах навътре в тунела. Сега под лампите ясно се виждаха черни люлеещи се гирлянди. Хванах пръта по-удобно и тръгнах напред, като се държах близо до стената.

Това също правеше впечатление. Под свода на тунела се точеха провиснали кабели, а по тях, свързани за опашките и събрани в тежки настръхнали гроздове, се полюляваха на течението стотици мъртви плъхове. Дребните им оголени зъби страшно блестяха в полумрака, вкочанените лапички стърчаха на всички страни и тези гроздове в дълги гнусни гирлянди чезнеха в тъмнината. Гъста отвратителна смрад се спускаше от свода и се стичаше по тунела — подвижна, гъста като кисел…

Раздаде се пронизителен писък и в краката ми изведнъж се хвърли огромен плъх. После още един. И още. Отстъпих назад. Те изскачаха оттам, от тъмното, където нямаше нито една лампа. И изведнъж оттам на тласъци тръгна топъл въздух. Усетих с лакътя си празнота в стената и се вмъкнах в ниша. Под токовете ми заврещя и се замята нещо живо — без да гледам, го отпъдих с желязната си пръчка. Не ми беше до плъхове, защото чух, че някой тежко и отпуснато бяга по тунела, шляпайки из локвите. Ама че се натопих, помислих си. Железният прът ми се стори толкова лек и нищожен в сравнение със завързаните на възел релси. Това не ти е летяща пиявица… И не е динозавър от Конго… Само да не е гигантопитек, всичко друго, само не гигантопитек. Толкова им е мозъкът на тези магарета — да уловят гигантопитек и да го пуснат в тунела… В тези мигове трудно съобразявах. И неочаквано, ни в клин, ни в ръкав, си помислих за Римайер. Защо ме изпрати тук? Да не би да е полудял?… Само да не е гигантопитек… Той профуча край мене толкова бързо, че не успях да го разгледам. Тунелът ечеше от галопа му. После някъде съвсем наблизо се раздаде отчаяният стържещ писък на хванатия плъх и настъпи тишина. Внимателно погледнах отвътре. Той стоеше на около десет крачки, под самата лампа, и краката ми омекнаха от огромно облекчение.

— Мозъци инициативни — едва не заревах. — Шегаджии самоуки… Как са могли да го измислят! Таланти самородни…

Той чу гласа ми и като вдигна предните си крака, изрече:

— Температурката ни ще бъде два метра тринадесет дюйма, влажност няма, което го няма — няма го…

— Повтори задачата си — казах аз, като приближих.

Той пусна със свистене сгъстен въздух от помпите си, безсмислено размаха крака и се качи на тавана.

— Слизай долу — заповядах строго — и отговори на въпроса ми.

Той висеше над главата ми сред плесенясалите проводници, този отдавна остарял кибер, предназначен за работа на астероидите, жалък и нелеп, целият в дрипи от карбонната корозия и в мастилени петна от черната подземна кал.

— Слизай долу! — изревах аз.

Той ме замери с умрелия плъх и хукна в тъмнината.

— Базалт! — викаше той, постоянно променяйки гласа си. — Псевдометаморфични породи! Аз съм над Берлин! Как ме чувате? Време е за сън!

Хвърлих пръчката и тръгнах след него. Той дотича до следващата лампа, спусна се долу и започна бързо като куче да рие бетона с работните си манипулатори. Горкият, и в най-доброто си време мозъкът му е бил способен за нормална работа само при тегло една стотна от земното, а сега той бе напълно невменяем. Наведох се над него и бръкнах под бронята му да намеря регулатора. „Ама че идиоти“ — казах гласно. Регулаторът бе сплескан, сякаш ударен от чук. Той спря да копае и ме хвана за крака.

— Стоп! — креснах аз. — Спри!

Той спря, легна на една страна и басово съобщи:

— Тоя ми омръзна до смърт, Ел. Да имаше малко бренди…

Вътре в него щракнаха контакти и засвири музика. Като съскаше и свистеше, той изпълни „Марша на ловците“. Гледах го и мислех колко е глупаво и отвратително всичко това, колко е смешно и страшно едновременно. Ако не бях астронавт, ако се бях изплашил и побягнал, той сигурно щеше да ме убие… А нали тук никой не знаеше, че съм бил астронавт. Никой. Нито един човек. И Римайер също не знаеше, че съм бил астронавт…

— Стани — казах аз.

Той забръмча и започна да рови стената, тогава се обърнах и тръгнах обратно. През цялото време, докато вървях до завоя на коридора, го чувах да трещи и дрънчи в камарата изпотрошени релси, да съска с електрожена и да дърдори глупости, променяйки гласа си.

Противоатомната врата бе вече отворена. Прекрачих прага и я тръшнах след себе си.

— Как е? — попита валчестата глава.

— Тъпо — отвърнах.

— Но аз не знаех, че сте астронавт. Работили ли сте в космоса?

— Работил съм. Въпреки всичко е тъпо. За глупаци. За неграмотни екзалтирани глупаци.

— За какви?

— Екзалтирани.

— Аа… Е, недейте така. На мнозина им харесва. А по принцип ви казах да дойдете вечерта. Малко развлечения имаме за сам човек… — Той наля уиски и прибави сода от сифона. — Искате ли?

Взех чашата и се облакътих на преградата. Със залепена на устната му цигара Ел мрачно гледаше екрана. Там се мятаха хлъзгави стени на тунела, усуканите релси, черните локви, летяха искри от електрожена.

— Това не е за мен — заявих аз. — Нека така се забавляват счетоводителите и бръснарите. Разбира се, нямам нищо против тях, но на мене ми трябва нещо, което никога през живота си не съм виждал.

— Значи сам не знаете какво искате — каза валчестата глава. — Тежък случай. Извинявам се, да не сте интел?

— А какво е това?

— Не, да не си помислите нещо, пред оная, дето ще ни прибере накрая, всички сме равни. Мисълта ми беше само, че интелите са най-капризните клиенти, това е. Нали така, Ел? Дойде, да кажем, въпросният счетоводител или бръснар и много добре знае какво иска. Иска да му се разиграе кръвта, да се поизпъчи и той, да накара момичетата да пищят, да сочат всички дупките по кожата му… Това са обикновени момчета, на всеки му се ще да се почувствува мъж. Щото какъв е нашият клиент? Особени способности няма, пък и не му трябват… Едно време например четох в една книга, поне си завиждали помежду си, на съседа, вика, всичко му е по мед и масло, а аз за хладилник не мога да събера — това търпи ли се? И се захапвали, разбираш ли — за парцали, за пари, за изгодно място… Живота си залагали! Който бил с по-здрав юмрук или с по-хитра глава, той надвивал… А сега животът стана охолен, тих, всичко има в изобилие. Къде да се изявиш? Аз не съм каракуда, аз все пак съм човек, скучно ми е, а сам нищо не мога да измисля. Че за това трябват големи способности — да измисляш! За това трябва планина от книги да прочетеш, а опитай се да ги четеш, когато ти призлява от тях… Да се прославя там в световен мащаб или да измисля нещо като машина — това и през ум няма да ми мине, а и да ми мине — каква полза? Общо взето, на никого не си нужен, даже на жена си и на собствените си деца не си нужен, ако поразмислиш, нали така, Ел? А и на теб никой не ти трябва. Ей на, умните хора ще измислят значи за теб нещо новичко, ту тези ароматери, ту транси, ту нов танц… Ето и питие ново измислили… „пор“ му викат — изцъкли очи и е доволен… А докато не се натряска, животът му прилича на дъждовна вода. Мъкне се тук при нас един интел и всеки път се оплаква — животът, вика, е блудкав, момчета… А аз оттук излизам герой! След една партия преферанс, да кажем, или „един срещу дванадесет“ съвсем по друг начин гледам на себе си. Нали така, Ел? Отново всичко ми се услажда — мадамите, кльопачката, виното…

— Да — казах аз съчувствено. — Разбирам ви добре. Но за мен и това е блудкаво.

— Слег му трябва — басово се обади Ел изведнъж.

— Какво, какво? — попитах.

— Слег, казвам.

Валчестата глава целият се намръщи.

— Я стига, Ел. Какво ти става днес…

— Да му скоча на фасона — каза Ел. — Не ги обичам тия… Всичко му е блудкаво, нищо не му е наред.

— Не го слушайте — рече валчестата глава. — Не е спал цяла нощ, уморен е…

— Не, защо? — възразих аз. — Много е интересно. Какво е това слег?

Валчестата глава отново се намръщи.

— Това е нещо неприлично, разбирате ли? — отвърна той. — Вие не го слушайте Ел, той е добро момче, обикновено, но като нищо може да наругае човека. А тази дума не е хубава. Навъдиха се сега едни, пишат я навсякъде по стените. Какви хулигани, а? Сополанковци, хабер си нямат какво е, а пишат… Ей на, вижте, стъргахме преградата… Гад някакъв я беше издълбал, ако го бях хванал, жив щях да го одера… Че при нас и жени идват.

— Ти му кажи — обърна се Ел към валчестата глава — да си намери слег и да миряса. Да открие Буба…

— Запуши я тая уста, Ел! — каза валчестата глава сърдито. — Не го слушайте…

Като чух името на Буба, отново напълних чашата си и се наместих по-удобно.

— Но какво в края на краищата е това — попитах, — някакъв таен порок?

— Таен! — басово отвърна Ел и неприятно се ухили.

Валчестата глава също се засмя.

— У нас няма нищо тайно — рече той. — Какви тайни може да има, когато народът от петнайсет години само фирка. Тези глупаци, интелите, все някакви секрети измислят… На двадесет и осми някаква бъркотия искат да организират, шепнат си, оня ден миномети закараха извън града, там ги крият, значи, като деца, ей богу! Нали така, Ел?

— Що не му кажеш — добрият обикновен момък Ел си знаеше своето, — що не му кажеш да върви по дяволите. Какво се застъпваш за него? Кажи му да върви при Буба в „Оазис“ и стига приказки.

Той хвърли на преградата портфейла ми и бланката. Допих си уискито.

— Разбира се, както искате — сериозно каза валчестата глава, — ваша работа, но ви съветвам да се държите по-далеч от тези неща. То всички може да стигнем дотам, но колкото по-късно, толкова по-добре. Не мога даже да ви го обясня, но разбирам, че е като да влезеш в гроба — никога не е късно и винаги е рано.

— Благодаря — казах аз.

— Тоя и благодари на всичко отгоре! — Ел отново се ухили. — Виждал ли си такова нещо? Да благодари!

— Удържахме си три рубли — рече валчестата глава. — А бланката скъсайте. Не, дайте, аз ще я скъсам. Не дай си боже да ви се случи нещо и полицията право тук ще довтаса.

— Ако бъдем откровени — казах, като прибирах портфейла си, — не разбирам все пак как не са ви затворили още кантората.

— Че при нас всичко е честно и почтено — отвърна валчестата глава. — Ако не искаш — никой не те кара насила. А ако ти се случи нещо — сам си виновен.

— Наркоманите също никой не ги насилва — възразих аз.

— Е, намерихте с какво да сравнявате. Наркотиците са бизнес, користно нещо…

— Ами хайде, довиждане — казах аз. — Благодаря ви, момчета. Къде казахте да търся Буба?

— В „Оазис“ — избоботи Ел. — Снекбара. Изчезвай.

— Много си учтив, приятелче, чак сърцето ми се къса.

— Изчезвай, изчезвай — повтори Ел. — Интел миризлив.

— Не се вълнувай, драги — рекох, — ще вземе да ти се появи някоя язва. Пази си стомаха, по-скъпо от стомаха нямаш. Нали така?

Ел започна бавно да се надига зад преградата и аз си тръгнах. Отново ме заболя рамото.

На улицата валеше едър топъл дъжд. Листата на дърветата блестяха мокри и весели, миришеше на свежест, озон и буря.

Спрях такси и казах — „Оазис“. По цялата улица струяха свежи ручейчета и градът бе толкова красив и уютен, че бе неприятно даже да се мисли за плесенясалото изоставено метро.

Дъждът плющеше с пълна сила, когато изскочих от колата и прескачайки тротоара, нахлух в „Оазис“. Беше пълно с народ, почти всички се хранеха, даже барманът зад плота сърбаше супа, наместил паничката си между чашите. Тези, които се бяха наобядвали, пушеха и разсеяно гледаха към улицата през залятата от вода витрина. Приближих се до плота и тихо попитах тук ли е Буба. Барманът сложи лъжицата и огледа залата.

— Не — каза. — Но вие се наобядвайте, той скоро ще дойде.

— Колко скоро?

— След около двадесет минути, до половин час.

— Аха — рекох. — Тогава ще обядвам, а после ще ви се обадя и вие ще ми го покажете.

— Ъхъ — измърмори барманът и се върна към супата си.

Взех поднос, избрах си нещо за ядене и седнах до прозореца, по-далеч от другите посетители. Исках да поразмисля. Бе се събрал достатъчно материал за анализ. Струваше ми се, че кръгът се затваря. Кутийките с „Девон“ в банята. Порестият нос говореше за Буба и за „Девон“ (шепнешком). Добрият обикновен момък Ел говореше за Буба и за слег… Ясно очертан кръг: банята — „Девон“ — Буба — слег. Нещо повече. Почернелият от слънцето мускулест момък ме предупреди, че девонът и всичко останало е гадост над гадостите, а адептът на социалния мазохизъм с валчестата глава не виждаше разлика между слега и гроба. Като че ли всичко съвпада. Като че ли е онова, което търсим… И ако е така, Римайер правилно ме изпрати при риболовците… Римайер, казах си. Защо ме изпрати при риболовците, Римайер? При това заръча да не капризнича и да правя каквото ми наредят… Нали не знаеше, че съм астронавт, Римайер. А даже и да знаеше, нали там има не само един смахнат кибер, там има партии преферанс и „един срещу дванадесет“. Нещо не ти харесах, Римайер… С нещо ти попречих. Но не, казах си, това не може да бъде. Просто ти не ми се довери, Римайер. Просто аз още нещичко не зная. Например не зная какъв е тоя Оскар, който търгува в курортния град с „Девон“ и който е свързан с теб, Римайер. И сигурно преди нашия разговор в асансьора ти си се срещал с него… Не искам да мисля за това. Той лежи като мъртвец, а аз му хвърлям такива ужасни обвинения и той даже не може да се оправдае… Изведнъж почувствувах неприятен студ отвътре. Е, добре, ще изловим тази шайка. И какво ще се измени? Трансито ще остане, клепоухият Лен както преди няма да спи нощем, Вузи ще се прибира вкъщи ужасно пияна, а митничарят Пети, кой знае защо, ще пада по очи в натрошени стъкла… И всички ще се грижат за „благото на народа“. Едни ще ги поливат със сълзотворен газ, други ще ги забиват до шия в земята, трети ще ги превръщат от маймуни в нещо, което напълно може да мине за хора… А после трансито ще излезе от мода и на народа ще подарят супертранси, и вместо конфискувания слег ще подхвърлят суперслег. Всичко ще бъде за благото на народа. Весели се, Страна на глупаците, и не мисли за нищо!…

На съседната масичка се настаниха с подносите си двама души в пелерини. Единият от тях ми се стори сякаш познат. Имаше породисто високомерно лице и ако не беше дебелият бял лейкопласт на лявата му скула, непременно бих го познал — във всеки случай такова усещане имах. Вторият беше румен, силно плешив човек, с неспокойни жестове. Те разговаряха тихо, но не защото искаха да скрият нещо, и отлично се чуваха от мястото, където седях.

— Разберете ме правилно — настояваше руменият, като припряно унищожаваше шницела. — Изобщо не съм против театрите и музеите. Но асигнациите за градския театър през миналата година останаха недоизползвани, а в музеите ходят само туристи…

— И крадците на картини — вметна човекът с лейкопласта.

— Оставете това, моля ви. Ние нямаме картини, които си струва да бъдат откраднати. Слава богу, засега още не са се научили да синтезират сикстински мадони от стърготини. Искам да ви обърна внимание на това, че разпространението на културата в наше време трябва да върви по съвсем друг път. Културата трябва не да влиза в народа, а да излиза от него. Народни хорови капели, самодейни кръжоци, масови игри — ето какво е нужно на нашата публика…

— На нашата публика й трябва добра окупационна армия — рече човекът с лейкопласта.

— Ах, не говорете така, моля ви, та вие не мислите така… Обхватът на населението в кръжоци е недопустимо нисък. Боела ми се оплакваше вчера, че на четенията й идва само един човек, и то, изглежда, с матримониални намерения. А ние трябва да отвличаме народа от трансито, от алкохола, от сексуалните развлечения. Трябва да повдигаме духа…

— Какво искате от мене? — прекъсна го човекът с лейкопласта. — Да подкрепя днес вашия проект срещу това магаре, нашия уважаем кмет? За бога! Абсолютно ми е все едно! Но ако искате да знаете мнението ми за духа, то дух няма, скъпи господин съветник! Духът отдавна е загинал! Удави се в тлъстия търбух. И на ваше място аз бих се съобразявал с това и само с това!

Руменият човек изглеждаше сразен. Известно време мълча, после се завайка:

— Боже мой, боже мой, с какво сме принудени да се занимаваме! Но кажете, нали някой все пак лети към звездите! Някъде строят мезонни реактори! Някъде създават нова педагогика! Боже мой, съвсем скоро разбрах, че ние даже не сме провинция, ние сме резерват! В очите на целия свят ние сме резерват на глупостта, невежеството и порнократията. Представете си, в нашия град втора година живее професор Рубинщайн. Социален психолог, световноизвестен. Той ни изучава като животни… „Инстинктивната социология на разлагащите се икономически формации“ — така се нарича трудът му. Интересува го човекът като носител на първобитни инстинкти и ми се оплака колко трудно му е било да събира материал в страните, където инстинктивната дейност е изопачена и потисната от възпитателната система. А у нас той е на върха на щастието! Според думите му у нас изобщо не съществува друга дейност освен инстинктивната. Бях оскърбен, беше ми срамно, но боже мой, какво можех да му възразя?… Вие ще ме разберете. Вие сте умен, приятелю, зная, че сте студен човек, но не мога да повярвам, че до такава степен ви е все едно…

Човекът с лейкопласта високомерно го гледаше и изведнъж бузата му трепна. Веднага го познах — бе същият тип с монокъла, който снощи при меценатите така ловко ме обля със светещата гадост. Ах, ти, кучи сине! — помислих си. — Ах, ти, крадецо! Окупационна армия му трябвала! Духът, виждате ли, се удавил в тлъстини…

— Извинете, господин съветник — гнусливо произнесе човекът с лейкопласта. — Разбирам всичко и именно затова ми е съвършено ясно, че около нас е маразъм. Последни конвулсии. Еуфория.

Станах и се приближих до тяхната масичка.

— Ще разрешите ли? — попитах.

Те учудено ме изгледаха. Седнах.

— Моля да ме извините — казах. — Всъщност аз съм турист и съм отскоро тук, а вие, струва ми се, сте местни хора и имате някакво отношение към градското управление… Затова се реших да ви обезпокоя. Все чувам наоколо — меценати, меценати… А какво е това, никой не може да ми обясни като хората…

Бузата на човека с лейкопласта отново трепна. Очите му се разшириха — той също ме позна.

— Меценатите ли? — отзова се руменият съветник приветливо. — Има, има такава варварска организация у нас. Много жалко, но има. (Аз кимах и разглеждах лейкопласта. Моят познат вече се бе съвзел и с предишния си високомерен вид ядеше желе.) Всъщност това са съвременни вандали. Просто ми е трудно да намеря друга дума. Те купуват с вноските си откраднати картини, скулптури, ръкописи на непубликувани книги, патенти и ги унищожават. Представяте ли си колко е отвратително? Те изпитват някаква патологична наслада от унищожаването на шедьоври на световната култура. Събират се в голяма, добре облечена тълпа и бавно, премислено, сладострастно унищожават…

— Ай-ай-ай-ай! — казах аз, без да свалям очи от лейкопласта. — Та такива трябва да се бесят с главата надолу.

— Ние ги преследваме! — възкликна руменият съветник. — Законът ги преследва. За съжаление не можем да преследваме артиците и гнусниците, те всъщност не нарушават никакви писани закони, но що се отнася до меценатите…

— Свършихте ли вече, господин съветник? — попита човекът с лейкопласта. Мене ме игнорира.

Руменият се сепна.

— Да-да, време е да вървим. Извинете — обърна се той към мен, — имаме заседание в градската управа…

— Барман! — с метален глас викна човекът с лейкопласта. — Моля ви, повикайте такси.

— Отдавна ли сте в града? — попита руменият.

— Втори ден — отговорих.

— И на вас… харесва ли ви?

— Красив град.

— Мда — измънка руменият.

Помълчахме. Човекът с лейкопласта нахално сложи на окото си монокъла и измъкна цигара.

— Боли ли? — попитах съчувствено.

— Кое именно? — надменно процеди той.

— Скулата — казах. — И освен това трябва да ви боли черният дроб.

— Мене никога нищо не ме боли — отвърна той и монокълът му блесна.

— Нима се познавате? — учуди се руменият.

— Слабо — рекох аз. — Неотдавна поспорихме за изкуството.

Барманът се обади, че таксито е дошло. Човекът с лейкопласта веднага стана.

— Да вървим, господин съветник — каза той.

Руменият объркано ми се усмихна и също стана. Тръгнаха към изхода. Изпратих ги с очи и се отправих към бара.

— Бренди? — попита барманът.

— Именно — отвърнах. Бях вбесен. — Кои са тези хора, с които току-що разговарях?

— Плешивият е съветник в градската управа, с културата се занимава. А онзи с монокъла е касиерът на градската банка.

— Касиер — рекох аз. — Гад е той, а не касиер.

— Хайде бе? — каза барманът с интерес.

— Хайде, я. Буба дойде ли?

— Още не. И какво станало с касиера?

— Гад и толкова — отвърнах аз. — Крадец.

Барманът се замисли.

— Напълно е възможно — каза. — Изобщо той е барон. Бивш, разбира се. Маниерите му наистина са гадни. Жалко, че не отидох на изборите, можех да гласувам против него… А на вас какво ви е направил?

— Той на вас го е направил — избухнах аз. — А аз пък на него направих нещо. И пак ще му направя. Това е положението.

Барманът кимна, без да разбира нищо, и рече:

— Ще повторим ли?

— Добре — отвърнах.

Той ми наля бренди и съобщи:

— Ето че и Буба дойде.

Обърнах се и без малко не изтървах чашата. Познах Буба.