Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (5)

Глава пета

Вървях бавно, като не излизах от сянката на дърветата. Много рядко ме задминаваха автомобили. Една кола спря, шофьорът отвори вратата, наведе се навън и повърна. После изруга вяло, изтри устата си с длан, захлопна вратата и отмина. Не беше млад, червендалест, с пъстра риза на голо. Римайер навярно се бе пропил. Много често се случва — човек се старае, работи, смята, че е ценен работник, допитват се до него и го дават за пример, но точно в момента, когато е нужен за конкретна работа, изведнъж се оказва, че е подпухнал и се е отпуснал, че го посещават леки момичета и от сутринта мирише на водка… Вашата работа не го интересува и в същото време е постоянно зает, постоянно се среща с някого, разговаря объркано и неясно и не може да ви бъде в помощ. А после, докато мигнете, той вече е в болницата за алкохолизъм, в лудницата или под следствие. Или изведнъж се жени — странно и нелепо, и от тази женитба явно намирисва на шантаж… И остава само да се каже: „Лекарю, излекувай себе си…“

Добре ще е все пак да открия Пек. Пек е твърд, честен човек и винаги знае всичко. Още не сте успели да свършите с техническия контрол и да излезете от кораба, а той вече е на „ти“ с дежурния готвач на базата, включва се вещо в разнищването на конфликта между командира Следотърсачов и главния инженер, не могли да разделят някакъв трозер, техниците вече организират вечеринка в негова чест, а заместник-директорът се съветва с него, като го дръпва в ъгъла… Незаменимият Пек! А това е градът, в който се е родил и преживял една трета от живота си.

Намерих телефонна будка, позвъних в бюрото за обслужване и помолих да ми дадат адреса или телефона на Пек Зенай. Казаха да почакам. В кабинката, както винаги, миришеше на котки. Пластмасовата масичка бе изписана с телефонни номера, физиономии и неприлични рисунки. Някой явно с нож бе изрязал дълбоко с печатни букви непознатата дума „СЛЕГ“. Открехнах вратата, за да не е така задушно, и се загледах в отсрещната, сенчеста страна на улицата, където някакъв барман с бяла куртка и навити ръкави пушеше пред входа на заведението си. После ми съобщиха, че Пек Зенай, по данни от началото на годината, живее на адрес: улица „Свобода“ 31, телефон 11–331. Благодарих и веднага набрах номера. Непознат глас ми съобщи, че имам грешка. Номерът на телефона е верен и адресът също, но Пек Зенай не живее тук, а ако е живял по-рано, не се знае кога и къде е заминал. Дадох отбой, излязох от кабинката и минах на сенчестия тротоар отсреща.

Барманът улови погледа ми, оживи се и каза отдалече:

— Заповядайте!

— Нещо нямам мерак — отвърнах.

— Какво, опъва ли се мръсницата? — попита барманът съчувствено. — Влезте, какво толкова, ще поговорим… Скука.

Спрях.

— Утре сутринта — казах, — в десет часа, в университета ще има лекция за философията на неооптимизма. Ще говори знаменитият доктор по философия Опир от столицата.

Барманът ме слушаше с жадно внимание, даже престана да пуши.

— Гледай ти! — рече той, като свърших. — Докъде стигнаха, а? Онзи ден разгониха момичетата от нощния клуб, а сега значи имат лекции. Ще им дадем ние едни лекции!

— Отдавна трябваше — намесих се аз.

— Не ги пускам тук — продължи барманът все по-оживено. — Имам остро око. Още щом се приближи до вратата, разбирам — интел. Момчета, казвам, идва интел! А момчетата ни са сякаш подбрани, самият Дод всяка вечер след тренировка сяда при мене. И той значи става, посреща този интел на вратата, после не знам какво си говорят там, обаче оня си обира крушите. Наистина някой път ходят на групи. Е, тогава, за да няма, значи, скандал, мандалото на вратата, нека чукат. Нали така?

— Нека — казах аз. Той вече ми омръзна. Има хора, които омръзват необикновено бързо.

— Какво — нека?

— Нека чукат. Чукай значи на всяка врата.

Барманът предпазливо ме погледна.

— Я, хайде, вървете си — каза изведнъж той.

— А не може ли, значи, да пийнем по чашка? — предложих аз.

— Вървете, вървете — повтори той. — Тук няма да ви обслужат.

Известно време се гледахме един друг. После той избърбори нещо, отстъпи назад и затвори след себе си стъклената врата.

— Не съм интел — казах. — Аз съм беден турист. Ама богат!

Той ме гледаше, притиснал нос на стъклото. Направих движение, сякаш обръщам чашка. Той каза нещо и отмина в дъното на заведението. Виждаше се как се щура насам-натам между празните масички. Заведението се наричаше „Усмивка“. Усмихнах се и продължих нататък.

Зад ъгъла се оказа широка магистрала. До банкета стоеше огромен, облепен с привлекателни реклами камион с фургон. Задният му капак бе спуснат и на него като на тезгях лежаха купища най-различни стоки — консерви, бутилки, играчки, камари целофанени пакети с бельо и дрехи. Две девойчета чуруликаха някакви глупости, докато си избираха и пробваха блузки. „Фонѝ“ — викаше едната. Другата мереше блузката отсам-оттам и отговаряше: „Трънки, трънки, изобщо не фонѝ.“ „Около шията фонѝ.“ „Трънки!“ „И кръстчето не се прелива…“ Шофьорът на фургона, хилав човек в комбинезон и черни очила с масивни рамки, седеше на ниския парапет, опрял гръб на стълба за афиши. Очите му не се виждаха, но съдейки по отпуснатата уста и потния нос, той спеше. Приближих се до тезгяха. Момичетата замълчаха и ме загледаха с полуотворени уста. Бяха по на шестнадесет години с очи като на котета — сини и празни.

— Трънки — твърдо казах аз. — Не фонѝ и не се прелива.

— А около шията? — попита тази, която мереше.

— Около шията е просто шедьовър.

— Трънки — нерешително възрази другото момиче.

— Ами дай да видим някоя друга — миролюбиво предложи първото. — Ето тази.

— По-добре другата, сребристата, отворенката.

Тогава видях книгите. Имаше великолепни книги. Строгов с илюстрации, за каквито даже не бях чувал. „Промяна на мечтата“ с предговор от Сарагон. Тритомникът на Валтер Минц с кореспонденцията му. Почти целият Фокнър, „Нова политика“ на Вебер, „Полюсите на великолепието“ на Игнатова, „Неиздаваният Сян Шикуй“, „История на фашизма“ в библиотека „Паметта на човечеството“… Имаше нови списания и алманаси, джобен формат албуми с репродукции от Лувъра, Ермитажа, Ватикана. Имаше всичко. „И тази фони…“ — „Затова пък е отворенка“ — „Трънки…“ Грабнах Минц, стиснах двата тома под мишница и отворих третия. Никога през живота си не бях виждал събрано всичко от Минц. Тук бяха даже писмата му от емиграция…

— Колко ви дължа? — попитах аз.

Девойчетата отново се вторачиха в мене. Шофьорът сви устни и се изправи.

— Какво? — обади се той пресипнало.

— Кой е стопанинът тук? — попитах.

Той стана и се приближи.

— Какво искате?

— Искам тритомника на Минц. Колко ви дължа?

Девойчетата се изкискаха. Той ме изгледа мълчаливо, после свали очилата си.

— Чужденец ли сте?

— Да, турист.

— Тук е събрано всичко от Минц.

— Не мога да повярвам — казах аз. — Изумих се, като го видях.

— Аз също — рече той. — Като видях какво искате.

— Ама той е турист — изписка едно от момичетата. — Не разбира.

— Всичко това е без пари — обясни шофьорът. — Личен фонд. За задоволяване на личните потребности.

Погледнах лавицата с книги.

— „Промяна на мечтата“ видяхте ли? — попита шофьорът.

— Да, благодаря, имам я.

— За Строгов не питам. А „История на фашизма“?

— Великолепно издание.

Девойчетата отново се изкискаха. Шофьорът опули очи.

— Тппрус, сополанки! — викна той.

Те се дръпнаха встрани. После едното крадешком грабна няколко пакета с блузки, изтичаха на другата страна на улицата и там спряха, като продължаваха да ни гледат.

— Отворрренки! — процеди шофьорът. Тънките му устни потрепваха. — Трябва да зарежа цялата тази идея. Къде живеете?

— На Втора крайградска.

— А, в най-голямото блато… Да вървим, ще ви закарам всичко. Във фургона имам събраните съчинения на Шчедрин, тях изобщо не ги показвам, цялата класика, цялата „Златна библиотека“, пълното издание „Съкровища на философската мисъл“…

— Включително доктор Опир?

— Кучешко черво — изруга шофьорът. — Похотливо копеле. Амеба. А Слий познавате ли?

— Слабо — казах аз. — Не ми хареса. Неоиндивидуализъм, както би се изразил доктор Опир.

— Доктор Опир е вонящ пор — каза шофьорът. — А Слий е истински човек. Е, да, индивидуализъм. Но той поне говори каквото мисли и върши онова, за което говори… Аз ще ви намеря Слий… Слушайте, а това виждали ли сте? А това?

Той се зарови в книгите до лакти. Нежно ги поглаждаше и прелистваше. На лицето му бе изписано умиление.

— А това? — говореше той. — Какво издание на Сервантес, а?

Към нас приближи представителна жена на средна възраст, порови из консервите и капризно попита:

— Пак ли няма датски маринован зеленчук? Бях ви помолила.

— Вървете по дяволите — каза шофьорът разсеяно.

Жената се втрещи. Лицето й бавно се наля с кръв.

— Как смеете? — изсъска тя.

Шофьорът я погледна настръхнал.

— Чухте ли какво ви казах? Изчезвайте оттук!

— Да не сте посмели!… — викна жената. — Вашият номер?

— Номерът ми е деветдесет и три — отвърна шофьорът. — Деветдесет и три, ясно ли е? Имате ли още въпроси?

— Какъв хулиган! — каза жената с достойнство. Тя взе две кутии консервирани лакомства, огледа тезгяха и внимателно откъсна корицата на списание „Космически човек“. — Ще ви запомня, деветдесет и трети номер. Сега не ви е едно време! — Тя уви кутиите в корицата. — Пак ще се срещнем в общината…

Хванах здраво шофьора за лакътя. Каменният мускул под пръстите ми омекна.

— Нахал! — изрече величествено дамата и се отдалечи.

Тя вървеше по тротоара, гордо изправила красивата си глава с висока цилиндрична прическа. На ъгъла спря, отвори една от кутиите и старателно започна да яде, вадейки розовите парченца с изящните си пръсти. Пуснах ръката на шофьора.

— Трябва да се стреля — каза той изведнъж. — Да ги мачкаш трябва, а не книжки да им разнасяш. — Обърна се към мене. Очите му бяха измъчени. — Та да ви закарам ли книгите?

— А, не — отвърнах. — Къде ще дяна всичко това?

— Тогава марш оттук — рече шофьорът. — Минц взе, нали? Върви и завий в него мръсните си гащи.

Той се качи в кабината. Нещо щракна и задният капак започна да се издига. Чуваше се как вътре във фургона всичко трополи и се търкаля. На платното паднаха няколко книги, някакви блестящи пакети, кутийки и консерви. Задният капак още не се бе затворил, когато шофьорът тръшна вратата и фургонът се отлепи от мястото си.

Девойчетата бяха изчезнали. Стоях сам на празната улица с томчетата на Минц в ръце и гледах как ветрецът лениво прелиства страниците на „История на фашизма“ в краката ми. После иззад ъгъла изскочиха момчета с къси раирани панталонки. Те мълчаливо минаха край мене, пъхнали ръце в джобовете си. Едното от тях скочи на платното и зарита пред себе си като футболна топка кутия компот от ананас с красиво гланцово етикетче.