Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Хищните вещи на века (10)

Глава десета

Той стоеше до вратата и се озърташе с такъв вид, сякаш се мъчеше да си спомни къде и защо е дошъл. Изобщо не приличаше на себе си, но аз въпреки това го познах веднага, четири години бяхме седели един до друг в аудиториите на школата и после още няколко години се срещахме едва ли не всеки ден.

— Слушайте — казах на бармана. — Буба ли го наричат?

— Ъхъ — отвърна той.

— Това прякор ли е?

— Откъде да зная? Буба значи Буба. Всички му викат така.

— Пек! — високо се обадих аз.

Присъствуващите ме погледнаха. Той също бавно извърна глава и се озърна кой го вика. Но не ми обърна внимание. Изведнъж сякаш си спомни нещо, с трескави движения започна да отърсва водата от шлифера си, а после, като тътреше крака, се довлече до бара и с усилие се качи на столчето до мене.

— Както обикновено — каза той на бармана. Гласът му бе глух и сподавен, сякаш го бяха хванали за гърлото.

— Чакат ви — рече барманът, като постави пред него чаша спирт и дълбока чинийка, пълна със захар.

Той бавно обърна глава, погледна ме и попита:

— Да? Какво желаете?

Клепачите му бяха възпалени и притворени, в ъгълчетата на очите се бе събрала слуз. Дишаше през устата си, сякаш страдаше от аденоидит.

— Пек Зенай — тихо произнесох аз, — курсанте Пек Зенай, върнете се, моля ви, от Земята на небето.

Той продължаваше да ме гледа с невиждащи очи. После облиза устни и каза:

— Съвипускник?

Стана ми страшно. Той се обърна, взе чашата, бавно изпи спирта и като се давеше от отвращение, започна да яде захарта с лъжица. Барманът му наля втора чаша.

— Пек — повиках го, — не ме ли помниш, приятелю?

Той отново ме погледна.

— А, не… Навярно съм ви виждал някъде…

— Виждал ме бил някъде! — извиках отчаяно. — Аз съм Иван Жилин, наистина ли си ме забравил?

Ръката, която държеше чашата, едва забележимо трепна и това бе всичко.

— Не, приятел — каза той. — Моля за извинение, разбира се, но не ви помня.

— И „Тахмасиб“ не помниш? И Айова Смит не помниш?

— Киселините днес ме побъркват — оплака се той на бармана. — Дайте ми сода, Кон.

Барманът, който слушаше с любопитство, му наля сода.

— Идиотски ден е днес — рече Буба. — Два автомата отказаха, представяте ли си, Кон?

Барманът поклати глава и въздъхна.

— Директорът ругае — продължи Буба. — Извика ме да отговарям и ме наруга. Ще се махна оттам. Пратих го по дяволите и той ме уволни.

— А вие се обадете в профсъюза — посъветва го барманът.

— Остави ги — каза Буба. Изпи содата и изтри уста с ръка. Не ме и поглеждаше.

Седях зашеметен. Съвсем забравих защо ми трябваше Буба. Трябваше ми Буба, а не Пек… Тоест Пек също ми бе нужен, но не този… Този не беше Пек, бе някакъв непознат и неприятен Буба и аз с ужас гледах как той бавно изпи втората чаша спирт и отново започна да се тъпче с пълни лъжици захар. Лицето му се покри с червени петна, той гълташе бързо и слушаше как барманът разпалено говори за футбол… Искаше ми се да викна: Пек, какво се е случило с тебе, Пек, та ти ненавиждаше всичко това!… Сложих ръка на рамото му и помолих:

— Пек, мили, изслушай ме, моля те…

Той се отдръпна.

— Какво искаш, приятел? — Очите му се бяха превърнали в две цепки. — Аз не съм Пек, наричат ме Буба, разбра ли? Вие ме бъркате с някого… Никакъв Пек няма тук… И какво станало тогава с „Носорозите“, Кон?…

Изведнъж си спомних къде се намирам и разбрах, че Пек наистина вече го няма тук, тук е Буба, агент на престъпна организация, и това е единствената реалност, а Пек Зенай е мираж, добър спомен, и трябва по-скоро да го забравя, ако имам намерение да работя… Добре, помислих си, стиснал зъби, нека бъде както вие искате.

— Хей, Буба — казах. — Търся те по работа.

Той бе вече пиян.

— Не разговарям по работа в бара — заяви. — И изобщо аз съм си свършил работата. Край. Нямам повече никаква работа. Обърни се към градската управа, приятел. Там ще ти помогнат.

— Обръщам се към тебе, а не към управата — отсякох. — Ще ме изслушаш ли?

— Нали през цялото време те слушам. Само ми вдигаш кръвното.

— Имам малък проблем — рекох. — Трябва ми слег.

Той силно потрепери.

— Ти да не си се побъркал бе, приятел?

— Да бяхте се засрамили — обади се барманът, — чак пък пред хората… Не ви ли е съвестно?

— Запуши си устата — казах му.

— Я по-тихо — заплаши ме барманът. — Май отдавна не са те влачили в полицията? Щото веднъж-дваж и изселват…

— Пука ми на мене, че ще ме изселят — нагло отвърнах аз. — Не си пъхай носа в чужди работи…

— Слегоман миризлив — барманът явно бе разярен, но говореше тихо. — Слег му се приискал. Сега ще извикам сержанта, той ще ти даде един слег…

Буба се смъкна от столчето и припряно се заклати към изхода. Оставих бармана и побързах след него. Той изскочи на дъжда и забравил да вдигне качулката си, започна да се озърта за такси. Настигнах го и го хванах за ръкава.

— Ама какво искаш от мене? — с усилие произнесе той. — Ще повикам полиция.

— Пек — казах аз. — Опомни се, Пек, аз съм Иван Жилин, не може да не ме помниш…

Той непрекъснато се озърташе и току изтриваше с длан водата, която струеше по лицето му. Приличаше на жалък подгонен звяр и аз се стараех да потисна раздразнението си, като си повтарях, че това е моят Пек, скъпоценният Пек, незаменимият Пек, добрият, умният, веселият Пек, и се опитвах да си го спомня зад пулта на „Гладиатора“, но не можех, защото бе невъзможно да си го представиш някъде другаде, освен в бара, над чашата спирт.

— Такси! — изскимтя той, но колата профуча край нас — беше пълна.

— Пек — помолих го пак, — ела с мен. Ще ти разкажа всичко.

— Оставете ме — рече той, тракайки със зъби. — Никъде няма да отида с вас. Остави ме! Не съм те закачал, нищо не съм ти направил, остави ме, за бога!

— Е, добре — казах. — Ще те оставя. Но трябва да ми дадеш слег и адреса си.

— Не зная за никакъв слег — изстена той. — Какъв ден, господи!…

Накуцвайки с левия си крак, той с е помъкна напред и изведнъж хлътна в някакъв сутерен с красива скромна табела. Последвах го. Седнахме на една масичка и веднага ни донесоха печено месо и бира, макар нищо да не бяхме поръчвали. Буба трепереше, мокрото му лице посиня. Той с отвращение отблъсна чинията и засмука бирата, хванал халбата с две ръце. В сутерена бе тихо и празно, над лъскавия бюфет висеше бяла дъска със златни букви: „Тук се плаща.“

Буба вдигна глава от халбата и измъчено каза:

— Може ли да си вървя, Иван? Не издържам… Защо са всички тези приказки? Пусни ме, моля те…

Хванах го за ръката.

— Пек, какво става с теб? Търсих те, адресът ти го няма никъде… Срещнах те съвсем случайно и нищо не разбирам. Как си се забъркал в тая история?… Може би мога да ти помогна с нещо? Може би ние…

Той изведнъж бясно издърпа ръката си от моята.

— Ама че палач — изсъска. — Гестаповец… Дяволът ме домъкна в тоя „Оазис“… Глупави дрънканици, сълзи и сополи… Нямам слег, разбра ли? Имам един, но няма да ти го дам! После какво ще правя — като Архимед ли?… Не те ли е срам? Остави ме, не ме мъчи…

— Не мога да те оставя — казах аз, — докато не получа слег. И твоя адрес. Трябва да поговорим…

— Не искам да разговарям с теб, не разбра ли? С никого за нищо не желая да говоря. Искам да си отида у дома… И няма да ти дам моя слег… Аз да не съм ви фабрика? Ще дам на теб, а после да обикалям целия град…

Мълчах. Разбирах, че в момента той ме ненавижда. Че ако се чувствуваше силен, би ме убил и заминал. Но знаеше, че това не е по силите му.

— Гадина — извика яростно. — Не можеш ли да си купиш сам? Пари ли нямаш? На! На! — Той трескаво започна да рови из джобовете си, като хвърляше на масата медни монети и смачкани хартийки. — Вземай, това ще стигне!

— Какво да купя? От кого?

— Ама че проклето магаре… Абе, този… Как беше… ммм… как беше… О, по дяволите!… — викна той. — Да пукнеш дано! — Бръкна в нагръдния си джоб и измъкна плоско пластмасово калъфче. Вътре имаше блестяща метална тръбичка, която приличаше на инвариант-хетеродин^[1] за джобни радиоприемници. — На! Плюскай! — Той ми подаде тръбичката. Беше малка, не по-дълга от дюйм, с дебелина един милиметър.

— Благодаря — казах. — И как да я използвам?

Пек ококори очи. Стори ми се, че дори се усмихна.

— Господи — промълви той почти с нежност, — нима нищо не знаеш?

— Нищо не зная — отвърнах.

— Да беше ми казал веднага. А аз си викам, защо ме измъчва тоя? Имаш ли транзистор? Пъхни я там вместо хетеродина, окачи го някъде в банята или го сложи на поставката, все едно, и карай.

— В банята?

— Да.

— Непременно в банята?

— Ами да! Нужно е тялото непременно да бъде във вода. В гореща вода. Ех, ти, теленцето ми…

— А „Девона“?

— „Девона“ го изсипи във водата. Пет таблетки във водата и една в устата. На вкус са отвратителни, но затова пък после няма да съжаляваш… И непременно пусни във водата ароматизиращи соли. А преди да почнеш, обърни две чашки с нещо по-силничко. Нужно е, за да… как беше… е… да се отпуснеш…

— Тъй — казах аз. — Ясно. Сега всичко е ясно. — Загърнах слега в хартиена салфетка и го сложих в джоба си. — Значи вълнова психотехника?

— Господи, за какво ти е всичко това? — Той вече се бе изправил и надяваше качулката на главата си.

— За нищо — отвърнах. — Колко ти дължа?

— Дреболия, глупости! Да си отиваме по-бързо… За какъв дявол губим време!

Излязохме на улицата.

— Правилно си решил — заяви Пек. — Нима това е свят? Нима в този свят ние сме хора? Лайно, а не свят. Такси! — закрещя той. — Ей, такси! — Тресеше го от възбуда. — И кой дявол ме доведе в „Оазис“?… Нее, сега повече никъде, никъде…

— Дай ми адреса си — казах аз.

— Защо ти е адресът ми?

Приближи такси. Буба дръпна вратичката.

— Адреса! — повторих, като го хванах за рамото.

— Ама че глупак — рече Буба. — „Слънчева“, единадесет… Ама че глупак — додаде, като сядаше.

— Утре ще намина при теб — казах аз.

Той не ми обръщаше повече внимание.

— „Слънчева“! — викна на шофьора. — През центъра! И по-бързо, за бога!

Колко е просто, помислих, гледайки след колата. Колко просто се оказа всичко! И всичко съвпада. И банята, и „Девона“. И крещящите транзистори, които така ни дразнеха и на които никога не обръщахме внимание. Просто ги изключвахме… Взех такси и поех към къщи.

Ами ако ме е излъгал, помислих си. Просто за да се отърве по-скоро от мене… Впрочем скоро ще го разбера. Той съвсем не прилича на агент разпространител. Та това е Пек… Впрочем не, вече не е Пек. Бедният Пек. Никакъв агент не си ти, просто си жертва. Знаеш къде може да се купи тази гадост, но си само жертва. Слушайте, не искам да разпитвам Пек, не искам да го хващам и блъскам като някакво хулиганче… Наистина той вече не е Пек. Глупости, какво значи не е Пек? Той е Пек… и все пак… ще се наложи… Вълнова психотехника… Но транси — нали това също е вълнова психотехника. Много просто се оказа всичко, помислих си. И две денонощия няма от пристигането ми… А Римайер живее тук от самото начало на размириците. Както го прехвърлиха тогава, така си и остана тук, и всички бяха доволни от него, макар в последните си отчети да пишеше, че в този град и помен няма от това, което търсим. Наистина той има нервно изтощение… и „Девон“ на пода. И Оскар. И той изобщо не се разхленчи да го оставя на мира, а направо ме насочи към риболовците…

Никого не срещнах ни на двора, ни във вестибюла. Беше около пет часът. Минах в кабинета си и позвъних на Римайер. Отговори тих женски глас.

— Как е болният? — попитах.

— Той спи. Не трябва да го безпокоите.

— Няма. По-добре ли е?

— Казах ви, че заспа. И не звънете толкова често, моля ви. Позвъняванията ви го тревожат.

— Ще бъдете ли с него през цялото време?

— Във всеки случай до сутринта. Ако позвъните още веднъж, ще изключа телефона.

— Благодаря ви — казах. — Само не го оставяйте до сутринта. Няма да ви безпокоя повече.

Сложих слушалката и известно време размишлявах, седнал в удобното меко кресло пред голямото празно бюро. После извадих слега от джоба си и го сложих върху него. Малка блестяща тръбичка, незабележима и съвсем безобидна на вид, обикновена радиочаст. Такива могат да се правят с милиони. Сигурно струват копейки и са много удобни за пренасяне.

— Какво е това? — попита Лен над самото ми ухо. Стоеше до мен и гледаше слега.

— Нима не знаеш?

— От транзистор е — каза той. — Имам такава в моя. През цялото време се разваля.

Измъкнах от джоба си своя транзистор, извадих хетеродина и го сложих до слега. Хетеродинът приличаше на слег, но не беше.

— Не са еднакви — призна Лен. — Но такова нещо също съм виждал.

— Какво?

— Такова като вашето.

Той изведнъж се нацупи и лицето му стана сърдито.

— Спомни ли си? — попитах.

— Не — каза той мрачно. — Нищо не съм си спомнил.

— Е, добре — измърморих. Взех слега и го сложих в транзистора вместо хетеродин. Лен ми хвана ръката.

— Недейте — каза.

— Защо?

Той не отговори, гледайки подозрително транзистора.

— От какво се боиш? — попитах.

— Не се боя, откъде го измислихте…

— Виж се в огледалото — казах и сложих транзистора в джоба си. — Имаш вид, сякаш се страхуваш за мене.

— За вас? — учуди се той.

— Разбира се, че за мене. Няма да е за себе си я… Макар че да, ти още се плашиш от тия… некротични явления.

Той погледна встрани.

— Откъде го измислихте? — каза. — Просто ние така си играем.

Презрително изсумтях.

— Знам ги тия игри! Само едно обаче не знам — откъде в наше време се вземат некротичните явления?

Той се озърташе наоколо, после взе да отстъпва.

— Тръгвам си — рече.

— А, не — спрях го решително. — Хайде да си довършим разговора, щом сме го започнали. Като мъж с мъж. Ти какво си мислиш, и аз разбирам нещичко от тия некротични явления.

— Какво разбирате вие? — Той бе вече до вратата и говореше много тихо.

— Повече от тебе — казах строго. — Но нямам намерение да крещя, та цялата къща да ме чуе. Ако искаш да говорим, ела тук… Аз поне не съм некротично явление… Хайде, сядай на бюрото.

Той се колеба цяла минута, гледайки ме изпод вежди, и всичко, от което се страхуваше, и всичко, на което се надяваше, се изписваше на лицето му, а после изчезваше. Накрая каза:

— Само да затворя вратата.

Изтича в хола, затвори вратата към вестибюла, върна се, плътно затвори вратата на хола и се приближи до мен. Ръцете му бяха в джобовете, лицето — бледно, а щръкналите уши — червени и студени.

— Първо, ти си глупак — заявих аз, като го придърпах до себе си и го сложих между коленете си. — Имало едно време едно момче, толкова наплашено, че гащичките му не изсъхвали дори на плажа, а ушите му от страх били толкова студени, сякаш през нощта ги слагало в хладилника. Това момче през цялото време треперело и така треперело, че когато пораснало, краката му били изкривени, а кожата му — като на оскубан гъсок.

Надявах се, че поне веднъж ще се усмихне, но той ме слушаше много сериозно и много сериозно попита:

— А от какво се страхувало?

— Имало по-голям брат, добър човек, но много обичал да пие. И както често се случва, пияният брат изобщо не приличал на трезвия. Изглеждал твърде странно. А когато попрехвърлял мярката, заприличвал на мъртвец. И това момче…

На лицето на Лен се появи презрителна усмивка.

— Намерил от какво да се страхува… Напротив, когато са пияни, те са добри.

— Кои те? — веднага попитах аз. — Мама? Вузи?

— Ами да. Мама, напротив, сутрин като стане, винаги е ядосана, а сетне пийне вермут, после пак пийне вермут и край. А надвечер вече е много добра, защото нощта е близко…

— А през нощта?

— През нощта идва оня мазник — неохотно каза Лен.

— Мазникът нас изобщо не ни интересува — делово отбелязах аз. — Нали не се криеш заради него в гаража?

— Аз не се крия — рече той упорито. — Това е игра.

— Не знам, не знам — подех аз. — Разбира се, на света има неща, от които даже аз се страхувам. Например когато едно момче плаче и трепери. Не мога да гледам, всичко отвътре ми се преобръща. Или когато те болят зъбите, а трябва да се усмихваш, ситуацията е такава — страшно е, дума няма. А има просто глупости. Когато глупаци например от безделие или пресита се гощават с мозък от жива маймунка. Това вече не е страшно, това е просто гадно. Да не говорим, че не са го измислили те. Още преди хиляда години — и също от пресита — го измислили дебелите тирани от Далечния изток. А днешните глупаци чули за това и се зарадвали. Тъй че трябва да ги съжаляваме, а не да се страхуваме…

— Да ги съжаляваме — каза Лен. — Та те никого не съжаляват. Каквото поискат, това правят. На тях им е все едно, как не го разбирате… Ако им е скучно, все едно им е чия глава ще отрежат… Глупаци… Денем може и да са глупаци, вие това не го разбирате, ала нощем не са глупаци, прокълнати са всички…

— Как така?

— От целия свят са прокълнати. Покой нямат и няма да имат. Вие нищо не знаете… На вас какво ви е, както сте дошли, тъй и ще си заминете… А те — през нощта са живи, а през деня — мъртви… трупове…

Отидох в хола и му донесох вода. Той изпи пълна чаша и попита:

— Скоро ли ще си заминавате?

— Не, какво говориш — казах, като го тупнах по гърба. — Току-що съм пристигнал.

— Може ли да нощувам при вас?

— Разбира се.

— Отначало имах катинар, но сега тя, не знам защо, ми махна катинара. Защо го махна — не казва…

— Добре — отвърнах. — Ще спиш при мен в хола. Искаш ли?

— Да.

— Ами на, заключвай се там и си спи колкото искаш. Тогава аз ще влизам в спалнята през прозореца.

Той вдигна глава и внимателно ме погледна в очите.

— Мислите, че вратите ви се заключват? Знам всичко тук. При вас също не се заключват.

— Вашите не се заключват — опитах се да отговоря небрежно. — А при мене ще се заключват. За половин час работа.

Той се засмя неприятно, като възрастен.

— Вие самият се боите. Добре, пошегувах се. Заключват се, не се страхувайте.

— Глупаче си ти — казах. — Нали ти обясних, че от нищо такова не се страхувам. — Той изпитателно ме гледаше. — Исках да поправя ключалката в хола заради теб, да спиш спокойно, щом си такъв пъзльо. А аз винаги спя на отворен прозорец.

— Пошегувах се — рече той, — не разбрахте ли?

Помълчахме.

— Лен — попитах го, — какъв ще станеш, когато пораснеш?

— Защо? — каза той, силно учуден. — Какво значение има?

— Как така — какво значение? Все едно ли ти е дали ще бъдеш химик или барман?

— Нали ви казах — всички сме прокълнати. От проклятието спасение няма, как не можете да го разберете, това всеки го знае.

— Добре де — подхванах аз, — и по-рано е имало прокълнати народи. А после се раждали деца, те пораствали и снемали проклятието.

— И как?

— Това е дълга история, приятелю. — Станах. — Непременно ще ти я разкажа. Сега бягай да играеш. Поне през деня играеш ли? Хайде, бягай тогава. А когато залезе слънцето, ела, ще ти постеля.

Той пъхна ръце в джобовете и тръгна към вратата. Там спря и подхвърли през рамо:

— А онова нещо по-добре го извадете от транзистора. Знаете ли какво е?

— Хетеродин.

— Никакъв хетеродин не е. Извадете го, че лошо ви чака.

— Защо пък лошо? — попитах.

— Извадете го — настоя. — Ще намразите всички. И ще станете един от прокълнатите. Кой ви го даде? Вузи?

— Не.

Той умоляващо ме погледна.

— Махнете го!

— Така и ще направя — казах. — Ще го махна. Бягай да играеш. И никога не се страхувай от мене, чу ли?

Не ми отвърна и излезе, а аз останах да седя в креслото, сложил ръце на бюрото, и скоро чух как той си намери някакво занимание в люляковия храст под прозорците. Шумолеше, потропваше, мърмореше нещо и тихичко подвикваше, разговаряйки сам със себе си: „… Донесете флаговете и ги поставете тук, и тук, и тук… ето… ето… ето… И тогава се качих на самолета и отлетях в планините…“ Интересно кога си ляга да спи? — помислих аз. Добре е, ако е в осем или поне в девет, не трябваше да се хващам с него, сега щях да се заключа в банята и след два часа вече щях да знам всичко, но не, не можех да му откажа, я да си представя себе си на негово място… Само че това не е метод, отнесох се снизходително към страховете му, трябваше да измисля нещо по-умно, ала опитай се да го измислиш, това не ти е Анюдинският интернат, ох, що за идиотска история, дето нищо не е като в Анюдинския интернат и изобщо всичко е както не трябва да бъде, и какво ми предстои сега, интересно кой кръг от рая, само да не ме гъделичкат, няма да издържа, интересно, при риболовците също е кръг от рая, навярно меценатството е за аристократите на духа, а старото метро е за по-простите, макар че интелите също са аристократи на духа, а се напиват като свини и повече не са годни за нищо, даже в по-голяма степен не са годни за нищо, твърде много омраза, твърде малко любов, лесно е да се научиш на омраза, а на любов е трудно, и после, любовта твърде много са я омърсили и олигавили, и тя е пасивна, кой знае защо става тъй, че любовта винаги е пасивна, затова пък омразата е винаги активна и поради това много привлекателна, и казват още, че омразата е заложена от природата, а любовта — от ума, от големия ум и все пак добре е да се поговори с интелите, не всички са глупаци и истерици и току-виж, успея да намеря Човека; кое всъщност е добро у природния човек — фунтът сиво вещество, но и това не винаги е добро, така че на човек все му се налага да започва от нулата, а нямаше да е зле, ако се наследяваха социалните признаци; наистина в такъв случай Лен сега щеше да е един малък генерал-полковник; е, не, по-добре без това, по-добре от нулата, той, разбира се, от нищо нямаше да се страхува, но затова пък би плашил другите, дето не са генерал-полковници…

Трепнах, защото видях — на ябълката срещу прозореца седи Лен и внимателно ме гледа. В следващия миг той изчезна, само изпукаха клонки и се посипаха ябълки. За нищо на света не ми вярва, помислих си. На никого не вярва. А аз вярвам ли на някого в този град? Прехвърлих всички, които можах да си спомня. Не, на никого не вярвам. Вдигнах слушалката, позвъних в „Олимпик“ и поисках да ме свържат с осемстотин и седемнадесети апартамент.

— Слушам ви — каза гласът на Оскар.

Мълчах, покрил микрофона с пръсти.

— Слушам! — раздразнено повтори Оскар. — Вече втори път — каза на някого в стаята. — Ало!… Не бе, какви жени мога да имам тук!… — Той сложи слушалката.

Взех томчето на Минц, легнах на дивана в хола и четох до мръкване. Много обичам Минц, но изобщо не помня какво четох. Шумно преминаха работниците от нощната смяна. Леля Вайна сложи на Лен вечеря, беше му забъркала овесено брашно с горещо мляко и го тъпчеше. Лен капризничеше, хленчеше, а тя търпеливо и ласкаво го уговаряше. Митничарят Пети също го убеждаваше — с командирски глас, но съвсем добродушно: „Трябва да се яде, трябва да се яде, щом майка казва, че трябва да се яде — действувайте…“ Отбиха се двама, ако се съди по гласовете им — лекомислени млади хора, питаха за Вузи и флиртуваха с леля Вайна. Според мен бяха пияни. Притъмня бързо. В осем часа иззвъня телефонът. Изтичах бос в кабинета и вдигнах слушалката, но отсреща мълчаха. Каквото повикало, такова се обадило. В осем и десет на вратата се почука. Зарадвах се, че е Лен, но се оказа Вузи.

— Защо не се отбивате у нас? — възмутено попита тя от прага. Бе облечена с шорти с изрисувана на тях намигаща физиономия, тясна блузка без ръкави, откриваща пъпа, и огромен прозрачен шал, беше свежа и твърда като зелена ябълка. До скомина. — Аз седя и го чакам цял ден, а той се търкаля тук. Да не би да ви боли нещо?

Станах и нахлузих чехлите.

— Седнете, Вузи — потупах дивана до себе си.

— Няма да седна до вас — надули се тя. — Той тук си чете, видите ли… Да беше предложил поне нещо за пиене.

— В бокса има — рекох. — Как е лигавата крава?

— Слава богу, днес я нямаше — отвърна Вузи, като се пъхна в бокса. — Днес ми се падна кметицата… Ама че идиотка! Защо, представете си, никой не я обича? Че за какво да я обичат?… С вода ли го искате?… Очите й бели, муцуната червена, задникът като диван — абе, жаба, ей богу… Слушайте, хайде да си направим по един „пор“. Сега всички поркат „пор“.

— Не обичам да правя като всички.

— Виждам. Хората излизат на разходка, а той си се търкаля тук. И на всичко отгоре чете.

— Той е изморен — казах аз.

— Ах, така ли? Тогава да си вървя!

— Но аз няма да ви пусна — хванах я за шала и я придърпах до себе си. — Вузи, вие, моето момиче, само по дамското добро настроение ли сте специалистка, или изобщо? Можете ли да създадете добро настроение на един самотен мъж, когото никой не обича?

— А за какво да ви обичат? — Тя ме огледа. — Жълти очи, нос като картоф…

— Като на крокодил.

— Като на пес… Не ме прегръщайте, не разрешавам. Защо не дойдохте при мен?

— А вие вчера защо ме изоставихте?

— Здрасти, аз съм го била изоставила!…

— Сам в чуждия град…

— Аз съм го била изоставила! Че аз после навсякъде ви търсих! На всички разправях, че сте тунгус, а вие изчезнахте — много лошо от ваша страна… Не, не разрешавам! Вчера къде бяхте? Сигурно рибарихте? И днес пак нищо няма да ми разкажете…

— Защо да не ви разкажа? — И подхванах за старото метро. Веднага съобразих, че истината няма да бъде достатъчна, и прибавих хора в метални маски, страшни клетви, мокра от кръв стена, ридаещ скелет — разни неща й надрънках и й дадох да пипне подутината зад ухото ми. Всичко много й хареса.

— Тръгваме веднага — каза тя.

— За нищо на света — отвърнах и легнах.

— Що за маниери? Ставайте веднага и да вървим! Иначе никой няма да ми повярва, а като покажете тази цицина и всичко ще бъде наред.

— А после ще отидем ли на транси? — осведомих се аз.

— Ами да! Знаете ли, оказва се, че това дори е полезно за здравето…

— И ще пием бренди?

— И бренди, и вермут, и „пор“, и уиски…

— Стига, стига… И ще се натискаме в коли със скорост сто и петдесет мили?… Слушайте, Вузи, защо ви е всичко това?

Тя най-после разбра и объркано се усмихна.

— Че какво лошо има? Риболовците също ходят…

— Е, не, нищо лошо няма — рекох. — Но кое му е хубавото?

— Не зная. Всички така правят. Понякога е много весело… И трансито. На трансито винаги всичко се сбъдва…

— Кое всичко?

— Е, не всичко, разбира се… Но каквото си мислиш, каквото би ти се искало да стане, често се сбъдва. Като насън.

— Тогава може би е най-добре да легнем да спим?

— Да, бе! — сърдито каза тя. — В истинския сън такива неща стават… Сякаш не знаете! А на трансито — само онова, което ви се иска!…

— А на вас какво ви се иска?

— Ее… Много неща…

— Все пак? Да речем, че съм вълшебник. И ви казвам — наречете си три желания. Всякакви, каквито искате. Най-приказните. И аз ще ви ги изпълня. Е?

Тя се замисли дълбоко, даже раменете й се отпуснаха. После лицето й се проясни.

— Никога да не остарявам! — заяви тя.

— Отлично — рекох. — Едно.

— Да… — вдъхновено започна тя и млъкна.

Много обичах да задавам този въпрос на познатите си и го задавах при всеки сгоден случай. Няколко пъти даже възлагах на моите момчета съчинения на тема „Три желания“. И винаги ми е било много интересно, че от хиляди мъже и жени, старци и деца само двайсет-трийсет се бяха сетили, че могат да пожелаят нещо не само лично за себе си и за най-близките си, а за големия свят, за човечеството като цяло. Не, това не доказваше, че човешкият егоизъм е неизкореним, желанията невинаги бяха толкова егоистични, а и повечето от запитаните, когато после им посочвах пропуснатите възможности и великите общочовешки проблеми, си даваха сметка и напълно искрено се сърдеха и ме упрекваха, че не съм им казал веднага. Но така или иначе всички започваха отговора си с нещо подобно: „Аз да…“ Проявяваше се вековната подсъзнателна убеденост, че твоите лични желания нищо не могат да изменят в големия свят — независимо дали имаш вълшебна пръчица или не…

— Искам да ми… — отново започна Вузи и отново замълча. Крадешком я наблюдавах. Тя го забеляза, разтегна лице в усмивка и като махна с ръка, каза: — Ей, да ви се не види, наистина… Ама че сте дрънкало!

— Не, не, не — възразих. — Винаги трябва да сме готови за този въпрос. Щото имах един познат, на всички го задаваше, а после се каеше: „Ах, а аз не съобразих, такъв случай изпуснах.“ Така че това е съвсем сериозно. Първото беше никога да не остарявате. А по-нататък?

— Е, какво по-нататък?… Няма да е лошо, разбира се, да имам едно красиво момче, всички да тичат след него, а той да е само с мене. Винаги.

— Превъзходно — отсъдих. — Това второ. И накрая?

По лицето й прочетох, че тази игра вече й омръзна и сега ще ми изтърси нещо напук. И тя го направи. Чак премигнах.

— Да — измънках. — Това, разбира се, да… Само че то става и без вълшебство…

— Зависи! — възрази тя и започна да развива някаква идея, като се опираше на проблемите на клиентките си. Всичко това й беше много весело и забавно, а аз, след като позорно се смутих, се наливах с бренди с лимонов сок и стеснително се хилех, чувствувайки се стара мома неудачница. Не, ако бяхме в кръчма, знам как да се държа… Ох… Ее… Дааа! С хубави неща се занимават там в Салоните за добро настроение… Ей, да им се не видеше и бабишкерите!…

— Пфуу — казах накрая. — Вузи, вие ме смущавате… и после аз вече разбрах всичко. Виждам, че без вълшебство действително не може да се мине. Добре, че не съм вълшебник!

— Готино ви подредих! — радостно възкликна Вузи. — А вие какво бихте си пожелали?

Тогава аз също реших да се пошегувам.

— Нищо подобно не ми трябва — казах. — Това не го умея. Аз бих поискал един хубав, свестен слег…

Тя весело се усмихваше.

— Не ми трябват три желания — обясних аз. — Едно ми стига.

Вузи още се усмихваше, но усмивката й стана объркана, после крива, после тя престана да се усмихва.

— Какво? — каза с жалък глас.

— Вузи!… — извиках, като се надигнах. — Вузи!…

Тя сякаш не знаеше какво да направи. Скочи, после седна, после пак скочи. Събори масичката с бутилките. В очите й имаше сълзи, а лицето й бе нажалено като на дете, което нагло, грубо, жестоко, издевателски са излъгали. Изведнъж прехапа устни и с всичка сила ме удари по лицето — веднъж и още веднъж. И докато аз мигах, Вузи, вече съвсем разплакана, ритна с крак обърнатата масичка и избяга навън. Седях с отворена уста. В тъмната градина изрева мотор, блеснаха фарове, после шумът се понесе през двора, по улицата и затихна в далечината.

Поопипах си физиономията. Ама че шега! Никога през живота си не бях се шегувал така ефектно. Стар бърборко… На̀ ти сега слег…

— Може ли? — попита Лен. Той стоеше на вратата и не бе сам. С него беше мрачно, остригано до голо луничаво момче. — Това е Рюг — каза Лен. — Може ли и той да нощува тук?

— Рюг — замислено повторих аз, като разтривах страните си. — Значи Рюг… Ами да, разбира се, ако ще и двама Рюговци… Слушай, Лен, защо не дойде десет минути по-рано?

— Ами че тук беше тя — отвърна Лен. — Ние гледахме през прозореца, чакахме да си замине.

— Тъй ли? — казах аз. — Много интересно. Рюг, гълъбче, а какво ще кажат родителите ти?

Рюг не отговори.

— Той няма родители — рече Лен.

— Е, добре. — Чувствувах вече лека умора. — А няма ли да се биете с възглавници?

— Не — каза Лен, без да се усмихне. — Ще спим.

— Добре — рекох аз. — Сега ще ви постеля, а вие бързичко оправете тук…

Постелих им на дивана и на креслата, те веднага се съблякоха и легнаха. Заключих вратата към вестибюла, угасих им светлината и минах в спалнята. Постоях малко до прозореца, като ги слушах да си шепнат, да мърдат и да разбутват мебелите. После утихнаха. Около единадесет часа в къщата се раздаде звън от счупено стъкло. Леля Вайна запя някаква маршова песен и пак звънна счупено стъкло. Явно неуморният Пети отново падаше по очи. От града се носеше: „Тран-си! Тран-си.“ На улицата някой шумно повръщаше.

Затворих прозореца и спуснах щорите. Затворих и вратата към кабинета. После отидох в банята и пуснах горещата вода. Направих всичко според инструкцията — сложих транзистора на лавичката за сапун, хвърлих във водата няколко таблетки „Девон“ и кристалчета ароматизиращи соли и тъкмо да взема таблетката, когато се сетих, че трябва и „да се отпусна“. Не ми се щеше да безпокоя децата, а и не се наложи — в тоалетното шкафче намерих начената бутилка бренди. Отпих няколко глътки направо от шишето, замезих с таблетката, после се съблякох гол, пъхнах се във ваната и пуснах транзистора.