Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (29) (Очерци от литературния живот)

[32]
(на титулната страница на самиздатското издание)

ОТ АВТОРА

Влизането на СССР в Световната конвенция по авторските права ни позволява да предположим, че сега правата на писателите от нашата страна са защитени от самоволни публикации. Предполагайки тъкмо това, авторът пуска този откъс в самиздат.

Септември 1973

[33]
До А. Д. Сахаров, 28.10.73

                                                28 октомври 1973 г.

 

Драги Андрей Дмитриевич!

Отсъствах от града, когато се научих за нападението срещу Вас, и затуй Ви пиша едва сега.

Все пак ниско е паднала нашата страна в очите на арабите, щом те нямат основания да зачитат националната ни чест. Само това ни липсваше: и арабският тероризъм да „коригира“ руската история.

Но аз твърдя, че в нашето отечество при наличието на тотално следене и подслушване, каквито са установени над Вас, такова покушение е невъзможно без знанието и поощрението на властите. Ако то е било независимо и нежелателно за властите, на многобройните щатове не би им струвало нищо да го пресекат преди започването му и за час и половина или веднага след извършването му да арестуват престъпниците. Щяха ли те да посмеят да шавнат у нас, ако не са получили разрешение?! — нелепо е дори да си го помисли човек, който е запознат с нашите условия.

Но това е съвсем нов похват. На свободното слово и на свободния човек — какво да противопоставиш. С аргументи не разполагаш, ракетите са неприложими, решетката накърнява реномето ти, остава наемният убиец.

Ако някой ден Ви нанесат този удар, а аз съм още жив, уверявам Ви, че с остатъка от перото и живота си ще направя каквото мога, та убийците да не спечелят, а да загубят.

 

Крепко Ви прегръщам!

Ваш

А. Солженицин

[34]
До А. Д. Сахаров, 16.9.73

Драги Андрей Дмитриевич!

 

Възхищавам се от Вашата твърдост и непоклатимост. В повечето случаи се учудвам как ние с Вас, без да се срещаме, без да се съветваме, без да се наговаряме, говорим и постъпваме почти строго успоредно (а така става, защото това произтича от същинското положение на нещата).

Но сега чух за Вашето обръщение към американския Конгрес — и съм огорчен. Ако правилно са предадени думите Ви, подкрепяте само поправката на Джексън, която беше напълно уместна преди половин година и дори преди 3 месеца, но сега ми изглежда вече съвсем слаба. След кампанията през август-септември срещу нас в Конгреса съществуват по-определени мнения (например председателят на бюджетната комисия на Камарата на представителите Милз, много влиятелно лице): да не се предоставят търговски облаги на страни, където липсват гаранции за човешките права (и това той го е формулирал специално за да защити Вас и мен). Разработват се мероприятия как да бъде постигнато това (кратки срокове на споразуменията, постоянни доклади пред Конгреса за състоянието на човешките права в съответната страна). И изневиделица — днешното Ви изказване, по-точно — отказване и стесняване без каквато и да било нужда? Андрей Дмитриевич, драги мой, нима правото на емиграция (фактически — на бягство) е по-важно от правата на постоянен всеобщ живот по места? правата на известен брой хиляди са по-важни от правата на много милиони? Правото на емиграция е частен случай от всички общи права. Моля Ви убедително: не свеждайте въпроса до емиграцията, не я акцентирайте на първо място над всичко — по този начин изгаряте почвата под собствените си крака.

 

Прегръщам Ви с обич!

Ваш

А. Солженицин

 

Ако ще си говорим за свободите — не би ли била най-първата руска свобода: от крепостното право, от закрепостяването на селячеството от паспортния режим?

Ако съществуват всички свободи, ще има и свобода на емигриране

като частен случай.

[35]
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПЕЧАТА
14 януари 1974

Не се съмнявам, че подтик за сегашното изключване на писателката Лидия Чуковская от съюза, за този гавраджийски спектакъл, когато една дузина охранени преуспяващи мъже са разигравали ролите си пред сляпа сърдечноболна, която не виждала дори лицата им, в заключена стая, където не бил допуснат никой от съпровождалите Чуковская, — същински подтик и цел е било желанието да й отмъстят, задето тя ми даде възможност да работя в переделкинската й вила. И да сплашат други, които биха се престрашили да последват примера й. Известно е как преди три години непрекъснато и жестоко преследваха Ростропович. В процеса на хайката не ще се спрат и да съсипят постоянно посещавания от тълпи екскурзианти музей на Корней Чуковски.

Но докато има такива честни безстрашни хора като Лидия Чуковская, мой стар приятел, без страх от вълчата глутница и дюдюкането на вестниците, — руската култура няма да угасне и без официозното й признание.

 

А. Солженицин

[36]
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПЕЧАТА
18 януари 1974

Яростната кампания на печата крие от съветския читател най-важното: за какво е тази книга. Каква е тази странна дума „ГУЛАГ“ в заглавието й? „Правда“ лъже: авторът „гледа с очите на онези, които бесеха революционните работници и селяни“. Не! — с очите на онези, които бяха разстрелвани и изтезавани от НКВД. „Правда“ уверява, че в нашата страна имало „безкомпромисна критика“ на периода преди 1956 г. Ами нека покажат безкомпромисната си критика, аз им дадох извънредно богат фактически материал.

Дори днес — дори днес! — този път не е преграден. И какво пречистване би било за страната!

Когато публикувах „Архипелага“, все пак не очаквах, че дотам ще се отрекат от предишните си слаби признания. Линията, избрана от органите на нашата пропаганда, е линия на животински страх от разобличенията. Тя показва как са се вкопчили у нас в кървавото минало и искат да го мъкнат като неразвързан чувал със себе си към бъдещето — само и само да не произнесат — дори не присъда, а просто морален упрек на нито един от палачите, следователите и доносниците. Характерно е: щом „Дойче веле“ обяви, че всеки ден ще чете „Архипелага“ по половин час — втурнаха се да я заглушават неистово: нито една дума от тази книга не бива да проникне в нашата страна.

Сякаш това ще трае дълго! Сигурен съм, че скоро ще настъпи време, когато тази книга в страната ни ще се чете широко и дори свободно. И ще се намерят паметливи и любознателни, които ще поискат да проверят: а какво е писала съветската преса при появата на тази книга? и кой е слагал подписа си? И в потока от мътни ругатни няма да намерят собствени, отговорни имена, навсякъде страхлива анонимност, псевдонимност.

Тъкмо затова лъжат с такава лекота, каквото им скимне: че според книгата ми „хитлеристите са снизходителни и милостиви към поробените народи“, „сталинградската битка е спечелена от наказателни батальони“. Непрекъснато лъжете, другари правдисти. Моля ви да посочите точните страници! (Ще видите, че няма да ги посочат.) Или ТАСС: „В своята автобиография Солженицин сам призна омразата си към съветския строй и съветския народ.“ Автобиографията ми е отпечатана в нобеловския сборник от 1970 година, достъпна е за цял свят, проверете колко нагло лъже Телеграфната агенция на Съветския съюз. Какво да си говорим за нея, след като тя има безсрамието да захрачи склопените очи на всички убити: че е написано за техните мъки и за смъртта им само заради валута (съобщение на Кирил Андреев, ТАСС. А неговият баща жив ли е? или и той е разстрелян там?).

Но и тук не уцели ТАСС: продажната цена на книгата на всички езици ще бъде пределно ниска, за да я четат колкото може по-широко. Цената е такава, че да се покрият само разходите по превеждането и отпечатването и материалите. А ако останат хонорари — те ще отидат за увековечаване на паметта на загиналите и за подпомагане на семействата на политзатворниците в Съветския съюз. И аз ще призова издателствата да дадат и своя приход за същата цел.

А ето лъжата на „Литгазета“: че съм изкарвал съветските хора „изчадия на ада“, същина на руската душа според мен било „това, че руският човек за една дажба хляб е готов да продаде майка си и баща си“. Посочете страницата, лъжци! Пишат така, за да насъскат против мен моите неосведомени съотечественици: Солженицин „слага знак за равенство между съветските хора и фашистките убийци“. Дребно мошеничество: между фашистките убийци и убийците от ЧК-ГПУ-НКВД — да, слагам. А „Литгазета“ примъква тук „всички съветски хора“, за да им е по-лесно на нашите палачи да се скрият.

Но кои страници ще посочват, от коя книга? „Литгазета“ се издаде, че мародерства, че съблича труп: тя цитира иззетия екземпляр, четвърта и пета част от „Архипелага“, които още никъде не са отпечатани, — именно в Държавна сигурност си е записвал извадки подозрителният „Литератор“! А когато излезе четвърта част, ще прочетете и този цитат: „Разбрах лъжата на всички революции в историята“ (краят на глава първа), и тази преценка не за руския човек, а за съветския свободен живот (глава трета, подзаглавията: „постоянният страх“, „потайността и недоверчивостта“, „тлеенето на душата“, „лъжата като форма на съществуване“…).

На всичко отгоре смеят да ме обвиняват, че моментът на печатането на „Архипелага“ бил избран от световната реакция, за да се прекрати намаляването на напрежението. Той е избран от нашата Държавна сигурност (тъкмо тя е главната „световна реакция“ на днешния ден), — избран от лакомията й да граби ръкописи. Ако тя цени намаляването на напрежението, защо през август 5 денонощия е изцеждала, измъквала с ченгели този ръкопис от клетата жена? В извършеното заграбване аз съзрях пръст Божи: значи дошло е времето. Както било предречено на Макбет: Бърнамският лес ще тръгне.

 

А. Солженицин

[37]
ИНТЕРВЮ пред списание „Таим“
19 януари 1974 г.

Братя Медведеви изразяват вярата си, че реформите в СССР могат да се проведат само отвътре, и то отгоре, и че западното обществено мнение почти не може да помогне при това. Сахаров изразява мнение, че само натискът отдолу и отвън може да бъде ефективен. Чуха се упреци, че той и Вие сте се обръщали към западни правителства и реакционни кръгове на Запад. Какво ще кажете за това?

Лично аз никога не съм се обръщал нито към чужди правителства, нито към парламенти, нито към чуждестранни политически кръгове. А Сахаров, доколкото зная, един-единствен път се е обръщал към американския Сенат и веднъж, по косвен начин, към правителствата от Западна Европа. Вярно е, това не е адрес и път за нас. Ние сме се обръщали към световната общественост, към дейците на културата. Тяхната подкрепа е безценна за нас, винаги е ефективна, винаги помага. И двамата сме живи и здрави досега само благодарение на нея. Но и тя не може да бъде безкрайна и ние не смеем да злоупотребяваме с призиви за подобна подкрепа: всички страни си имат свои грижи и не са длъжни постоянно да се занимават с нашите.

Ала е съвсем смехотворно предложението на Рой Медведев в неговата недодялана статия, почти легална по своята скучност: да се обръщаме за помощ към западните комунистически кръгове — към онези, които нямаха желанието и усърдието да защитят дори делото на комунизма в Чехословакия, — та нас ли ще защитават? (Гомулка и Улбрихт нахокаха Хрушчов заради публикуването на „Иван Денисович“.)

Братя Медведеви предлагат търпеливо, на колене да чакаме, докато нейде „горе“ някакви митични „леви“, които никой не познава и не назовава, вземат връх над някакви „десни“, или пък израсне „ново поколение ръководители“, а всички ние, живеещите, всички ние, живите, трябва какво? — „да развиваме марксизма“, нищо че засега ни хвърлят по затворите, нищо че „временно“ терорът се е засилил. Чиста идиотщина.

Не е ли по-нормално за нас да се обръщаме към нашето правителство, към нашите вождове, ако предположим, ако допуснем, че те не са съвсем безразлични към съдбата на народа, от който са техните корени? Такива писма са писани неведнъж — от Григоренко, Сахаров, от мен, от стотици хора, писма с конструктивни предложения за изход от усложненията и опасностите за нашата страна, — но те никога не са били приемани дори за обсъждане, отговори не е имало, само репресивни.

И остава нашето право и нашият пряк път — да се обръщаме към своите читатели, към своите съотечественици и особено към нашата младеж. И ако тя, след като научи и разбере всичко, не ни подкрепи, то ще е вече от недостиг на мъжество. Тогава значи и тя, и ние сме заслужили жалката си участ и няма от какво да се оплакваме — освен от своето вътрешно робство.

Но по какъв начин Вашите съотечественици, Вашата младеж могат да Ви подкрепят?

С никакви физически действия, чисто и просто с отричане от лъжата, с лично неучастие в лъжата. Всеки да престане да помага на лъжата решително навсякъде, където я вижда: дали ще го принуждават да говори, да пише, да цитира или подписва, или само да гласува, или само да чете. У нас лъжата се превърна не просто в нравствена категория, но и в държавна опора. Отхвърляйки лъжата, ние извършваме не политическа, не подлежаща на съдебно преследване, а нравствена постъпка, — но това веднага би дало отражение върху целия ни живот.

ТАСС заявява, че излизането на Вашата книга „Архипелагът ГУЛАГ“ създава опасност от връщане на атмосферата на студената война и нанася вреда на разведряването в отношенията между Изтока и Запада.

Вреда на мира и на добрите отношения между хората и народите нанася не онзи, който разказва за извършените престъпления, а онзи, който ги е вършил или ги върши. Личното, общественото и националното разкаяние винаги само пречистват атмосферата. Ако признаем открито своето страшно минало и го осъдим сурово, не с празни приказки — това само ще укрепи по целия свят доверието в нашата страна.

Вашата нова книга няма да бъде отпечатана тук, но много руснаци ще я чуят по радиото. Как си представяте тяхната реакция, особено реакцията на младото поколение, което знае малко за събитията, описани от Вас?

Дали ще я чуят по радиото, не се знае. Вече заглушават „Архипелагът ГУЛАГ“ по „Дойче веле“. Но въпреки това истината ще стигне до хората, ще се разбере. Цели десетилетия тя беше така укривана, че появяването й в нейния цялостен вид разтърсва всеки незапознат — но и възпитава сърцето му, дава му светлина и сила за бъдещето.

Как предполагате, че ще постъпят властите с вас?

Категорично не се наемам да прогнозирам. Аз и моето семейство сме подготвени за всичко.

Аз изпълних дълга си пред загиналите, това ми дава облекчение и спокойствие. Тази истина бе обречена на унищожаване, мачкаха я, давеха я, изгаряха я, правеха я на пух и прах. Но ето че тя се съедини, жива е, напечатана е — и вече никой никога не ще я изтрие.

[38]
РАЗКЪСВАНЕ НА НЕМОТАТА

Според мен излизането на новата книга на Солженицин „Архипелагът ГУЛАГ“ през 1973 година е огромно събитие. По неизмеримост на последствията то може да се сравни само със събитието от 1953 година — смъртта на Сталин.

В нашите вестници Солженицин бе обявен за предател.

Той наистина предаде — разбира се, не родината си, за която честно се е сражавал, и не народа си, на когото прави чест с творчеството и живота си, а Държавното управление на лагерите — ГУЛАГ, — предаде на гласността историята на гибелта на милиони, разказа с конкретни факти, свидетелства и биографии в ръце една история, която е длъжен да знае наизуст всеки, но която властта по необясними причини с всички сили се мъчи да предаде на забравата.

Кой тогава извършва предателство?

XX конгрес на партията показа над камари трупове само окървавения крайчец на рогозката. Но дори и това спаси през петдесетте години от гибел милиони живи, полумъртви и такива, в които мъждукаше живот за още само една въздишка. Хвала на XX конгрес. XXII взе решение да се издигнат паметници на загиналите. Ала напротив, не след дълго злодеянията, извършвани в нашата страна в невиждани от историята мащаби, започнаха усърдно да се изчегъртват от паметта на народа. Загинали са милиони хора, загинали са по един и същи начин, но нали всеки от тях е бил не муха, а човек — човек със своя отделна съдба, със своя отделна гибел. „Реабилитиран посмъртно.“ „Последствията от култа към личносттта на Сталин.“ А какво е станало с личността — не с онази, въздигнатата в култ, а с другата — всяка друга — от която е налице единствено документът за посмъртна реабилитация? Къде се е дянала и къде е погребана — личността? Какво е станало с човека, какво е преживял след минутата, в която са го извели от дома му — до минутата, в която се е върнал при близките си във вид на документ?

Какво се крие зад думите „реабилитиран посмъртно“ — какъв живот, каква смърт? Някъде през 1965 година за това бе наредено да се мълчи.

Солженицин — човекът предание, човекът легенда — отново разкъса блокадата на немотата; върна на онези събития реалността, на множеството жертви и съдби — името, и най-важното — на събитията тяхната истинска тежест и поучителния им смисъл.

Ние отново научихме — чуваме, виждаме какво е било: обиск, арест, разпит, затвор, прехвърляния по етапен ред, лагер. Глад, побои, труд, труп.

„Архипелагът ГУЛАГ“.

 

Лидия Чуковская

4 февруари 1974 Москва

[39]
ДЕКЛАРАЦИЯ ЗА ПЕЧАТА
2 февруари 1974

През декември, „Архипелагът“ още не се публикуваше, лекторите на Московския градски комитет на КПСС (например Капица в Госплан) заявявали дословно: „Няма да оставим Солженицин дълго да си разиграва коня.“ Тези обещания на властите напълно съвпадаха с псевдобандитските писма, в които се добавяха само череп и кръстосани кости. Излезе от печат „Архипелагът“ — и любимият знак на бандитите се премести от анонимните писма на витрината на Съюза на художниците, а заплахите да ме убият преминаха в телефонна атака („ще приведем присъдата в изпълнение!“). Тази телефонна атака срещу моето семейство — две жени и четири деца, хулигански провеждаха агенти на Държавна сигурност на две смени — от 8 сутринта до 12 през нощта освен съботите и неделите, когато имат законни почивни дни.

А кресливата кампания на вестниците е насочена всъщност не срещу мен: ако ще да запълват с ругатни цели страници, те вкупом няма да ми развалят нито един работен ден. Вестникарската кампания е насочена срещу нашия народ, срещу нашето общество: да замаят, да зашеметят, да отблъснат със сплашване и отвращение съотечествениците от моята книга, да стъпчат в съветските хора знанието, ако то се промуши през заглушаването. Да погъделичкат и долните инстинкти — Солженицин има три леки коли, тузар е! — кой и къде ще опровергае всевластните лъжльовци, че никакви три коли нямам и не съм имал, а из града се движа с двата си крака и с тролейбуси, както не би се унижил и най-закъсалият кореспондент на ТАСС. Да експлоатират и благородното възмущение: той осквернява гробовете на загиналите през Отечествената война! През кулите на вестникарската лъжа кой ще се добере, че книгата ми изобщо не е за тази война, нито за двайсетте милиона наши загинали, а за другите шейсет милиона, изтребени от вътрешната война за 40 години, — тайно изтезаваните до смърт, замразените из пущинаците, уморените от глад цели републики?

Допреди няколко седмици още имаше честен път: да признаят истината за миналото и така да се очистят от старите престъпления. Но трескаво, но обзети от животински страх, решиха да бранят лъжата докрай, прикривайки се зад вестникарските бастиони.

Защитата на световното обществено мнение засега не им позволява нито да убият автора, нито дори да го арестуват: това би било най-добро потвърждение на книгата. Но остава пътят на клеветата и личното дискредитиране, тъкмо за това се захващат сега дружно. Викнат е от провинцията бившият ми съпроцесник Виткевич и за да оварди научната си кариера, той чрез АПН, този изпитан филиал на КГБ (те „приятелски му показали“ протоколите на следствието от 1945 година, я нека някой друг се добере до тях!), хвали следствието от онова време: „Следователят не се е нуждаел да изопачава истината.“ 29 години той не упрекваше поведението ми по време на следствието — и колко навреме си намира сега място в общия хор. Отлично знае, че от моите показания не пострада никой, а присъдата ни е била определена независимо от следствието и още преди ареста: обвиненията са взети от водената между нас с него подцензурна кореспонденция (тя била фотографирана цяла година) с ругатни по адрес на Сталин и после — от „Резолюция № 1“, иззета от нашите полеви чанти, съставена от нас съвместно на фронта и осъждаща нашия държавен строй. Спомня си за моите „показания пред съда“, а мен изобщо не ме изправиха пред съд, лепнаха ми наказанието задочно. Вярно пише, че „принадлежим към различни човешки категории“: той настояваше да забравим за всички смърти и мъки, свои и чужди. И това е само началото. Ще изловят, ще принудят да лъжат свидетели, спътници, хора, с които съм се срещал през полувековния си живот. И от бивши концлагеристи, недоразстреляни, недоизмъчени до смърт, ще изстискат показания, че не са страдали, че не са ги изтезавали, че не е имало Архипелага.

На ЦК, КГБ и нашите вестникарски издателства, надпреварващи се сега да четат „Архипелага“, не им достига ниво да разберат, че за самия себе си съм разказал в тази книга съкровеното, много по-лошо от всичко лошо, което могат да съчинят техните подлизурковци. Това именно представлява книгата ми: не памфлет, а зов към разкаяние.

Цялата днешна вестникарска шумотевица, в която се включиха именити дейци на изкуството (а други твърдо отказаха и се носи мълва за мъжеството им), — цялата тази кампания е бой против съвестта на народа, против истината, предназначена за народа. Като й препречва пътя с черните си пешове, с размаханите си крила, рогатите изчадия адови се решиха на този безнадежден бой преди сутрешната църковна служба, за да удължат властта си над човешките души. Но колкото по-яростно цапотят с черно, толкова по-скъпо ще си платят, когато се разбере истината.

Народът ни вече половин век се добира до нея само с изравяне от лъжата. Хората се научиха, вече знаят защо и кога се раздават толкова прекомерни крясъци. Към мен тече подкрепа — и в телефонните обаждания, и в стигналите писма, бележки от написали имената си и от неизвестни хора,

 

„От уралчани. Всичко разбираме. На прав път си, братле!

Група работници.“

 

Пишат единични протести до вестниците, предвиждайки всички гибелни последствия за себе си. И публично се изказаха безстрашните трима млади — Борис Михайлов, Вадим Борисов, Евгений Барабанов (всеки от тях има малки деца), от нищо незащитени освен от правотата. Може да смажат и тях, и мен, но няма да смажат истината, колкото и още знаменити жалки имена да се хванат на черното хоро.

Никога не съм се съмнявал, че правдата ще се завърне при моя народ. Вярвам в разкаянието, в нашето душевно пречистване, в националното възраждане на Русия.

А. Солженицин

[40]
Призовка от Прокуратурата на СССР, 8.2.74

Прокуратура на СССР

103793 Москва К-9, „Пушкинская“, 15-а

8 февруари 1974 г. №

                                        гр. Москва, улица „Горки“, № 12, ап. 169

                                                За гр-на А. И. Солженицин

Гр-но А. И. Солженицин

 

Следва да се явите в Прокуратурата на СССР — ул. „Пушкинская“ 15-а, на 8 февруари 1974 г. в 17,00, стая № 513, етаж 5-и.

 

Прокурор от следственото управление

на Прокуратурата на СССР

А. Балашов