Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (19) (Очерци от литературния живот)

8
ЕЛЕНА ЦЕЗАРЕВНА ЧУКОВСКАЯ

Люша Чуковская близо пет години, от края на 1965-а, стоя в самия епицентър и вихър на бурната ми дейност: през тия години върху нея се пресичаха всички линии, всички връзки, всички въпроси, отговори, пратки — а и през следващите три години до екстернирането ми доста неща минаваха през нея. Когато в тази книга пишех „решихме“, „направихме“, „не догледахме, не предположихме“, в продължение на няколко години тов^а бяхме двамата с Люша. Целият ми близък и дори конспиративен кръг го знаеше и ако Люша се обадеше на някого и най-настойчиво и неочаквано го викнеше да дойде при нея или ненадейно, без да се церемони, му казваше, че ще го посети, всеки веднага разбираше, че става дума за мен, че аз го каня или ще ида при него, или наистина Люша, но по моя спешна работа. Тя ми беше нещо като началник-щаб, а по точно казано — целият щаб в едно лице (уви, постепенно това отлично го разбраха и в ГБ). Най-вече защото аз никога не живеех в Москва, а понякога в Рязан, понякога в Краймосковието, докато проблемите изникваха непрекъснато и трябваше да се решават именно в Москва.

Люша беше внучка на Корней Иванович Чуковски — една от петте му внучета, но любимата, с цялото си сърце предана на неговата работа, и много му помагаше. Беше завършила химически факултет, аспирантура, беше станала кандидат на науките, след това преуспяващ научен работник, там също се отличавала с изключителното си трудолюбие, с прилежността и коректността си, с желанието работите й да са подредени и да довежда всяко начинание докрай. (То в живота си е така винаги и навсякъде: недобросъвестните никога не се впрягат в работа, тя бяга от тях, на добросъвестните им се налага да вършат работата на неколцина, а освен това сами си я търсят навсякъде.) А на всичко отгоре Люша, душевно ненаситена от своя институт, от доста години прекарвала съботните и неделните си дни в Переделкино, когато К. И. оставал без секретарка, и усърдно му помагала в кореспонденцията, в подреждането на архива му, превръщайки унило-празничните дни в най-дейни и радвайки по този начин трудолюбивия старец (което напълно разбирам и споделям).

Тази помощ секнала, когато на 33-годишна възраст Люша претърпяла голяма загуба, трагична криза, едвам я преживяла; близките й много се тревожели за нея. През 1965-а, оздравявайки, тя се завърнала от Крим, пристигнала за пръв път в Переделкино — и там научила, че К. И. ме е подслонил след залавянето на моя архив, също много потиснат. (Това негово подслоняване ме подкрепи през най-опасните и най-отчайващите седмици.) От време на време К. И., осланяйки се на своя доста уникален литературен статут, защитаваше преследвани или дори арестувани, подписваше ходатайства за тях или се обаждаше на някого горе, но застъпничеството му имаше личен характер и не прерастваше в публицистична експлозия. Освен това Чуковски никога не загубваше чувството си за литературно наследство и общолитературен мащаб. В моята изнемога, когато всеки ден очаквах арест и с него — прекратяване на цялата ми работа, той убедено ми възразяваше: „Не разбирам какво има да се тревожите, след като вече сте се сложили на второто място след Толстой.“ Водеше ме до отдалечена барачка в двора си и ми подхвърляше идея как да скрием там тайните ми ръкописи. Беше прочел разказите ми, отпечатани в „Новый мир“, и нищо повече никога, макар да ми говореше за „второто място“. „Ракова болница“ не дочете — сигурно поради хипохондрията си, страхувайки се от болести, но — „Кръга“?… та да може да каже, че не е знаел за крайността на възгледите ми? за да не се разтревожи от това политическо клокочене? Една вечер изрецитирах — на него и на Лидия Корнеевна — по памет „Пруски нощи“, защото вече не знаех ще си намерят ли те някой ден читател или дали изобщо ще оцелее ръкописът.

И тъй, запознахме се с Люша в най-тежкото, разлюляно и за двама ни време, когато и двамата трябваше да полагаме усилия, за да стоим на краката си, когато тя едва бе започнала да се вкопчва в живота, а аз се бях сврял като ранено животно в определената ми стая и вечерно време дори не светвах нощната лампа да почета, тъй като нямах сили и за четене. К. И. с деликатно почукване ме викна от тъмната стая за вечеря, аз излязох, видях остро-живото внимание на внучката и веднага усетих, че ще срещна помощ. После тя ми разказваше, че очаквала да види духовно съсипан човек и, напротив, учудило я, че далеч не съм сломен; очевидно нулевата ми точка е била завишена. Освен това по-късно си спомняше, че срещата с мен придала на живота й вътрешна устойчивост, взела да променя светоусещането й, така че тя никога повече да не изпадне в криза на отчаяние.

Със своето слабо здраве, липса на апетит и постоянна неуморна дейност Люша и в най-добрите си времена се крепеше само на душевното напрежение, да не говорим за лошите. Далеч не дребничка, не безтегловна, тя обаче като че ли не се подчиняваше на баланса на физическите енергии — и тъкмо затова й беше нужен духовен двигател и ако не убеденост, поне съзнание за убеденост.

През същите тия дни (в същата тая трапезария на Чуковски) стигна до края си и нашето разпадане с жена ми, която заяви, че било по-добре да ме арестуват, отколкото да се крия и по този начин „доброволно да не живея със семейството си“. От този миг нататък аз не само не можех да разчитам на жена си, но и трябваше, неизбежно запазвайки както досега участието й в онова, което тя знаеше, да изградя нова система, скривана от нея като от неприятел.

А Люша, в нестихващата тогава опасност, незабавно, само след няколко кратки седмици взе да ми предлага един вид помощ след друг. Първо — нейното и на Лидия Корнеевна градско жилище, не само за отбиване, за срещи с хора, а и за работа (като на провинциалист в Москва много ми липсваше такава опорна точка); скоро след това — да ми стане секретарка, машинописка, да се среща с хора вместо мен, — каквото поискам. За мен това беше ново, непривично, разтоварващо, такава неочаквана огромна помощ в пряката ми работа улесни уравновесяването ми през ония тежки месеци. Впрочем скоро трябваше да замина за естонското си Скривалище — и именно Люша подготви заминаването ми, наблюдавайки донякъде смаяна в своята кухня как си бръсна брадата, и единствена в цяла Москва получи тартуския адрес на Сузи, за всеки случай.

А през пролетта на 1966-а, когато завърших в Рождество първата част на „Ракова болница“ и се канех както винаги лично да я препиша на машина, което наистина си е полезно като поредна, трета — четвърта, редакция, се изкуших от многократното настойчиво предложение на Люша — да я препише вместо мен. Уж беше направо невъзможно друг да я преписва — и същевременно в моя напрегнат живот получавах предложение да ми подарят две седмици! — това е толкова просторно и много, как да не се изкуша?! Малко настръхнал се съгласих. А като се завърнах в майското Рождество — подаръчно настроение, две седмици ми паднаха от небето! Люша преписваше настървено, с огромна скорост, а на мен и през ум не ми мина, че това й е първият голям опит в машинописа. (И друг опит й липсваше — в изчитането. Толкова бързахме, толкова според тактиката трябваше час по-скоро да влезем в самиздат, че издърпвахме тия 7 екземпляра от мощнопробивната пишеща машина — и веднага ги разпращахме.)

Ето кога разбрах колко бързо могат да изхвърчат книгите в самиздат! — само сколасвай да ги напишеш! Докато Люша тракаше първата част — аз бързо пишех втората, тя ми вървеше като по вода. Пък и възловото положение на семейство Чуковски доста улесняваше разпространяването (ние още не знаехме, никой не знаеше — ще поеме ли самиздат целия роман); и цялото това разпределяне на екземплярите, раздаването им за следващо преписване, после навременното им събиране, запомнянето на кого какво си дал — с всички се нагърбваше пак Люша, какво улеснение, по сила и време аз сякаш се удвоих и за едно лято, изключително бързо, завърших втората част на „Раковата“ и ето че Люша вече тракаше втората част, и втората потече, завземайки самиздатските терени.

След моя провал през 1965-а именно Люша ми помогна да променя цялата скорост на живота и да премина в непрекъснато настъпление. Чувствах я като свой съратник във всички практически планове и действия; двамата грижливо ги обсъждахме (след време излизайки за целта изпод таваните сред зеленината). От самото начало Люша бе посветена в „Архипелага“ и всичките му етапи, тогава за пръв път започна да събира справки и уточнения, зае се с проекта за карта на Архипелага (квалифицирани геолози — Н. Пахтусова, Н. Кинд — вече до голяма степен бяха я съставили, дори бяха я префотографирали, но аз се отказах: все пак дилетантска изглеждаше, прекалено големи пространства не са запълнени). А щом довърших дооправянето на първата част и вече имаше какво да се преписва — Люша веднага се зае с окончателното преписване. Вече достатъчно известно на ГВ беше сътрудничеството й с мен и все по-опасна ставаше онази особеност на жилището им, че то често биваше празно — когато Лидия Корнеевна беше в Переделкино, а Люша — на работа. Затова Люша не преписваше материалите ми по малко тъй като знаеше кога ще се струпа повече работа, не използваше текущите си отпуски, ами после в нужния момент ги вземаше за интензивна работа. Така постъпи и през пролетта на 1968-а: през април в Москва преписа целия първи том на „Архипелага“, по Великден пристигна Кю, събрахме се в Рождество, Люша през май преписа целия втори том (Паганини-typist я наричаше Кю заради бързината), а и в третия помогна на Кю и жена ми, с която не си допадаха, — Люша се стягаше, затваряше се в себе си и в работата, от влажната стая не излезе цял месец — и тракаше ли, тракаше на машината. От трите само Люша знаеше чрез кого, как и къде ще отиде по-нататък лентата и участваше във всички перипетии на това авантюристично изпращане на „Архипелага“ по Петдесетница. Спомням си, един унило-ветровит ден тя пристигна от Москва в Рождество да вземе от мен капсулата с лентата за Ева (вж. очерк 9) — и като че ли тоя настойчиво-враждебен вятър ни внуши тежки предчувствия. А след още два дена, навръх Петдесетница, Люша пак пристигна в Рождество внезапно, със съобщението, че предаването не е минало гладко, че момчето (Саша Андреев, очерк 9) е било следено — и ето че предчувствията ни се оправдаха! Съвсем трезво погледнато, не беше редно да идва да ме вземе: Саша трябваше да излети чак в неделя и чак в понеделник заранта — капсулата. Още два дена можех да изкарам в Рождество без риск. Но Люша се втурнала — да ме спаси, да ме откара. Щом научих за следенето и любимото ми парче земя край гората с разлюлените върхари на брезите веднага помръкна. Чувството за остра опасност ми се предаде, поддадох се и реших да изчезна от Рождество, да се измъкна от следене през тия дни, а при провал — може би пак в Скривалището, да продължа свободата си поне с няколко месеца, да успея да свърша още някоя и друга работа. След половин час да напусна любимата си спретната виличка и да се скрия. На жена си заръчах да не идва където ще бъда, за да не доведе опашка. Из пътя във влака обясних това място на Люша, от гарата се разделихме — и тя изпитваше облекчение, че съм тръгнал чист. Но прекарах в заточение три невероятно тежки дена. Люша трябваше да дойде при мен, щом получи каквато и да било новина, но не идваше: седяла, притеснявала се у тях, напразно чакала новини. Чак вечерта на втория ден, късно, аз вече спях, нахълта и ми донесе междинната радост, че „момчето“ поне не било спряно, пуснали го да излезе от Съюза. Благополучната съдба на пратката научихме чак на четвъртия ден. Олекна ми.

Отпадна опасността — и се залових за окончателната редакция на „Кръг“-96. А Люша, която вече беше прекарала своя отпуск с „Архипелага“, сега цяло лято наваксваше в службата си, пък и при дядо си, който, естествено, ревнуваше всяко отвличане на нейните сили, след като отдавна бе забелязал, че помощничката му вече не е предишната. И чак през есента Люша пое от мен „96-и“ — и завърши преписването му на един дъх. И по време на една от зимните ни разходки из переделкинската гора предложи план: за да не се налага на „нашите приятели в Америка“ (тогава смятахме Карлайлови за приятели…) да превеждат на нова сметка целия роман — и да издирват разликите, да препишем още веднъж на машина цялата книга по такъв специален начин, че те да виждат всички промени и да превеждат само тях (нарекохме това „козметичен“ екземпляр). И тази изнурителна главоболна работа Люша свърши през няколкото зимни месеца — всяка вечер се прибираше от работа тичешком, за да си бъде вкъщи колкото може по-скоро. (През лятото на 1975-а, когато изгаряла всичко останало, изгорила и това. Така се превръщали в дим цели години работа. (Жаждата за работа и себеотрицанието на Люша нямаха граници. За три години познанство ето че пет мои дебели книги са преписани от нея. (По съветски немаловажно е: колко ли топчета хубава еднородна хартия е трябвало да си набави, такава не винаги се продаваше. И колко индиго.) И успоредно с работата и начинанията ми делеше и моите маневри и предпазни мерки.

От 1966-а започнаха моите открити обществени стъпки — първо публични изказвания, после писмото до конгреса, после битката със секретарите на СП. Нито една подобна моя стъпка Люша никога пряко не подкрепи, не каза — да! трябва да нанесете удар! Но — или поклащаше угрижено-неодобрително глава, или направо ме увещаваше да се откажа, както когато направих декларацията във връзка с Жорес Медведев. Това всеки път ме смущаваше, все пак толкова малко хора бяха осведомени какви удари подготвям и значи всеки глас тежеше толкова много при съвет. И толкова бях замаян от работата и борбата, че чак след известно време разбрах: Люша не е имала предвид общия обхват на нещата, на стратегията, на принципите, а просто всеки път се е страхувала за мен, да не попадна в ноктите тъкмо при тази, поредна, дръзка стъпка. Но както не одобряваше писмото до конгреса, помогна да натракаме повече от сто такива, а после — всички „отворени писма“, „декларации“. Петдесетте пространни „Изложения“ до секретариата на СП минаваха само през нея. Аз изобщо нямах никакви грижи: тя изработваше всичко в нужните количества, държеше го на старт до уречения момент на взривяването, след това разкарваше първите материали по главните изходни точки (на Надя Левитская в Чуждестранната библиотека, на А. Берзер в „Новый мир“, в няколко жилища в „Аеропорт“, в Переделкино, по някои хора в Ленинград), а по-нататък всичко си вървеше само. Сега Люша се запозна с другите ми сътрудници и, естествено, се нагърби с много срещи с тях, с работите и връзките. Скоро апартаментът й стана център на връзката ми с Ленинград: Кю, Еткиндови, после с появяващите се там „първи инфанти“ (група младежи, искаха да ми помагат, вече мислех да ги привлека към размножаването на „Архипелага“, но работата не стана), с „вторите инфанти“ (Куклини); цялата изпращана „по втория начин“ поща се събираше в апартамента на Люша и оттам я вземаха отпътуващите, и тук докарваха всичко от Ленинград и пристигаха някои хора. (Лидия Корнеевна беше родом от Петербург, там се бе родила и Люша, и двете бяха запазили живи връзките си с града.) Вече бяха се появили няколко доверени хора, които знаеха ленинградските адреси и отнасяха пратките право там. И на някои пристигащи провинциалисти, които не исках да отблъсна, но нямах възможност да се срещна лично с тях, се посочваше Люшиният адрес и Люша ги снабдяваше с книги, предаваше им писма, провеждаше срещи вместо мен. И в самата Москва, където прескачах само от време на време, за опростяване взех да й предавам съвсем отделни области от моите познанства: и вдовицата на Тенно с пристигащите естонци, и семейство Теуш, и дори по едно време дадох на Зубови адреса й за писма, и ежемесечните записи за леля ми Ира също възложих на нея, да не говорим за разните посрещания на аерогарата, на писатели — тук Люша беше в свои води. Толкова много десетки хора се извървяха, че не се наемам нито да ги възстановя в паметта си, нито да претоварвам тези страници. Сдобихме се с диктофон — и се разкриха нови възможности за Люшината работа: по мои въпросници тя анкетираше свидетели на революцията (балдъзата на Палчински, племенницата на Гучков, инженер К. М. Поливанов и други), после записаното се отпечатваше на машина, а аз го вземах вече във вид на готови листчета. Люши се превръщаше вместо мен в център на обилен кръг. Не може да се прецени колко много време и сили ми е спестила тя по този начин. Тя никога не забавяше нито една моя работа, а само ускоряваше всичко, с което улесняваше движението ми. И как да се измерят изразходваните от нея усилия? Те надхвърляха възможностите на един човек, за това се искаше неспадащо напрежение на духа.

На умиране беше Корней Иванич и дългът и чувството държаха любимата внучка близо до леглото на дядо й (а и цялата надежда във връзка с архива му, с посмъртното отпечатване се крепеше само на нея), а ненадейно възникна далечна опасност: в Ростов на Дон у чужди хора увиснала цяла препечатка, комплект от „Архипелага“ — и Люша се втурнала към Ростов да я спасява. (На връщане пъхнала сака с „Архипелага“ в сандъка под най-долната лавица на купето, за по-сигурно, а горните лавици се паднали на две бабички и те много я молили да ги пусне на долната, — но как да остави през нощта такава бомба без контрол? — излъгала бабичките, че е току-що оперирана.)

Пък и човек запомня предимно усилията, които са дали външен резултат. А колко много бяха безплодните, пробните! В подобна погрешна посока ни изпрати Стива Ростропович. Той влизаше в допир с моята съдба, но дълго подценяваше колко взривоопасно е всичко тук. През 1968-а, на връщане от Европа, мислил — какво ли да ми подари за мояти 50-годишнина? и купил, и безгрижно докарал (и без спънки пренесъл през границата, още не го проверяваха!) чекрък — тогава изобщо не му знаехме името, — който правеше от машинописен отпечатък на специална хартия много копия. Така Стива смяташе, че ми разкрива прекрасна възможност да се самопечатам в СССР! И ние с Люша наистина се вкопчихме в тази играчка, експериментирахме с нея, представяхме си как ще правим по 100–200 бройки от „Архипелага“. (Тогава смятахме, че ще самоиздаваме всичко това в страната.) Запасихме се с хартия, поръчахме на Стива да донесе още от Европа, той носеше. Но разбрахме, че тази работа няма да ни е по силите. И след това се чудехме как да се отървем от тоя чекрък, на кого ли да го дадем за позиви.

Люша сама издирваше пропуснатите от мен възможности за срещи, връзки, помощ и консултации. Толкова беше увлечена от работата си и от нейното ехо в обществото, че през 1968-а сама измисли, събра и издаде в самиздатска брошура публицистичния сборник „Словото ще разруши бетона“.

Изхождайки само от организационните удобства, непрекъснато прехвърляйки всичко върху Люша, аз я натоварих да се среща с Ю. А. Стефанов, специалист по Дон, по старата руска армия — човек вече дотам чужд на нейния кръг, че пътищата им никога не биха се кръстосали, не би им се наложило да разговарят. В напрежението на борбата организацията на работите ни водеше толкова ясно, че забравях да си мисля за различността на почвата, на която беше израсла Люша и от която не беше в състояние да се изскубне. Донската тема за Люша беше, тъй да се каже, социално полярна и неинтересна — а започна да нахлува в нашия живот от различни посоки и в различни облици: ту чрез Крюковото наследство, ту чрез изследването на И. Н. Томашевская за Шолохов; ту внезапно се появяваше донски художник и оставяше за мен „Донская волна“ — новочеркаското списание на Крюков от 1918–1919 година, — и пак чрез Люша; ту ни донасяха подробна карта на Дон с всички махали — и пак Люша уреждаше прекопирването им; ту трябваше да се обработят спешните донски материали от С. Стариков — и пак не друг, а Люша ме спасяваше. (Всичко донско — вж. очерк 14.)

Толкова самоотвержена, действена и незаменима беше Люша, че в началото на 1968-а, все повече замисляйки се, че мога да се спомина внезапно, а как да направя така, че работата ми да продължи да се доизвърта и след мен и написаното да стигне до бъдещето, — взех да се чудя дали да не направя Люша мой литературен наследник; и двамата с нея започнахме да проучваме чрез познати юристи какви стъпки могат да се направят дори в съветските условия, когато е известна враждебността към мен. Това се оказа доста сложна задача, проточи се: според съветските закони държавата можеше „принудително да откупи“ (да отнеме) авторското право на покойника.

И нито веднъж през първите четири години от нашата работа между нас не възникна разправия — когато всичко върви добре, хората не си искат обяснения: как схваща тя цялата ми работа? като мен ли? Защо върши всичко това? Аз разбирах нещата по един начин, тя ги разбирала по друг, а работехме синхронно, задружно, без засечки. Толкова нечовешко беше през ония години напрежението, че освен за преките работи не намирахме време да си поприказваме за нещо друго. Веднъж по някакъв повод със закъсняло учудване я попитах: не върши ли тя всичко това заради делото, заради Голямата цел (никога впрочем неспомената между двама ни)? Тя откровено ми отговори: не. Просто заради мен, за да ми помогне. Но, то се знае, радвало я, че книгите набраздяват умовете. За Люша тези мотивировки години наред били достатъчни, за да не се взира в далечната ми цел. А аз възприех това като нещо съвсем ново и се натъжих.

Никак не е лесно да разбереш общите обстоятелства: участници в непрекъснато протичащия обществен процес, всички ние го възприемаме със закъснение. Не само Люша, а и аз самият не разбирах същинското си положение в обществото. След петгодишното хрушчовско тъпчене около Сталиновия мавзолей — в гърлото на страната от само себе си нетърпеливо нарастваше вик. Невъзможно беше да се протака толкова дълго. „Страната чакаше да дойде някой…“ И тогава се появи моят „Иван Денисович“, първо в самиздат. Съвсем друго обаче очаквало образованото общество, съвсем друг герой, съвсем друга област на преживяванията. (Мисля си, че тъкмо по тая причина „Иван Денисович“ не прескокна веднага в чужбина, от което се плашеше Твардовски пред 1962-ра; беше прекалено селяшки, прекалено руски и поради това, тъй да се каже, кодиран. Западните кореспонденти може и да са го чели през тая година, но сметнали, че е неперспективен за западното ухо.) Първоначално (още преди публикацията в „Новый мир“) имаше едно инстинктивно стъписване в културния кръг: а дали тук няма „антиинтелигентски тенденции“? За „културния кръг“ най-далновидно би било да не превъзнася твърде много тази повест. Но стихията напираше. И тъкмо интелигенцията (в пълен състав) най-много разпространи и укрепи селяшкото ми произведение. Всички не виждахме напред и всички не разбирахме. И аз дълги години се учудвах: разправят, че литераторите имали врагове, хора, които им завиждат, пък аз да нямам нито един враг. (Имал съм, разбира се, но в патакламата не ги забелязвах.) На всички толкова им се беше дощяло да цапардосат държавната власт по мутрата, че зад гърба ми застана без изключение всичко неказионно, па макар и чуждо, — и няколко години вървях по гребена на тази вълна, преследван само от КГБ, но за сметка на това единодушно подкрепян от цялото общество. (В стара Русия такова нещо е ставало много пъти, така подкрепяли и Толстой, макар да им било чуждо неговото учение, — стига да е против държавата.) През ония няколко години нямах случай да видя, че оказваната ми от цялото прогресивно общество подкрепа е временно явление, недоразумение. През ония няколко години и аз самият, и най-близката ми помощничка нямахме повод да открием разликата в нашите мирогледи. Това беше времето на неразчленените понятия, когато дори моите „Ситнежи“ се посрещаха приветливо от „културния кръг“. Макар че се гнусяха от православието, беше станало модно да признават иконите като живописни постижения и дори поетичността на църквичките в пейзажа.

Първият прорязващ въпрос, по който зина разривът в разбиранията ни, бяха власовците, когато Люша прочете „Пленниците“. Тя доловила чуждороден дух, развълнувала се — и не била в състояние да разбере откъде се е взело такова нещо. На първо време наричаше това така: „Някои места не мога да приема.“ Тъкмо това трябваше да се очаква. Как можеше без продължителни търпеливи обяснения и разкази да предам фронтовия и затворническия опит на страната на нея — столичното девойче от съветското военно време? Но, по-широко, това беше и неизбежен вододел на общественото настроение: нашият „културен слой“ не можеше да прости на власовците, че през годините на войната срещу Хитлер са си позволявали да мислят за още нещо напред, например за руското бъдеще. (Същите тия власовци още по-силно шокираха Люша после в „Архипелага“, под чиито колела тя слагаше главата си. Тя теглеше, мъкнеше, водеше за ръчичка, обичаше тази книга, без да споделя пълния й заряд.)

Културният кръг и влизащите в него членове на семейство Чуковски, макар и отдавна настроени неприязнено към съвременната форма на съветската власт, в дълбините на съзнанието си все пак бяха привърженици на безрелигиозната традиция на Освободителното движение, на Народолюбието от деветнайсетия век (Лидия Корнеевна направо се прекланяше пред Херцен), — и затова по никакъв начин не можеха да пренесат своето отхвърляне на настоящето и върху решаващия плод на Освобожденчеството — цялата 17-а година с Октомври включително. А на всичко отгоре и поради естеството на столичния си живот през 20-те — 30-те години образованото общество искрено не бе забелязало руските национални страдания. Веднъж, вече по повод на „Изпод канарите“, Лидия Корнеевна недоумяваше: ама кога са успели да възникнат, та дори да се изострят чак руските неволи? Беше ги пропуснала, не беше ги забелязала. Образованото общество добре познаваше само еврейските неволи, по-мъгляво — още някои национални.

Но ние с Люша винаги бяхме толкова завладени от нашите пърлещи конспиративни работи, че дори не я разпитвах подробно за написаното от мен, за впечатленията й. И дори не винаги успявах да оценя нейния много мил сполучлив хумор в хубавите моменти. И възприемах неизменно-благородното й достойнство, ненатрапчивостта й като леещи се от само себе си дарове. А Люша вероятно е търсела човешки обяснения защо се изплъзвам — и е намирала онова най-повърхностно, което са ми приписвали мнозина: че съм изнервен от работата си и от борбата и поради това са ми атрофирани най-простите човешки чувства и внимателната доброта към всеки един от хората около мен.

Но това се дължеше не на пресъхване на чувствата, а на безкрайно жестокото приклещване на дълга, на удушаващия недостиг на време, иначе нямаше да домъкна целия си товар. А и целия товар изобщо не го виждаха близките ми и помощниците ми: освен борбата с комунистическата държава — и погребалната скала над замрелия руски дух — още по-невидима от всичките ми Невидими — трябваше да я повдигна, изкъртя и търкулна по нанадолнището.

Още с надежда пое Люша купчинката ръкописни тетрадки на „Август“. Тя обичаше този момент и тази си роля — първа да прехвърли работата ми на машинопис. Но какво е това? Глава след глава изпадали от ръцете й: „Просто не разбирам защо е написано всичко това.“ (Казвали са ми го мнозина от културния кръг, дори Е. Зворикина: защо трябва да се ровичка всичко това, вехтото, четиринайсета година, царското време — на кого е нужно?) Но без колебания проведе операцията с „първочитателите“ (екземплярите трябваше да се разпращат, да се събират, да се дават на нови хора, и то бързо и скришно) — и възхищението на мнозина започна да я примирява с „Август“. После, сякаш по инерция и пак без да жали енергията си, Люша взе да комплектува и сборника със самиздатски статии „«Август Четиринайсета» се чете в родината“ — отчасти може би в спор с мен, надявайки се, че равносметката на статиите ще потвърди нейното схващане.

Но когато през февруари 1972-ра й предложих да препише Писмото до Патриарха — тя за пръв път от началото на сътрудничеството ни открито се разбунтува, отказа ми и в този момент беше такава, каквато е, беше се отърсила от обаянието ми: през седмата година от сътрудничеството ни пролича, че мислим по различен начин.

И кое ни беше различното? Против какво именно се бе разбунтувала Люша? Кое в моето Писмо до Патриарха толкова бе възмутило образованото общество? Нима — разобличителният му тон? но с него бяха свикнали. Или посегателството към неприкасаемостта на Патриарха? А, ето кое трябва да е: в писмото ми се говореше не за отвлечени въпроси на религиозния дух, а се подканваше православието да навлезе, и то с целия си църковен бит, — в реалния живот. Това вече беше прекалено, чак толкова много православие образованото общество не можеше да приеме. Тъкмо „Август“ и „Писмото“ разцепиха неговата единосърдечна подкрепа, от която незаслужено се бях ползвал досега. И зад гърба ми остана само едно редичко малцинство и му предстоеше да набира плътност тепърва, в дългото израстване на поколенията и слоевете.

А Люша мъчително се раздвояваше: не можеше да остане без влиянието на кръга на целия й живот — и същевременни обичаше съвместното ни работно движение и усещаше неговата висококачественост. А и не е във възгледите работата: Люша беше от ония предани и цялостни натури, които не се нуждаят от осветляване на всяка своя крачка с идеологически фенер. И след този бунт с Писмото тя пак се върна да тегли колата, където й е по силите. Вярно, вече няколко години известни части и области от съвместната ни работа започваха да й убягват. Някои новопоявяващи се начинания и действия възникваха вече извън нейната компетенция и знание, например подготовката на „Изпод канарите“. И към въпроса за литературното ми наследство, който не бяхме решили докрай, вече не се върнах.

А разгръщането на „Октомври Шестнайсета“ донасяше толкова много нови въпросителни, които не можех да предвидя, докато пишех и пусках „Август“. Едва тук за пръв път пролича, че трябва да изследвам не само Първата световна война, а и обществените отношения в Русия от началото на века, и безброй личности — от монархисти до меншевики, и държавната система, и работническото движение, и дори пълния списък на петербургските заводи, които да се нанесат на картата на града. И много свързани с това въпроси, проучвания и запитвания потекоха пак през Люша. Понякога я свързвах с хората, които щяха да й дадат сведения, като професор П. А. Зайончковски, но най-често сега тя сама търсеше пътища, избираше консултантите в зависимост от разнообразните ми въпроси — и аз дори не знаех имената на тия консултанти и не питах за тях (и не знам на кого да благодаря). Тук на помощ бе привлечен абонаментът на Лидия Корнеевна в Ленинската библиотека (тоест рядкото право да се вземат книги вкъщи, тогава тя още беше член на Съюза на писателите) — и, открито за контрола на ГБ, се вземаха ли, вземаха книги явно за моята работа, а ние по телефона не го и криехме: към Жуковка, към изпадналата в немилост пристройка на Ростропович те течаха ли, течаха.

Най-сетне ролята на Люша в моята работа стана вече непоносима за ГБ и езиците на опасността лумнаха право към нея. В края на 1972-ра „неизвестен“ нападнал Люша в безлюдния главен вход (това е нагласена работа, обикновено там седи доносникът портиер), повалил я на каменния под и започнал да я души. Люша се объркала, не се развикала. После се изскубнала, той избягал. Близките й правеха предположения, че може би това е бил патологичен тип. Но — целият двор е под наблюдението на ГБ, отсреща на двайсет крачки е канцеларията им. Всички криминални познати на семейство Чуковски и самата Люша са изучени, оглеждани по много пъти и времето на завръщането й е известно. Това май беше мързеливо милиционерско разчистване на сметки, безполезно.

А на 20 юни 1973 година — тъкмо едновременно с атаката на анонимните „бандитски“ писма срещу моето семейство — на „Садовое кольцо“ успоредно вървящ камион изведнъж необяснимо завил на 90° и блъснал таксито, в което пътувала Люша, право в десния преден ъгъл, където седяла тя. Ударът трябвало да бъде смъртоносен; спасението й — след дълго лечение — по-скоро представляваше изключение от правилата. И отново: преки доказателства, че това е било покушение, нямаше (то в съветската страна против КГБ кога ли ги е имало?). Само че в многоредовия поток по „Садовое кольцо“ никой луд не завива по този начин. Заради такъв завой, дори и да няма последици, могат да те вкарат в затвора (и Люша отишла в съда наивно да защитава шофьора „да не го затварят“, защото имал две деца), а този странен автомобилен бандит веднага бил пуснат от съда на свобода: бил се оказал от „специална военна част“. И през следващите седмици продължи атаката срещу мен — бе арестувана Воронянская, заловиха „Архипелага“. Като съпоставим датите, това е бил точно насочен удар на ГБ.

И както винаги, докато пътувала в таксито, Люша не била свободна от криминални материали: носела едно-друго в себе си, а и ключовете от жилището й, където също имало доста неща. Откарали я в Бърза помощ, в съответствие с правилника й прибрали нещата, но Люша със замаяното си съзнание се досетила и успяла да телефонира на Н. И. Столярова, която живееше на две крачки. Тя дотърчала, не й ги давали, с концлагеристките си похвати Столярова спасила всичко.

Макар да нямаше пълни доказателства, склонен съм да мисля, че ударът е бил нанесен по Люша заради мен.

А и не беше първата катастрофа в живота й: преди няколко години тя се беше пребила с мотоциклет и се беше зарекла да не се вози, изпитвала страх. Сега сътресението беше дълбоко, с мозъчни явления, проявяващи се продължително. В това си състояние Люша по едно време дори не можеше да излезе на улицата. Трябваше дълго да лежи, да не чете, да не мисли. Спешно набавяхме лекарства от чужбина, за щастие имахме такава възможност. Люша не беше съвсем наясно какво е състоянието й: че е превъзбудена, че не може да спре да говори, че прескача от тема на тема. През август се завърна от почивка в Прибалтика — и на една горска поляна близо до Переделкино й разказах тогавашния ми план за атака, чрез голямо интервю за Запада, колкото винаги се е вълнувала, разубеждавала, — толкова този път Люша пропусна всичко като в равнодушна мъгла — такова беше и състоянието й. Попитах я може ли да съобщя в интервюто за покушението срещу нея — забрани ми.

Започващият се бой изобщо не изискваше Люшиното участие. Седяхме на уютната полянка, аз си мислех: нека оздравява спокойно, с нищо няма да я товаря. Но боят беше насрещен! но Кю се терзаела в Голямата къща! не знаехме за това… След две седмици смъртта на Кю и гибелта на Архипелага здравата шибнаха Люша, отразиха се върху оздравяването й, а можеха и изобщо да го нарушат. Два дена подред тя идва при мен във Фирсановка със съобщението, че е заловен архив, Архип пак се върна към хаотично-възбуденото състояние, в което беше изпаднала след катастрофата. А трябваше хладнокръвно да се обмисля, имаше какво, бяха увиснали над бездната недовършените работи, скритите материали, предимно у Ламара (очерк 10), и всяка предупреждаваща крачка към нея можеше да бъде смъртоносна, а да не я направя — също не биваше. С помраченото си объркано съзнание Люша трябвало да решава усложнени задачи, в нейното уязвимо състояние като клюн я чукала загадката на смъртта на Кю, тя искала да свърже противоречиво разпиляното (правдоподобно очаквайки същото да й се случи и на нея) и в тази безизходица й било нужно по няколко часа на ден да се среща, да разговаря с мен, с кого другиго в такива дни! — и трябваше! и аз — бях длъжен, да! но тъкмо през тия дни и тъкмо по същата причина на крайната опасност нямах нито минута за срещи и разговори, а трябваше час по-скоро да действам, да нанасям удари, да спасявам ръкописите. Единствената крачка, която тогава предприехме с Люша, беше изпращането на Альоша Шиповалников при Самутин — неправилен ход. През тези седмици Люша стана жертва на онова желязно движение, в което самата тя участваше от толкова години и което единствено обещаваше победа. Но сега й трябвали продължително съчувствие, грижи, ободряване, а те й липсвали и я обзело усещане за изоставеност — за изоставеност в озъбения свят.

Но нов удар не се стовари върху нашия кръг (тъкмо поради яростта и успешността на боя, в него именно беше спасението за всички ни). И скритите материали останаха непокътнати. Постепенно оздравяването на Люша отново взе да напредва и освободи място за грижи за И. Томашевская, тежко болна в Крим. А през октомври — неочаквано дойде от Гурзуф съобщение за смъртта на Ирина Николаевна (очерк 14). Още един удар по незаздравялото място, още един вихър от грижи.

През есента вече бях напуснал Фирсановка, у Ростропович не живеех още от пролетта, в Москва със семейството ми — не ме допускаше да живея милицията — и от ноември Лидия Корнеевна ме покани да изкарам зимата пак в Переделкино. Но това не доведе до по-чести срещи с Люша. Вече беше влязъл в сила жестокият и предфинален ритъм, бързах да довърша каквото мога — предговора към „Бързеят на «Тихият Дон»“ и, най-важното, статиите за „Изпод канарите“. Напълно разбирайки колко сложно ще бъде за двете Чуковски — и за майката, и за дъщерята, да приемат тези статии, колко чужди ще са им те, аз се престраших да им ги давам за прочит. Лидия Корнеевна прочете „Писмото до вождовете“ — и за мое учудване го одобри (за нея винаги висша мярка беше сравнението с Херцен: Херцен също е изпратил на Александър II писмо), прочете две статии от „Канарите“ — сториха й се донякъде чужди, но не я ядосаха. (Тя имаше предразположение към широта на възгледите.)

Реакцията на Люша беше съвсем различна. Тя за пръв път вземаше нещо мое, писано без нейно знание и със закъснение от няколко месеца, когато вече беше тръгнало (и към въпросните вождове, и към Запада). А и трите статии от „Изпод канарите“ — гъсто! непоносимо! И изригна като вулкан — с особена страст против православието и патриотизма. Люша четяла и едва ли не псувала, пишела ми на листчета, но от нетърпение сама се изпреварвала, изричала сърдитостта си на диктофонна лента, за да не забрави най-резките изрази, — къде се била дянала толкова присъщата й интелигентска уравновесеност, — а после от лентата ги преписвала на листчетата. Там тя ме ругаеше и кастреше с такава рязкост, каквато никога не е имало между нас. Да, ама и листчетата излизали хаотични — и тя се втурваше към Переделкино да ми изприказва всичко лично. Тук се забелязваше и онази емоционална подмяна, която съществува в женските караници: ядът по един повод се пренася върху съвсем друг. Но имаше и безмилостно разголване, което тя не беше в състояние да приеме отведнъж: нима толкова време е хвърляла най-добрите си сили в служба — на какво? Колко по-правилно, колко по-задължително е било да помага на дядо си през последните му години. А сега — на ослепяващата си майка, която работеше с такива невероятни трудности.

Отново влязох в трапезарията от същата стая, както преди 8 години; тогава — да се запозная с Люша при меката електрическа светлина, сега — да се обяснявам с нея при навъсената януарска. Още неоздравяла, бледа, отслабнала, в какво ли й се крепеше душата? — тя със сетна страст произнесе монолог против моята непоносимо-позорна, православно-патриотична, идеща „изпод канарите“ насоченост. Каза: „Сега разбирам колко е хубаво, че в жилите ми тече и еврейска кръв.“ Възразявах й отпуснато — нямаше как да я разубедя, по-рано трябваше да се заема с това, а и чувства не се разубеждават, а и всичко това ставаше през януари 74-та, не най-подходящото време за кавги. Люша се изтощи от този монолог, трябваше да си легне, да си поеме дъх, да си почине. С болка, с тъга виждах колко много съм пропуснал през дългогодишния път и колко късно е вече да се оправят работите.

Но и през тези месеци, и след този разговор тя ме молеше за работа. Събитията си вървяха вече извън нейното управление. А с какво разполагах аз в ония дни? Можех да й дам само да изработи хронологична мрежа на Февруарската революция, да избере от камарата революционни събития фрагменти, справки за отделни лица. Не отпусна ръце, хвала й! И чак до моето екстерниране и след него се крепяла достойно. Независимо от средата си, от възпитанието и съзнанието си — моето откриващо се — чуждо? — носеше ли го, носеше на гърба си, подлагаше рамо под моята задача като хипнотизирана, вървеше ли, вървеше напред.

През тези седмици и Лидия Корнеевна бе изключена от Съюза на писателите. (И в отговор хубавичко затръшва вратата зад гърба си.)

Скоро след това ме екстернираха и Люша пак идвала в нашето обсадено, разхвърляно жилище, откъдето цялото управление и евакуацията с капналите си ръце осъществявала Аля, — пак идвала всяка вечер след работа, под напрежението на онези часове седяла на бюрото ми, преглеждала, сортирала по пликове първоначалните варианти, материалите, много от които или самата тя била писала на машина, или знаела. Подготвяла архива за прехвърляне в чужбина, до която още не се знаело ще стигне ли Аля.

Първите месеци след екстернирането ми били тежки за двете Чуковски. И дъщерята, и майката били обсипвани с пощенски анонимки — ту стихотворни, ту с псувни на майка, ту със съобщения, че „лъвът е убит“, ту — че „ще бъде убит“. Тайни агенти и провокатори нахално нахлували в переделкинската вила, по музейному отворена за всички. Доносникът портиер в градския главен вход спирал посетителите на Чуковски, заяждайки се, че не са поздравили учтиво него, портиера (а спреният бил 75-годишен!). Поради ослепяването си Лидия Корнеевна можела да пише само с черни фломастери от чужбина, в митницата ги повреждали или ги пълнели с розова течност — неизбродими са държавните възможности да се правят гадории, и то толкова надребно, че чак те домързява и досрамява да протестираш публично. Навръх рождения ми ден, първия в изгнание, Люша, за да не ходи с преклонена глава, ми изпрати в Цюрих поздравителна телеграма — до враг на народа № 1, и с възхищение! ГБ не изтърпял това. Рано заранта по телефона — типичен диалог:

— Елена Цезаревна, обажда ви се еди-кой си от КГБ. Това не ви ли стряска?

— Не, защо пък?

То си е вярно, че не бяха 30-те години, не се втвърдяваш както едно време, вече е осмян КГБ.

— Много добре, значи ще можете да дойдете при нас през втората половина на деня.

— Не, няма да мога.

— А кога ще ви е удобно?

— Изобщо ми е неудобно да идвам при вас.

— Е, щом е тъй, ще дойдем да ви вземем с кола.

— Това би било крайно нежелателно.

— Ами тогава?

— Изпратете ми призовка.

— А, така ли, значи се признавате за виновна и искате да ви заведем дело?

Цялата фехтовка не се издържа:

— Ама не… Но такъв е редът…

— Говоря с вас учтиво като с жена.

— А с мъжете неучтиво ли говорите?

Оттам все по-твърдо:

— Обаждам ви се и ви моля да дойдете.

Люша, ядосвайки се и също навито:

— Не съм Бърза помощ, по телефонни обаждания не потеглям.

— А кога ще бъдете на работа?

— Не се каня да ви информирам.

— Добре, ще ви пипнем на улицата.

— Ще крещя колкото ми глас държи, ще викам минувачите!

— Но нали не винаги крещите?

(Намек за стълбищната случка! Ето как потвърдили, че са били те.)

— Но сега непременно ще крещя!

— Не е редно да разговаряте по този начин. Ами че ние непрекъснато сме с вас.

— Брей, съвсем като Господ Бог!

— Не, Господ Бог е с вашия приятел.

— С кой приятел? Много приятели имам.

— Когото пишете с главна буква. — (Дали са заловили изпратено по „втория начин“ писмо?…) Все пак би ни се искало да си поприказваме неофициално.

Ядосала се донемайкъде:

— Запомнете, че никакви неофициални разговори с вас няима да водя, само официални!

И затръшнала телефона!

И — не дошли. И — не я пипнали с пръст.

Човек трябва да им демонстрира твърдост на духа! — това Люша беше го усвоила в нашата борба. Но лесно ли се постига това от самотна жена против многозурлестата дългоръка машина?

После серия обаждания по телефона всеки ден:

— Днес чакайте бедуините!

— Камилите вече са на път!…

Уж всичко е от Илф-Петров, но те дострашава.

След няколко спокойни месеца тъкмо се зарадва: „оставиха ме на мира“, — не щеш ли, взлом в оставеното по дневно време жилище, обиск.

Гебистите си отмъщаваха и на книгите на Чуковски; и неговата „Чукокала“, и дори преизданията на детските му книги, и дори книгите за него — всичко спираха отмъстително.

Но — макар че беше отминало най-опасното първо време, когато човек още криминално е споен с неотдавнашната си дейност, — какво ли не може да се случи. Неотдавна не се сдържала и на едно събрание в нейния институт взела да ме защитава. На някои разпити на други хора гебистите я наричали „началник на контраразузнаването на Солженицин“.

За в случай на арест тя си приготвила най-простички линия: нищо да не отрича, да не шикалкави, а — да! помагах на руската литература! — и повече не желая да разговарям с вас.

След екстернирането ми тя още дълги години полагаше грижи за старата ми безпомощна леля в Георгиевск. И по „втория начин“ ми пишеше, изпрати ми сума важни книжа в Цюрих.

 

Познанството с мен помогна на Люша през оная далечна есен да се въздигне от душевния упадък. Даде й участие в огнената борба. Но пък й отне годините, душата й и я повлече по трагична орбита — полувъпреки нейните убеждения — накъде?…

(Настъпи новото време на Горбачовата „гласност“ и Люша първа се провикнала в „Книжное обозрение“ — за мен и да ме върнат в родината, вярно, неволно сресвайки ме при това ала съветски. В редакцията се изсипали безброй благодарни и известен брой възмутени писма. Читателите възприемали Люшината изява като нечий външен глас, никой не знаел колко сили, време и сърце е дала тя на този автор. (Бел. от 1990 г.))