Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (17) (Очерци от литературния живот)

6
НАТАЛИЯ МИЛИЕВНА АНИЧКОВА И НАДЯ ЛЕВИТСКАЯ

И пак с писмо се обади, че съществува, неизвестната ми дотогава Наталия Милиевна: че тя, бивша политзатворничка, и осиновената й дъщеря, също политзатворничка, са ми благодарни за „Иван Денисович“ и са готови да ми помагат с каквото могат. А като стръв, да е по-сигурно, че ще им отговоря, беше добавено, че Павел Дмитриевич Корин бил техен съсед, могат да ме запознаят с него, че много обичат да пътуват из затънтения Север; и интересни снимки от онези места.

„Бивш политзатворник“ за мен беше отваряща парола. „Бивши политзатворници“ беше най-почетната папка в архива с кореспонденцията ми и в нея вече имаше неколкостотин писма. Тях никога не ги прескачах, почти от всяко си преписвах по нещо и с мнозина от подателите им после се срещах. Веднъж отидох на „Большая Пироговка“ у Аничкови. И открих, че няма фалшификация, такива са, за каквито се представят; вечни политзатворнички с невкочанена душа; живеят ден за ден като чергари; няма да се учудят, ако утре пак ги приберат, и по време на ежегодните си летни пътешествия, особено рисковани за 65-годишната и далеч не здрава Милиевна, се завирали в такива пущинаци, където не всеки млад ще се престраши да иде. Тъкмо този дух на безразличие към материалните блага, на весела неувереност в утрешния ден и горещата преданост към довчерашния политзатворник ни сприятели. Не можехме да не се съберем. При първата ни среща гледах много-много да не се разкривам, но още от втората — се понесохме. И от първата ни среща, та чак до разлъката аз май нито веднъж не съм ги оставял без поръчения по общото ни дело — и двете винаги ги изпълняваха като най-нажното и най-радостното нещо в живота им.

Този политзатворнически дух и лагерното минало ги свързваха в семейство. Инак бяха съвсем различни: нисичката, дебела, весела, не като за възрастта й възбудена Милиевна с нейния неустойчив и дори капризен характер — и високата, слаба, не като за възрастта си сдържана, вечно затънала в работа, педантична и благоразумна Надя. Навремето в лагера по някаква щастлива случайност Милиевна станала началничка на хлеборезачите — и спасила от крайно изтощаване сирачето Надя, помогнала му да позаглади косъма и го поокуражила. И това ги свързало завинаги като майка и дъщеря. Наталия Милиевна била от старинно дворянско семейство, дядо й бил виден чин от дворцовото ведомство, учела се в Таганцевата гимназия, всичките й приятели от детинство били петербургска дворянска младеж, през революцията разпръсната, разстреляна, забягнала. Съветското петдесетилетие продължавало да разпилява всичките й роднини и любими хора, близки и далечни, нито един не останал. Надя била от неиздигнат слой, макар че баща й — Григорий Андреевич Левитски, биолог, бил най-близък сътрудник на Вавилов и станал жертва на Лисенко. Семейството й било вкарано в затвора не като семейство, а на четири пъти, отделно — баща й, майка й, след това самата нея, след това и брат й, и всекиго по самостоятелно дело. Родителите й загинали в лагера, а Милиевна спасила Надя и с вечна благодарност Надя се привързала към нея. Това беше най-забележителното в живота им, по това те си приличаха със съпрузите Зубови и Тенно, а сигурно и с други политзатворнически семейства, че, не щеш ли, паднал им се неочакван подарък, допълнително резенче за дотъкмяване на грамажа към някогашните политзатворнически години и само в светлината на онези години придобивал смисъл. И всеки 5 март, денят на смъртта на Сталин, този постоянен висш смисъл на живота им се издигал до символ: те превръщали стаичките си в музей, редели снимки на разстреляни и починали в лагерите, колкото смогвали да намерят, пускали траурна музика — и няколко часа през този музей преминавали поканените от тях познати и бивши политзатворници. Върху бъркотията на военните и революционните години се насложил и доста вятърничавият навремето характер на Наташа Аничкова, и така целият й живот протекъл нагоре с краката, без да й остави нито семейство, нито професия. А Надя от малка знаела немски и сега той я крепеше в библиотеката за чуждестранна литература. (През войната, още като момиченце, имала лесната възможност да отстъпи от Псковския край заедно с германците, но не отстъпила и била наказана с лагер, казва, че никога не е съжалила, че е останала в родината си.)

Затова най-първата и естествена помощ, която можеше да ми окаже Надя, станаха преводите. Тя ми изпопреведе сума вестникарски статии, рецензии, после — и цели книги, които поради недостиг на време никога нямаше да доизчета на немски. И то как! — тъй като добре бе разбрала системата ми и насоката на моите интереси, тя никога не превеждаше книгата от край до край, защото и четенето на такъв голям обем щеше да ме затрудни. Тя конспектираше и групираше по нужните теми, с ясни заглавия, на листове с определени размери. (С особена благодарност си спомням как обработи — често пъти във влаковете и в метрото, тя също не разполагаше с време — книгата на генерал Франсоа и спомените на генерал Гурко, които на руски не съществуват.) Пак тя ми преведе книгата на Земан за връзките на Ленин с германското МВнР.

А Милиевна притежаваше друг талант: да има безброй разнообразни познати. Изобщо за един конспиратор това не винаги е особено подходящ талант, но в случая с Милиевна той се оказа полезен: за каквато и нова неочаквана нужда да й съобщях, тя се позамисляше за известно време — и винаги се сещаше кого да потърси. Спешно ми се наложи да спасявам скритите у Теуш ръкописи — втурнах се към „еНеНовците“

( „НН“ — съединено ги наричахме така, от първите букви на малките им имена), те ги взеха, без да им мигне окото. Но жилището им представляваше същински хан и се намираше под наблюдение, беше несигурно, Милиевна мисли, мисли — и измисли видния геолог Борис Абрамович Петрушевски, на когото му бяха разрешени дори командировки в чужбина, обадила му се — и той се съгласил, и вярно пази ръкописите ми три-четири години, по едно време дори с няколко „Архипелага“ отгоре. (Заради конспирацията не само че не го виждах, но се стараех и името му да не запомням, и да не знам къде живее той. Така не можахме да се запознаем. Кланям му се доземи.) Нямаше къде да денем един екземпляр от окончателния „Архипелаг“ — Милиевна мислеше, намираше, откарваше. (Ставаха и издънки. Понесла ги надалеч, с прекачвания, с параходи до Весегонския резерват — уж на благороден, сигурен човек, а той се уплашил, жена му се уплашила, — и на Милиевна й се наложило да помъкне обратно цялата тежест, радиограмофона, десетина килограма, малко множко за възрастта й. Закарали го в Ленинград, дали го уж в добри ръце (братовчедка), ненадейно я викат: вземете си го, не искаме да държим такъв ужас в къщата си. И пак трябва да търси, тоя път вече непременно в Ленинград, — измислила, намерила! До ден днешен там е заровен един „Архипелаг“, а аз изобщо не знам нито името на човека, нито мястото, знам, че е „под ябълка“.) (И „Архипелагът“, 20 години кротувал заедно с „Танковете“ в пълна безопасност у благородно-безстрашния Алексей Алексеевич Ливеровски, сега е изровен. (Бел. от 1989 г.)) Трябва да ми се намери машинописка — много добра и много сигурна, да й дам най-страшните си неща (а нямам с какво да й платя, всичко е на гол ентусиазъм). А добре би било — и таен, сигурен подвързвач: тези топове хартия след време се разпарцаливят, губят се. Милиевна помисли — и ги намери накуп: машинописката, Олга Александровна Крижановская — и нея никога не съм я виждал, а колко работа ни свърши, колко е крила! — кланям й се доземи, n мъжът й Андрей Иванич, кадрови военен, инженер-полковник, едвам крепейки се между сърдечните пристъпи, ми подвърза всички самиздатски „Архипелази“, всички „Телета“ н много „Деветдесет и шести“, пишех му благодарствени бележки, но не сколасах да му стисна ръката — той почина.

При такива обширни познанства (и при интелигентската навалица в Чуждестранната библиотека) — съвсем есествено беше да ги пускам по самиздат. Години наред каквото и да пуснех по самиздат — на еНеНовците двамата с Люша Чуковская отброявахме екземпляри, от един до пет. (Люша и Надя добре бяха организирали срещите по спирките на метрото — и местата, и минутите са известни, и на двете им е по пътя, за работа, от работа, остава само да си кажат по телефона — заранта или вечерта. По своята пунктуалност и чувство за отговорност много си приличаха, не си отстъпваха една на друга.) Четат „Иван Денисович“ целия от край до край го изработиха еНеНовците през пролетта на 1968-а и го преписаха на машина, и го пуснаха от ръка на ръка.

Милиевна смяташе за чест да разпространява самиздата не само из Москва, а предимно в провинцията. Сред другите такива места в списъка й влизаше Екатеринбург. Изобщо здравата се минах с „Кръг“-96: мислех си, че всеки миг ще започнем да го разпространяваме, трябва да подготвим повечко, увлякохме се, преписахме четири „партиди“, тоест 20 бройки, а къде да ги денем после? На няколко пъти „Кръгът“ насмалко не се проваляше заради тази многотия. (В едно скривалище се пазеше цяла камара от тези „96-и“, после ги изгорихме всичките.) Един екземпляр по недоразумение позволих на еНеНовците да засилят за Екатеринбург. А човекът — Сергей Иванович Осьоннов, излезе, кажи-речи, непознат. Авантюрната Милиевна се запознала с него по време на лятното пътешествие, и то по какъв повод! — сръфали се за „Иван Денисович“ — той го ругаел. Тя не само го накарала да си промени мнението, а и го включила в кръга на своите приятели и доверени хора и започнала да му изпраща самиздат, та чак до „96-ия“. Впрочем Осьоннов не ни издаде, излезе дори много твърд. (В основния текст на книгата този епизод бе разказан умишлено изопачено, за да не наковладим човека. През 1971-ва в Новочеркаск, където се отбихме, двамата с А. А. Угримов се запознахме с него, пак у познати на Милиевна.) Опасността е надвиснала над него непредсказуемо: племенникът му се завърнал от армията, където бил разглезен от службата си в радиозаглушаването или пък в радиоподслушването, и му се дощяло и в „цивилизацията“, в Екатерининбург, да се уреди по същия начин. Но тук за целта му се наложило да попълни много въпросници, да посочи и всичките си роднини, после Органите трябвало проучат много грижливо тия роднини. И при проучването се установило, че срещу Осьоннов има донос, бил давал за прочит „Ракова болница“. В провинцията това е много опасно, това е като бомба. Но гебистите от нетърпение решили да не го следят по-нататък (то къде по-нататък?! — след като били стигнали до „Ракова болница“!!! — а направо довтасали, няколко души! — при нашия пазител! Самия „96-и“ Осьоннов държал в безлюдната си през зимата лятна вила, идвай — вземай, но и в жилището му имало едно-друго, а в момента седели с един негов познат, който току-що бил взел и прибрал в чантата си „Август“. Схватливият му познат хвърлил поглед на гостите: „Виж какво, аз си тръгвам!“ А провинциалните гебисти чак се зарадвали, че свидетелят си отива, не го спрели. Нещо повече — и обиск на стаята не направили (какви загубеняци), а завели Осьоннов в учреждението си и чак там го попитали: „Признайте си, имате ли «Ракова болница»?“ Нашият клетник загрял, че е по-добре да си признае. „Донесете я!“ Отишъл с кола до вкъщи — донесъл я. И май го оставили сега-засега на мира. Може пък и да са го следели. А какво да прави с „96-ия“? Милиевна от усърдие му наредила: да го пази като зеницата на окото си. И той решил да го пази. След повикването в ГБ това било смъртоносно, но го пазел. А връзката с него беше рядка — в писмо много не може да се каже, при следен човек не бива да ходим, няма кого да изпратим — успяхме само да научим, че го следят, че са идвали, и не можем да му викнем — изгори го!! И няколко месеца, докато естествено не изникна заминаващ затам човек, „96-и“ продължи да виси като брадва над него и над нас. Чак през пролетта на 1973-та Осьоннов се уверил в нареждането и изгорил екземпляра.

По едно време Милиевна (отдавна пенсионирана) активно действаше в дружеството за опазване на руската старина и паметници. После видяла, че няма да се пребори с казионщината, а и нейното здраве й налагало да си стои повечко вкъщи, докато вулканичният нрав не й позволявал да се успокои и тя час по час ми измисляше някое ново познанство, нои източник на сведения, нов полезен човек — макар да не бях търсил такъв и да не бях я молил. И често ме убеждаваше, че това е нужно, аз се запознавах. Сега ги прехвърлям в ума си — цял фойерверк, дори не мога да си спомня всичко. Тъкмо тя ме запозна с Дмитрий Петрович Витковски, стар „беломорец“ (Концлагерист, който е работил на строежа на Беломорканал. Бел. пр.). Тя и със зетя на Короленко А. В. Харбовицки, любител на архивите, който по свой почин ми надомъкна много сведения — и нужни, и ненужни. (От благодарност ние се размекнахмо, дадохме му един том от „Архипелага“ само да го подържи половин час, без да го изнася — и из Москва плъзна слухът за „Архипелага“, чак до чужбина стигна. Колко усилия хвърлихме да опровергаваме, колко страх брахме!) Тук е и дирята на Палчински: Милиевна намерила жива балдъза на Пьотър Акимович, от нея почерпих доста, само по тоя начин го вкарах след „Архипелага“ — и в „Август“, и в „Октомври“. Дотрябваха ли ми семейни достоверни свидетелства за генерал Свечин — издирваше ги Милиевна, изразходвайки понякога месеци за кореспондиране, за запитвания, за нечии пътувания. За град Тамбов? — изнамираше единствения в Москва хералдист Ю. Шмаров, родом от Тамбов, жив свидетел на всичко, за собствения си живот не обича да разказва, но дойде ли ред до справките, справки за цялата губерния! Дотрябва ли ми вместо мен да изпратя някого да обиколи местата на въстанието и да поразпита съвсем неусетно, по-добре от мен? — намираше се навреме Валентина Павловна Холодова, биоложка, много пъти пътувала из Средна Русия, а по моя молба замина за Тамбовска област. А не искам ли живо съдействие в Историческата библиотека? — води ми сътрудниците. А не искам ли да получа важни поверителни донски материали? Пък и при Корин ме заведе, както беше обещала, успях да се запозная с този прекрасен човек — и да видя с очите си етюдите към „Отиващата си Русия“. А което изобщо не бях го очаквал, не бях го искал, не се досещах: Милиевна надушила, че в Ленинград у една казачка се пази архивът на Фьодор Крюков и изписаната от него още предреволюционна тетрадчица с първата част на „Тихият Дон“! За работата ми това не само че не е нужно, ами и много ме разсейва, но как да откажа? на кого няма да му пламне кръвта, като види такава примамка?

Забелязах, убедих се и уверено казвах на Милиевна: кадемлия ръка имате!

Ама и аз понякога: има обнадеждаващ човек, а време за него нямам, на кого ли да го трапосам? на еНеНовците! Имаше един Николай Павлович Иванов, внук на свещеник, — каква яснота в разбирането, колко мъки през съветските дебри да издири близките си, колко замисли, какъв замах! — но нищо значително не можа да направи, а и на мен, кажи-речи, с нищо не ми помогна: канеше се да изкара на ротативка „Архипелага“ — но се оказа невъзможно. Но в полезна експедиция прескочи вместо мен до Тамбовска област: събра и архивен материал, и със сестрата на тамбовския прочут бунтар Пьотър Токмаков се видял. Търсили му еНеНовците дори кандидатка за женитба, но не му намерили. (И покрай всичките му връзки с нас насмалко не го тикнаха в лудница, вече го били прибирали рязанските психиатри.) Към еНеНовците прикачих и Рита Шефер — също съсипана руска съдба, за нея отделно.

А докато „таваните“ у еНеНовците не се смятаха за опасни, те, естествено, и ни изчитаха текстовете — целия „Архипелаг“ изчетоха, и не само него. През 1966-а и 1967-а от време на време живееха в Рождество на Истия, когато виличката ни пустееше през лятото: толкова близки ми станаха, толкова ме радваше простотата на концлагеристките отношения със закачките и дебелашките шеги — естествено беше да ги каня да поживеят в любимото ми кътче, а Милиевна от един далечен рязански резерват беше ми донесла разсад на черноплодно френско грозде. Когато Милиевна живееше в Рождество, Надя, която трепереше над нея, както рядко трепери дъщеря над майка си, след пълния работен ден в Москва два часа пътуваше до Рождество и сутрин тръгваше да се връща два часа по-рано, и винаги пеш до спирка Башкино. Добър пешеходец беше тя. Беше обиколила всичките ми любими места едва ли не по-изчерпателно от мен. По тези поляни и горички я виждам като изрисувана. Когато през май 1968-а преписвахме „Архипелага“ с две пишещи машини, тя пристигаше всеки трети ден и вземаше преписаното, за да не стане провал. (Петте взети екземпляра после трябваше да бъдат скрити някъде!) Пак тя спасяваше ръкописа на започнатия „Архипелаг“ през септември 1965-я, участва в операцията на Тенно.

През есента на 1969-а, щом се настаних в пристройката към вилата на Ростропович, се оказа, че главната постройка е обезлюдена, защото няма кой да живее в нея, а самите Ростроповичи заминаваха за чужбина задълго и спешно, нямат време за търсене. И ние им предложихме еНеНовците. Стива се втурна при Аничкови в присъщите си стил и темпо, зашемети ги, очарова ги — и ги пренесе за няколко часа. И се настаниха така за две зими: те в главната сграда, аз — в пристройката, предимно сам, а на двора черният рунтав нюфаундленд, когото те страшно обикнаха, както и той — тях. Трима концлагеристи окупираха парцел в спецзоната, съвсем близо до зам.-председателя на Министерския съвет!… Добре си живеехме! — аз разравях пътечките от снега, грижех се за парното, Надя пренасяше цялата „нелегална“ поща до Москва и от Москва, отбивах се при тях да си кажем по някоя шега, но работата ме притискаше. А те в просторите на Ростроповичевата къща разгърнаха як самиздат — преписването, сверката. И на мен ми помагаха с каквото можеха — толкова хубаво се работи, когато листовете се предават от ръка на ръка, отблизо — не бяхме свикнали така. А с еНеНовците и с Люша, в отсъствието на Стива (той беше в чужбина), „отпразнувахме“ нобеловската ми церемония в таванската „таверна“. А Милиевна присъства и когато милицията дойде да ме изселва от Жуковка.

Толкова често никога след това не се срещахме. Препускайки по време на московското запичане на работите, рядко се отбивах при тях — но простотата между нас до края си остана концлагериста, класическа, сродена от незабравимия къшей черен хляб, от неизбърсаните маси и от канчето с буламач. Не във всяко семейство отношенията са толкова прости, колкото бяха помежду ни.

През последната ми зима в Москва Милиевна дълго боледува. Бях й обещал да дойда за Коледа, тя се крепеше. И в самия уречен ден, тъкмо когато се канех да тръгна за тях, от Париж получих „по втория начин“ двата първи екземпляра от „Архипелага“ — още сигнални, още преди да ги получат в ГБ и в ЦК, първите в СССР. Вкъщи не сколасах дори да разгърна книгата, едната оставих на Аля, другата грабнах и тръгнах за еНеНовците.

Разгърнах я у тях и това беше справедливо. Заедно с тях я запрелиствахме — на същата маса, около която се запознахме десет години преди това, когато още целият, целият път ни предстоеше. Отгърнахме и страницата, където имаше шест снимки на разстреляни — шестте снимки, дадени ми от Милиевна от тяхната мартенска изложба, и сред тях — нейният любим навремето човек…

През тия няколко години Милиевна вгради целия си живот в работата ми и ето че със снимките на близките си завинаги се вряза в „Архипелага“, във всичките му издания, на всички езици.

А у нас тогава вече беше започнал Земетръсът. После ме екстернираха. Аля се стягала за заминаване. През тия месец и половина, когато у нас гъмжало от съчувственици и чужденци, Надя не дошла, при безправното й служебно положение за нея това щяло да означава край. А веднъж, непосредствено преди заминаването на нашето семейство, зазвънял телефонът. Без да споменава кой се обажда, един глас, плачещ глас казал:

— Предайте му, че това бяха щастливи години, такива повече няма да има.

Мина се една година — и научихме за смъртта на Милиевна. Тя от доста години боледуваше от различни болести, и то тежко, на легло, и доста пъти съм й казвал: „Милиевна, трябва да доживеете до «Архипелага»!“, „Милиевна, трябва да доживеете до общия ни триумф!“ Всеки път тя оздравяваше.

А през януари 1975-а получила инфаркт. Дошъл лекар, убеждавал я, че трябва да постъпи в болница. Милиевна, седнала на кревата: „За какво да ходя в болница? Най-добре се умира вкъщи!“ И веднага след това през лицето й преминала зеленикаво-синя сянка, тя се олюляла и взела да пада на една страна. Лекарят се хвърлил да й прави изкуствено дишане, викнали реанимация — а нея вече я нямало.

Когато научихме за смъртта на Милиевна, писахме на Надя от Цюрих, поканихме я, не иска ли да дойде при нас, да сподели живота и работата ни. Надя отговори: не, никога няма да изостави родината си.