Александър Солженицин
Рекло телето дъба да мушка (13) (Очерци от литературния живот)

2
НИКОЛАЙ ИВАНОВИЧ КОБОЗЕВ

За този човек се канех да напиша отделна повест. И нямах други спънки освен вечното ми препускане и вечния недостиг на време. Повест за това как съветската система умееше да унищожава най-добрите умове на Русия дори без да ги хвърля в затвори.

Н. И. Кобозев беше един от най-умните хора, които съм срещал когато и да е. Той беше виден физико-химик, но по-широко от това, в съответствие с извисената традиция на предишната руска наука, покрай главните си изследвания през работното си време и през свободното обмисляше и съпоставяше факти и проблеми на сродните науки, а освен товпа на философията, историята на Русия и православието. Наистина, и време за бавни мисли съдбата му бе предоставила повече, отколкото на мнозина през този век.

Всички особености на неговата биография, защо не го е нагълтала, не го е смляла машината на Архипелага, се дължели на постоянната му болнавост. До 20-те години, още през ранните години на съветската власт, той се движел в компанията на здрави хора, пътешествал с лодки, някъде в Алтай. Но от края на 20-те години, когато започнали разгромът и потискането на всичко оцеляло от научно-техническата интелигенция, болестите вече го налегнали. Професор в Московския университет, от средата на 30-те години той вече не ходел да чете лекции: агорафобията (страхът от пространството) била направила това ходене — дори за занимания в собствената му лаборатория — все по-рядко и го прекратила съвсем. Той започнал да приема учениците и аспирантите си само вкъщи. Постепенно свикнал с живота само в две-три стаи на градското си жилище — със старинни кафяви мебели, с библиотека, после с причудливо-интересните картини на 12-годишния му син по стените.

Прозорците му гледали към 3-та „Тверская-Ямская“, десетилетия наред тиха, а напоследък разбръмчана и отровена от непрекъснатия автомобилен поток, така че на отшелника не му останали нито тишина, нито въздух дори нощем. А нощите били най-важното му време, както на всички безсънници и неразумно живеещи хора: без движение и въздух сънят идва все по-късно, все по-близо до нощта, та дори и заранта, времето за спане се измества към светлите часове, събуждането — към обед. Предизвикано от болестите, това безредие с обратно влияние засилва болестите и разрухата. А какви ли не болести нямаше Кобозев, не бих се наел да ги изреждам. Едната му ръка постоянно беше изметната в лакътя и нищо не можеше да хване, втората също несигурно държеше лъжицата и вилицата, така че неговата съпруга му наситняше и опростяваше храната като на малко дете, а това го налагаше и стомашната му язва. Кобозев страдаше и от прокапване на мозъчната течност през носа, разви слабост на краката, после те изобщо се парализираха и го возеха с инвалидна количка; имаше няколко преплетени заболявания на костите, на гръбначния стълб, на кръвоносната система към края, болестите винаги протичаха по няколко едновременно и лекуването на едните беше противопоказано за другите. Много пъти постъпваше в болници — за седмици, за два месеца, най-неочаквано — започваше да ходи из стаите, да се усмихва, лятото прекарваше в Узкое — отначало в скъпия академичен санаториум, после поради безпаричие просто в селска къща. Когато тръгнеше да го навести дори по хубаво време, човек не можеше да знае седнал ли ще го завари или легнал. Обсипан беше с болести като същински Божи любимец, кажи-речи, повече от библейския Йов, но никога не избухваше, а се усмихваше с покорност пред Божията воля. Беше дребничък, а в леглото — сгърчен от болестите, направо безпомощна шепа кокали, едва ли не детенце.

Независимо от редките му изяви в научно-обществения свят, Кобозев беше постоянно подритван от администрацията, отпечатването на трудовете му не се поощряваше и само неговите енергични ученици с натиска си сами издействаха финансирането на дейността на лабораторията. А изследванията на професора, излизащи извън рамките на неговата „служба“, изобщо не се поощряваха и за тях никъде не се намираше място, както и за нищо оригинално в съветската страна. В кой научен план можеха да се включат такива изследвания на Кобозев като общожизненото и общоприродно оптимално; съотношение (2:1) за всяко изследване — съотношението на векторната настойчивост и браунизираната пасивност? Цяло щастие беше, когато за такива изследвания се намираха страници в „Бюлетин на природоизпитателите“ — едно списанийце, което не четеше никой от поелите по отъпканите научни пътища, кой знае как оцеляло от царско време. Някъде към 1948-а, абсолютно независимо от Винер, без да е чувал за трудовете му, Кобозев сам разработил, в съвсем друга терминология и методика, онова, което отвъд океана стана кибернетика, а 8 години по-късно си проби път и до нас. Кобозев беше също толкова непечатан автор като мен, — но аз не се засягах, защото си знаех темите, а заради какво си патеше той, природоизпитателят? Постоянното пренебрегване, немотата, невъзможността да съобщи за откритията си в печата се натрупваха като безнадежден товар върху неговите потискащи болести потискащото пленническо състояние в стая без въздух, почти без дневна светлина, над улица, тътнеща от автомобили от пет заранта до два през нощта.

И все пак през последните години той можа да напише блестящия труд „Изследване в областта на термодинамиката на процесите на информацията и мисленето“ (1971, издание на МГУ) — поради недоглеждане издаден в СССР, поради недоглеждане непреведен в чужбина. В тази книга той още ведньж преформулира цялата кибернетика в понятията на термодинамиката и в тези изложения даде термодинамична обосновка за съществуването на Бога.

Той много се заинтересувал от мен, след като прочел самиздатския „Иван Денисович“. Помолил първата ми жена, негова бивша аспирантка, да ме заведе при него. Още от първия ни разговор изпитахме доверие един към друг и оттогава постепенно разговорите ни през дъждовните вечери, когато идвах да поседя при него, се задълбочаваха. Взех да му давам да чете още непоказвани на никого мои ръкописи, той беше прилежен и способен да размишлява читател. От само себе си стана дума колко ми е трудно да осигурявам опазването на всичко това — и той сам предложи да ми осигури скривалище, само че не подръчно, а дълбоко. Аз от това най се нуждаех. Широкото съвпадане на нашите възгледи даде възможност да му поверя всичките си произведения до едно. Кобозев вярно и твърдо опазваше от 1962 до 1969 година всички основни екземпляри на главните ми ръкописи (не в дома си, а у балдъзата на брат си който загинал в затвора; през живота си съм я виждал само веднъж и дори не си спомням името й, но ще съм й благодарен до гроб. А ми ги донасяше и връщаше, когато порасна, синът му Альоша). Тази сбирка по онова време беше най-пълнокомплектна — с недовършени неща, със започнати или скицирани, които също не можех да държа у дома. Тя беше като мощен камък под цялата ми дейност: увереност, че всичко мое ще се запази, каквото и да ми се случи.

През 1969-а прехвърлих всички тези материали у Аля.

Всяка моя вечер у Кобозев включваше допири със самодвиженията на неговия ум, който никога не можеше да се спре. Той разглеждаше проблемите свежо и независимо. Имаше слабост към Достоевски, към Владимир Соловьов. Огромни, непривични мисли ми поднасяше той, като по този начин запълваше празнотите в прекъснатата традиция и моето невежество. Много остро възприемаше краха на руския дух през XX век. В религията беше обикновен православен без измишльотини. Обичаше да ме подпитва за ключовите идеи на бъдещото ми историческо повествование. Най-често избягвах да му отговарям: романистът не тръгва с идеи към материала, те се оформят в процеса на самото извайване. Той настояваше: ама все пак ми кажете как? Февруарската революция — как? Свалянето на царя и самият принцип на монархията? Февруарската революция неизбежно ли е съдържала в себе си и Октомврийската? И защо толкова малки отстъпления през оная война са се възприемали като катастрофа, а толкова големи през тая — можахме да превъзмогнем? Да, чрез Кобозев пред мен изникваха и въпроси, и области, които поради претовареността си все не успявах да обхвана. Много безценни неща можех да почерпя от него, ако не бях в такова напрежение тогава. На мен, естествено, ми предстоеше след време да отговоря на всичко това, но Николай Иванович май усещаше, че вече няма да го прочете, затова ме подканваше да обсъждаме.

Срещите ни винаги протичаха вечерно време, и не рано, и винаги трябваше да гоня късновечерния влак, нито веднъж не сколасахме да си довършим приказката.

Поканих го да участва в „Изпод канарите“. На него му се пишеше. Но вече не намери сили.

Съвсем не го държеше гръбнакът му. Чрез Ростропович повикахме някакъв самобитен лекар от Казахстан, но без полза. И най-нови чуждестранни лекарства набавяхме, но не можахме да го изтръгнем от болестите. През цялата 1973 година Кобозев вече беше с единия крак в гроба, намираше се в полубезсъзнание.

Когато гебистите ме караха от Лефортово към Шереметиевската аерогара — минахме тъкмо по 3-та „Тверская-Ямская“, под прозорците му, и изведнъж се сетих за него, хвърлих поглед към портата му, през която влизах винаги по тъмно, а понякога и през вътрешния двор, винаги проверявайки грижливо не ме ли следят, и често пъти с ръкописи.

А след един месец той починал.