Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Трагедия на улице Парадиз, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Анатолий Днепров. Глиненият бог

Повести и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №66

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител: д-р Димитър Пеев

Преведе от руски: Донка Станкова

Редактор: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Руска-съветска, I издание

Дадена за набор на 27.XII.1984 г. Подписана за печат на 1.IV.1985 г.

Излязла от печат месец април 1985 г. Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,21

Страници: 336. Формат 32/70×100 Изд. №1843. Цена 2 лв. ЕКП 95363 21531 5532–15–85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С — 32

© Д-р Димитър Пеев, съставител, 1985

© Донка Станкова, преводач, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Анатолий Днепров

Пророки, М., „Знание“, 1971

Пурпурная мумия, изд. „Детская литература“, М., 1965

Глиняный бог, изд. „Детская литература“, М., 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание

V

Двамата фараони се уголемяваха не с дни, а с часове. Едва успявахме да приготвяме нови разтвори и да анализираме старите. Колкото повече растяха нашите фараони, толкова по-непретенциозни ставаха рецептите за питателните разтвори. Дешлен не посочваше вече количеството с точност до стотни милиграма, а казваше: „Вземете приблизително толкова…“

— Всеки нов организъм усвоява от питателните вещества толкова, колкото му е необходимо — казваше той.

След около месец двамата египетски царе започнаха да придобиват изразено очертание на човек. Дешлен с часове седеше при двамата фараони и правеше скици и записки в научния си бележник.

— Никой досега не е имал такава възможност да наблюдава развитието на човешките тъкани. По късно ще ми завидят мнозина анатомици и физиолози — казваше той.

Точно по това време започна да ме измъчва една мисъл, която отначало бе доста неясна, но после все повече и повече се оформяше. Споделих я най-напред с Ирен.

— Нали си спомняш, че според преданието фараонът е умрял от рак. Тревожи ме въпросът, какви ще ги направим тези двамата, здрави или болни?

Ирен не можа да ми отговори нищо и затова запитах Дешлен. Той каза следното:

— Всички болести на човека са придобити. Те не са по наследство. Не влизат в програмата по изграждането на организма.

— Що се отнася до рака, за него казват, че се предава по наследство — възразих аз.

Дешлен помисли и после каза:

— Общо казано, предразположеността към едни или други заболявания по някакъв начин се предава. Но сега нас не ни интересува от какво ще умрат в края на краищата нашите фараони. Най-главното за нас е да научим от тях къде са скрити съкровищата, оставени на бог Ра.

— В такъв случай на каква възраст ще бъдат получените царе, като млади или стари?

— През целия си живот човекът израства във възрастна личност в резултат на приблизително петдесет деления на клетките, като се почне от зародиша. Ние ще спрем процеса на развитие на фараоните след четиридесет деления. Според моите пресмятания това ще съвпада точно с времето, когато Сахура е правил завещанието си. Ако прекратим развитието по-рано, тогава и самите царе няма да знаят къде е скрито жертвоприношението.

Поясненията на Дешлен ми се сториха убедителни, макар че дълбоко в съзнанието си продължавах да чувствувам неудовлетвореност.

В един прекрасен ден той повика Жокл и мен при себе си и каза с отпаднал глас:

— Поделете си дежурството, а аз трябва да си почина.

Не каза нищо повече, прибра се в кабинета си и се заключи. По това време фараоните бяха пораснали доста много. И двамата бяха високи на ръст, с брадати физиономии, и двамата с огромни черни очи (а очите си сега те отваряха много често и ги облещваха към нас с някакво неприятно любопитство).

— Не ви ли уморих — внезапно прекъснал разказа си, ме запита непознатият.

— Не, всичко е много интересно — отговорих аз. Той си извади цигара и щракна запалката. Смукна дълбоко и продължи:

— Спомням си, че това стана късно през нощта. Аз и Ирен след дежурството не слязохме долу в квартирата си, както обикновено, а отидохме в стаята с препаратите и дремехме в креслата. Професор Дешлен се беше заключил в кабинета си. При аквариума беше останал Жокл.

Посред нощ се събудихме от страшен трясък и звън на счупено стъкло. После се чуха странни, неестествени викове.

Скочихме на крака и хукнахме към лабораторията. Пред очите ни се откри страшна картина: при светлината на синята електрическа лампа видяхме, че една от ваните беше счупена, течността се беше разляла по целия под и в нея върху парчетата стъкло се търкаляше нашият Жокл, а в него с ръце и крака се бе вклещил Сахура първи. В това време Сахура втори, хванал се за ръба на аквариума, правеше отчаяни опити да се измъкне от него.

Щом видя всичко това, Ирен хукна обратно към стаята с препаратите, а аз — да спася Жокл. Вкопчих се с две ръце във фараона и се мъчех да го откъсна от Жокл. В същата минута на пода, почти върху гърба ми, се строполи Сахура втори, който бе успял да излезе от ваната. Той ме хвана за крака, аз се подхлъзнах и паднах по гръб. Цялото това боричкане беше съпроводено от викове и крясъци, които се чуваха сигурно чак на улицата.

Чух как в лабораторията се втурна Дешлен. Но той не ни се притече веднага на помощ, кой знае защо, започна да се занимава с някакви бутилки до масата. Правейки разтвор, той непрекъснато повтаряше:

— За бога, не ги убивайте! Не ги убивайте! Ей сега ще се успокоят.

А през това време ние продължавахме да се търкаляме в хлъзгавата локва и се мъчехме да се отскубнем от силните ръце на двамата яки голи мъжаги, които крещяха така, че стъклениците в стаята звънтяха.

И изведнъж всичко утихна. Отначало притихна Сахура първи, а после и втори. Почувствувах как ръцете му се разхлабиха и той ме пусна. Целият мокър, олюлявайки се, аз се изправих. Стана и Жокл. Отдръпнахме се настрани и погледнахме пода. Това, което видяхме, беше достатъчно да се побъркаме. Двамата голи царе лежаха на пода и обгърнали с ръце бутилки с някаква течност, звучно мляскаха и сумтяха, смучейки от тях усилено! Да, не пиеха, а смучеха. На лицата им бе изписано необикновено блаженство. От време на време на лицето ту на първия, ту на втория се появяваше глупава усмивка.

Докато ние наблюдавахме тази сцена, Дешлен трескаво подготвяше нови бутилки с разтвор. Отначало Сахура първи изпи бутилката до дъно. Като усети, че в нея няма нищо вече, гневно я хвърли настрана и отново зарева дивашки, а по страните му се стичаха обилни сълзи. Дешлен пъхна в устата му втора бутилка и той млъкна. Същото се повтори и с другия. За миг в лабораторията настъпи зловеща тишина. Влезе Ирен.

— Покрийте ги с нещо — каза тя. — Ами че те са възрастни мъже.

Дешлен я погледна тъжно и се усмихна криво:

— Уви, те са само едни деца.

— Да, професоре, възрастни уродливи деца — казах аз.

— А колко приличат на истинските фараони — рече замечтано Дешлен.

— Сега това няма никакво значение — каза Ирен. — Истински фараони не ще се родят веднага. Такива ги прави животът, възпитанието, учението, обществото, епохата.

Дешлен не отговори нищо. Ирен продължи:

— Може би в човешките клетки има план и програма за изграждането на цялото тяло, но те нямат най-същественото, което отличава един човек от друг. Вашите фараони нямат нито ум, нито памет. Те не знаят нищо за своя произход и никога не ще научат. За тези двамата Египет е също така чужда страна, както всяка друга, и ние не ще научим нищо от тях за богатството, което цар Сахура е оставил на бог Ра.

Дешлен мълчеше. После каза:

— Отдавна разбрах, още когато наблюдавах развитието на мозъка им. Мозъкът и на двамата е напълно детски.

Дълго стояхме и мълчаливо гледахме двете жалки човешки същества, които си приличаха като две капки вода. И на всеки от нас му беше тежко и страшно.

Внезапно силно се почука по вратата на Дешлен. От силните удари Сахура първи трепна и изтърва бутилката със захарната вода. След миг той зарева с цяло гърло.

— Не отваряйте — извика Дешлен. — За бога, не отваряйте.

Но това предупреждение се оказа излишно. Чуха се силни и чести удари и вратата се отвори широко. Веднага в стаята нахлуха петима въоръжени с автомати немски войници, предвождани от офицер.

За миг те се втрещиха при вида на това, което ставаше в стаята. После офицерът запита, като се мъчеше да надвика ревналите египетски царе:

— Какво става тук? Кои сте вие? Моля документите!

Изгубил неочаквано самообладание, Дешлен се нахвърли върху немците, мъчейки се да ги изблъска извън вратата. Като разбра, че няма да успее, той хукна към своя кабинет, преследван от двама войници. На мен и на Ирен ни заповядаха да вдигнем ръце. От кабинета отначало се раздаде един, а после втори изстрел и аз видях как с димящ пистолет в ръка на вратата се показа Дешлен. Той се олюля и се строполи на пода. Като прескочи през тялото му, от кабинета излезе единият от немците. Жокл се нахвърли върху него, събори го на пода и започна да го души. Раздаде се още един изстрел, след това още… Под яростния рев на двамата Сахури ни изведоха с Ирен от квартирата с вързани отзад ръце.

По-нататък не е интересно. След седмица аз успях да избягам: помогнаха ми френски патриоти. Нищо не знаех за Ирен.

След около една година случайно се отбих в аптеката, в която работехме с нея. Старецът помощник-аптекар каза:

— Чух, че Ирен умряла от изтезания. Немците искали да научат от нея нещо за някакви двама възрастни близнаци идиоти, които били умрели в лазарета от рак един след друг… Освен това фашистите искали да изтръгнат от нея подробности за връзките на професор Дешлен с движението на съпротивата.

Моят разказвач млъкна.

Не станахме веднага, а продължихме да седим на камъка до гигантската Хеопсова пирамида, потънала в бездънния океан на египетската нощ.

— А вие как се озовахте тук? — попитах французина след продължително мълчание.

— Едва се измъкнах. Дадох всичко, каквото имах…

— Че защо?

— Не се ли досещате?

Стори ми се, че той се усмихна тъжно.

— Не.

— Изкарвам пари, за да ида още по̀ на юг, в Абусир.

— За да намерите богатствата на цар Сахура? — запитах присмехулно.

Усетих, че той кимна.

— Вашата история струва повече от десет пиастри — казах аз и в тъмното мушнах пари в невидимата ръка.

— Благодаря ви, наистина ви благодаря. Кажете ми адреса си. Ако в Абусир случайно намеря…

— Моля ви се, моля ви се, не е нужно…

Той се изправи бързо и като промълви едва чуто „сбогом“, се изгуби в непрогледната тъмнина.

Когато наближавах хотел „Мен Хауз“, бях почти убеден, че поне половината от тази история беше измислена.

Край
Читателите на „Трагедия на улица „Паради““ са прочели и: