Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (1)

ГЛАВА 1

Завръщането му в съзнание бе бавен и мъчителен процес. То бе пътешествие, в което той пресичаше цялата безконечност на времето. Сънуваше. През гъстите слоеве на съня се издигаше от въображаемото начало на всички неща. Подаде се псевдопод от първичната тиня и псевдоподът бе самият той. Превърна се в амеба, която съдържаше неговата същност, после в риба, белязана със собствената му специфична индивидуалност, после в маймуна, различна от всички други маймуни. И накрая се превърна в човек.

Що за човек? Смътно се виждаше — безлик, здраво стиснал в ръка лъчемета, с труп край нозете. Такъв човек.

Събуди се, разтърка очи и зачака да дойдат още спомени.

Не идваха. Не помнеше даже името си.

Трескаво се надигна, седна и заповяда на паметта да се възвърне. Когато тя не се подчини, той се озърна, търсейки в обкръжението някакъв белег за личността си.

Седеше на легло в тясна сива стаичка. От едната страна имаше затворена врата. От другата, зад непридърпана докрай завеса, се виждаше ниша с мъничък умивалник. Светлината в стаята идваше от някакъв скрит източник, може би от самия таван. Освен леглото и един стол нямаше никакви други мебели.

Подпря брадата си с длан и затвори очи. Помъчи се да подреди всичките си знания и следствията от тях. Знаеше, че е човек, вид Homo Sapiens, жител на планетата Земя. Говореше език, за който знаеше, че се нарича английски. (Означаваше ли това, че има и други езици?) Знаеше обичайните названия на нещата: стая, светлина, стол. В допълнение притежаваше и ограничено количество най-общи познания. Знаеше, че има множество важни неща, които някога е знаел, а сега не помни.

Трябва да ми се е случило нещо.

Това нещо би могло да бъде и по-лошо. Ако бе продължило още малко, щеше да го превърне в безмозъчна твар, лишена от дар-слово, от съзнание, че е човек, мъж, жител на Земята. Все нещичко му бе останало.

Но когато се опита да разпростре мисълта си отвъд основните факти, с които разполагаше, той стигна до сумрачна област, изпълнена с ужас. Вход забранен. Изследването на собственото му съзнание беше опасно като пътешествие към… какво? Не можеше да намери сравнение, макар да подозираше, че съществуват много.

Трябва да съм бил болен.

Това беше единственото разумно обяснение. Той беше човек със спомени за памет. Някога трябва да бе притежавал тази безценна дарба да си припомня, за която сега можеше само да се досеща по ограничените данни, с които разполагаше. Някога трябва да бе имал специфични спомени за птици, дървета, приятели, семейство, обществено положение, съпруга може би. Сега можеше само да развива теории за тях. Някога би могъл да каже: това е като, или онова ми напомня… Сега нищо не му напомняше за нищо, нещата приличаха единствено на самите себе си. Бе загубил способностите си за противопоставяне и сравнение. Вече не можеше да анализира настоящето с оглед на преживяното в миналото.

Това трябва да е болница.

Разбира се. На това място се грижеха за него. Добродушни доктори полагаха усилия да възстановят паметта му, да му възвърнат самоличността, да реставрират системите за преценка, да му кажат кой е и какво представлява. Колко бяха добри, усети как в очите му бликват сълзи на благодарност.

Стана и бавно закрачи из стаичката. Отиде до вратата и откри, че е заключена. За момент го обзе паника пред тази заключена врата, но той твърдо потисна страха. Може пък да е буйствал.

Е, вече нямаше да буйства. Ще видят. Ще го възнаградят с всички възможни привилегии за пациент. Ще поговори с доктора за това.

Зачака. След време чу как по коридора отвъд вратата се задават стъпки. Седна на ръба на леглото и се вслуша, опитвайки да овладее вълнението си.

Стъпките спряха край вратата му. Някакво капаче се плъзна настрани и през отвора надникна непознато лице.

— Как се чувстваш? — запита човекът.

Той се приближи до отвора и видя, че мъжът, който го разпитваше, е облечен в кафява униформа. След малко осъзна и какво представлява предметът, закачен на кръста му — оръжие. Този човек несъмнено беше пазач. Имаше тъпо, непроницаемо лице.

— Можете ли да ми съобщите как се казвам? — попита болният.

— Наричай се 402 — отвърна пазачът. — Това е номерът на килията ти.

Не му харесваше. Но 402 все беше по-добре, отколкото нищо. Той пак запита пазача:

— Отдавна ли съм болен? Имам ли подобрение?

— Да — каза пазачът не особено убедително. — Важното е да кротуваш. Подчинявай се на правилата. Така е най-добре.

— Разбира се — каза 402. — Но защо не мога да си спомня нищо?

— Ами… така се полага — рече пазачът и се накани да си върви.

— Чакайте! — викна 402 подир него. — Не можете просто да ме оставите така, трябва да ми кажете нещо. Какво ми се е случило? Защо съм в тази болница?

— Болница ли? — Пазачът ухилено се обърна към 402. — Откъде ти хрумна, че тук е болница?

— Така предполагах — каза 402.

— Грешно си предполагал. Това е затвор.

402 си спомни съня за убития човек. Сън или спомен? Отчаяно изкрещя след пазача:

— Какво е престъплението ми? Какво съм извършил?

— Ще узнаеш — каза пазачът.

— Кога?

— След кацането — обясни пазачът. — А сега се приготви за сбора.

Той се отдалечи. 402 седна на леглото и се помъчи да размисли. Беше узнал някои неща. Намираше се в затвор и затворът щеше да каца. Какво означаваше това? От къде на къде ще каца затвор? И какво е това „сбор“?

От това, което стана сетне, 402 запази само объркана представа. Изтече неизмерим период от време. Той седеше на леглото и се мъчеше да скърпи фактите около себе си. Стори му се, че дочува звънци. После вратата на килията рязко се отвори.

Защо? Какво означаваше това?

402 пристъпи към вратата и надникна в коридора. Беше много развълнуван, но не искаше да напуска безопасната си килия. Почака и скоро се зададе пазачът.

— Добре де — рече пазачът, — никой няма да ти стори зло. Тръгвай право по коридора.

После го побутна леко. 402 тръгна по коридора. Видя как се отварят и другите врати, как в коридора излизат други хора. Отначало бяха като тънко поточе, но по-нататък взеха да прииждат още и още. Повечето изглеждаха зашеметени и никой не обелваше дума. Звучаха единствено гласовете на стражата:

— Хайде, движи се, продължавай, право напред.

Насочваха ги към просторен кръгъл салон. Като се озърна, 402 видя, че покрай цялата зала обикаля балкон и по него през няколко метра са разположени въоръжени пазачи. Присъствието им изглеждаше излишно; тия сплашени и объркани хора нямаше да се решат на бунт. И все пак той предположи, че навъсената стража има символично значение. Те напомняха на новосъбудилите се основния факт в живота им — че са затворници.

След няколко минути на балкона излезе мъж в тъмна униформа. Той вдигна ръка за внимание, макар че затворниците и без това вече го гледаха втренчено. Сетне, въпреки че не се виждаха усилватели, гласът му прогърмя кухо из салона:

— Това е беседа за предварителна подготовка. Слушайте внимателно и се постарайте да възприемете онова, което ще ви кажа. Тия факти ще бъдат много важни за вашето съществуване.

Затворниците го гледаха. Ораторът продължи:

— Преди около час всички вие се събудихте в килиите си. Открихте, че не можете да си припомните предишния живот — нито дори имената си. Всички притежавате оскъден запас от най-общи знания, колкото да поддържат връзката ви с реалността. Няма да обогатявам познанията ви. На Земята всички вие бяхте зли и покварени престъпници. Бяхте хора от най-долна проба — хора, загубили всякакво право на уважение от страна на Държавата. В някоя по-непросветена епоха щяха да ви екзекутират. В нашата епоха ви пратиха на заточение. — Говорителят протегна ръце, за да успокои ропота, който се разля из залата. — Всички вие сте престъпници. И всички имате едно общо качество — неспособност да се подчинявате на основните задължителни правила в човешкото общество. Тия правила са необходими за съществуването на цивилизацията. Чрез отхвърлянето им вие сте извършили престъпления срещу човечеството. И затова човечеството ви отритва. Вие сте пясък в механизма на цивилизацията и бяхте изпратени в един свят, където царуват вам подобните. Тук можете сами да си измислите правила и да умрете според тях. Тук е свободата, за която копнеехте, неудържимата и самоунищожителна свобода на растящи ракови метастази. — Говорителят избърса челото си и се втренчи в затворниците. — Но може би някои от вас все още могат да се поправят. Омега, планетата, към която отиваме, е ваша планета, свят, управляван изцяло от затворници. Свят, където можете да започнете отначало, без предразсъдъци против вас, с чисто досие! Миналото ви е забравено. Не се мъчете да си го спомните. Подобни спомени само ще разбудят престъпните ви наклонности. Смятайте се за новородени от мига на събуждане в килиите си.

Бавните, отмерени думи на оратора криеха някаква хипнотична сила. 402 слушаше, вперил леко размътен поглед в бледото му чело.

— Нов свят — продължаваше говорителят. — Вие сте възродени, но с необходимото съзнание за грях. Без него не бихте могли да се преборите със злото, присъщо на вашите личности. Помнете го. Помнете, че няма бягство и няма завръщане. Из небесата на Омега денонощно патрулират стражеви кораби, въоръжени с най-модерни лъчеви оръдия. Тия кораби имат за цел да унищожат всичко, което се издигне на повече от сто и петдесет метра над повърхността на планетата — непреодолима бариера, през която не ще успее да мине нито един затворник. Примирете се с тези факти. Те представляват правилата, които ще трябва да ръководят живота ви. Помислете за онова, което ви казах. А сега се пригответе за кацане.

Говорителят напусна балкона. Известно време затворниците просто зяпаха опустялото му място. После забръмчаха колебливи разговори. След малко заглъхнаха. Нямаше за какво да говорят. Без спомени за миналото, затворниците нямаха върху какво да градят предположения за бъдещето. Не можеха да обменят и лични възгледи, защото личностите им бяха съвсем нови и още неоформени.

Седяха мълчаливо — като необщителни хора, прекарали прекалено дълго в единични килии. Пазачите по балкона стояха като статуи, далечни и безпристрастни. Сетне едва доловима тръпка прелетя през пода на залата.

Тръпката се повтори, превърна се в отчетливо вибриране. 402 почувствува, че натежава, сякаш невидим товар притискаше главата и раменете му.

От високоговорителите се раздаде глас:

— Внимание! В момента корабът каца на Омега. След малко слизаме.

* * *

Последните вибрации замряха и подът под краката им леко се наклони. Все тъй безмълвни и замаяни, затворниците бяха подредени в дълга колона и изведени от салона. Обкръжени от пазачи, те закрачиха по някакъв безкраен коридор. По дължината му 402 започна да си дава представа за размерите на кораба.

Далече напред зърна лъч ярка слънчева светлина, от която помръкваше бледото коридорно осветление. Когато неговата част от дългата влачеща се колона стигна до там, 402 видя, че лъчите долитат от люка, през който излизат затворниците.

На свой ред 402 мина през люка, слезе по дълга стълба и се озова на твърда земя. Стоеше сред открит слънчев площад. Пазачи подреждаха слезлите затворници в колони, наоколо се тълпяха зяпачи.

От високоговорителите прогърмя глас:

— Отговаряйте, когато чуете номера си. Сега ще узнаете своята самоличност. Отговаряйте веднага, щом чуете името си.

402 се почувствува слаб и грохнал от умора. Сега не би го заинтересувала дори собствената му самоличност. Искаше само да легне, да заспи, да намери време да поразмисли за положението си. Огледа се и забеляза мимоходом грамадния кораб отзад, пазачите, зяпачите. Високо горе зърна подвижни черни точици сред синьото небе. Отначало ги помисли за птици. После се вгледа по-внимателно и разбра, че са стражеви кораби. Не го заинтересуваха особено.

— Номер 1! Обади се!

— Тук — отговори нечий глас.

— Номер 1, името ти е Уейн Саутхолдър. Възраст 34 години, кръвна група А-L2, индекс AR-431-C. Осъден за измяна.

Когато гласът замлъкна, откъм тълпата се раздаде гръмогласен одобрителен рев. Зрителите аплодираха изменническата дейност на затворника и го приветствуваха на Омега.

Имената се редяха по списъка. Унесен от топлото слънце, 402 дремеше прав и слушаше престъпленията: убийство, кражба на кредит, сектантство, мутантство… Най-сетне повикаха и него.

— Номер 402.

— Тук.

— Номер 402, името ти е Уил Барънт. Възраст 27 години, кръвна група 0-L3 индекс JX-221R. Осъден за убийство.

Тълпата нададе радостен вик, но 402 почти не го чу. Мъчеше се да привикне с мисълта, че притежава име. Истинско име, а не номер. Уил Барънт. Надяваше се да не го забрави. Повтаряше си името отново и отново и едва не пропусна последното съобщение от високоговорителя.

— Сега новаците ще бъдат пуснати на Омега. Ще получите временен приют на площад А-2. Бъдете предпазливи и благоразумни в думите и постъпките си. Наблюдавайте, слушайте и се учете. По закон съм длъжен да ви кажа, че средната продължителност на живота на Омега е около три земни години.

Мина известно време, преди Барънт да осъзнае последните думи. Той все още обсъждаше новото име. Не си бе и помислял какво произтича от факта, че е убиец, попаднал в един престъпен свят.