Херман Хесе
Демиан (9) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Осма глава
Началото на края

Успях да се наложа да остана в X. и през летния семестър. Вместо в къщата, сега почти винаги седяхме в градината край реката. Японецът, който впрочем действително беше загубил боксовата борба, си бе заминал. Отсъствуваше и толстоистът. Демиан си бе взел кон и ден след ден дълго яздеше. Често бивах сам с майка му.

Понякога се удивлявах от спокойствието на моя живот. От толкова дълго бях свикнал да бъда сам, да си налагам лишения, мъчително да се боря със страданията си, че тези месеци в X. ми се струваха като остров на мечтите, където без особени усилия, очарован, можех да живея само сред красиви и приятни неща и чувства. Предусещах, че това е въведение към онази нова, по-съвършена общност, за която мислехме, и от време на време моето щастие се засенчваше от дълбока тъга, защото добре знаех, че то не може да бъде за дълго. Не ми бе отредено да дишам с пълни гърди и с приятни усещания, потребна ми бе мъка и ожесточено преследване. Предчувствувах: един ден ще се събудя от тези красиви видения на любовта и отново ще бъда сам, съвсем сам, в студения свят на другите, където за мен има единствено усамотеност или борба, никакъв мир, никакво съжителство.

Тогава с двойна нежност се примъквах в близост до госпожа Ева, радостен, че моята съдба все още носеше тези красиви черти.

Летните седмици отминаваха бързо и леко, семестърът вече отзвучаваше. Скоро щеше да настане време за сбогуване, не биваше да мисля за това и не го правех, а се задържах по хубавите дни като пеперуда на медоносно цвете. Сега беше щастливото ми време, първото осъществяване на моя живот и моето приемане в един съюз — какво можеше да стане по-нататък? Отново ще трябва с борба да си пробивам път, да страдам от копнеж, да имам сънища, да бъда сам.

В един от тези дни бях обхванат от предусет, толкова силен, че любовта ми към госпожа Ева изведнъж пламна болезнено. Боже мой, колко скоро вече няма да я виждам, няма да чувам твърдата й добра стъпка из къщата; няма да намирам нейните цветя върху масата си! И какво бях постигнал? Бях мечтал и сънувал, бях се самоизмамвал в приятно усещане, вместо да я спечеля, вместо да се боря за нея и да я притегля завинаги до себе си. Припомних си всичко, което някога ми бе казала за истинската любов, стотици тънко предупредителни думи, стотици леки примамвания, може би и обещания — какво бях извлякъл от това? Нищо, нищо!

Заставах посред моята стая, съсредоточавах цялото си съзнание и мислех за Ева. Исках да събера силите на душата си, за да я накарам да почувствува моята любов, за да я привлека към себе си. Тя трябваше да дойде и да закопнее за моята прегръдка, ненаситна, целувката ми да се впие в нейните зрели, мили устни.

Стоях и се напрягах, докато откъм пръстите на ръцете и на краката ми пролази хлад. Чувствувах, че силата ми чезне. За няколко мига в мен се сви нещо здраво и плътно, нещо светло и студено; в миг имах усещането, че в сърцето си нося кристал, и знаех — това беше моето Аз. Студът изпълзя до гърдите ми.

Когато се съвзех от напрежение, почувствувах, че идва нещо. Бях уморен до смърт, но готов да видя Ева да влиза в стаята ми, пламнал и възхитен.

Сега по дългата улица се разнесе тропот на копита, който наближаваше и изведнъж спря. Спуснах се към прозореца, долу Демиан слизаше от коня. Затичах се към него.

— Какво има, Демиан? Нали не се е случило нищо на майка ти?

Той не чуваше думите ми. Беше много блед и от двете страни на челото по бузите му се стичаше пот. Върза юздата на разгорещения кон за градинската ограда, улови ме под ръка и ме изведе на улицата.

— Знаеш ли вече нещо?

Не знаех нищо.

Демиан притисна ръката ми и обърна към мен лице с тъмен, съчувствуващ странен поглед.

— Да, момчето ми, започва се. Ти знаеш, нали, за голямото напрежение с Русия…

— Какво? Война ли има? Никога не бих повярвал.

Той говореше тихо, макар наблизо да нямаше никакъв човек.

— Още не е обявена, но война има. Очаквай я. Не исках да те обременявам с това, но оттогава вече на три пъти забелязах нови знаци. Следователно няма да бъде пропадане на света, земетресение или революция. Ще бъде война. Ще видиш как ще се разрази. А за хората ще бъде удоволствие, още сега те се радват на избухването й. Толкова блудкав им е станал животът. Но ти ще видиш, Синклер, това е само началото. Навярно ще бъде голяма война, много голяма война. И тя обаче ще е само начало. Започва Новото и това ново ще бъде ужасно за тези, които се придържат към старото. Какво ще правиш ти?

Бях поразен и всичко казано още ми звучеше чуждо и невероятно.

— Не зная, а ти?

Той повдигна рамене:

— Щом почнат да мобилизират, ще тръгна. Аз съм лейтенант.

— Ти? Не съм чул нито дума за това!

— Да, то бе едно от моите приспособявания. Знаеш, никога не съм изпитвал удоволствие външно да бия на очи, винаги съм се старал или по-скоро съм полагал преголеми усилия да бъда коректен. Убеден съм, че след осем дни ще бъда на бойното поле…

— За бога!

— Да, момче, не бива да го приемаш сантиментално. Разбира се, всъщност на мен няма да ми прави удоволствие да давам команда „огън!“ срещу живи хора, но това ще е второстепенно. Сега всеки от нас ще бъде повлечен от огромното колело. Ти също, положително и ти ще бъдеш сред свиканите под знамената.

— А майка ти, Демиан?

Едва в момента осъзнах какво бях почувствувал преди четвърт час. Колко се бе изменил светът! Бях съсредоточил всичката си сила, за да моля настойчиво най-приятния образ да се яви при мен. А сега необикновено преобразена, съдбата ме гледаше от една заплашителна, чудовищна маска.

— Майка ми ли? За нея не бива да се тревожиш. Тя е уверена, по-уверена от всеки друг на този свят днес. Много ли я обичаш?

— Ти го знаеш, Демиан.

Той се усмихна ясно и съвсем волно.

— Момченце, естествено, зная, още никой не се е обръщал към майка ми с госпожа Ева, без да я е обичал. Впрочем как стана това? Ти нея или мен бе призовал днес?

— Да, призовавах… Зовях госпожа Ева.

— Тя го бе доловила. И изведнъж ме прати, трябвало да дойда при теб, тъкмо й разказвах вестите от Русия.

Върнахме се назад и вече почти не говорехме, той отвърза коня си и се качи.

Едва горе в стаята си почувствувах колко бях сломен от вестта на Демиан и още повече от предишното напрягане. Но госпожа Ева ме бе чула. С мислите си бях стигнал до сърцето й. Тя би дошла сама, ако не…

Колко странно беше всичко това и всъщност колко хубаво! Е, нека започне война. Нека започне осъществяването на онова, за което често бяхме говорили! А Демиан знаеше толкова много предварително! Колко странно, че сега потокът на света няма да се оттича някъде край нас… че сега изведнъж ще мине през сърцата ни, приключение и дива съдбовност ни зоват сега или скоро и ще настъпи мигът, в който светът ще има нужда от нас, щом поиска да се преобрази. Демиан имаше право, това не бива да се възприема сантиментално. Забележително бе само, че сега свързвах самотното дело „съдба“ с толкова много неща, с всичко, което трябваше да преживея заедно с целия свят. Да бъде!

Бях готов. Вечерта, когато минах през града, по всички ъгли кипеше голямо оживление. Навред думата „война“!

Отидох в къщата на госпожа Ева. Вечеряхме в градинската беседка. Бях единственият гост. Никой не изрече нито дума за война. Само по-късно, малко преди да си тръгна, госпожа Ева каза:

— Мили Синклер, днес вие ме зовяхте, знаете защо не дойдох лично. Но не забравяйте: сега вече познавате призива и винаги, когато ви е потребен някой, който носи белега, призовете го отново.

Тя се изправи и тръгна през здрача на градината. Едра и царствена, Тайнствената крачеше между смълчаните дървета, над главата й светеха малки и нежни многобройни звезди.

 

 

Стигам до края. Нещата следваха своя забързан ход. Вече имаше война и Демиан, странно чужд в униформата, в сребристосивия шинел, замина. На връщане придружих майка му до вкъщи. Скоро и аз се сбогувах с нея, тя ме целуна по устата, за миг ме задържа до гърдите си и нейните големи очи горяха близо и неотклонно в моите.

Всички хора сякаш бяха побратимени. Те мислеха за отечеството и за честта. Но това беше съдбата — в един миг я виждаха с неприкрито лице. Млади мъже идваха от казармите, качваха се във влаковете и върху много лица откривах белег — не нашия, — хубав и достоен белег, който означаваше любов и смърт. Бивах прегръщан от хора, а никога не бях ги виждал, разбирах това и отвръщах на прегръдките им на драго сърце. Те го правеха в опиянение, не по воля на съдбата, но опиянението беше свято, вълнуваше, защото всички бяха уловили в кратък разтърсващ поглед очите на съдбата.

Когато стигнах на бойното поле, вече беше почти зима.

В началото, въпреки изненадите на стрелбата, бях разочарован от всичко. По-рано дълго бях размишлявал защо толкова крайно рядко човек е готов да умре за един идеал. Сега видях, че мнозина, дори всички хора, са способни да умрат за един идеал. Само че той не бива да бъде личен, не свободен, не избран, а общ и възложен.

С времето обаче прозрях, че бях подценявал хората, колкото и да ги уеднаквяваха службата и общата опасност, все пак видях мнозина живи и умиращи чудесно да се приближават до волята на съдбата. Много от тях, твърде много, и то не само при атака, но и по всяко време, имаха оня непоколебим, далечен поглед някак на обсебени, който вече не издава убеденост в една цел, а означава пълна преданост на страховитото. Нека тези хора вярват и мислят каквото си искат, те обаче бяха готови, бяха полезни, от тях можеше да се оформи бъдещето. И колкото по-скован изглеждаше светът в нагласата си за война и геройство, за чест и други стари идеали, толкова по-далечен и невероятен звучеше всеки глас на привидна човечност, всичко това беше само повърхност, също както и въпросът за външните и политическите цели на войната оставаше само повърхност. Но в дълбочина се зараждаше нещо. Нещо като нова човечност. Защото можах да видя мнозина — някои от тях умираха редом с мен, — по усет стигнали до схващането, че омраза и гняв, убийство и унищожение не са свързани с обектите. Не, обектите, също както и целите, бяха съвсем случайни. Прачувствата, и най-дивите, не се отнасяха до врага, кървавите им деяния бяха само едно излъчване на вътрешното, на раздвоената душа, която искаше да бушува и убива, да унищожава и умира, за да може да бъде родена отново. Една огромна птица се бореше да се измъкне от черупката на яйцето, а яйцето беше светът и светът трябваше да рухне в развалини.

В една предпролетна нощ стоях на пост пред уединените селски стопанства, които бяхме завзели. Вятърът, уморен, имаше своенравни пориви, по високото фламандско небе яздеха облачни армии, някъде назад, едва загатната, оставаше луната. През целия ден бях: неспокоен, някаква угриженост ме смущаваше. Сега, на моя тъмен пост, с особено вълнение си припомнях образи от досегашния ми живот, госпожа Ева, Демиан. Стоях облегнат на една топола с поглед, застинал към развълнуваното небе, чиито тайнствено трептящи светлини; бързо се превръщаха в големи поредици от мъчителни картини. По странното забавяне на пулса, по нечувствителността на кожата ми спрямо вятър и дъжд, по искрящата будност на душата ми аз усещах, че около мен трябва да е някой предводител.

В облаците можеше да се види голям град, навън от него излизаха милиони хора и се разпиляваха на ята из ширни простори. По средата, между тях, се появи могъща божествена фигура с искрящи звезди в косите, висока като планина, с чертите на госпожа Ева. В нея като в огромна пещера потънаха човешките потоци и изчезнаха. Богинята се сниши и сгуши, белегът на челото й светеше ярко. Изглежда, бе налегната от сън, тя затвори очи, а едрото й лице се изкриви от болка. Ненадейно викна ясно и от челото й изскочиха звезди, много, хиляди светли звезди, които се виеха в чудесни дъги и полукръгове, високо в черното небе.

Една от звездите зашумя с ясен звук право към мен, като че ли ме търсеше, тогава с рев се разпръсна на хиляди искри, нещо ме вдигна нагоре и отново ме хвърли на земята, с гръм светът се срути върху ми.

Намерили ме бяха близо до тополата, засипан с пръст и цял в рани.

Лежах в някакво мазе, над мен мърмореха санитари. Лежах в някаква кола и се друсах през пусти полета. Повечето време бях унесен в сън или в безсъзнание. Но колкото по-дълбоко спях, толкова по-стихийно усещах, че нещо ме привлича, че следвам сила, която властвува над мен.

Лежах в някакъв обор върху слама, беше тъмно, някой настъпи ръката ми. Но моята душа искаше да продължа, влечението да тръгна и оттук беше по-силно. Отново лежах в кола, а по-късно бях положен на носилка или дървена стълба и все по-силно чувствувах, че ми е повелено да стигна някъде, чувствувах единствено напора най-после да загина.

Ето че бях при целта. Беше нощ, бях в пълно съзнание, много силно тъкмо сега усещах могъщи привличането и напора у себе си. Вече лежах в една зала, настанен на земята, и чувствувах, че съм там, където бях призован. Огледах се наоколо, плътно до моя матрак имаше друг. На него лежеше някой, който се наклони напред и ме видя. На челото си носеше белега, беше Макс Демиан.

Не можех да говоря и той не можеше или не искаше. Макс само ме гледаше. Върху лицето му падаше светлината на лампа, окачена на стената. Той ми се усмихна.

Безкрайно дълго време неотклонно се вглеждаше в очите ми. И бавно прислоняваше лицето си към моето, вече почти се докосвахме.

— Синклер — каза той шепнешком.

Дадох му знак с очи, че го разбирам.

Демиан се усмихна в отговор, почти със състрадание.

— Момченце — каза той, усмихвайки се.

Устата му лежеше съвсем близо до моята. Макс Демиан проговори бавно:

— Спомняш ли си още Франц Кромер?

Само премигнах с очи и можах да се усмихна.

— Малки Синклер, внимавай! Ще трябва да си отида. Ти може би някога ще имаш нужда от мен срещу Кромер или нещо друго. Ако тогава ме позовеш, няма да дойда така грубо, на кон или с железница. Трябва да се вслушаш в себе си и ще забележиш, че съм в теб, разбираш ли ме? И още нещо. Госпожа Ева каза, ако някога си зле, да ти предам целувката, която тя ми даде… Затвори очи, Синклер.

Послушно затворих очи и долових лека целувка, по устните си все още усещах малко кръв — тя не искаше да спре. А после заспах.

На сутринта ме събудиха, трябваше да бъда превързан. Когато най-после истински се разсъних, бързо се обърнах към съседния матрак. Там лежеше чужд човек, когото никога не бях виждал.

Превързването ми беше болезнено. От този момент нататък всичко, което ставаше с мен, ми причиняваше болка. Но когато понякога аз намирах ключа съвсем дълбоко в мене, там, където в тъмното огледало дремеха образите на съдбата, тогава ми стигаше да се сведа над черното огледало и да видя собствения си образ, който сега приличаше напълно на него, на него, моя приятел и предводител.