Херман Хесе
Демиан (7) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Шеста глава
Борбата на Яков

Не мога да преразкажа накратко онова, което узнах за Абраксас от странния музикант Писториус. Но най-важното, на което ме научи той, беше една по-нататъшна крачка по пътя към мен самия. Тогава, на моите едва осемнадесет години, бях необикновен млад човек — в стотици неща съзрял рано, в стотици много изостанал и безпомощен. Когато от време на време се сравнявах с другите, често се чувствувах горд и надменен, но също толкова често потиснат и обезкуражен. Много пъти гледах на себе си като на гений, много пъти като на полупобъркан. Не ми се удаваше да участвувам в радостите и живота на връстниците си и често ме разяждаха упреци и грижи, като че ли бях безнадеждно отделен от тях, като че ли животът бе заключен за мен.

Писториус, сам възрастен чудак, ме научи да не губя кураж и себеуважение, тъй като винаги намираше нещо ценно в моите думи и сънища, във фантазиите и мислите ми, всякога ги приемаше сериозно и сериозно ги обсъждаше, даваше ми пример.

— Вие ми разказахте — започна той, — че обичате музиката затова, защото тя не е моралистична. От мен да мине. Но и вие самият не би трябвало да бъдете моралист! Не бива да се сравнявате с другите и ако природата ви е създала като прилеп, да искате да се превърнете в птица щраус. Понякога се смятате за странен, самоупреквате се, че вървите по други пътища, различни от тези на мнозинството. Трябва да се отучите от това. Гледайте в огъня, вглеждайте се в облаците, и щом се появят предчувствията и заговорят гласовете във вашата душа, уповавайте се на тях и не питайте първо дали това е приемливо и за господин учителя или за господин бащата, или за някакъв добър бог. По този начин човек се разваля, стига до тротоара и става допотопна вкаменелост. Мили Синклер, нашият бог се нарича Абраксас, той е и бог, и дявол, има в себе си и светлия, и тъмния свят. Абраксас не е против нито една от вашите мисли, против никой от сънищата ви. Никога не забравяйте това. Но той ще ви изостави, ако някога станете безукорен и нормален. Тогава ще ви зареже и ще потърси нова глава, на която да втълпи мислите си.

От всички мои сънища най-верен ми беше оня тъмен любовен сън. Често, често го сънувах, влизах под герба с птицата в нашата стара къща, исках да прегърна майка ми, но вместо нея държах в прегръдката си едрата полумъжествена, полумайчинска жена, от която се страхувах и към която все пак ме тласкаше най-пламенно желание. И този сън никога не можех да разкажа на моя приятел. Запазвах го за себе си, макар всичко друго да му бях отключил. Сънят беше моят кът, моята тайна, моето убежище.

Когато бивах потиснат, молех Писториус да ми изсвири пасакалията на стария Букстехуде. Тогава в здрачната тайнствена църква седях прехласнат в тази странна задушевна, самовглъбена, вслушваща се в себе си музика, която всеки път ми се отразяваше благотворно, даряваше ме с по-голяма готовност да дам право на гласовете в душата.

От време на време за някой и друг час, след като органът вече беше отзвучал, ние седяхме в църквата и гледахме слабата светлина да прониква през високите островърхи прозорци и да изчезва.

— Звучи смешно — каза Писториус, — че някога бях теолог и едва не станах пастор. Но заблудата, до която стигнах, се отнасяше само до формата. Да бъда пастор, е моя професия и моя цел. Само че твърде рано изпитах доволство и се поставих на разположение на Йехова още преди да познавам Абраксас. Всяка религия е хубава, религията е душа, все едно дали приемаш християнско причастие, или отиваш на поклонение в Мека.

— Но тогава — казах аз — всъщност би трябвало да станете пастор.

— Не, Синклер, не, та нали би се налагало да лъжа. Нашата религия се упражнява така, сякаш не е никаква. Дава си вид, че е дело на разума. Бих могъл при необходимост да бъда католик, но протестантски пастор — не. Неколцината действително вярващи — познавам такива — на драго сърце се придържат към дословното, на тях не бих могъл да открия, да речем, че за мен Христос не е никаква личност, а древен герой, мит, чудовищен призрак, чрез който човечеството само се вижда изрисувано на стената на вечността. А другите, които идват в църквата, за да чуят някоя мъдра дума, за да изпълнят дълг, за да не пропуснат нищо, и така нататък, да, какво би трябвало да им кажа? Да ги убеждавам, да ги покръствам ли смятате вие? Но аз съвсем не желая това. Пасторът не желае да печели привърженици, той иска да живее само сред вярващи, сред себеравни и да бъде носител и изразител на чувството, от което си създаваме богове.

Органистът замълча. После продължи:

— Нашата нова вяра, за която сега избрахме името на Абраксас, е хубава, мили приятелю. Той е най-доброто, което имаме. Но Абраксас е още кърмаче, не са му пораснали криле. Ах, една самотна религия още не е истинската. Тя трябва да бъде обща, да има култ и опиянение, празници и тайни обреди… — Писториус се замисли и вглъби в себе си.

— Може ли тайните религиозни обреди да се извършват от сам човек или от малък кръг? — попитах колебливо.

— Би могло — кимна той. — Отдавна ги чествувам, създадох култове, за които би трябвало години да преседя в затвора, ако се знаеше за тях. Но съм убеден, че и това още не е истинското.

Неочаквано Писториус ме удари по рамото, така че трепнах.

— Момче — изрече той настойчиво, — и вие имате тайнства, уверен съм, би трябвало да ви спохождат сънища, за които не ми говорите. Не искам да зная за тях. Но ви казвам: изживейте тия сънища, представете ги, издигнете им олтари! Това още не е съвършеното, но е един път. Дали някога ние — аз и вие — и още неколцина други ще обновим света, ще проличи по-късно. Но в себе си би трябвало да го обновяваме всеки ден, иначе нищо няма да излезе от нас. Помислете върху това! Вие сте на осемнадесет години, Синклер, и не ходите при уличните момичета, а би трябвало да имате еротични сънища, еротични желания. Навярно те са такива, че се страхувате от тях. Не се бойте! Те са най-доброто, което имате. Можете да ми вярвате. Аз загубих много с това, че на вашите години потиснах любовните си мечти. Човек не бива да постъпва така. След като знае за Абраксас, не бива да го прави повече. Не бива да се страхуваме от нищо и да смятаме за забранено нищо, което душата в нас желае.

Изплашен вметнах:

— Но нали все пак не можеш да правиш всичко, каквото ти хрумне? Нали не бива да се погубва човек само защото е неприятен на някого?

Той се премести по-близо до мен.

— При стечение на обстоятелствата може и това. Разбира се, в повечето случаи най-често е само една заблуда. Естествено, и аз съвсем не мисля, че просто трябва да правите каквото ви мине през ума. Не, но не бива да накърнявате хрумванията, които имат своя добър смисъл, с това, че ги прогонвате от себе си и морализирате върху тях. Вместо да приковете себе си или някого другиго на кръста, можете с възвишени мисли да си пиете от бокала вино и едновременно да разсъждавате над тайнството на жертвата. И до ден-днешен човек не може без такива действия да се отнася с внимание и любов към своите нагони и така наречените изкушения. Тогава те показват смисъла си, а всички имат смисъл. Когато някога отново ви хрумне нещо наистина неимоверно или греховно, Синклер, когато бихте искали да погубите някого или да направите нещо гигантски неприлично, тогава помислете в миг, че Абраксас е този, който фантазира така във вас! Човекът, когото вие бихте искали да убиете, никога не е господин Едикойси, той положително е само един предрешен. Ако мразим някого, в неговия облик мразим нещо, което се крие в нас самите. Онова, което не носим в себе си, не ни вълнува.

Писториус никога не ми беше казал нещо, което да ме бе засягало толкова дълбоко до най-съкровеното. Не можех да отговоря, но онова, което най-силно и най-странно ме развълнува, беше еднозвучието на тези окуражаващи думи със словата на Демиан, които от години влачех със себе си. Те не знаеха нищо един за друг, а и двамата ми говореха едно и също.

— Нещата, които виждаме — каза Писториус тихо, — са същите, които са и у нас. Няма друга действителност освен тази, която носим у себе си. Поради това мнозинството от хората живеят толкова нереално — те смятат за действителни външните образи и изобщо не оставят да проговори собственият им свят, светът в тях самите. Възможно е при това да са щастливи. Но след като веднъж познаеш другото, вече нямаш избор, трябва да тръгнеш по пътя на останалите. Синклер пътят на мнозинството е лек, нашият е тежък. Е, хайде да вървим.

Няколко, дни по-късно, след като два пъти напразно го бях чакал, късно вечерта видях Писториус на улицата как самотен в студения мощен вятър зави край един ъгъл, препъвайки се много пиян. Не исках да го повикам. Той се размина с мен, без да ме забележи, беше се втренчил пред себе си с горящи и самотни очи, сякаш следваше загадъчен призив на непознатото. Вървях подире му по продължение на цялата улица, той се движеше като теглен от невидима тел с фанатична и все пак свободна походка, като призрак. Тъжен се прибрах вкъщи при моите неразгадани сънища.

— Така сега той обновява света в себе си — рекох си аз и още в същия момент чувствувах, че това бе замислено низко и морализаторско. Какво знаех за неговите сънища? Може би в пиянството си Писториус вървеше по по-надежден път, отколкото аз в моята плахост.

 

 

В междучасията след учебните часове понякога ми правеше впечатление, че един съученик, на когото никога не бях обръщал внимание, търси моята близост. Той беше дребен, на вид слаб, мечтателен юноша с червеникаворуси, редки коси, в погледа и държането му имаше нещо своеобразно. Една вечер, когато се прибирах към къщи, той ме бе издебнал в уличката, остави ме да отмина, после затича подире ми и се спря, пред нашата врата.

— Искаш ли нещо от мен? — попитах аз.

— Просто бих желал, веднъж да поговоря с теб — каза той плахо. — Бъди така добър и ела да, извървим няколко крачки заедно.

Последвах го и долових, че беше дълбоко развълнуван и изпълнен от очакване; Ръцете му трепереха.

— Спиритуалист ли си? — попита той съвсем неочаквано.

— Не, Кнауер — казах аз с усмивка, — ни най-малко. Как така ти дойде на ума подобно нещо?

— Но си теософ?

— Също не.

— Ах, не бъди толкова затворен! Съвсем добре долавям, че в теб има нещо особено. Таи се в очите ти. Определено вярвам, че общуваш с духове. Не питам от любопитство, Синклер, не. Аз самият съм търсещ човек, знаеш ли, толкова съм самотен!

— Разкажи ми — ободрих го аз, — сам зная за духове толкова малко, че все едно нищо. Живея в моите сънища, а ти си доловил това. Другите хора също живеят в сънища, но не в собствените си, там е разликата.

— Да, може би е така — прошепна той. — Зависи единствено от вида на сънищата, в които се живее. Чувал ли си вече за бялата магия?

Трябваше да отрека.

— Това е, когато хората се научават да властвуват над себе си. Могат да бъдат безсмъртни, а също и да омагьосват.

— Никога ли не си правил такива упражнения?

На любопитния ми въпрос за тези упражнения отначало Кнауер започна да се държи тайнствено, но едва когато тръгнах да си вървя, той измъкна тайната.

Например, ако искам да заспя или да се съсредоточа, правя такова упражнение. Намислям си нещо, да речем, някое име, една дума или геометрична фигура. После си внушавам намисленото пределно силно, мъча се да си го представя, докато почувствувам, че е в главата ми. По-късно си втълпявам, че то е в гърлото ми, и така нататък, докато най-сетне ме изпълни цял. Тогава съм непоколебим и вече нищо не може да накърни спокойствието ми.

Донякъде проумявах какво подразбираше. Но безпогрешно чувствувах, че той имаше и нещо друго на сърце, беше странно възбуден и припрян. Опитвах се да го улесня да постави въпроса си и наистина скоро изложи същинската си молба.

— И ти ли още се въздържаш? — попита ме той страхливо.

— Какво разбираш под това? Половото влечение ли имаш предвид?

— Да, да, от две години се въздържам, откакто зная за учението. Преди това се бях поддал на един порок, ти го знаеш. Значи никога не си бил при жена?

— Не — казах аз, — не съм намерил подходяща.

— Но ако намериш такава, за която мислиш, че е подходяща, ще спиш ли с нея?

— Да, естествено, ако тя няма нищо против — отвърнах малко присмехулно.

— Ох, но тогава и ти си на погрешен път! Вътрешните сили могат да се формират само ако човек спазва пълно въздържание. Правя го в продължение на две години. Две години и малко повече от месец. Толкова е трудно! Понякога едва изтърпявам.

— Слушай, Кнауер, не вярвам въздържанието да е толкова страшно важно.

— Зная — отхвърли думите ми той, — така разправят всички. Но от теб не го очаквах. Който иска да върви по един по-възвишен път, трябва да остане чист, безусловно!

— Е, направи го тогава! Но не разбирам защо трябва да бъде „по-чист“ от другите оня, който потиска инстинкта си. Или можеш ли да прогониш сексуалното от всичките си мисли и сънища?

Той ме погледна отчаяно.

— Не, съвсем не. Господи, та точно така трябва да бъде! През нощта сънувам сънища, които дори на себе си не бих могъл да разкажа. Страшни сънища, знаеш ли!

Спомних си какво ми каза Писториус за това. Но колкото и да възприемах думите му като правилни, не исках да ги препредавам, не можех да внушавам съвети, които не произлизаха от моя собствен опит и за чието следване не се смятах дорасъл и аз самият. Смълчах се и се чувствувах потиснат, че някой търсеше от мен съвет, какъвто не можех да му дам.

— Опитвах всичко — оплакваше се Кнауер до мен, — правих каквото можеше да се направи — със студена вода, със сняг, с гимнастика и тичане, но нищо не помогна. Всяка нощ се събуждам от сънища, за които съвсем не бива да мисля. А най-ужасното е: поради тях постепенно почвам отново да губя всичко духовно, което съм научил. Вече почти не успявам да се съсредоточа или да заспя, често по цели нощи лежа буден. Няма да издържа така дълго. Ако в края на краищата не мога да изведа борбата, ако се предам и отново се омърся, тогава ще бъда по-лош от всички други, които изобщо никога не са се борили. Разбираш това, нали?

Кимнах, но не можех да добавя нито дума. Започна да ми става скучно, изплаших се от самия себе си, че с открито признатите си беда и отчаяние той не ми правеше дълбоко впечатление. Усещах само: не мога да ти помогна.

— Следователно ти изобщо не ме познаваш — заключи накрая той уморен и тъжен. — Съвсем не, а трябва да има някакъв път. Как го намираш?

— Не мога да ти кажа нищо, Кнауер, при това хората не са в състояние да си помагат. И на мен никой не ми е помогнал. Ти трябва да разсъдиш сам и после да постъпиш тъй, както действително произтича от твоята същност. Няма нищо друго. Ако не можеш да намериш себе си, тогава няма да намериш никакъв друг дух, повярвай ми.

Разочарован и изведнъж смълчан, притихнал, дребният момък ме измери с очи. После погледът му пламна от някаква внезапна злоба, а той направи срещу мен гримаса и бясно закрещя:

— Ама че хубав светец си ми! И ти имаш порок, зная! Преструваш се на мъдрец, а тайно си затънал в същата нечистотия, в която съм и аз, и другите. Ти си свиня, свиня като мен самия. Всички сме свине!

Тръгнах си, а Кнауер стърчеше сам. Той направи две-три крачки подире ми, после изостана, обърна се назад и затича. Изпитах неприятно чувство — смесица на съжаление и отвращение, от което не можах да се избавя, докато, стигнал вкъщи, в моята малка стаичка, не извадих и наредих около себе си няколкото мои картини и с копнежна сърдечност не се отдадох на собствените си съновидения. Тогава незабавно се появи и моят сън за вратата на къщата и герба, за майка ми и непознатата, и виждах толкова свръхясно чертите на жената, че още същата вечер се заех да рисувам портрета й.

Когато след няколко дни тази рисунка беше завършена в петнадесет минути като в сън, безпаметно отдаден, вечерта я поставих на стената, приближих настолната лампа и се възправих срещу нея като пред дух, с когото трябваше да се боря до сетната присъда. Това беше лице, сходно с предишното, по някои черти приличаше на моя приятел Демиан, но и на мен самия.

Едното око беше видимо по-високо от другото, погледът ме пронизваше с унесна непреклонност, сякаш беше съдбата.

Стоях пред него и от вътрешно напрежение се смразяваха и гърдите ми. Питах портрета, оплаквах му се, галех го и го умолявах; наричах го майка, наричах го любима, наричах го уличница и проститутка, наричах го Абраксас. Междувременно си спомнях думите на Писториус — или бяха на Демиан? — не можех да се сетя кога ги бяха изричали, но мислех, че ги чувам отново. Това бяха думи за борбата на Яков с божия ангел и „Няма да те оставя да си отидеш, ако не ме благословиш“.

В светлината на лампата при всяко призоваване нарисуваното лице се преобразяваше. Ставаше светло и ясно, черно и мрачно, свеждаше бледи клепачи над угасващи очи, отваряше ги отново и стрелкаше жарки погледи, беше жена, беше мъж, беше момиче, беше малко, дете, животно, разливаше се в петно, отново изпъкваше едро и отчетливо. Накрая, следвайки някакъв силен, вътрешен зов, затворих очи и вече гледах картината в мен, пред духовния ми взор по-силна и по-могъща. Исках да коленича пред нея, но тя толкова беше проникнала, че не можех да я отделя от себе си, сякаш беше станала просто моят Аз.

Тогава долових тежък тътен като от пролетна буря и затръпнах от неописуемо ново чувство и преживяване на страх, пред мен пламваха звезди и угасваха. Но спомените се връщаха назад до първите най-забравени времена на детството, дори чак до предсътворяването и ранните степени на изграждане, сгъстени течаха край мен. Но спомените, които изглеждаха, че повтарят целия ми живот чак до най-скритното, не спираха с вчера и днес, те продължаваха, отразяваха бъдеще, откъсваха ме от днешния ден, в нови форми на живота, чиито картини бяха необикновено светли и заслепяващи, но за никоя от тях по-късно не можех истински да си спомня.

През нощта се събудих от дълбок сън, бях облечен и лежах напреки на леглото. Запалих светлината, чувствувах, че трябва да извикам в паметта си нещо важно, вече не помнех нищо за последните часове. Запалих светлината, възпоминанието бавно изплува. Потърсих портрета, нямаше го на стената, не беше и на масата.

Тогава сметнах, че смътно си спомням: бях го изгорил. Или беше сън, че го бях изгорил в ръцете си, а пепелта погълнал?

Тласкаше ме силно тръпнещо безпокойство. Сложих си шапката, минах през стаята и улицата като под нечия принуда, тичах и тичах през улици и площади, сякаш понесен от буря, вслушах се пред тъмната църква на моя приятел, търсех и търсех в смътен порив, без да зная какво. Прекосих едно предградие, където имаше публични домове и тук-там още горяха светлини. По-нататък се простираха нови строежи и купчини керемиди, полупокрити от сив сняг. Сетих се, тъй като вървях като сомнамбул, притискан от някакъв чужд гнет из тази пустош, за новостроящия се квартал в родния ми град, където някога ме бе отвел моят мъчител Кромер за първата ни разплата. Тук в сивата нощ пред очите ми се издигаше подобен строеж, срещу мен зееше червата дупка за вратата. Тя ме привлече да се вмъкна, исках да се отклоня и се препънах в купчина пясък и сгур; подтикът беше по-силен, трябваше да вляза. През дъски и изпочупени тухли, като се олюлявах, вървях навътре в празните помещения. Миришеше неопределено на влажна студенина и на камъни. Там имаше и купчина пясък като светлосиво петно, иначе всичко беше тъмно. Тогава някакъв ужасен глас извика:

— За бога, Синклер, откъде идеш?

И в мрака до мен се изправи човек, дребно слабо момче като привидение, и докато косите ми още бяха настръхнали, познах съученика си Кнауер.

— Как тъй дойде тук? — попита той, полудял от вълнение. — Как можа да ме намериш?

Не разбирах.

— Не търсех теб — отвърнах смутено; всяка дума ми причиняваше болка и мъчително се откъсваше от помъртвелите ми, тежки и сякаш замръзнали устни.

Той ме гледаше втренчено.

— Не си ме търсил?

— Не. Нещо ме привлече насам. Викаше ли ме? Трябва да ме бе извикал. Какво правиш тук? Все пак нощ е.

Кнауер ме прегърна конвулсивно с тънките си ръце.

— Да, нощ. Скоро ще настъпи утрото. О, Синклер, чудесно е, че не си ме забравил! Можеш ли да ми простиш?

— Какво?

— Ах, бях толкова ужасен!

Едва сега в паметта ми се върна нашият разговор. Преди четири или пет дни беше това? Струваше ми се, че е изтекъл цял живот. Но вече в един дъх знаех всичко. Не само това, което се бе случило помежду ни, но и защо бях дошъл и какво искаше да направи Кнауер тук, вън от града.

— Ти мислеше значи да се самоубиеш, Кнауер?

Той се тресеше от студ и страх.

— Да, исках, но не зная дали бих могъл. Мислех да изчакам, докато настъпи утрото.

Изтеглих го навън. Първите хоризонтални светли ивици на деня вече горяха, неизразимо студени и безрадостни, на сивото небе. Известно време водих момчето за ръка, някой говореше с моя глас. „Сега ще си отидеш вкъщи и никому нищо няма да казваш. Тръгнал си по измамен път, по измамен път! Не сме свине, както си мислиш, ние сме хора. Създаваме богове и се борим с тях, а те ни благославят.“

Мълчаливо вървяхме по-нататък и се разделихме. Когато си отидох вкъщи, беше светъл ден.

Най-хубавото, което времето в Ст. още ми донесе, бяха часовете с Писториус, прекарани при органа или пред огъня на камината. Заедно четохме един гръцки текст за Абраксас, той ми прочете откъси от превод на Ведите и ме учеше да произнасям святото „ом“. Но не тъкмо тези знания поощряваха душевното ми развитие, те по-скоро постигаха обратното. Онова, което ми се отразяваше благотворно, беше, че си проправях път напред в мен самия, беше укрепващото доверие в собствените ми мечти, мисли и предчувствия и засилващото се съзнание за мощта, която носех в себе си.

С Писториус се разбирах по всякакъв начин. Беше достатъчно само настойчиво да мисля за него, тогава бях уверен, че той ще дойде при мен или че ще ми изпрати някакъв поздрав. Можех точно така, както и Демиан, да го попитам нещо, без той самият да бе редом: достатъчно ми беше неотклонно да си го представям и да отправя моите въпроси към него като интензивни мисли. Тогава цялата душевна сила, съсредоточена във въпроса, се връщаше в мен като отговор. Само че това, което си представях, не беше личността на Писториус, не и на Макс Демиан — беше сънуваният и нарисуван от мен лик, мъжко-женският образна моя демон, когото бях призовал. Сега той вече не живееше само в сънищата ми, не и изобразен върху хартия, а в душата ми като въжделен образ и извисяване на мен самия.

Странно, а понякога и смешно беше отношението, в което бе встъпил с мен неуспелият самоубиец Кнауер. От нощта, когато му бях изпратен, той бе привързан като верен слуга или куче, стремеше се да сближи живота си с моя и сляпо ме следваше. Идваше при мен с най-чудновати въпроси и желания, искаше да види духове, искаше да изучи кабала и не ми вярваше, когато твърдях, че нищо не разбирам от тези работи. Смяташе, че притежавам всякаква мощ, но беше странно, че често със своите чудати и глупави въпроси се явяваше тъкмо тогава, когато имах да развържа някакъв възел в мен самия, и че капризните му хрумвания и желания често ми даваха ключовата дума или тласъка за решение. Много пъти той ми досаждаше и аз господарски го отпращах, но все пак долавях: и Кнауер ми беше изпратен и това, което му давах, удвоено ми се възвръщаше, и той бе за мен предводител или може би някакъв брод. Несравнимите книги и ръкописи, които той ми носеше и в които сам търсеше своето изцеление, ме научиха на повече, отколкото в момента можех да прозра.

По-късно Кнауер неусетно изчезна от моя път. С него не беше потребно обяснение. Без каквото едва ли можеше да мине Писториус, с този приятел, когато ученическите ми години в Ст. изтичаха, преживях още някои своеобразни неща.

Дори и на най-безобидния човек едва ли може да се спести веднъж или поне няколко пъти в живота да не влезе в конфликт с красивите добродетели на пиетета и благодарността. Всеки трябва да направи крачката, която го разделя от баща му, от неговите учители, всеки трябва да долови нещо от суровостта на самотата, макар че повечето хора малко могат да я издържат и скоро отново се подслоняват някъде, от родителите ми и техния свят, „светлия“ свят на прекрасното мое детство, не се отлъчих в бурна борба, а бавно и почти незабелязано все се отдалечавах и отчуждавах от тях. Това будеше съжаление, често при посещенията в родния дом ми носеше горчиви часове; но не стигаше до сърцето ми, беше поносимо.

Там обаче, където не по привичка, а по много личен подтик сме проявявали любов и почитание, там, където с най-дълбоко чувство в сърцето сме били последователи и приятели, там е по-горчив и по-страшен мигът, когато мислим, че с един замах ни се открива: водещото течение у нас иска да се отклони от обичаните. Тогава всяка мисъл, която оборва приятеля и учителя, се забива с отровен шип в собственото ни сърце, тогава всеки удар на защита улучва собственото ни лице. Тогава на оня, който смята, че носи в себе си самия валиден морал, думите „невярност“ и „неблагодарност“ неочаквано му се явяват като позорни прозвища и жигосване, тогава изплашеното сърце страхливо бяга назад към милите долини на детските добродетели и не може да повярва, че е направило и този разрив и че тази връзка също трябва да се пререже.

Бавно, с времето, у мен едно чувство се бе обърнало срещу това безусловно да призная за предводител приятеля ми Писториус. Онова, което преживях в най-важните месеци на юношеството ми, беше приятелството с него — съветите, утешенията, близостта му. Чрез Писториус ми бе говорил бог, от неговата уста към мен се бяха върнали сънищата ми, изяснени и разтълкувани. Бе ми дарил смелостта да бъда такъв, какъвто съм. А сега долавях как бавно назряваше противодействие срещу него. В думите му чувах твърде много поучаващо, чувствувах, че той разбира съвършено само една част от мен.

Нямаше спор, нямаше никаква сцена помежду ни, никакъв разлом, нито дори разплата. Казах му само една-единствена, всъщност безобидна дума — но тя дойде тъкмо в мига, в който между нас една илюзия се разпадна на цветни късчета.

От известно време мен ме бе потискал далечен предусет, който стана ясно чувство, в един неделен ден в стария кабинет на Писториус. Лежахме на пода пред огъня и той говореше за тайни култове и форми на религии, които изследваше, над които размишляваше и чието вероятно бъдеще го занимаваше. На мен обаче всичко това ми изглеждаше повече куриозно и интересно, отколкото важно за живота, идеше със звук на ученост, звук на морно търсене под развалините на някогашни светове. И изведнъж долових една отврата срещу целия този начин, срещу този култ на митологията, срещу тази игра на мозайка с унаследените форми на вярванията.

— Писториус — подхвърлих с бликнала изневиделица злост, която изненада и уплаши и мен самия, — трябва веднъж да ми разкажете един сън, действителен, сънуван през нощта; това, което разправяте сега, е толкова… толкова вехтошарско!

Никога не бе ме чувал да говоря така, и аз самият в същия миг почувствувах светкавично, със срам и уплаха, че стрелата, която пуснах срещу него и която го улучи в сърцето, бях взел от собствената му оръжейна — че самоупреците, които от време на време го слушах да произнася с ироничен тон, сега му бях хвърлил в злобно заострена форма.

Той го долови моментално и веднага притихна. Със страх в сърцето го погледнах и видях, че ужасно пребледняваше.

След дълга, тежка пауза отново сложи дърва в огъня и каза тихо:

— Имате пълно право, Синклер, умно момче сте, ще ви спестя вехтошарските неща.

Писториус говореше много спокойно, но аз ясно чувах гласа на болката от нараняването. Какво направих!

Сълзите ми почти избликваха, исках сърдечно да се обърна към него, да го моля за извинение, да го уверя в моята любов, в нежната ми благодарност. Идваха ми наум трогателни думи, но не можех да ги изрека. Продължих да лежа, гледах огъня и мълчах. И Писториус мълчеше, така лежахме, огънят догаряше и угасваше и с всеки поразителен пламък чувствувах да изгаря и да отлита нещо красиво и задушевно, което нямаше да се върне.

— Страхувам се, че вие ме разбирате погрешно — казах накрая много сподавено и със сух, дрезгав глас. Тъпите, безсмислени думи като че ли механично се откъсваха от устните ми, сякаш ги четях от някакъв вестникарски роман.

— Разбирам ви съвсем добре — каза Писториус тихичко. — Вие, естествено, имате право. — Той почака, после бавно продължи: — Доколкото един човек може да има право по отношение на друг.

„Не, не — викаше някой в мен, — аз съм несправедлив.“ Но не можех да изрека нищо. Знаех, че с моята единствена малка дума се бях насочил към съществена слабост — към неговата беда и рана. Бях докоснал точката, при която той самият се съмняваше в себе си. Неговият идеал бе „вехтошарски“, той търсеше в миналото, беше романтик. И изведнъж почувствувах дълбоко: тъкмо това, което Писториус бе за мен и ми бе дал, той не можеше да бъде за себе си и да си го даде. Беше ме повел по път, който той, водачът, трябваше да премине и изостави.

Бог знае как възниква една такава дума! Съвсем нямах лоши намерения и не подозирах злополуката. Произнесох нещо, което в момента на изговарянето сам изобщо не знаех, поддадох се на незначително, малко шеговито, малко злостно хрумване, а от това произлезе съдба. Бях проявил малка пренебрежителна суровост, а за него тя беше съд.

О, колко силно желаех тогава той да бе се разсърдил, да бе се защитил, да бе ми накрещял! Но Писториус не стори нищо такова, всичко това трябваше да направя аз в себе си, сам. Той би се усмихнал, ако би могъл, а от факта, че не можеше, разбирах най-добре колко много го бях засегнал.

И когато Писториус възприе така безгласно удара от мен, от своя нахален и неблагодарен ученик, възприе го мълчешком и дори ми даде право, като призна моята дума за съдба и ме накара да се ненавиждам, всъщност той направи неприличието на постъпката ми хиляда пъти по-голямо.

Когато замерях, мислех, че ще улуча един силен, отбраняващ се, сега той беше тих, търпелив, беззащитен човек, който мълчешком се предаде.

Дълго време останахме да лежим пред гаснещия огън, в който всяка пламнала фигура, всеки огънал се изпепелен клон извикваше в паметта ми щастливи, красиви, богати часове и вината за заклеването ми срещу Писториус се струпваше по-голяма и по-голяма. Накрая вече не можех да се понасям. Станах и си тръгнах. Дълго стоях пред вратата на стаята, дълго и на тъмното стълбище, дълго и вън пред къщата, като очаквах, че той може би ще тръгне подир мен. После продължих пътя си и часове наред бродих из града и предградието, из парка и гората чак до вечерта. И тогава за пръв път усетих белега на Каин на челото ми.

Едва постепенно стигнах до размишления. Всичките ми мисли имаха една цел, едно намерение, да ме обвинят и да защитят Писториус. И всички завършваха с противното. Хиляда, пъти бях готов да се разкая и да взема обратно прибързаната си дума — но все пак тя беше вярна. Едва сега ми се удаде да разбера Писториус, да съградя пред себе си цялата негова мечта. Мечтаел да стане пастор, да възвести нова религия, да даде нови форми на извисеност, на любов и обожание, да сътвори нови символи. Но той нямаше такава мощ, нямаше такава мисия. Беше вгнезден твърде топло сред вече станалото, познаваше твърде точно отминалото, знаеше твърде много за Египет, за Индия, за Митра и за Абраксас. Любовта му бе свързана с картини, каквито земята вече беше виждала, и при това дълбоко в душата си сам добре знаеше, че новото трябва да бъде непознато и различно, да извира от свежа земя, а не да бъде загребано от сбирки и библиотеки. Негов дълг навярно беше да помага на хората да тръгнат към себе си самите, както бе направил с мен. Да им даде нечуваното, да им даде новите богове, не му бе отредено.

И тук изведнъж като остър камък ме опали познанието: за всекиго има „длъжност“, но за никого не е така, че той сам да си я избере, опише и дръзне да я изпълнява както си пожелае. Беше измамно да се искат нови богове, напълно измамно да искаш да дадеш нещо на света. Нямаше никакъв, никакъв, никакъв друг дълг за събудения човек освен един — да търси себе си самия, да бъде непоколебим в себе си, опипом да върви напред по своя собствен път, все едно накъде води. Това ме разтърси дълбоко и за мен беше плодът от последното ми преживяване. Често ме бяха занимавали представи за бъдещето, бях мечтал за роли, които би следвало да са ми отредени, може би на поет или пророк, художник или нещо друго. Всичко това нямаше значение. Не бях на този свят, за да съчинявам стихове, да проповядвам, да рисувам нито аз, нито който и да било човек! Всичко това се проявява спонтанно и покрай другото. Истинската професия за всеки бе само една — да стигне до себе си самия. Той можеше да завърши като поет или луд, като пророк или престъпник, това не беше негова работа, дори в края на краищата и без значение. Неговото дело бе да намери собствената си съдба, не някоя произволна, и да я развие в себе си, напълно и несломимо. Всичко друго беше половинчато, опит за изплъзване, бягство назад към идеалите на масата, приспособяване и боязън пред собствената душа. Страховита и свята, пред мен се издигаше новата картина, стотици пъти предусещана, може би често дори назовавана, но едва сега преживяна. Бях едно изчадие на природата, изчадие, запратено в неизвестността, може би към новото, може би към нищото, да накарам това изчадие да действува от прабездната, да почувствувам в себе си неговата воля и да я усвоя напълно като собствена, единствено това беше моя „професия“. Единствено това!

Вече бях преживял голяма самотност. Сега подозирах, че има по-дълбока и че тя е неотменна.

Не направих опит да успокоя Писториус. Останахме приятели, но връзката ни бе променена. Един-единствен път говорихме за това или собствено само той отвори дума. Писториус каза: „Имах желание да стана пастор, вие го знаете. С най-голямо удоволствие бих искал да бъда пастор в новата религия, за която имаме някои предчувствия. Никога не бих могъл, знаех и зная от дълго, без напълно да го признавам и на себе си. Ала ще поема други пасторски задължения може би посредством органа, може би по някакъв друг начин. Но винаги трябва да бъда обграден от нещо, което възприемам като красиво и свято: органова музика и таен обред, символ и мит — това ми е потребно и не искам да се откажа от него. Тук е моята слабост, защото понякога зная, Синклер, в някои времена зная, че не бива да изпитвам такива желания, че те са лукс и слабост. Би било по-велико, по-правилно, ако съвсем просто се покоря на съдбата, без изисквания. Но не мога да го направя. Това е единственото, което не мога. Навярно вие ще успеете някога, то е тежко, единственото действително тежко нещо, което съществува, момчето ми. Често съм мечтал за това, но не мога, тръпки ме побиват. Не мога да стоя съвсем гол и самотен, аз съм и едно бедно, слабо куче, на което са потребни малко топлина и храна, а от време на време да усети и близостта на себеравните си. Който наистина не желае абсолютно нищо освен съдбата си, той вече няма близки, стои съвсем сам и е окръжен единствено от студената вселена. Знаете ли, това е Исус в Гетсиманската градина. Живели са мъченици, които на драго сърце допускали да ги приковат на кръста, но не са били герои, не са били освободени, и те са искали нещо, което им е било свидно и родно, имали са образци, имали са идеали. Оня, който желае само съдбата, вече няма нито образци, нито идеали, нищо мило, нищо утешително! И всъщност по този път трябва да се върви! Хора като вас и мен са действително много самотни, но все пак ние си принадлежим взаимно, изпитваме тайното задоволство да бъдем други, да се отклоним, да пожелаем необикновеното. И това би трябвало да отпадне, ако човек иска да върви неотклонно по пътя на съдбата. Той не бива и да се домогва да бъде революционер, образец, мъченик. Не можеш да го изведеш до мисъл…“

Не, това не можеше да се изведе до мисъл, но да се сънува, да се предусеща, да се предчувствува. На няколко пъти изпитах нещо подобно, когато за цял час оставах в безмълвие. Тогава надниквах в себе си и гледах съдбовния си образ в широко отворените втренчени очи. Те можеха да преливат от мъдрост или от безумие, очите можеха да излъчват любов или дълбока злина, беше все едно. Но нищо от това не биваше да се избере, нищо не биваше да се пожелае. Човек трябваше да желае само себе си, само съдбата си. По част от тоя път Писториус ми бе служил за водач.

В ония дни се лутах като слепец, в мен бушуваше буря, всяка крачка беше опасност. Не виждах нищо освен непроницаемата тъмнина пред себе си, в която всичките ми досегашни пътища изчезнаха и потънаха. И в душата си виждах образа на предводителя, който напомняше на Демиан и в чиито очи бе стаена съдбата ми.

На някакъв лист написах: „Един предводител ме изостави. Обгръща ме непрогледност. Не мога да направя сам нито крачка. Помогни ми!“

Исках да изпратя това на Демиан, но се отказах. Всеки път, когато пожелавах да го сторя, то ми се виждаше глупаво и безсмислено. Но знаех наизуст малката молитва и често си я повтарях. Тя ме придружаваше във всеки час. Започнах да прозирам, да предчувствувам какво е молитва.

 

 

Моето ученичество завърши. Трябваше да направя едно ваканционно пътешествие, баща ми го беше намислил, и после да постъпя в университета. В кой факултет, още не знаех. Искаше ми се да изкарам един семестър философия, а и с всичко друго също бих се примирил.