Херман Хесе
Демиан (5) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Четвърта глава
Беатриче

В края на ваканцията заминах за Ст., без да бях видял отново приятеля си. Родителите ми, и двамата, дойдоха с мен и с цялата възможна грижовност ме предадоха под закрилата на пансион за момчета при един учител от гимназията. Те биха се вкаменили от ужас, ако знаеха в какви неща сега ме оставяха да се впусна.

Все още стоеше въпросът дали с времето от мене ще стане добър син и полезен гражданин, или моята природа ще ме тласне по други пътища. Последният ми опит да бъда щастлив под сянката на бащината къща и дух продължи дълго, понякога почти излизаше сполучлив, но накрая претърпя пълно крушение.

Забележителната празнота и самотност, които почувствувах за пръв път по време на ваканцията след конфирмацията ми (как по-късно опознах тази празнота, този разреден въздух!), не отминаха толкова бързо. Сбогуването с родния край ми се удаде странно леко, всъщност се срамувах, че не бях по-тъжен, че не бях меланхоличен, сестрите ми плачеха силно — аз не можех. Сам се чудех на себе си. Винаги бях емоционално и всъщност твърде добро дете. Сега напълно се бях променил. Държах се съвършено безразлично към външния свят и дни наред се занимавах единствено с това да се вслушвам в себе си и да долавям потоците, забранените и тъмните потоци, които скритом шумяха в мен. Много бързо бях израсъл, едва през последната половин година и избуял, слаб и незрял гледах към света. Момчешката ми миловидност беше съвсем изчезнала, сам чувствувах, че такъв не биха могли да ме обичат, в никакъв случай, и сам не се обичах. Често изпитвах силен копнеж по Макс Демиан; но нерядко мразех и него, смятах, че е виновен за обедняването на живота ми, което възприемах като ужасна болест.

В нашия ученически пансион отначало нито ме обичаха, нито ми обръщаха внимание, първо взеха да ме закачат, после се отдръпнаха и виждаха в мен и божа кравичка, и неприятен особняк. Харесах се в тази роля, дори я играех пресилено и се окопавах в самота, която външно постоянно изглеждаше като най-мъжествено презрение към света, а тайно често страдах от разяждащи пристъпи на меланхолия и отчаяние. В училище продължавах да черпя от знанията, натрупани вкъщи, в сравнение с предишния, сегашният ми клас беше по-назад и аз свикнах да гледам на връстниците си малко пренебрежително, сякаш бяха деца.

Една година и дори и по-дълго измина така и първите завръщания вкъщи по време на ваканциите не внесоха нови токове и аз на драго сърце си заминавах.

Беше в началото на ноември. Създал си бях навика при всякакво време да правя малки разходки за размисъл, при които често се наслаждавах на един вид блаженство, блаженство, пълно с меланхолия, презрение към света и себепрезрение. Така една вечер вървях бавно във влажната мъглива дрезгавина из околността на града, широката алея на обществен парк, съвсем безлюдна, ме приканваше, пътят беше дебело застлан с нападали листа, в които с тайнствена наслада ровех с крака, миришеше на влага и горчивина, далечните дървета изплуваха от мъглата призрачно големи, недействителни.

В края на алеята се спрях нерешително, гледах втренчено черната шума и жадно вдишвах влажния лъх на тленност и отмиране, нещо в мен му откликваше и го поздравяваше. Колко блудкав беше вкусът на живота!

От един страничен път с развята пелерина се приближаваше човек, тъкмо щях да продължа, ето че някой ме извика.

— Ало, Синклер!

Човекът се приближи, беше Алфонс Бек, най-големият в нашия пансион. Всякога го приемах на драго сърце, нямах нищо против него, освен че се отнасяше към мен, както към всички по-млади, винаги иронично, наставнически. Минаваше за мечешки силен, явно държеше в своя власт шефа на пансиона и беше герой на много от гимназиалните слухове.

— Ама какво търсиш ти тук — извика той дружелюбно с тон, какъвто имат по-възрастните, когато от време на време поискат да се принизят до някой от нас. Е, можем да се обзаложим, стихове ли съчиняваш?

— И наум не ми идва — отклоних го грубо.

Той се усмихна, тръгна редом с мен и започна да бъбри, както аз вече бях отвикнал.

— Не бива да се страхуваш, Синклер, че не разбирам нищо от тези работи. Наистина има нещичко, щом човек така ходи във вечерта и мъглата, налегнат от есенни мисли, с удоволствие реди стихове, зная аз. Естествено, за умиращата природа и за изгубената младост, която прилича на нея. Погледни Хайнрих Хайне.

— Не съм толкова сантиментален — защищавах се аз.

— Е, добре, нека бъде така! Но при това време ми се струва, че човек би постъпил добре да потърси някое тихо място, където ще получи чаша вино или нещо подобно. Ще дойдеш ли за малко с мен? Тъкмо и аз съм съвсем сам — или не обичаш? Не бих искал да те изкушавам, драги, ако трябва да си останеш примерно момче.

Малко по-късно вече седяхме в една кръчмичка в покрайнината на града, пиехме някакво съмнително вино и се чукахме с дебелите чаши. Отначало не ми хареса, ала все пак беше нещо ново. Скоро обаче, непривикнал с виното, станах много разговорлив, сякаш у мен се бе отворил някакъв прозорец и светът надзърташе в него — колко дълго, колко страшно дълго не бях открил нищо от душата си! Започнах да фантазирам и посред фантазиите поднесох историята на Каин и Авел!

Бек ме слушаше с удоволствие — най-после някой, комуто можех да дам нещо! Той ме потупваше по рамото, наричаше ме дяволско момче и сърцето ми преливаше от насладата, че — надигналата се потребност от слово и споделяне бе волно отприщена — бях признат и значех нещо за един по-възрастен. Когато Бек ме нарече гениален шмекер, думите се вляха в душата ми като сладко силно вино. Светът пламна в нови цветове, мислите ми прииждаха от сто смели извора, дух и огън пламтеше у мен. Говорихме за учители и другари, струваше ми се, че чудесно се разбираме. Говорихме за гърците и за езичеството, а Бек все искаше да ме доведе до признания за любовни приключения. Но за такива не можех да беседвам. Нищо не бях преживял, нямаше нищо за разправяне. А каквото бях почувствувал у себе си, изградил, фантазирал, наистина бе заседнало и гореше в мен, не беше угасено и от виното, но и не бе споделимо. Бек знаеше за момичетата много повече и аз обжегнат слушах тези приказки. Ето че научавах невероятни неща, никога не бях ги смятал за възможни, а те се появяваха в безцветната действителност, изглеждаха самопонятни. На своите може би вече осемнадесет години Алфонс Бек бе събрал опит. Между другото и този, че с момичетата работата била такава: не искали нищо друго, освен да се разкрасяват и да бъдат ухажвани, това било, разбира се, много хубаво, но не истинското. Човек можел да се надява на по-голям успех при жените. Те били много по-умни. Например госпожа Ягелт, която имаше магазинче за тетрадки и моливи, с нея можело да се говори, а пък всичко, каквото вече се било случвало зад щанда на книжарничката, не ставало за никоя книга.

Седях дълбоко омагьосан и пленен. В никакъв случай не бих могъл да обичам госпожа Ягелт, но все пак бе нечувано. Изглежда, там течаха извори, най-малкото за по-възрастните, за каквито никога не бях и мечтал. Един фалшив звук се появи в това и всичко придоби вкус на по-дребнаво и по-всекидневно, отколкото по мое мнение трябваше да бъде вкусът на любовта — но въпреки всичко беше действителност, беше живот и приключение, до мен седеше човекът, който го бе преживял и комуто то изглеждаше естествено.

Нашите разговори малко се бяха принизили, бяха загубили нещо. И аз вече не бях гениалното малко момче, а просто юноша, който слуша някакъв мъж. Но и така бе приятно, райско, в сравнение с това, което животът ми беше в течение на дълги месеци. Пък и, както едва сега постепенно започнах да чувствувам, беше забранено, строго забранено — от седенето в кръчмата до темата на разговора ни. Във всеки случай откривах в него дух, откривах революция.

С голяма яснота си спомням онази нощ, когато двамата тръгнахме за пансиона късно във влажната студена тъмнина край мъждивите газови фенери, аз за пръв път бях пиян. Това не беше хубаво, бе и крайно мъчително, но в него имаше и някаква привлекателност, някаква сладост, привкус на бунт и оргия, то беше живот и дух. Бек смело се зае с мен, макар страшно да ми се присмиваше като на зелен начинаещ, и ме извлече, почти ме пренесе до пансиона, където успя да промуши мен и себе си през останал отворен прозорец на коридора.

Но с отрезвяването, при което след съвсем кратък мъртвешки сън се събудих с болки, ме завладя безумна мъка. Седнах в леглото, бях с дневната си риза, дрехите и обувките ми разхвърляни по пода, миришеха на тютюн и на повърнато и между главоболие, гадене и жажда до полуда пред взора на душата ми изплува образ, който отдавна не бях съзирал. Видях родния край и бащината къща, баща ми и майка ми, сестрите ми и градината, видях моята тиха спалня у дома, училището и пазарния площад, видях Демиан и часовете, когато се подготвяхме за конфирмация, и всичко това беше светло, всичко тънеше в блясък, всичко беше чудно, божествено и чисто, и всичко, всичко — днес го знаех — до вчера, допреди часове ми бе принадлежало, бе ме очаквало, а сега, едва сега, в този час, бе пропаднало и прокълнато, вече не ми принадлежеше, отблъскваше ме, гледаше към мен с погнуса! Цялата любов и искреност, които някога до най-далечната, най-златната градина на детството бях познал от моите родители, всяка целувка на мама, всяка Коледа, всяка благочестива светла неделна утрин у дома, всяко цвете в градината — всичко бе опустошено, всичко бях изпотъпкал с крака! Ако сега дойдеха стражари и ме вържеха като престъпник и осквернител на храм и ме поведяха към бесилка, бих бил съгласен, бих тръгнал на драго сърце, бих намирал това за правилно и справедливо.

Следователно така изглеждах вътрешно! Аз, който се лутах в света и го презирах! Аз, който бях с горд дух и споделях мислите на Демиан! Така изглеждах външно — някакъв измет и мръсник, пиян и нечист, гнусен и подъл, един див звяр, обсебен от ужасни страсти. Така изглеждах аз, аз, който идвах от онези градини, където всичко беше чистота, блясък и прелестна нежност, аз, който обичах музиката на Бах и хубавите стихове! Още чувам с отврата и възмущение в ушите ми да ехти моят собствен смях, пиянски, неовладян смях, който избухва от глупашки приумици. Това бях аз!

Въпреки всичко обаче да изстрадаш тия мъки беше усещане, близко до насладата. Толкова дълго, сляп и тъп, бях лазил бавно, толкова дълго сърцето ми бе седяло мълчаливо и бедно в ъгъла, че и тези самообвинения, този ужас, цялото отвратително чувство бе добре дошло за душата ми. Все пак беше чувство, лумваха пламъци и в тях тръпнеше сърце! Объркан, посред злината усещах нещо като освобождение и пролет.

Междувременно гледано отвън, неудържимо се свличах към пропастта. Първото напиване скоро не беше единствено. Мнозина от нашето училище ходеха в кръчми и правеха щуротии, бях един от най-младите сред ония, които участвуваха в тях, и вече не малкият, не и този, когото търпят, а предводител и звезда, прочут лудешки смел посетител на кръчми. Отново принадлежах напълно на тъмния свят, на дявола, и в този свят минавах за фамозен човек.

А всъщност на душата ми беше тежко до плач. Живеех в саморазрушителна разблудност и докато пред другарите си минавах за водач и дявол, за страшно решително и весело момче, дълбоко в мен тръпнеше боязлива душа, пълна със страх. Още помня, че веднъж очите ми се насълзиха, когато, напускайки една кръчма в неделна утрин, видях на улицата да играят деца, чисти и доволни, с току-що сресани коси и празнични дрехи. И докато до бирени локви по мръсните маси в долни кръчми забавлявах приятелите си с нечувани цинизми и често ги плашех, със скрито в сърцето уважение към всичко, което осмивах, вътрешно разплакан, падах на колене пред душата си, пред миналото, пред майка ми, пред бога.

Това, че никога не можех да бъда единен с моите придружители, че и сред тях оставах самотен, поради което и страдах толкова, имаше сериозна причина. Бях кръчмарски герой и присмехулник, нравех се на най-грубите, проявявах дух, проявявах смелост в мислите и словата си за учители, училище, родители, църква — устоявах на цинизми и сам дръзвах на някои, но никога не участвувах, когато моите сподвижници отиваха при момичета, бях сам, макар изпълнен от пламенен копнеж по любов, безнадежден копнеж, докато по собствените ми думи би следвало да бъда загрубял сладострастник. Никой не беше по-раним, никой не беше по-свенлив от мен. И ако понякога виждах да минават млади бюргерски дъщери, хубави и чисти, светли и приятни, чудесни, чисти мечти, в сравнение със себе си ги намирах хиляди пъти по-добри и по-чисти. Известно време не можех да вляза в книжарничката на госпожа Ягелт, защото се изчервявах, щом я зърнех, и мислех за това, което ми бе разказвал Алфонс Бек.

Сега, колкото повече и по-продължително се чувствувах самотен и по-различен в моето ново общество, толкова по-малко можех да се освободя от него. Действително вече не знаех дали всъщност пиенето и говоренето на небивалици някога ми бе доставяло удоволствие, пък и никога не свикнах да пия, без всеки път да усещам мъчителните последици на това. Всичко беше като принуда. Правех каквото трябваше, защото иначе изобщо не знаех какво да предприема. Страхувах се дълго да остана сам, плашех се от многото нежни, срамни сърдечни стремления, към каквито постоянно се чувствувах склонен, боях се от нежните любовни мисли, които толкова често ме навестяваха.

Най-много ми липсваше приятел. Имах двама или дори трима съученици, които приемах на драго сърце, но спадаха към добрите, а моите пороци отдавна не бяха тайна за никого. Те ме избягваха. От всички бях смятан за безнадежден играч, под чиито крака земята се олюлява. Учителите знаеха много за мен, неколкократно бях строго наказван, окончателното ми изключване от училището беше нещо, което се очакваше. Аз самият го знаех, отдавна вече не бях добрият ученик, а мамех, мъчително се промъквах с чувството, че това не би могло да трае дълго.

Има много пътища, по които бог ни прави самотни, и ни води към нас самите. Този път той избра тогава, и за мен. Всичко беше като лош сън. Над нечистотия, и лепкава смет, над счупените бирени чаши и преминали в цинично бъбрене нощи аз се виждам — един омагьосан мечтател, неспокоен и измъчен, да пълзи по отвратителен и нечист път. Има такива сънища, в които човек, устремил се към една принцеса, затъва в локви от нечистотии, в занемарени улички, пълни с воня и мръсотия. Така ставаше и с мен. По този не особено изискан начин като че ли ми бе отредено да бъда уединен, между мен и детството ми се появи заключена райска врата с безжалостни, сияещи пазачи. Това беше едно начало, пробуждане на носталгията по мен самия.

И досега се изплашвам и усещам тръпки, както когато, разтревожен с писмо от ръководителя на пансиона, баща ми за пръв път се яви в Ст. и неочаквано застана пред мен. Към края на онази зима той дойде за втори път, но тогава вече бях суров и равнодушен, допуснах да ме укорява, да моли, да ми напомня за майка. Накрая, беше много разсърден, каза, че ако не се променя, ще остави да бъда прогонен от училището за срам и позор и ще ме пъхне в поправително заведение. Нека се опита! След като си замина, ми стана жал за него, но той не бе постигнал нищо, не бе намерил път към сина и в отделни мигове чувствувах, че му отмъщавам.

Какво щеше да излезе от мен, ми беше все едно. По странен и съвсем нехубав начин, с кисненето си в кръчмите и надменното изтъкване бях влязъл в спор със света, тази беше моята форма на протест. При това се съсипвах, понякога работата ми изглеждаше така: ако на света не са потребни хора като мен, ако той не намира за тях по-добро място, по-високи задачи, то тъкмо те пропадат. Нека светът понесе щетите.

В онази година коледната ваканция беше направо неприятна. Майка ми се изплаши, когато ме видя отново. Бях израсъл още повече, слабото ми лице изглеждаше сиво и опустошено, с отпуснати черти и зачервени клепачи. Лекият мъх, който загатваше мустаци, и очилата, носех ги отскоро, ме правеха за нея още по-чужд. Сестрите ми отстъпиха назад и се захилиха. Всичко беше потискащо. Потискащ и горчив разговорът с баща ми в неговия кабинет, потискащи поздравленията на неколцината роднини, потискащ беше преди всичко Бъдни вечер. Откакто живеех на този свят, в нашата къща това беше най-големият ден, вечерта на празничност, на любов, на благодарност, на обновения съюз между родителите ми и мен. Този път всичко беше само тягостно и предизвикваше смут. Както обикновено баща ми прочете от Евангелието за овчарите на полето, които пазят цялото си стадо, както винаги сестрите ми стояха сияещи край масата с подаръците си, но гласът на баща ми не звучеше радостно и лицето му изглеждаше старо, разстроено, и майка ми беше тъжна, за мен всичко това също беше еднакво мъчително и натрапено, подаръци и пожелания за щастие, Евангелие и коледно дърво. Сладкишите миришеха приятно и сякаш излъчваха гъсти облаци още по-приятни спомени. Елхата ухаеше и разказваше за неща, които вече не съществуваха. Копнеех вечерта да свърши и празничните дни да отминат.

Така продължи през цялата зима. Едва неотдавна бях настойчиво предупреден от учителския съвет и заплашен с изключване. Нямаше да се проточи дълго. Е, от мен да мине.

Изпитвах особена, спотаена ненавист към Макс Демиан. През цялото това време не бях го виждал. В началото на моята учебна година в Ст. му бях писал два пъти, но не получих никакъв отговор, затова по време на ваканцията не го посетих.

 

 

Случи се тъй, че в същия парк, където през есента; се срещнах с Алфонс Бек, в началото на пролетта, когато живият плет вече се раззеленяваше, едно момиче ми направи впечатление. Излязох да се разходя сам, налегнат от неприятни мисли и грижи, защото здравето ми се бе влошило, освен това постоянно имах парични затруднения, дължах различни суми на другарите си, трябваше да измислям неотложни разходи, за да получа отново нещо от къщи, в няколко магазина бяха набъбнали сметките ми за пури и подобни неща. Не че тези грижи бяха стигнали толкова надълбоко — ако в най-близко време престоят ми тук приключеше и аз се удавех или бъдех отведен в изправително заведение, това нямаше да зависи от подобни дреболии. Но все пак още живеех очи в очи с тези некрасиви неща и страдах от тях.

През оня пролетен ден в парка срещнах млада жена, която силно ме привлече. Беше висока и кръшна, елегантно облечена и с умно момчешко лице. В миг я харесах, принадлежеше към типа, който обичах, и тя вече занимаваше въображението ми. Едва ли беше много по-възрастна от мен, ала много по-зряла, изискана, хубаво облечена и почти дама, но с една лека следа на палавост и момчешки нрав в израза на лицето, което ми допадаше необикновено.

Никога не бе ми се удало да се приближа до момиче, в което бях влюбен, не ми се удаде и сега. Но впечатлението бе по-дълбоко от всички предишни и влиянието на тази влюбеност върху живота ми — могъщо.

Неочаквано отново имах пред себе си един образ, възвишен, почитан образ — ах, и никаква потребност, никакъв напор не беше толкова дълбок и буен в мен, както желанието за страхопочитание и обожание! Дадох й името Беатриче, защото знаех за нея, без да бях чел Данте, от една английска картина, репродукция на която притежавах. На нея бе изобразена девича фигура от времето на английските прерафаелити, стройна, с много удължени крайници, с фино продълговато лице, одухотворени черти и ръце. Моето красиво младо момиче не приличаше напълно на нея, макар също да бе стройно и с някаква момчешка ъгловатост, която обичах, и да притежаваше нещо от въодушевлението или одухотвореността на лицето.

Не бях разменил с Беатриче нито една-единствена дума. И въпреки това тогава тя упражни върху ми най-дълбоко влияние. Тя постави пред мен своя образ, отвори ми едно светилище, направи ме молител в един храм. Изведнъж се отказах от кисненето в кръчмите и нощните скитания, отново можех да бъда сам, отново четях с удоволствие, отново с удоволствие се разхождах.

Внезапният прелом ми донесе достатъчно подигравки, но вече притежавах нещо, което обичах и обожавах, отново имах идеал, животът отново бе пълен с предусет и пъстър тайнствен здрач — това ме правеше нечувствителен към присмеха. Отново бях при себе си самия, чувствувах се като у дома си, макар и само като роб и слуга на един обожаван лик.

Не мога да мисля за онова време без известно вълнение. Отново се опитвах с най-искрено старание от развалините на един рухнал жизнен период да си съградя „светъл свят“. И пак живеех всецяло с единственото желание да премахна тъмното и злото в себе си и напълно да се подслоня в светлото, на колене пред божествата. И все пак този сегашен, „светъл свят“ донякъде бе мое собствено творение; той вече не беше бягство назад и сгушване под майчино крило и в безотговорна приютеност, това бе ново, открито от мен самия и подтикнато, служене с отговорност и себеовладяване. Проблемите на пола, от които страдах и от които отново и отново бягах, трябваше сега, в този свят огън, да се превърнат в дух и благоговение. Не биваше да има вече нищо тъмно, нищо грозно, нощи, преминали в стенания, никакво сърцебиене при вида на неприлични картини, никакво дебнене пред забранени врати, никаква похотливост. Вместо всичко това си издигнах олтар с образа на Беатриче и като се посвещавах на нея, се посвещавах на духа и на боговете.

Онази част от живота, която изтръгвах от тъмните сили, я пренесох в жертва на светлия. Не удоволствието беше моя цел, а чистотата, не щастието, а красотата и духовността.

Този култ към Беатриче промени напълно живота ми. Довчера скорозрял циник, сега бях жрец с целта да стана светец. Не само се отказах от лошия живот, към който бях привикнал, мъчех се да променя всичко, мъчех се да внеса чистота, благородство и достойнство във всичко това — разбирах ядене и пиене, говор и обличане. Започвах утрините със студени обливания с вода, каквито отначало трудно си налагах. Държах се сериозно и достойно, ходех изправен с по-забавена и достолепна крачка. За външните наблюдатели това може да е изглеждало и комично, но вътре в мен беше просто богослужение.

От всички необичайни упражнения, в които търсех израз на новото си съзнание, за мен беше важно едно. Започнах да рисувам. Залових се за това, защото между ангелския портрет на Беатриче, който притежавах, и онова момиче нямаше достатъчно прилика. Исках да се опитам да го нарисувам за себе си. С никога неизлитвани радост и надежда внесох в стаята си — неотдавна получих отделна стая — хубава хартия, бои и четки, подготвих си палитра, стъкло, порцеланови панички, моливи. Фините темперни бои в малки туби, които си купих, ме плениха. Сред тях имаше едно огненозелено, което още мисля, че виждам как за пръв път грейна в белите блюдца.

Започнах внимателно. Да нарисувам лице, ми беше трудно, исках най-напред да опитам с нещо друго. Рисувах орнаменти, цветя и малки фантастични пейзажи, едно дърво до параклис, римски мост с кипариси. Понякога съвсем се увличах от това забавно действие, бях щастлив като дете с кутийката бои. Накрая обаче се залових да рисувам Беатриче.

Няколко листа бяха съвсем несполучливи и захвърлени. Колкото повече се стараех да си представя лицето на момичето, което от време на време срещах на улицата, толкова по-малко успявах. Най-после се отказах от това и просто взех да рисувам едно лице, като следвах въображението и направленията, които произтичаха от започнатото, от цвета и четката. Това, което се получаваше, беше едно мечтано лице и аз не бях доволен. Но веднага продължавах опита и всеки нов лист говореше малко по-ясно, приближаваше се до типа, макар в никакъв случай не и до действителността.

Все повече и повече привикнах с мечтателна четка да изтеглям линии и да запълвам полета, за които нямах образец, те зазвучаваха от свирещи клавиши, от интуитивното. Най-сетне един ден, почти несъзнателно, завърших лице, което ми говореше повече от предишните. То не беше лицето на онова момиче, отдавна вече не можеше да бъде. Бе нещо друго, недействително, но и не по-малко ценно. То изглеждаше повече глава на юноша, отколкото девиче лице, косата не беше руса като на моето хубаво момиче, а кестенява, с червеникав; оттенък, брадата — силна и енергична, а устата червена като цвят, цялото бе някак сковано и сходно с маска, но вглъбено и преизпълнено от таен живот.

Когато седях пред завършения лик, той ми направи странно впечатление. Изглеждаше ми един вид изображение на бог или свята маска, полумъжка, полуженска, без възраст, също така колкото волева, толкова и мечтателна и също толкова скована, колкото и тайно оживена. Това лице имаше да ми каже нещо, то ми принадлежеше, поставяше изисквания към мен. А имаше и прилика с някого, не знаех с кого.

Известно време картината придружаваше всички мои мисли и споделяше живота ми. Държах я скрита в едно чекмедже, никой не биваше да я намери и да ми се присмива. Но щом останех сам в стаичката си, изваждах картината и се занимавах с нея. Вечер я забождах с кабарче на тапета срещу леглото и я съзерцавах до заспиване и сутрин първият ми поглед бе насочен към рисунката.

Тъкмо по онова време отново почнах много да сънувам както винаги преди това като дете. Струваше ми се, че години наред не бях имал никакви съновидения. Сега те се завръщаха, образи от съвършено нов вид, и все по-често и по-често сред тях се появяваше нарисуваният лик, жив и говорещ, приветлив или враждебен към мен, понякога разкривен до муцуна, а понякога безкрайно красив, хармоничен и благороден.

И една сутрин, когато се събудих от такива сънища, изведнъж прозрях картината. Изглеждаше ми толкова приказно добре позната, сякаш викаше моето име, сякаш ме разбираше като майка, струваше ми се, че през всичките години е била посветена на мен. С разтуптяно сърце се взирах в листа, в кестенявите гъсти коси, полуженствената уста, високото чело със странната светлота (то само се бе успокоило) и в себе си чувствувах все по-близки и по-близки откритието, повторното намиране, познанието.

Скочих от леглото, застанах пред лицето и го гледах съвсем отблизо, в широко отворените зеленикави очи, дясното бе малко по-нависоко от другото. И изведнъж това дясно око трепна, трепна леко и нежно, но ясно и с трепването аз познах образа…

Как можах едва толкова късно да го открия! Беше лицето на Демиан.

По-късно често, много често сравнявах портрета с действителните черти на Демиан, както бяха запазени в паметта ми. Те съвсем не бяха същите, макар да имаха сходство. Но все пак това беше Демиан.

Веднъж, във вечер на ранното лято, слънчевите лъчи, коси и червени, нахлуваха през моя прозорец, който гледаше на запад. В стаята се здрачаваше. Тогава, ми хрумна да прикрепя с гвоздейче на прозоречната рамка портрета на Беатриче или на Демиан и да видя как ще изглежда, пронизан от залязващото слънце. Лицето се разля без очертания, но обрамчените в червеникаво очи, светлотата на челото и яркочервената уста пламнаха дълбоко и диво сред оцветения фон. Дълго седях срещу картината и когато тя бе угаснала. Постепенно ме облада чувството, че това не е Беатриче, не е и Демиан, а моят образ. Картината не приличаше на мен — пък и не биваше да прилича, чувствувах го, — но тя беше това, което представляваше моят живот, беше моята съкровеност, моята съдба или моят демон. Така би изглеждал приятелят ми, ако някога отново бих си намерил такъв. Така би изглеждала любимата ми, ако нявга бих имал такава. Такъв би бил животът и такава смъртта ми — това беше звукът и ритъмът на собствената участ.

През онези седмици се бях заел с едно четиво, което ми направи по-дълбоко впечатление от всичко, познато отпреди. И по-късно рядко съм преживявал така други книги, може би само още Ницше. Беше том на Новалис с писма и сентенции, много от които не разбирах, но всички те неизказано ме увличаха и поглъщаха. Хрумна ми една от мъдростите. Написах я с перо под картината. „Съдба и душа са названия на едно понятие“. Сега бях разбрал това.

Момичето, което наричах Беатриче, още срещах често. Вече не изпитвах вълнение при това, винаги обаче едно леко съзвучие, един емоционален предусет: „Ти си свързана с мен, но не ти, само твоят образ; ти си дял от моята съдба.“

 

 

Копнежът ми по Макс Демиан отново се засили. Не знаех нищо за него, от години нищо. Един-единствен път го срещнах през ваканцията. Сега виждам, че съм премълчал тази кратка среща в записките си, и виждам, че съм го направил от срам и суета. Трябва да запълня пропуснатото.

И така веднъж през ваканцията, когато с надменното и постоянно някак уморено лице от времето на скитничеството ми по кръчмите се разхождах бавно из моя роден град, размахвах бастуна си и гледах филистерите със старите, останали неизменни презрени лица, срещнах моя нявгашен приятел. Едва го бях съгледал, и потръпнах. Светкавично си помислих за Франц Кромер. Дали Демиан действително бе забравил тази история! Беше ми толкова неприятно да му бъда задължен — всъщност, разбира се, за глупава детинска история, но все пак именно задължен…

Явно изчакваше да види дали ще го поздравя и когато направих това с възможното пълно спокойствие, той ми подаде ръка. Отново неговото ръкостискане! Толкова здраво, топло и все пак хладно, мъжествено! Демиан ме изгледа внимателно в лицето и каза:

— Ти си пораснал, Синклер.

А той самият ми се струваше съвсем непроменен, еднакво стар, еднакво млад както винаги.

Демиан се присъедини към мен, разходихме се, говорихме само за незначителни неща, нито дума за някога. Сетих се, че навремето му бях писал много пъти, без да получа отговор. Ах, дано бе забравил и тези глупави, глупави писма! Той не каза нищо и за тях.

Тогава още нямаше никаква Беатриче и никаква картина. Беше още във времето на моето безпътство. Извън града го поканих да отидем заедно в една пивница. Той дойде. Самохвално поръчах бутилка вино, налях, чукнах се с него и се показах много запознат с пияческите нрави на студентите, изпразних първата чаша на един дъх.

— Често ли ходиш в пивници? — попита ме той.

— О, да — казах провлечено. — Какво да се прави иначе? В края на краищата това всякога е най-веселото.

— Намираш ли? Може и да е така. Има нещо много хубаво в опиянението, в Бакхусовото! Но намирам, че повечето хора, които стоят дълго в пивниците, съвсем са загубили тези усещания. Струва ми се, че тъкмо обикалянето на кръчмите е нещо наистина филистерско. Да, цяла една нощ с горящи факли, с истинско красиво опиянение и шемет! Но така непрестанно чаша подир чаша вече, естествено, не е истинското. Ти би ли могъл да си представиш Фауст, как той вечер след вечер седи на една постоянна маса?

Пих и му хвърлих враждебен поглед.

— Да, но нали не всеки е Фауст — отрязах аз.

Той ме изгледа някак смутен. После се усмихна със старата бодрост и превъзходство.

— Е, защо да спорим? Във всеки случай битието на пияницата или на покварения човек навярно е по-оживено, отколкото на безукорния бюргер. И после, някога прочетох, че животът в поквара е една от най-добрите подготовки за мистика. Нали винаги е имало и хора като свети Августин, които се превръщали в ясновидци. Преди това той бил човек на насладата и на лекия разпуснат живот.

Бях недоверчив и в никакъв случай не исках да позволя да ме поучава. Затова казах надменно:

— Да, всеки според вкуса си. Мен, да си призная открито, съвсем не ме е грижа дали ще ставам ясновидец или нещо друго.

Демиан ме стрелна с леко присвити, разбиращи очи.

— Мили Синклер — каза той бавно, — нямах намерение да ти говоря неприятни неща. Впрочем с каква цел пиеш сега, ние и двамата, разбира се, не знаем. Това, което е у теб и формира твоя живот, сигурно вече го знае. Толкова е добре да вярваме, че в себе си имаме някой, който знае всичко, иска всичко, прави всичко по-добре от нас самите. Но, прощавай, трябва да се прибера вкъщи.

Сбогувахме се бързо, останах твърде зле настроен, доизпих шишето и когато поисках да си тръгна, разбрах, че Демиан вече беше платил. Това ме ядоса още повече.

Мислите ми отново се задържаха на тази дребна случка. Те бяха погълнати от Демиан. И думите, които тогава, в пивницата край града, ми беше казал, също изплуваха в паметта ми, странно свежи и съхранени. „Толкова е добре да вярваме, че в себе си имаме някой, който знае всичко.“

Гледах към картината, която висеше на прозореца и бе съвсем угаснала. Но аз виждах очите още да горят. Това бе погледът на Демиан или на този, който беше в мен. На този, който знаеше всичко.

Какъв копнеж по Демиан изпитвах! Не знаех нищо за него, той беше недостигаем за мен. Знаех само, че навярно следва някъде и че щом завършил гимназия, майка му напуснала нашия град.

Изравях всичките си спомени за Макс Демиан още от моята история с Кромер. И отново зазвуча толкова много, което той някога ми беше казал, и всичко още имаше смисъл, беше актуално, засягаше ме! Също и това, което при нашата последна, толкова нерадостна среща беше казал за покварения човек и за светеца, изведнъж ясно застана пред душата ми. Нима и с мен не се бе случило точно така? Не бях ли живял сред пиянство и нечистотия, шемет и пилеене, докато с един нов жизнен подтик у мен не бе оживяло тъкмо противоположното, изискването за чистота, копнежът за святост?

Така продължавах да вървя по дирята на спомените, отдавна бе настъпила нощ и навън валеше. И в моите спомени чувах да ръми дъжд, беше в часа под кестеновите дървета, където някога Демиан ме бе разпитал за Франц Кромер и бе отгатнал първите ми тайни. Едно след друго се появяваше всичко, разговори, водени по пътя към училището, часовете по подготовка за конфирмация. И накрая се сещах за най-ранната ми среща с Макс Демиан. За какво бе ставало дума тогава? Не можех да си спомня веднага, но си давах време, бях съвсем потънал в това. И ето че отново изплува и този спомен. Бяхме се спрели пред нашата къща, след като той бе споделил с мен мнението си за Каин. Тогава бе заговорил и за стария, полуизличен герб над нашата къщна врата върху разширяващия се от долу на горе ключов камък. Беше казал, че го интересува и че трябва да се обръща внимание на такива неща.

През нощта сънувах Демиан и герба, който постоянно се преобразяваше. Демиан го държеше в ръце, беше ту малък и сив, ту страшно голям и многоцветен, а той ми обясняваше, че винаги бил един и същ. Накрая обаче ме принуди да изям герба. Когато го преглътнах, с чудовищна уплаха усетих, че погълнатата, птица от герба беше жива у мен, изпълваше ме и започна отвътре да ме прояжда. Обзет от смъртен страх, се сепнах и пробудих.

Разсъних се, беше посред нощ и в стаята се чуваше, че вали. Станах, за да затворя прозореца, и при това настъпих нещо светло, което лежеше на пода. На сутринта видях, че е било моята рисунка. Лежеше влажна на пода и някак се бе издула. Опънах я да изсъхне между два листа попивателна хартия в една тежка книга. Когато на следващия ден я погледнах отново, беше изсъхнала, но се бе и променила. Червената уста бе побледняла и станала някак по-тясна. Сега вече тя беше устата на Демиан.

Заех се да направя нова рисунка с птицата от герба. Как всъщност изглеждаше тя, не си представях ясно, а някои неща, както помнех, вече и отблизо не можеха много добре да се различат, тъй като изображението беше старо и често пъти замазвано с боя. Птицата беше кацнала или легнала върху нещо, може би върху цвете, кошница или гнездо, или корона на дърво. Не ме бе грижа много за това, като наченка ми послужи всичко, за което имах ясна представа. По някаква неразгадаема потребност започнах веднага със силни багри, на моя лист главата на птицата беше златножълта. Продължих по приумица да правя и другите неща и за няколко дни завърших рисунката.

Сега тя изобразяваше граблива птица с остра, смела ястребова глава. Половината й тяло стоеше в тъмно земно кълбо, от което тя като от огромно яйце се мъчеше да излезе на синия небесен фон. Когато наблюдавах листа по-дълго време, все повече и повече ми се струваше, че това е цветният герб, който се бе явил в съня ми.

Не ми беше възможно да напиша писмо на Демиан, дори и да знаех докъде. Реших обаче със същото сънно предчувствие, с което тогава вършех всичко, да му изпратя картината с ястреба, все едно дали тя ще стигне до него, или не. Не добавих нищо, дори името си не поставих, грижливо изрязах краищата, купих голям плик и надписах някогашния адрес на моя приятел. Тогава го изпратих.

Наближаваше времето за един изпит и трябваше повече от обикновено да работя в училище. Учителите отново се отнасяха към мене с уважение, откакто изведнъж промених недостойния си живот. И сега не бях много добър ученик, но вече нито аз, нито който и да било мислеше за това, че само преди година и половина за всички беше толкова вероятно дисциплинарното ми изключване от училище.

Сега отново баща ми пишеше повече в предишния тон, без упреци и заплахи. Но нямах никакво желание да обяснявам на него или на който и да е друг как протече моето преобразяване. Беше случайност, че тази промяна съвпадна с изискванията на родителите и учителите ми. Това преобразяване не ме отведе до другите, не ме приближи до никого, само ме направи по-самотен. То бе устремяване нанякъде, към Демиан, към далечна съдба. Дори аз самият не знаех целта, а бях понесен от него. Започна се с Беатриче, но от известно време живеех с моите изрисувани листа и разсъжденията си за Демиан, в един толкова недействителен свят, че съвсем го изгубих от погледа и мислите си. Никому не бих могъл да кажа нито дума за моите сънища, моите очаквания, за вътрешното си преобразяване, дори и да го желаех.

Но как бих го пожелал?