Херман Хесе
Демиан (4) (Историята за младостта на Емил Синклер)

Трета глава
Разбойникът

Би било красиво, нежно и приятно да разказвам за моето детство, за моята приютеност при баща и майка, за синовната любов и достатъчно игривото оживяване в кротко, мило, светло окръжение. Но ме интересуваха само крачките, които правех в моя живот, за да стигна до себе си. Всички хубави места за отдих, острови на щастието и раят, чието вълшебство не ми беше непознато, оставях да лежат в блясъка на далечината и не жадувах повторно да стъпя там.

Ето защо говоря, доколкото още се спирам на моите детски години, само за това, което ми предоставяше нещо ново, тласкаше ме напред и ме увличаше. Тези подтици винаги идваха от „другия свят“, винаги носеха със себе си страх, притеснение и нечиста съвест, винаги бяха някак революционни и заплашваха мира, в който на драго сърце бих продължил да живея.

Идваха годините, в които отново следваше да открия, че и в мен самия живее праначален нагон, който трябваше да се спотаява и скрива в позволения и светъл свят. Както на всеки човек, така и на мен бавно събуденото чувство на пола ми изглеждаше враг и разрушител, нещо забранено, изкушение и грях. Това, което моето любопитство търсеше, което предизвикваше у мен сънища, наслади и страх, голямата тайна на пубертета, никак не прилягаше към нежната грижовност и щастието в моя детски свят. Постъпвах както всички. Водех двойствения живот на дете, което вече не е дете. Съзнанието ми живееше в родното и позволеното, съзнанието ми отричаше новия свят, който се надигаше с още неясни очертания. Но едновременно живеех и в сънища, подтици, желания, които бяха подмолни и над които оня съзнателен живот, макар все по-страхливо, изграждаше мостове, защото детският свят у мен се рушеше. Както почти всички родители, така и моите не ми помагаха при събуждането на жизнените нагони, за които не се говореше. Те с неизчерпаема грижовност ми помагаха само в безнадеждните ми опити да отричам действителното и да обитавам по-дълго един детски свят, който ставаше все по-недействителен и все по-лъжовен. Не зная дали родителите изобщо могат да направят много в това отношение и не упреквам моите. Всъщност беше лично дело да се оправя със себе си, да намеря своя път, и аз го търсех неумело, както повечето добре възпитани хора.

Всеки човек преживява тази трудност. За носителя на средни възможности това е точката от битието, при която изискването на собствения живот влиза в най-остър спор с околния свят и от която пътят напред трябва да се извоюва в най-сурова борба. Мнозина преживяват това умиране и ново раждане, което е наша участ, само този единствен път в живота, при изтляването и бавното загиване на детството, когато всичко, което ни е станало мило, иска да ни изостави и изведнъж усещаме около себе си самотата и смъртния студ на вселената. И мнозина остават завинаги да висят над тази стръмна скала, през целия си живот са болезнено залепени към безвъзвратно отминалото, към мечтата за изгубения рай — най-лошата и най-убийствената от всички мечти.

Но да се върнем отново назад към историята. Усещанията и съновиденията, които ми възвестяваха края на детството, не са толкова значими, за да бъдат разказвани. Важното бе: „тъмният свят“, „другият свят“ се бе появил отново. Онова, което някога беше Франц Кромер, сега се спотайваше у мен самия. С това и отвън другият свят отново печелеше власт над мен.

От историята с Кромер бяха изтекли няколко години. Драматичното и изпълнено с чувство за вина време от моя живот тогава вече бе останало много надалеч и изглеждаше мимолетен кошмар, отминал в нищото. Франц Кромер отдавна беше изчезнал от живота ми и аз едва му обръщах внимание, ако някога го срещнех. Но другата важна фигура от моята трагедия, Макс Демиан, вече не изчезна напълно от окръжението ми, макар дълго време да стоеше далеч в покрайнината, видим, макар и без въздействие. Едва постепенно той отново се приближаваше, отново излъчваше сили и влияния.

Мъча се да си спомня какво знаех за Демиан по онова време. Възможно е, в течение на една година или дори по-дълго, да не съм говорил нито веднъж с него. Избягвах го, а той в никакъв случай не се натрапваше. Само когато се срещахме, ми кимваше. При тези случаи понякога ми се струваше, че в неговата вежливост се е примесил тънък звук на присмех или ироничен упрек, но може и да съм си въобразявал. Историята, която преживях с Демиан, и странното влияние, което тогава той упражни върху духа ми, бяха като че ли забравени от него, както и от мен.

Търсех фигурата му с очи и сега, когато си го спомням, съзнавам: все пак винаги е присъствувал и винаги съм го забелязвал. Виждах го да отива на училище сам или сред другите по-големи ученици, наблюдавах го как — странен, самотен и тих, сякаш се движеше сред тях подобно на съзвездие, обвит в своя собствена атмосфера — той живееше по собствени закони. Никой не го обичаше, никой не му бе близък, единствена неговата майка, но и с нея, изглежда, се държеше не като дете, а като възрастен. Учителите по възможност го оставяха на мира, той беше добър ученик, ала не се опитваше да се хареса никому и от време на време узнавахме, по слухове, за някоя дума, за забележка или възражение, които бил направил на някой учител и в които имало предостатъчно остро предизвикателство или ирония.

Припомням си, със затворени очи, и виждам да се появява образът на Демиан. Къде беше това? Да, сякаш отново оживява. Беше на уличката пред нашата къща. Тогава един ден го видях да стои с бележник в ръка и да рисува. Рисуваше старото изображение от герба с птицата над нашата врата. Стоях до един прозорец, скрит зад завесата, и го гледах, и с дълбоко удивление наблюдавах внимателното му, смело светло лице, обърнато към изображението, лицето на мъж, на изследовател или художник, с чувство на превъзходство и силна воля, странно светло и смело лице със знаещи очи.

И отново го виждам. Това беше малко по-късно, на улицата; всички, връщайки се от училище, стояхме около един кон, който беше паднал. Лежеше още привързан за ока, пред селска кола, пръхтеше търсещо и жалостиво, с широко отворени ноздри и кървеше от някаква невидима рана, така че от неговата страна белият прах на улицата бавно се напояваше и потъмняваше. Когато с чувство на погнуса се отвърнах от гледката, забелязах лицето на Демиан. Той не се беше промъкнал напред, стоеше твърде назад, удобно и сравнително изискано, както му подобаваше. В погледа му, видимо насочен към главата на коня, отново се бе появила дълбоката, тиха, почти фанатична и все пак безстрастна внимателност. Дълго трябваше да го наблюдавам и тогава почувствувах, все още далеч от съзнанието, нещо много своеобразно. Видях лицето на Демиан и видях не само че то не беше детско, а и лице на мъж; съзирах повече или вярвах, че съзирам или долавям това не бе просто лицето на мъж, а и още нещо друго. Като че ли върху него се бе наслагало и някакво женско лице, тъкмо такова ми изглеждаше то в един момент, не мъжко или детско, не старо или младо, а някак хилядагодишно, някак извън летоброенето, изваяно, белязано от други времена, не от тези, в които живеем. Такъв вид можеха да имат животни или дървета, или звезди — не знаех, тогава не възприех точно това, което сега като възрастен казвам, но нещо подобно. Може би той беше хубав, може би ми допадаше, а може би беше отвратителен, неприемлив, не успявах да реша, само виждах: Демиан беше по-различен от нас, бе като животно, някакъв дух или картина, не зная какъв, но той беше различен, невъобразимо по-различен от всички ни.

Моят спомен не ми казва нищо повече, а може би и това вече отчасти е почерпено от по-късно впечатление.

Едва когато станах доста по-голям, най-после отново встъпих в по-близък досег с него. Демиан не бе, както изискваше обичаят, конфирмиран в църквата със своите връстници и с това веднага бяха свързани всякакви слухове. В училище отново разправяха, че всъщност бил евреин или не, езичник, а други знаеха, че той и майка му живеели без всякаква религия или принадлежали към някаква легендарна секта. Мисля, че във връзка с това бях чул и подозрението, че живеел с майка си като с любима. Навярно досега той е бил възпитаван без връзка с религията, но в момента това е предизвикало страх да не би да се отрази зле върху бъдещето му. Във всеки случай майка му се бе решила, макар и две години след неговите връстници, той да вземе участие в конфирмацията. Обстоятелствата се стекоха така, че месеци наред той беше мой другар в часовете по подготовка за това.

Известно време се държах съвсем настрана от него не исках да имам нищо общо, намирах го твърде много обгърнат от слухове и тайни, но по-скоро ми пречеше чувството, че съм му задължен, останало у мен след аферата с Кромер. А тъкмо тогава бях достатъчно зает и със собствените си тайни. За мен обучението, с което ни подготвяха за конфирмация, съвпадна с най-решителните прояснения по половите въпроси и въпреки добрата ми воля, моят интерес към религиозното учение бе твърде накърнен. Нещата, за които духовникът ни говореше, за мен лежаха надалеч, в тиха, свята недействителност, те може би бяха много хубави и ценни, ала в никакъв случай не актуални и вълнуващи, а именно другите неща бяха такива в най-голяма степен.

Колкото това състояние ме правеше безразличен към обучението, толкова повече моят интерес отново се насочваше към Макс Демиан. Изглежда, нещо ни свързваше. Трябва с възможно най-голяма точност да проследя тия нишки. Доколкото мога да си спомня, това се поде в един час, рано сутринта, когато в класната стая лампата още светеше. Нашият учител по религия бе започнал да разказва историята на Каин и Авел. Едва долавях думите му, бях сънлив и почти не слушах. Тогава пасторът започна с тържествен глас убедително да говори за белега на Каин. В този момент долових един вид докосване или предупреждение и вдигайки очи, видях, че от първите редици на чиновете към мен бе обърнато лицето на Демиан със светъл говорещ поглед, чийто израз можеше да бъде и присмех, и сериозност. Той се взря в мен само за момент, но изведнъж почнах напрегнато да слушам думите на пастора, слушах го да говори за Каин и за неговия белег и дълбоко в себе си усещах едно прозрение, че не е така, както той учи, че това може да се разглежда и другояче, че бе възможна критика!

От тази минута между мен и Демиан отново съществуваше връзка и странно, едва чувството за известна съпринадлежност бе възникнало в душата ми, и аз като чрез вълшебство го видях пренесено в пространството. Не знаех дали той самият можеше да направи така и дали това беше чиста случайност — тогава още твърдо вярвах в случайностите, — след няколко дни Демиан изведнъж смени мястото си в часовете по религия и вече седеше точно пред мен (още помня как с удоволствие сред жалкия мирис на жителите на бедни къщи в препълнената класна стая сутрин долавях от неговия тил свежия дъх на фин сапун) и отново след няколко дни той пак смени мястото си и сега вече седеше до мен и така остана по време на занятията през цялата зима и през цялата пролет.

Сутрешните часове се бяха преобразили напълно. Вече не бяха сънливи и скучни. Аз им се радвах. Понякога и двамата с голямо внимание слушахме пастора, стигаше един поглед от страна на моя съсед, за да ме насочи към някоя забележителна история, странна пословица. И друг негов поглед, съвсем определен, беше достатъчен да ме предупреди и да събуди у мен критика и съмнение.

Твърде често обаче бяхме лоши ученици и не чувахме нищо от обучението. Демиан винаги се отнасяше много внимателно към учители и съученици, никога не го видях да прави ученически лудории, никога човек не можеше да го чуе да се смее високо или да бъбри, никога той не си навлече укор от страна на преподавател. Но съвсем тихо, повече със знаци и погледи, отколкото с прошепнати думи, умееше да ме накара да взема участие в неговите собствени занимания. А те донякъде бяха необикновени.

Например Демиан ми казваше кои от учениците го интересуват и по какъв начин ги изучава. Някои познаваше много точно. В началото на урока ме предупреждаваше: когато ти дам знак с палец, тогава еди-кой си ще се обърне към нас или ще се почеше по тила и така нататък. После по време на часа, когато често вече не мислех за това, Макс неочаквано с ясно забележим жест с палец ме караше бързо да погледна към един или друг от посочените ученици и всеки път виждах как, сякаш някой ги дърпа с конец, те правеха внушения жест. Измъчвах Макс, че трябва веднъж да опита това и с учител, но той не искаше да го направи. Ала един път, когато пристигнах за часа и му казах, че днес не съм си подготвил домашното и много се надявам пасторът да не ме изпита, Демиан ми помогна. Пасторът търсеше ученик, който да каже наизуст част от катехизиса, и неговото блуждаещо око се спря на виновното ми лице. Той бавно се приближаваше и протягаше пръст към мен, името ми беше вече на устните му, но тогава изведнъж стана разсеян или неспокоен, побутна си яката, тръгна към Демиан, който неотклонно го гледаше в лицето, сякаш искаше да го попита нещо, но неочаквано се обърна, кашля известно време, после изпита друг ученик.

Едва постепенно открих, докато тези шеги много ме забавляваха, че моят приятел често предприема такава игра и с мен самия. Случваше ми се по пътя за училище внезапно да ме обхване чувството, че от известно време Демиан върви подире ми, и когато се обърнех назад, той действително ме следваше.

— Всъщност можеш ли да направиш така, че някой да мисли това, което ти искаш? — попитах го аз.

Демиан с готовност ми обясни, спокойно и делово, по своя маниер на възрастен:

— Не — каза той, — не е възможно. Човек няма свободна воля, макар пасторът да си даде вид, че го направи така. Нито другият може да мисли това, което сам иска, нито аз мога да го накарам да мисли, каквото искам. Но човек може да наблюдава някого добре и тогава често сравнително точно да каже какво той мисли или чувствува, тогава в повечето случаи е и възможно да предречеш какво ще извърши в следващия момент. То е много просто, само че хората не го знаят. Естествено, изисква се обучение. Има например известни видове пеперуди, обикновено нощни, при които женските се срещат много по-рядко, отколкото мъжките. Тези пеперуди продължават рода си както всички други животни, мъжката опложда женската, която после снася яйца. Ако ти уловиш женска от този вид пеперуди — природоизследователите често са го опитвали — и я поставиш някъде, то през нощта при нея ще долетят мъжки твърде отдалеч! Летели часове, представи си! На много километри всички те усещат присъствието на единствената женска пеперуда в местността! Хората се мъчат да обяснят това, но върви трудно. Трябва да притежават някакво чудесно обоняние или нещо подобно на нюха на добрите ловджийски кучета — намират невидима диря и могат да я следват. Схващаш ли? Това са особени неща, природата е пълна с такива и никой не умее да ги обясни. Но ще ти кажа: ако при тези пеперуди женските се срещаха толкова често, колкото и мъжките, те не биха притежавали тънко обоняние! Имат го просто защото са се приучили на това! Когато едно животно или един човек съсредоточи цялото си внимание, цялата си воля върху определено нещо, тогава го постига. Ето всичко. Точно така е и с това, което имаш предвид. Наблюдавай достатъчно внимателно един човек, тогава ще знаеш за него повече, отколкото той самият за себе си.

Беше ми на езика да изговоря думите „четене на мисли“ и с това да напомня сцената с Кромер, останала толкова далеч назад във времето. Но и тя беше нещо странно между нас двамата: никога и никой — нито той, нито аз — не направи и най-лекия намек затова, че преди няколко години веднъж Демиан се бе намесил толкова сериозно в моя живот, сякаш никога по-рано помежду ни не бе имало нищо, или че всеки от нас смяташе с положителност — другият го е забравил. Случи се, веднъж или дори два пъти, когато вървяхме заедно по улицата, да срещнем Франц Кромер, но не разменихме никакъв поглед, не изговорихме нито дума за него.

— А как стои въпросът с волята? — попитах аз. — Ти говориш, че човек няма свободна воля, после отново казваш: стига само непоколебимо да насочиш волята си към нещо, тогава можеш да постигнеш своята цел. Но това не е така! Когато не съм господар на волята си, тогава не мога и както пожелая да я насочвам насам или натам.

Демиан ме потупа по рамото. Правеше го винаги… когато му създавах радост.

— Добре е, че питаш — каза той усмихнат. — Човек трябва винаги да пита, винаги да се съмнява. Но работата е много проста. Например, ако една такава пеперуда поиска да устреми своята воля към някаква звезда или някъде другаде, то не би могла. Но тя и не се опитва изобщо. Пеперудата търси само това, което има смисъл и стойност за нея, което й е потребно и което безусловно трябва да притежава. И тъкмо тогава и се удава да постигне невероятното — развива вълшебно шесто чувство, каквото няма никое друго животно освен нея! Нашего брата, естествено, имаме по-широко поле за действие и повече интереси, отколкото едно животно. Но и ние сме свързани в относително тесен кръг и не можем да излезем от него. Мога да си фантазирам едно и друго, да си въобразявам нещо, да искам безусловно да стигна до Северния полюс или до някъде другаде, но да осъществя и достатъчно силно да желая, мога само, ако желанието лежи напълно в мен самия, ако действително изпълва цялото ми същество. Доколкото е така, доколкото опитваш нещо, което ти е повелено отвътре, дотолкова успяваш в него, тогава можеш да напрягаш волята си като добър кон. Ако например сега намисля да повлияя нашият господин пастор за в бъдеще да не носи вече очила, то това не върви. Просто е игра. Но някога, през есента, след като със силна воля исках да бъда преместен от моя преден чин по-назад, всичко протече съвсем добре. Тогава се появи един, който по азбучен ред стоеше пред мен и до момента бе боледувал, и тъй като някой трябваше да му освободи място, естествено, аз бях този, който го направи, защото и моята воля бе готова незабавно да се хване за случайността.

— Да — казах аз, — тогава ми се видя много странно. От момента, в който взехме да се интересуваме един от друг, ти се придвижваше все по-близо до мен. Но как стана? Отначало не дойде веднага да седиш редом с мен, а няколко пъти сяда на предния чин, нали? Как успя в това?

— Беше така. Сам не знаех точно къде искам да отида, когато жадувах да се преместя от първото си място. Понятно ми беше единствено, че изпитвам желание да седя много по-назад. Това беше моята воля да дойде при теб, която обаче още не бях осъзнал. Едновременно твоята собствена воля ме е привличала и ми е помагала. Едва тогава, когато седях пред теб, стигнах до мисълта, че желанието ми вече е постигнато наполовина, и забелязах, че всъщност не жадувах нищо друго, освен да седим редом.

— Но тогава не беше се появил никакъв нов ученик.

— Не, ала постъпих просто както желаех и набързо седнах до теб. Момчето, с което смених мястото си, беше само учудено и допусна да го направя. И пасторът наистина забеляза едва по-късно, че е станала някаква промяна — изобщо всеки път, когато имаше работа с мен, нещо тайнствено го измъчваше, той знаеше например, че се казвам Демиан и че не е правилно аз, с инициала „Д“, да седя съвсем отзад, сред тези със „С“! Но това не проникна до неговото съзнание, защото моята воля се противопоставяше и защото винаги го смущавах. И все пак отново му прави впечатление, че нещо не е както трябва, поглежда ме и почва да проследява добрият човек! Но тогава си служа с едно просто средство. Всеки път го гледам съвсем, съвсем неотклонно в очите. А почти всички хора не понасят добре това. Всички стават неспокойни. Когато искаш да постигнеш нещо от някого и най-неочаквано приковеш поглед в очите му, а видът му не издаде неспокойствие, тогава се откажи! Нищо няма да получиш от този човек никога! Но това се случва много рядко. Всъщност аз знам един-единствен човек, при когото нищо не ми помага.

— Кой е той? — попитах бързо.

Демиан ме измери с малко присвити очи, както когато се замисляше. После отклони погледа си и не ми отговори, а аз, въпреки неудържимото си любопитство, не повторих въпроса.

Но вярвах, че тогава той говореше за майка си. Видимо живееха много задушевно, но никога не ми разказваше за нея и никога не ме водеше у тях вкъщи. Аз дори не знаех как изглежда майка му.

Понякога правех опити да постъпя по същия начин с него и така да съсредоточа волята си, че да постигна искащото. Възникваха желания, които ми се струваха достатъчно настойчиви, но не се получаваше нищо, не вървеше. Да говоря за това с Демиан, не можех и да си позволя. Никога не бих му признал какво си пожелавах. А и той не ме питаше.

Междувременно в моята доверчивост по въпросите на религията се появиха някои пукнатини. Но по мисленето си, повлияно от Демиан, се различавах много от ония мои съученици, които проявяваха пълно безверие. Имаше неколцина, от които при повод можеше да се чуе, че било жалко и недостойно за хората да вярват в бог и истории от рода на тази за Светата Троица и невинно заченатия Исус, били просто за смях и позор, че тия глупости и до днес се продавали на дребно. В никакъв случай не мислех така. И онова, в което се съмнявах, познавах достатъчно от целия опит на детството си и от действителността на един благочестив живот, какъвто водеха родителите ми, знаех, че в него не съществуваше нито нещо недостойно, нито лицемерно. Нещо повече, сега както и преди изпитвах най-дълбоко уважение към религиозното. Демиан само ме бе привикнал да разглеждам и да тълкувам разказите и религиозните принципи по-свободно, по-лично, по-шеговито и с повече фантазия; най-малкото винаги на драго сърце и с удоволствие следвах тълкуванията, които той ми представяше. Много от тях, естествено, ми изглеждаха твърде груби, както и отношението му към историята на Каин. И веднъж, по време на обучението, с което ни подготвяха за конфирмация, Демиан ме изплаши със схващане може би още по-дръзко. Учителят говореше за Голгота. Библейският разказ за страданията и умирането на Спасителя ми бе направил дълбоко впечатление от най-ранна възраст, някога, още малко момче, примерно на разпети петък, след като баща ми прочетеше на глас историята за мъките, аз съкровено и развълнувано се вживявах в този болезнено красив, блед, призрачен и все пак страшно жив свят, в Гетсиманската градина и на Голгота и когато слушах „Матеус пасион“ от Бах, тъмният, могъщ, страден блясък на този тайнствен свят ме обливаше с целия мистичен потрес. И днес още в тази музика и в „Актус трагикус“ намирам същината на цялата поезия и целия художествен изказ. В края на оня час Демиан замислено ми каза:

— Синклер, това е нещо, което не ми харесва. Прочети още веднъж историята и, така да се каже, я опитай на езика си, в нея има нещо блудкаво, а именно работата с двамата разбойници. Величаво е как трите кръста се издигат един до друг там на хълма! Но само да не беше тази съглашателска библейска история с почтения разбойник! Първоначално той е престъпник, извършил е позорни дела, бог знае какво още, а накрая това се стопява и той празнува такова едно сълзливо тържество на подобрение и разкаяние! Какъв смисъл има подобно разкаяние на две крачки от гроба, моля те? Това отново не е нищо друго освен истинска попска история, сладникава и непочтена, със скучна трогателност и крайно назидателна първооснова. Ако днес ти би трябвало да избереш за свой приятел един от двамата разбойници или да обмислиш кого от двамата по-скоро би дарил с доверието си, то е съвсем сигурно, че не плачливия покаяник. Не, другият е мъж и има характер. Пет пари не дава за връщането към добрата вяра, което при неговото положение, разбира се, би било само празна приказка, той върви по своя път до края и в последния момент не се отрича страхливо от дявола, който дотогава би трябвало да му е помагал. Този разбойник е с характер, а в библейските истории хората с характер на драго сърце биват измамвани. Може би той също е потомък на Каин, не смяташ ли?

Бях много смутен. Тук, в историята за разпъването на кръста, мислех, че съвсем добре познавам всичко, и едва сега видях с колко малко лично участие, с колко малко сила на въображението и фантазията я бях слушал и чел. Въпреки това новата мисъл на Демиан ми звучеше като фатална и заплашваше да преобърне в мен понятия, на чието по-нататъшно съществуване мислех, че би трябвало да държа. Не, човек не може да се отнася така с всички и с всеки, не и с най-святото.

Демиан, както винаги, веднага забеляза моята съпротива още преди да бях изрекъл каквото и да било.

— Зная — започна той сдържано, — това е стара история. Само не вземай думите ми сериозно! Но искам да ти кажа нещо: тук е една от точките, при които много ясно може да се види слабостта на тази религия. Отнася се за това, че като цяло бог от Стария и Новия завет е една наистина отлична фигура, ала не е това, което всъщност трябва да представлява. Той е доброто, благородното, бащинското, красивото, също и възвишеното, сантименталното — съвсем правилно! Но светът се състои и от другото. И всичко останало просто се приписва на дявола, една ненакърнена половина от света, завършена част, бива скривана и смъртно премълчавана. Точно както те прославят бог като баща на всеобхватния живот, а целият полов живот, върху който се крепи битието, просто убийствено премълчават и доколкото е възможно, го обясняват като дело на дявола и греха.

Нямам нищо против, че се почита бог Йехова, ни най-малко. Но мисля: трябва да боготворим и смятаме за свято всичко — целия свят, не само тази изкуствено отделена, официална половина! А тогава би следвало заедно с богослужението да имаме и дяволослужение. Това бих намерил за правилно. Или би следвало да се създаде бог, който да включва в себе си и дявола и който не трябва да затваря очи, когато на света се случват най-естествените неща.

Демиан, противно на стила си, бе заговорил почти буйно, веднага след това все пак се усмихна отново и престана да ме увещава.

У мен обаче тези думи улучиха загадката на всичките ми момчешки години, която носех със себе си във всеки, час и за която никому не бях продумал дума. Казаното от Демиан за бога и дявола, за божественоофициалния и за смъртнопремълчавания сатанински свят беше точен израз на моя собствена мисъл; мой собствен мит, мисълта за двата свята или двете половини на света — светлата и тъмната. С осъзнаването, че моят проблем е проблем на всички хора, проблем на целия живот и на човешкото мислене, неочаквано ме облъхна свята сянка, завладяха ме и страх, и благоговение, когато видях и изведнъж почувствувах колко дълбоко най-присъщото ми, моят личен живот и моето мислене са дял от вечното течение на големите идеи. Прозрението ми не беше радостно, макар и някак да ме укрепваше и ощастливяваше. Беше сурово, имаше тръпчив вкус, защото в него бе вложен някакъв звук на отговорност, на самота, на това, че не бива повече да бъдеш дете.

За пръв път в живота си откривах толкова съкровена тайна, като разказвах на другар за моето съществуващо от най-ранните ми детски дни гледище за „двата свята“, и той веднага схвана, че най-дълбокото ми светоусещане се съгласява с него и му дава право. Но не беше в нрава на Демиан да използува нещо такова. Слушаше с по-голямо внимание от това, с което някога ме бе дарявал, и ме гледаше в очите дотогава, докато трябваше да отклоня моите. Защото в погледа му отново виждах тази странна животинска отвъдвременност, тази необозрима възраст.

— Някой друг път пак ще поговорим за това — каза той, като ме щадеше. — Виждам, че мислиш повече, отколкото можеш да кажеш някому. Ако е така, тогава знаеш също, че никога не си преживял докрай това, което си премислил, а така не е хубаво. Единствено мисълта, която изживяваме, има стойност. Ти си знаел, че твоят „позволен свят“ е само половината от света, и си се опитвал да премълчиш тази втора половина, както правят пасторите и учителите. Но няма да ти се удаде! Не се удава никому, щом е почнал да размишлява.

Това ме засегна дълбоко.

— Но — почти извиках аз — все пак и без това действително, наистина има забранени и грозни неща, не можеш да отречеш! И те, разбира се, са забранени и би трябвало да се откажем от тях. Аз, естествено, зная, че има убийство и най-различни пороци, но трябва ли просто защото съществуват, да се впусна в тях и да стана престъпник?

— Днес не бихме могли да изчерпим това — каза Макс успокояващо. — Ти не бива да убиваш, разбира се, или да изнасилваш и умъртвяваш момичета, не. Но още не си стигнал там, където може да се прозре всъщност какво значи „позволено“ и „забранено“. Доловил си едва една част от истината. До другата ще дойдеш по-късно, уповавай се на това! Сега например от година или може би повече у теб има един подтик, по-силен от всички други, а той минава за „забранен“. Гърците и много други народи, напротив, са направили от този подтик божество и са го чествували с големи празненства. Следователно „забраната“ не е вечна, може да се промени. И днес, разбира се, всеки може да спи с една жена, стига да е бил с нея при пастора и да са се оженили. При други народи това е по-различно и досега. Ето защо всеки от нас трябва да открие за себе си какво е позволено и какво забранено, забранено нему. Никога човек не може да върши нещо забранено и при това да бъде голям подлец. А и обратното — всъщност то е просто въпрос на удобство! Който е твърде ленив, за да мисли сам и да си бъде съдия, тъкмо той се приспособява към забраните, щом като са дадени. На такъв му е лесно. Някои сами долавят повели у себе си, на тях са им забранени неща, каквито всеки честен човек прави ежедневно, и са им разрешени други, каквито обикновено са запретени. Всеки сам трябва да отговаря за себе си.

Изглежда, Демиан внезапно съжали, че бе казал толкова много неща, и млъкна. Още тогава по усет можах до известна степен да разбера чувството, което изпитваше. Колкото приятно и привидно, без да се замисля, да се стремеше да произнесе тъкмо своите хрумвания, то за него би бил непоносим до смърт един разговор, воден „просто само за да се приказва“, както веднъж се изрази. Но у мен Демиан долови, заедно с истинския интерес, твърде много игра, твърде много радост от умното беседване или нещо подобно, накратко, липсата на съвършена сериозност.

Когато препрочетох последната дума, която написах — „съвършена сериозност“, — изведнъж отново ми дойде наум една друга сцена, най-натрапчивата, която преживях с Макс Демиан някога, в онова още полудетско време.

Нашата конфирмация наближаваше и в последните часове по религиозно обучение се разглеждаше причастието. За пастора те бяха важни, той се стараеше и в тези часове се долавяше нещо от святост и настроение. Но тъкмо през няколкото последни часа на напътствия моите мисли бяха свързани с друго, и то с личността на приятеля ми. В очакване на конфирмацията, която ни бе представяна като тържествено приемане в общността на църквата, неотменно ме преследваше мисълта, че стойността на това около половингодишно обучение по религия не бе във всичко, научено тук, а в близостта и влиянието на Демиан. Сега не бях готов да встъпя в църквата, а в нещо съвсем друго, в един орден на мисловността и личността, който някак си трябваше да съществува на земята, и възприемах моя приятел като негов представител или вестител.

Мъчех се да прогоня тази мисъл, гледах сериозно на това, въпреки всичко да преживея с известно достойнство тържеството на конфирмацията, а то като че ли малко подхождаше на новата ми идея. Но можех да правя каквото поискам, мисълта съществуваше и постепенно се свързваше с близкото църковно тържество, бях готов да го чествувам по-различно от останалите, за мен то трябваше да означава приемане в един мисловен свят, какъвто го бях открил у Демиан.

В ония дни стана така, че още веднъж оживено спорихме с него; беше точно през един от часовете на напътствия. Моят приятел се бе затворил и никак не се радваше на приказките ми, те издаваха доста многознайничене и сякаш важничех с тях.

— Говорим твърде обстойно — каза той с необикновена сериозност. — Мъдрите слова нямат никаква стойност, абсолютно никаква. Чрез тях човек само се отдалечава от себе си. А да се отдалечаваш от себе си е грях. Би трябвало да можеш напълно да се приютиш в себе си като костенурка.

Веднага след това влязохме в учебната зала. Часът започна. Стараех се да внимавам и Демиан не ми пречеше. След известно време откъм страната, където той седеше до мен, започнах да долавям нещо особено, някаква празнота или хлад, или нещо подобно, като че неусетно мястото бе опустяло. Когато това усещане взе да ме притеснява, аз се обърнах.

Тогава видях приятеля ми да стои изправен в добра стойка както винаги. И все пак изглеждаше съвсем различно от обичайното, от него се излъчваше нещо, окръжаваше го нещо, което не познавах. Мислех, че е затворил очите си, но видях, че ги държеше отворени. Те обаче не виждаха, не бяха зрящи, а втренчени и обърнати навътре или към някаква голяма далечина. Демиан седеше съвършено неподвижен, изглеждаше, че дори не диша, устата му беше като изрязана от дърво или камък. Лицето му беше побеляло, равномерно бледо като камък и кестенявите коси бяха най-живото у него. Ръцете му лежаха отпред върху чина, безжизнени и застинали като вещи, като камъни или плодове, безкръвни и неподвижни, но не отпуснати, а здрави, добри обвивки на някакъв скрит, силен живот.

Разтреперах се от тази гледка. „Той е мъртъв!“ — помислих и едва не го изрекох гласно. Но знаех, че не е мъртъв. Погледът ми като омагьосан бе прикован в лицето му, в тази бледа каменна маска, и чувствувах — това беше Демиан! Такъв, какъвто биваше, когато вървеше и говореше с мен, бе само половината Демиан, някой, който от време на време играе роля, приспособява се и участвува в нещо от любезност. А истинският Демиан изглеждаше така, като този, толкова вкаменен, прастар, животински, каменист, красив и студен, мъртъв и злокобно пълен с нечуван живот. А наоколо му тази тиха пустота, този етер, това звездно пространство, тази самотна смърт!

Разтърсен от тръпки, усещах — сега той напълно се бе приютил в себе си. Никога не се бях чувствувал толкова изолиран. Не можех да споделя нищо, Демиан беше недостижим за мен, бе по-далеч, отколкото ако пребиваваше на най-далечния остров на света. Надали схващах, че никой освен мен не вижда това! Трябваше всички да го видят, трябваше всички да настръхнат! Но никой не му обръщаше внимание. Демиан седеше картинен, както си мислех, вдървен като идол, една муха кацна на челото му, бавно мина по носа и устните — той не трепна с нито една своя фибра.

Къде, къде бе сега? Какво мислеше, какво чувствуваше? На някакво небе ли беше, в някакъв ад ли?

Невъзможно ми бе да го попитам. Когато в края на часа отново го видях да живее и да диша, когато погледът му срещна моя, той бе такъв, какъвто и преди. Откъде се завръщаше? Къде бе престоял? Изглеждаше отруден. Лицето му отново бе добило цвят, ръцете му отново се движеха, но сега кестенявата коса беше без блясък и като уморена.

През следващите дни в моята спалня на няколко пъти опитвах едно упражнение: сядах сковано на някакъв стол, втренчвах очи, държах се съвършено неподвижно и чаках да видя колко дълго ще издържа и какво ще изпитам при това. Но бивах само омаломощен и усещах много силно смъдене на клепките.

Наскоро след това беше конфирмацията, от която не са ми останали никакви по-важни спомени.

Сега всичко беше по-различно. Около мен детството рухна в развалини. Родителите ми ме наблюдаваха с известна смутеност. Сестрите ми бяха станали съвсем чужди. Едно отрезвяване правеше фалшиви и по-бледи обикновените ми чувства и радости, градината беше без ухание, гората не привличаше, светът стоеше около мен като зала за разпродажба на стари вещи, вял и без блясък, книгите бяха хартия, музиката — шум. Така около есенно дърво се оронват листата, то не усеща, дъжд го облива или слънчеви лъчи, студ, а в него животът бавно се оттегля най-навътре, до сърцевината. То не умира; само чака.

Беше решено, че след ваканцията ще постъпя в друго училище и за пръв път ще трябва да се отделя от къщи. Понякога майка ми се приближаваше до мен с особена нежност, предварително си вземаше сбогом, стараеше се да омагьоса сърцето ми за любов, носталгия и незабравимост. Демиан беше отпътувал. Аз бях сам.