Уилям Шекспир
Хенри VI. Трета част ^[0] (10)

Пета сцена

 

КРАЛ ХЕНРИ

Това сражение е като утро,

в което мрачините, вече в бягство,

се борят със лъчите и овчарят

на ноктите си дъха, без да може

да каже дали ден е, или нощ.

То ту насам клони като море,

което, тласнато от мощен прилив,

напредва срещу вятъра, ту, ето,

клони натам, пак тъй като морето,

подгонено от вятъра назад;

ту вятърът, ту приливът надвива

и тези две стихии са такива,

че в спора им гърди срещу гърди

неясно е коя ще победи,

коя ще свие срамно стяга свой —

така е в равновес и този бой!…

На таз къртичина, ей тук, ще седна.

Да победи тоз, който Бог рече!

Жена ми Маргарита ме изгони

от бойното поле, и Клифорд — също.

Те двама заявиха, че без мене

се биели със по-голям успех.

Да бе поискал Господ-Бог смъртта ми!

Тоз горък свят със нищо не ме мами!

О, Боже мой, бих бил щастлив да бъда

най-прост овчар и седнал, както тук съм,

на хълмче меко, по часовник слънчев,

издялан майсторски от мен самия,

да гледам как минутите текат

и мирно да си мисля колко трябват

от тях, за да попълнят един час;

и колко часа трябват, за да стигне

денят до края си; и колко дена

се вместват във годината; и колко

години има нашият живот.

И туй пресметнал, сметка да си правя:

за стадото ще трябват толкова часа,

за отдих ще ми трябват толкоз часа,

за размисъл ще трябват толкоз часа

и за забава — още толкоз часа;

от толкоз дни овцете ми са плодни,

след толкоз седмици ще имат малки,

след толкова години ще ги стрижа!…

И тъй във мир минути, часове,

дни, месеци, години ще текат

във безметежен ход до мека старост

и лека смърт като жадуван плод…

Защо го нямам този тих живот?

Нима под глога, сред овчици кротки,

не спи овчарят сто пъти по-сладко,

отколкото под сърмен балдахин

спи кралят му, измъчван от тревоги

за своя трон? Да, сто пъти по-сладко!

И — за да свършим — гюмчето отвара,

студената вода от кожен бъкел,

очакваният сън под свежа сянка —

блага природни, на които той

се радва тъй безбурно — по-добри са

от блясъка изтънчен на кралете,

от ястията им в искрящо злато,

от тънко украсеното им ложе,

когато денонощно бдят над тях

слугите Грижи, мажордомът Страх!

 

СИНЪТ

Което носи полза, е добро.

Тоз тук, когото в битката намушках,

навярно има няколко корони

във своята кесия; но и аз,

от него взел ги, може днеска още

да дам живота си и тях на друг,

тъй както той сега на мен ги дава…

О, Господи! Лицето на баща ми!

Баща си, без да зная, съм убил!

О, тежки времена, които раждат

такива случки! Аз от Лондон бях

насила взет във кралската войска,

баща ми пък, слуга на графа Уорик,

от него бил е пратен да се бие

в редиците на Йорк; и аз, комуто

с ръцете си живот бе той дарил,

с ръцете си живота му отнех!

Прости ми, Боже! Без да ща го сторих!

Прости ми, татко мой, не те познах!

Кръвта по теб със сълзи ще измия

и ще мълча, додето те не секнат!

 

КРАЛ ХЕНРИ

О, жалка гледка! О, жестоко време!

Когато лъвовете водят бой

за свойте пещери, овцете патят.

Плачи, злочести! С теб и аз ще плача

и нека — като в гражданска война —

очите ни да ронят неми сълзи,

а пък сърцата да крещят от мъка!

 

БАЩАТА

Ти брани се упорно, сега давай

каквото злато имаш, ако имаш —

платил съм го със доста пот и труд!…

Но чакай, туй лице не е на враг!

О, не, не, не! Това е моят син!

Едничкото ми чедо! Момко мой,

ако запазил си искра живот,

вдигни клепачи! Виж какъв порой,

донесен от сърдечната ми буря,

залива твойте рани, от които

сърцето къса се, очите гаснат!

Над грозния ни век смили се, Боже!

Какви дела, кръвопролитни, страшни,

престъпни, неестествени поражда

междуособицата всеки ден!

Момче, живот ти дадох твърде късно

и твърде рано те лиших от него!

 

КРАЛ ХЕНРИ

О, скръб след скръб! О, мъка неизмерна!

Живота си бих дал, да спрат тез разпри!

О, милост, милост! Имай милост, Боже!

Аз виждам на лика му двете рози

на нашите враждуващи два рода:

червената е тази кръв по него,

а бялата — страните му безкръвни.

Едната да увехне, за да цъфне

разкошно другата, защото инак

на хиляди животът ще се сгърчи!

 

СИНЪТ

Как майка ми за бащината смърт

ще хули своя син, дорде е жива!

 

БАЩАТА

Жена ми как зарад сина погубен

ще мрази своя мъж, дорде е жива!

 

КРАЛ ХЕНРИ

Страната как за тез излишни кърви

ще черни своя крал, дорде е жива!

 

СИНЪТ

Кога е син оплаквал тъй баща си?

 

БАЩАТА

Кога баща е жалил тъй сина си?

 

КРАЛ ХЕНРИ

Кога владетел е споделял тъй

скръбта на свойте поданици? Зная,

скърбите вий, но аз скърбя стократно!

 

СИНЪТ

Ела със мен, да те оплача още!

 

БАЩАТА

Ръцете ми ще бъдат твой саван,

а пък сърцето — гробница, защото

навеки ще те пазя в него, синко!

Въздишките ми всеки час ще бъдат

за тебе „Упокой“ и ще отслужа

за теб единствен повече жалейки,

отколкото отслужил е Приам^[14]

за свойто многочислено потомство!

Ела и да се бие който ще,

не аз, погубил своето дете!

 

КРАЛ ХЕНРИ

Сломени хора, тук оставам аз,

един владетел, по-сломен от вас!

 

ПРИНЦ ЕДУАРД

О, татко, ставай! Всичко живо бяга!

А Уорик буйства като бесен бик!

Смъртта е по петите ни! По-бързо!

 

КРАЛИЦА МАРГАРИТА

На коня, мъжо! Не губи ни миг!

Лети към Берик! Едуард и Ричард

с очи, пламтящи от свирепа стръв,

и меч размахали в десници гневни,

са зад гърба ни! Ставай незабавно!

 

ЕКСЕТЪР

Да, ставайте! Мъстта препуска с тях!

Не, оставете приказките! Бързо!

Не тръгнете ли, няма да ви чакам!

 

КРАЛ ХЕНРИ

Не, идвам, идвам, драги Ексетър!

Не се боя, но искам да съм, гдето

кралицата реши. И тъй, напред!