Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (4)

III. СЪПЕРНИЦАТА

Настана ден. Пристанището на Картаген почна да се оживява. Хиляди моряци, слезли от корабите си се срещаха, поздравяваха се и отминаваха. Бойните галери, които нощем навлизаха в морето, за да пазят пристанището от внезапно нападение, се завръщаха на обичайните си места. На самото пристанище кипеше работа. Роби, повечето военни пленници, разтоварваха от корабите най-различни стоки: медни съдове от Испания, олово от мъгливата Британия и драгоценни копринени материи от Мала Азия.

Други товареха кораби със стоки, които от векове славеха Картаген: пурпурни платове, чудно красиви съдове с метални украшения и други.

Гемията на Хирам сега изглеждаше съвсем различна. За краткото време след среднощното завръщане тя като с вълшебна пръчица съвсем бе загубила военния си вид. Този вид бяха загубили и хората. Цялата палуба бе покрита с топове разкошни платове, цветни вази, изработени от чудно дърво, слонова кост и множество прекрасни малки предмети. Благодарение на тях гемията по нищо не се отличаваше от стотиците други кораби, които пълнеха картагенското пристанище.

Излязла в това време на палубата, Фулвия внимателно започна да разглежда промяната.

— Значи и ти си станал търговец, Хирам? — попита тя с иронична усмивка.

Вместо отговор Хирам със силен удар счупи една разкошна ваза и я хвърли във водата.

— Аз съм воин и ще остана винаги такъв — каза той. — Това, което съм направил, е за да не ме познаят. Вие, децата на Изтока, презирате картагенците за тяхната изнеженост и разточителство. Но това презрение не се отнася за мен. Аз мога да понеса и най-грубия живот. И на такива хора ще принадлежи някога целият свят.

— Дори и родината ти? — попита Фулвия.

Челото на Хирам се смръщи и в очите му блесна иронично пламъче.

— Тежко на онзи, който не може да се защитава със собствените си ръце — отвърна тъжно той. — Тежко на онзи, който забрави меча заради вечни блаженства и губи силите си заради постоянни оргии, а в своя защита събира наемни войски. Тежко, тежко на Картаген!

В това време към гемията се приближи една лодка. Управляваха я трима мускулести гребци, а на специална пейка седяха няколко богато облечени люде.

— Има ли тук нещо за купуване? — извика един от гребците към Хирам. Последният веднага се наведе през борда и отговори:

— Тук има всичко, което дава Тир и което ражда Кипър.

Трима от пристигналите с лодката се качиха на корабчето по въжена стълба. Застанала встрани, Фулвия внимателно наблюдаваше всеки от тях. Особено привличаше погледа й единият: беше най-младият и така старателно криеше лицето си, че не се виждаше нищо друго освен очите му.

— Това е той — промълви Фулвия, изтръпна и го посочи с поглед на Хирам.

— Сега вече трябва да се премахне — отвърна той.

— За да погинем всички ли? — уплашено попита Фулвия.

— Но той те видя.

— Само че не знае нищо за теб.

— Добре. Да видим какво иска. Но ако ти наистина го обичаш?

Фулвия сви презрително устни, а очите й гневно заблестяха.

Двама от дошлите търговци внимателно разглеждаха изложените предмети, а Фегор, използувайки момента, когато Хирам обясняваше нещо, се приближи до девойката.

— И така, ти си се спасила и си дошла тук — каза той. — Това искрено ме радва, въпреки че открито изразяваш омразата си към мен. Но кои са тези хора и защо те спасиха? Отдавна ли ги познаваш?

— Кои са тези хора? Търговци от Тир. Защо ме спасиха ли? Защото имат добри сърца. Ти, който толкова често повтаряш, че ме обичаш, не направи това.

— Да, така е, въпреки желанието ми аз не можах да направя нищо — тихо промърмори шпионинът, — но повярвай, че те обичам.

— Остави това! — прекъсна го Фулвия. — Питаше дали ги познавам. Да, от вчера. Как се казват? Моите спасители. Ето, имената им.

Хирам обгърна с поглед кораба.

— Е, и какво? — попита Фегор. — Дали не мислят да те задържат при себе си? Финикийците имат този обичай. Или вече си станала тяхна робиня?

Фулвия презрително вдигна рамене.

— Но защо тогава не се прибереш? Майка ти умира от безпокойство. Тя знае, че си избягнала участта да станеш жертва на Молох, и чака с нетърпение да те види. Аз сам й разказах всичко. Ти си длъжна да бъдеш довечера при нея. А тия хора съвсем не ми харесват.

— Те са мои спасители.

— Толкоз по-лошо за тях. Една моя дума и са загубени. И аз ще се погрижа да я кажа. Но ако ти днес си идеш оттук, ще мълча.

— О, презрени! — извика Фулвия.

— Аз те обичам и ти трябва да бъдеш моя.

— А ако тези хора не ме пуснат?

— Ще ги заставя. Довиждане — и Фегор последва спускащите се в лодката свои другари.

Фулвия веднага предаде на Хирам разговора си с шпионина. Воинът дълбоко се замисли.

— Нас наистина ни грози опасност — каза след малко той, — трябва да решим какво да правим.

— Всичко това е заради мен — тъжно каза Фулвия. — Страх ме е, че ще почнеш да се разкайваш, задето си ме спасил.

— Никога! — живо извика Хирам. — Дори смърт да ме заплашва, пак не бих се разкаял. Някога ти ме спаси и аз бях длъжен да направя същото за теб.

— А сега какво ще правим? И какво ще стане с моята майка?

— Надявам се, че утре ще бъде при теб. След това моят кораб завинаги ще напусне тези брегове. Само да дойде с нас и… Офит.

— Кой? — с любопитство попита Фулвия.

— Ще видиш, но по-късно. Пак идат търговци. Ще трябва да се занимавам и с тях.

Още много лодки дохождаха при гемията. Търговците по цели часове седяха, приказваха и всякога купуваха по нещо. Всички сделки вършеше Сидон, който на младини бе търгувал активно с Левант и знаеше всички търговски хитрости. Палубата бързо се опразваше, а джобът на Сидон натежаваше. Едва надвечер купувачите секнаха. И то благодарение на самума. Над брега ясно се виждаха облаците от прах, донесени от невидимата и далечна пустиня в Северна Африка. Морето изведнъж стана бурно и тъмнината непроницаема. Това беше моментът, който Хирам чакаше с такова нетърпение. По негова заповед на брега го чакаха Сидон и четирима матроси. След пет минути малката кавалкада беше на път.

Преди да тръгнат, Фулвия, заинтригувана от тайнствената разходка, се беше опитала да узнае целта и.

— Къде отиваш? Защо? — питаше тя. — От кого беше изпратен онзи гълъб?

— После сама ще узнаеш всичко — кратко й бе отговорил Хирам.

— О! Аз знам. Ти отиваш при тази жена, въпреки че те грози опасност. Значи тя ти е по-скъпа от живота, нали? — Фулвия с трепет очакваше неговия отговор.

— По-скъпа от живота, Фулвия, прости ми! — И Хирам потъна в притихналия град.

— Прощавай, мили мой — едва се чу пълният й с тъга глас. — Познах, че я любиш. По-скъпа от живота му — продължаваше да шепне тя с насълзени очи.

В това време Хирам замислено яздеше по пустите улици на града. Къщата, където отиваше, принадлежеше на един от най-влиятелните граждани — стария Герман, — осиновител на Офит. Домът беше типичен наследник на финикийския архитектурен стил: имаше седем или осем етажа във формата на пирамида, като всеки етаж бе заобиколен с открита тераса; картагенците обичаха да гледат морето.