Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (13)

XII. ЗАВРЪЩАНЕ В КАРТАГЕН

Беше превалила полунощ, когато спасилите се след дълго лутане из гората, заобикаляща крепостта, видяха брега.

— Е — каза Тала, — половината от работата ни е свършена. Сега остава само да вземем триремата. Това няма да е много мъчно, тъй като по-голямата част от екипажа й вече е в крепостта, а военните кораби и без друго нямат много хора. Но за това ни трябва лодка.

— Да, вярно — забеляза Сидон, — изглежда, че лодката, с която беше изпратено подкреплението срещу нас, е закарана обратно на триремата.

— Тогава ще направим така — каза Тала след кратко замисляне. — Аз и моите войници плуваме доста добре, пък и разстоянието до кораба не е толкова голямо. Хирам, Фулвия и няколко нумидийци ще останат тук, а ние трябва по някакъв начин да превземем триремата. След това ще пратим лодка.

Този план бе приет единодушно и след няколко минути плувците тихо и равномерно цепеха ленивите вълни към силуета на чернеещия наблизо кораб.

Изкусен и силен плувец, Сидон още от началото изпревари другарите си и беше до кораба, докато те бяха едва на средата.

Плувайки безшумно около триремата, той скоро намери един от висящите синджири и предпазливо започна да се катери към палубата.

— „Бих принесъл най-скъпата жертва, която Мелкарт е получавал, ако знаех дали горе са поставени стражи“ — мислеше си старият кормчия. Едва прехвърли крака през оградата на кувертата, когато една желязна ръка го стисна за гърлото и над самото му ухо прозвуча силен глас: „Всички горе: измяна!“

Нападението бе така неочаквано и бързо, че Сидон нямаше време да извади дори меча си. За щастие в този момент се показа Тала, който с един скок се намери на палубата. Като видя новия неприятел и зад него още една глава, морякът пусна посъвзелия се Сидон и със силни викове се завтече навътре към кораба.

— Помощ! Предадени сме! — Веднага след това се явиха десетина сънени и полуоблечени роби. Едни от тях бяха взели само мечовете си, други — само щитовете. В началото те се опитаха да хванат неканените гости, но когато върху кувертата наскачаха здрави и добре въоръжени нумидийци, хвърлиха мечовете си и безропотно се оставиха да ги вържат.

После за Хирам бе пратена лодка и не след дълго той, Фулвия и останалите войници бяха при другарите си.

— Благодаря на всички ви, приятели — каза, с разтреперан глас Хирам, щом стъпи на кораба. — Никога няма да забравя помощта ви.

— Какво да правим с робите, господарю? — попита Сидон, гледайки щастливо спасения си господар.

— Дайте им една лодка, Сидон, и ги пуснете на свобода. Заповедта му бе изпълнена с радост.

— А сега, мои храбреци — извика Тала към войниците си, — всички за веслата. Ти, Сидон, си поеми старата длъжност и ни закарай в Картаген. После ще решим какво да правим.

След като се убеди, че наоколо няма никакъв кораб, Тала слезе в каютата на Хирам и внимателно започна да разглежда раната му.

— Как мислиш, Тала, още дълго ли няма да мога да държа меч? — попита го Хирам след новата превръзка.

— Вярвам, че след две недели ще бъдеш здрав — отвърна Тала. — Благодари на съдбата, че те е дарила с такова здраво тяло, иначе не би могъл да издържиш с тази рана. — Той помълча малко и добави: — Да, великият Анибал е умеел да си подбира хората. Ненапразно погледът му се е спрял на теб. Ах, ако той беше жив! Впрочем неговото отечество заслужава наказанието, което други му готвят. Казват, че Рим обявил нова война на Картаген и, струва ми се, не след дълго ще видим бойните кораби на тези горди римляни.

В това време корабът все повече и повече се отдалечаваше от острова, държейки курс към Картаген. Хирам, на когото бяха разправили всичко около изчезването на Офит, бе решил, че единственото място, на което може да бъде тя, ако е била спасена, е Картаген. Затова той молеше гребците в името на Мелкарт да карат по-бързо.

Най-после, когато слънцето вече залязваше, през мъглата започнаха да се съзират високите стени на града.

— След два часа ще сме там — каза Тала, приближавайки към Хирам.

— Да — отговори последният, — ще трябва да се спрем в търговския порт. А понеже на сутринта нашата трирема ще вдигне тревога, то още с пристигането си трябва да се постараем да я пратим на дъното.

— А къде ще се скрием, като слезем на брега? — попита Тала. Хирам се замисли.

— Всички можете да дойдете в дома на моята майка — каза дошлата в този момент Фулвия. — За нея ще бъде голяма радост да спаси спасителя на единствената си дъщеря.

Хирам, който в този момент си спомни страшното признание на шпионина на Съвета на сто и четиримата по време на двубоя при картагенския бряг, се намръщи.

— Но може би майка ти не е вече там?

— Как не е вече там? — учудено попита Фулвия. — Какво би я накарало да си напусне къщата? Когато бях при нея за последен път, тя беше съвсем здрава.

Без да отговори, Хирам печално наведе глава.

Беше доста късно през нощта, когато гемията влезе в пристанището.

Хирам заповяда да спуснат голямата лодка и към полунощ всичките й пътници бяха на брега.

Фулвия водеше малкия отряд и след безброй малки и криви улички тя се спря пред каменна къщица. Вратата й беше отворена и тя изглеждаше като необитаема. Обхваната от мрачни предчувствия, Фулвия с безпокойство каза:

— Нима майка ми наистина не е тук?

Хирам изгледа етруската с тъжен поглед и не отвърна нищо.

Всички влязоха вътре. Каменна стълба водеше към втория етаж, състоящ се само от една бедно обзаведена стая. Сидон запали двете кандила, закачени над кревата, и понеже досега още не бяха видели собственика на къщата, се качи на третия етаж, за да види дали не е там. След малко се върна с лице, изразяващо пълно недоумение.

— Странно! — каза той. — И горе няма никой. Тази къща изглежда абсолютно необитаема.

— Но къде е майка ми? — попита Фулвия, вече силно разтревожена. — Какво е станало с нея?

В това време Хирам се обърна към нумидийците и каза:

— Излезте всички и се настанете кой където иска. Фулвия, ти остани.