Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (19)

XVIII. ПАК В КАРТАГЕН

Същия ден вечерта Хирам и Тала вървяха бързо по една широка и хубава картагенска улица. Офит, младата робиня и Фулвия бяха останали в къщата на етруската, където после се прибраха и всички мъже на малки групички, за да не привличат вниманието.

Общо бе мнението, че трябва да напуснат Картаген, защото сигурно предварително са осъдени на смърт. Сидон сърдито викаше, че Хирам прави глупости, като се заема с безнадеждната борба срещу римляните. Но когато Хирам заяви, че е решил да сподели участта на родния си град и че всички са свободни да правят каквото искат — нито един от тях не напусна любимия си вожд.

По пътя към двореца на Герман към Хирам и Тала се присъедини и Фегор.

— Привет, храбри воини! — каза той. — Поздравявам ви с благополучния изход на нещата. Ти не можеш да си представиш, Хирам, колко съм се безпокоил за теб.

— Ти? Защо? Ами обещаният талант?

— Ах, да. Бъди спокоен, ще го получиш.

— Нали? И аз бях сигурен в туй. Но сега за друго. Ти си скрил Офит в дома на Фулвия. В това съм сигурен: позволи ми да ти дам един съвет. Не казвай на Герман нито дума за това. Кой знае дали гордият старец няма да се разкае за стореното? Сега те слушат, защото им трябваш. А след ден може и да се променят нещата. Но да вървим Герман не обича да чака. Съветът на сто и четиримата вече обсъжда въпроса за теб.

— И как го реши? — живо попита Хирам.

— В твоя полза — донякъде. Засега добре, но бащата на Теоур е жив. Той може да поиска да ти отмъсти за смъртта на единствения си син. С една дума несигурност, предпазливост и внимание. Иначе аз рискувам много.

— Ти? Какво рискуваш? — учудено се спря Хирам.

— Богове! Как забравяш! — разсмя се шпионинът. — Но хайде. Вървете по-бързо.

Почти до среднощ старият Сидон гълча и призовава върху главите на картагенците всевъзможни проклятия, разхождайки се из градината на Герман пред малката уединена къщичка. От време на време той се заглеждаше в едно запердено прозорче, през което се процеждаше слаб лъч светлина и се чуваха два гласа: единият — твърд, спокоен и уверен, гласът на Хирам, а другият — слаб, треперещ този на Герман.

— Езикът ми щеше да изсъхне от умора, ако беше избърборил всичко това, което те си казаха — мърмореше старият моряк. — И за какво ли имат да говорят? Да не би пък да са се скарали сега?

Последното предположение обаче не беше вярно: Герман посрещна Хирам приветливо и му съобщи, че Съветът на сто и четиримата е подписал помилването му и назначаването му за командуващ флота. Пехотата и артилерията ще води Гоздрубал, а конниците Фамий.

— Ето един човек, на когото не бих поверил такъв отговорен пост — неволно каза Хирам.

— Вярно, но като нямаме хора? — скръбно каза Герман.

След това Хирам се осведоми за всички подробности около флота: колко кораба имат, как са въоръжени и прочие.

— Въпреки всичките ви старания флотата е много малка — замислено каза Хирам. — Какво ще можем да направим с нея срещу римляните?

— Твоята задача обаче не е много тежка: ще трябва само да попречиш на неприятелите да ни обградят откъм море. За всичко друго градът наистина се готви: кой каквото има метално, се носи за направа на оръжие. Работилниците са затрупани с работа. Богатите жени жертвуват скъпоценностите си за заплата на наемниците. Други си дават косите за тетива на лъковете. Но всичко това ще бъде напразно, ако ти не успееш да задържиш за няколко дена римската флота.

— Ще се опитам. За това ще постъпя така: сигурен съм, че преди да дойдат тук, римляните ще се спрат в Утике, която, струва ми се, не е много против това. Ще тръгна веднага и ако успея да стигна пръв, Утике ще остане наша и задачата ни ще се улесни.

— Но ако завариш там вече римляните?

— Нищо. Все едно, че ще се срещнем тук. Ще ги нападна неочаквано, тъй като ни смятат за неспособни, и може да им разстроя флота. Но за пълна победа няма защо да се лъжем.

— Уви, ти си прав — с въздишка отвърна Хирам. — Кога ще тръгнеш?

— Днес на разсъмване.

— А какво става с Офит?

— Тя е във верни ръце.

— Сигурен ли си?

Хирам презрително се усмихна.

— Какво може да й се случи? — попита той. — Или робите на Теоур по Негова заповед ще идат да я търсят? Бъди спокоен, аз отговарям за нея. Отнех я от жреците на Танита, убих съперника си и сега няма да я изпусна, дори целият Картаген да тръгне срещу мен.

Герман искаше като че ли да възрази, но се ограничи само с тежка въздишка.

— Аз съм стар, самичък — мълвеше той, — тя бе утешение за моята старост — но нищо. А сега иди и служи на отечеството. Пожелавам ти пълна сполука.

* * *

Девойките бяха оставени под надзора на четирима от най-храбрите нумидийци, а останалите тръгнаха към пристанището. По пътя Хирам забеляза чудна картина. До съмване оставаха още няколко часа, а навсякъде кипеше работа. Буйни огньове, изпълващи въздуха със задушлив дим, грееха котли, пълни с мед, сребро и злато. Тази сплав се лееше на пластини и от тях се правеха ризници, щитове или пики.

Медта беше малко и я заместваха с драгоценни метали. Отвсякъде ехтяха ударите на чукове: ковяха оръжията и поправяха всеки развален камък от градската стена или укрепление.

Хирам вървеше с другарите си и Фегор, следван от рояк черни мисли. В ушите му още звучаха думите на любимата девойка.

— Отсега аз съм ти вече сянката — каза в този момент Фегор.

— Защо? Ще ме шпионираш ли? — рязко попита Хирам.

— О! Не! Съвсем не! Но ще те пазя! — с ироничен смях отговори Фегор. — Защо се сърдиш? Най-напред Съветът ме е натоварил да те представя на флотата като неин началник. Второ — кълна се във всичките богове и богини — в нищо няма да ти се бъркам и да ти преча.

— Ще ме последваш дори и в морето? — учудено попита Хирам.

— Разбира се. Нали някой трябва да докладва на Съвета как вървят работите? Освен това ти си така непредпазлив, а това особено много ме тревожи — цял талант!

Не след дълго всички бяха на пристанището. Там също кипеше работа. Хирам внимателно започна да разглежда спокойно полюляващите се гиганти. Въпреки малкото им количество, всички бяха добре въоръжени и екипирани. След огледа Хирам се качи на чакащата го лодка и отплува към един от най-големите кораби. Скоро оттам се разнесоха бързи заповеди и не след дълго картагенската флота напусна досегашното си пристанище. Предполагаемото превземане на Утике не се удаде на Хирам, защото изменилата финикийска колония се оказа отлично снабдена с оръжие и хора: трябваше да се започне правилна обсада, а това щеше да струва много време и хора.

От нейните брегове триремите заплуваха на север: Хирам мислеше, че неприятелската флота, разчитайки на неподготвеността на Картаген, не пътува с всички предпазни мерки.

Сметките му излязоха верни: след два часа в мрака се забелязаха бързо приближаващи се кораби, които по всичко приличаха на авангарда на римската флота. В пълна тишина корабите на Хирам изникнаха пред тях от мрака подобно коршуни сред ято лебеди и със свойствената си бързина и ловкост ги нападнаха.

За кратко време на дъното отидоха повече от двайсет най-отбрани римски кораба заедно с екипажите. Почти всички потънаха, защото, нападнати отстрани, не можаха да изменят курса си и носовете на картагенските триреми със страшна сила се врязаха и почти разполовиха туловищата на неприятелите.

Останалите здрави римски кораби бързо заплуваха назад, за да посрещнат идещата им на помощ флота, която вече бе узнала за сполетялото ги нещастие. Но когато римляните пристигнаха на мястото на нощния бой, от ескадрата на Хирам нямаше и следа: той бе изчезнал тъй, както се бе и появил — неочаквано, бързо и спокойно.

Началото бе блестящо за Картаген, но Хирам не се лъжеше: тази малка победа не можеше да измени предначертаното от съдбата, а то беше — Великата република да престане да съществува. Тази победа само щеше да удължи агонията й.

Трудно може да се опише с какъв възторг посрещнаха картагенци вестта за победата. Тяхната малка флота удържала победа над неприятеля и се завърнала в порта, без Да загуби нито един кораб!

От терасата на своя дворец Герман видя приближаването на ескадрата, преброи ги и без да знае за победата, с горчиви упреци се нахвърли върху дошлия с неразделните си другари Хирам, като мислеше, че той е пазел само около брега и щом е видял приближаването на неприятеля, е побързал да се скрие в пристанището. Той беше поразен, той не искаше да повярва, че Хирам е разбил авангарда на римската флота, и то без да даде жертви. Но когато и Фегор потвърди разказаното, старецът със сълзи на очи се хвърли върху воина и го запрегръща.

— Да идем веднага в залата на Съвета — задъхан от радост, каза той. — Там ще разкажеш още веднъж всичко.

Докато излизаха от двореца на Герман, Хирам с безпокойство се обръщаше и заслушваше във всеки подозрителен шум. Старецът скоро се досети за причината на неговото безпокойство.

— Знам какво търсиш — усмихнато каза той, — Офит, нали? Но аз ти дадох дума, че няма да я взема, въпреки че може би съм научил къде си я скрил. Нейното място обаче не е там. Отсега нататък този дом не е само неин и мой, а и твой. Ти си ми вече син.

— Това особено много успокоява Фегор! — с иронична усмивка отговори Хирам.

В къщата на Фулвия бяха изпратени хора, за да доведат криещите се там в двореца на Герман, а самият той, придружен от Хирам и Фегор, тръгна към Съвета на сто и четиримата.