Емилио Салгари
Последните дни на Картаген (18)

XVII. ЛИЦЕ В ЛИЦЕ

Този път обаче щастието измени на Хирам: въпреки че нумидийците гребяха пряко сили и лодката хвърчеше — разстоянието не намаляваше.

— Гребете по-силно! Още! Още! — викаше Сидон непрекъснато към облените в пот гребци.

Внезапно бягащата лодка зави и почна да се отдалечава в съвсем друга посока. Хирам се обърна и видя целта й: това бяха две триреми, които досега не се виждаха, защото бяха зад дългия нос между Утике и Картаген. Но сега се очертаха съвсем наблизо. Нумидийците също ги забелязаха и отпуснаха веслата, за да се хванат за мечовете.

— Картагенски бойни триреми — промърмори Сидон, разглеждайки бързо приближаващите кораби. — С тях не можеш да се оправиш нито със сила, нито с хитрост. Боговете все още не са с нас, Хирам.

— Ах! — каза в този момент Офит. — Това са триремите на баща ми. Познавам ги много добре. Герман се връща сега с тях от Утике. О, Хирам, какво ще стане пак с нас?

— За веслата, гребци! — неочаквано за всички извика Хирам. — И дръжте оръжията готови.

— Мислиш, че можем да направим нещо в открит бой? — попита Тала.

— Не, но почакай и ще видиш. Хайде, напред! — подвикна Хирам. — Сидон, право към по-голямата трирема. Тя е любимката на Герман и старецът сигурно е там. Аз ще се обясня с него.

Лодката заплува в указаната посока и след няколко минути бе там. Първата лодка вече бе пристигнала и пътниците й се намираха върху палубата на по-малката трирема.

— Хей! Вие от кораба! — извика силно Хирам. — Спуснете стълба. Искам да говоря с господаря ви.

— Но кой си ти? — чу се отгоре нечий глас. След кратък оглед той добави: — Имай предвид, че тук са повече от сто и петдесет добре въоръжени картагенски войници.

— Стига си бърборил! — прекъсна го нетърпеливо Хирам — Ще се кача сам. Или сте толкова храбри, та се страхувате дори от един, когато вие сте сто и петдесет?

— Дявол! — разсърдено отговори гласът. — Но кой си ти? Познаваш ли господаря ми?

— Той се казва Герман и аз трябва да говоря с него по много важна работа.

— Добре, за кого да доложа на господаря?

— Кажи, че с благородния Герман желае да говори Хирам — съратникът на Анибал. Сигурно си го чувал?

Името бе познато на целия екипаж. На палубата се вдигна същинска врява. Десетки гласове повтаряха това име и всички се надвесиха над лодката, за да видят по-добре знаменития вожд.

Веслата от триремата се спуснаха и тя намали бързия си ход. Веднага след това през борда бе хвърлена въжена стълба.

Хирам се наведе над седналата Офит.

— Залагам всичко на една карта, Офит. Оттук ти ще чуваш всичко.

— Не бих ли могла да ти помогна — с насълзени очи попита девойката.

— Може би. Но да видим най-напред какъв прием ще ми окаже баща ти.

След това, като се обърна към хората си, каза: „Може би сега се виждаме за последен път. Давам на всички ви свобода. Ако искате предайте се.“

— Никога! — извикаха всички в един глас.

— Никак не ми се иска да намеря гроба си в корема на Ваал-Молох — добави навъсено Сидон.

След малко Хирам бе на неприятелската палуба всред тълпа от напълно въоръжени войници.

— Път! — извика той със звънък глас.

Всички се отдръпнаха и Хирам се намери пред висок, облечен в черно старец.

— Хирам — произнесе той удивен, — това наистина си ти. И си се осмелил да стъпиш на моя кораб, като знаеш, че на него има само мои войници.

— Но и аз не съм сам. С мен е моят меч! — с горда усмивка рече Хирам.

— Но те ще те обезоръжат!

— Не ви съветвам да правите това. Картаген и ти сега имате голяма нужда от хора, а ти знаеш, че при подобен опит много от най-добрите ти бойци ще паднат.

— Богове! Но за какво най-сетне си дошъл?

— Ти забравяш, че Картаген е и мое отечество. А сега него го грози страшна опасност. Дойдох да те помоля да предложиш моя меч за обща защита.

— Но ти си осъден на вечно изгнание?!

— Само че се върнах.

— Законът гласи: за изгонен от Картаген и върнал се неопростен — смърт!

— Глупав закон, измислен от вас. Или Картаген има достатъчно защитници, та мечът ми е излишен? Или римляните вече са победени? Или е сключен мир?

Като удари падаха думите на гордия воин върху побелялата глава на патриция и наобиколилите го войници. Всички стояха като приковани: защото всичко казано бе истина. Републиката бе пред лицето на разрушенията, пожарищата и убийствата. Следователно всяка ръка бе скъпа. А Хирам неведнъж бе доказвал, че е велик вожд и само мечът му струва колкото цяла тълпа наемници.

— Кой ме осъди? — продължи с все по-усилващ се гняв Хирам. — Родината ли? Не. Ти, старче, с твоята безумна гордост ме прати на заточение. Защото ти казах горчивата истина право в очите — че Картаген отива към гибел, защото исках да продължим борбата с Рим, предричайки, че той ще ни погуби, ако не го премахнем от лицето на земята, И кой излезе прав? Вие се съгласихте и станахте роби на „железния“ Рим, но Рим не търпи роби, които живеят на свобода в родината си. Какви още мои вини знаеш ти? Че бях другар на непобедимия Анибал, погубен пак от вас? Или че аз, беден войник, имах смелостта да залюбя дъщеря ти — Офит? Отговаряй!

— Значи идеш да ми предложиш меча си? — каза най-после с видимо усилие Герман.

— Да, но не на теб, а на Картаген! — гордо отвърна Хирам.

— При какви условия? Колко таланта ще искаш за помощта?

Хирам презрително се усмихна, повдигайки рамене.

— За защита на роден край злато не се взема — каза той. — И защо ми е вашето злато? Аз съм богат: освен това не продавам кръвта си. Не. Не тъй ще ми заплатиш ти, Германе.

— Да, знам — прекъсна го старецът, — ти искаш ръката на моята дъщеря. Но тя си има вече мъж, който ще трябва да отстъпи. Ако не … — Но и той владее меча не по-зле от теб.

— Толкова по-добре. Може би той се намира тук, при теб? Ако не се е скрил, когато е чул името ми, разбира се.

Герман рязко се обърна.

— Теоур! — силно извика той. — Чу ли? Този човек те оскърбява.

Тълпата войници се раздвижи и пред Хирам застана строен красив момък в блестяща ризница. Той стискаше в десницата си дръжката на красив тежък иберийски меч. Лицето му беше бледо, но по него се четяха воля и смелост.

— Никога и от никого не съм се крил! — каза той с гърлен глас. — А ти си пират и ще получиш наказанието си.

— Ще видим! — спокойно отвърна Хирам.

Всички се отдръпнаха и около двамата съперници се образува празно място. Войниците наредиха копията си околовръст, за да не пречат на биещите се. Някой от околните подаде на Хирам своя щит. След това двамата застанаха един срещу друг и Герман даде знак да започват.

Пръв се нахвърли Теоур. Заслепен от ярост, той сипеше удар след удар и всеки миг бе на различна страна. Хирам, напротив, бе напълно спокоен и с леки движения на щита си отбиваше свирепите удари на противника си. Това продължи доста дълго. Най-после Теоур започна да отпада: ударите му не бяха вече така силни, а движенията — така бързи. Щом забеляза това, Хирам нападна: мечът му със свистене тежко рухна върху щита на противника, после още веднъж. Силен вик се изтръгна от гърдите на околните: Теоур се олюля, изпусна меча си и падна върху палубата, облян в кръв.

Всички заобиколиха потреперващото още тяло. Герман се наведе, не повярвал, че смъртта е настъпила мигновено. Но Хирамовият меч бе точен. Той никога не грешеше.

— Ти пак победи — каза с въздишка Герман, като ставаше. — Какво ще кажем сега на неговия баща, моя най-добър приятел?

Хирам повдигна рамене.

— Кажи му, че синът му се е бил геройски и не се е опетнил с името страхливец. Че умря от меча на човека, от когото се боят дори побелелите в сеч войници. Това ще послужи за утешение на стария му баща.

Герман изслуша всичко това с наведена глава.

— Вървете си! — каза след малко той на подчинените си. И там, където допреди пет минути бурно се решаваше съдбата на един живот, сега настъпи гробна тишина. Хирам стоеше, подпрян на меча си. Герман все още мълчеше. От време на време челото му се набраздяваше от дълбоки бръчки.

— Тъй да бъде! — каза най-сетне той с дълбока въздишка и поглед, впит в тялото на убития. — Твоят меч разреши спора. Съжалявам, че отечеството досега е било лишено от мощта ти. Но за това освен личните ми чувства към теб имаше и нещо по-важно. То именно накара Съвета да те заточи. Ти беше най-добрият другар на Анибал, първият вожд след него. И затова войниците те боготворяха. И ако тогава ти бях дал Офит, щеше да се сдобиеш с още по-голямо влияние и тогава никой нямаше да ти попречи да изпълниш плана си — да поведеш войските ни срещу Рим. Нали?

— Да.

— А ние бяхме обезсилени и нямаше да издържим подобна борба — и ти бе осъден на изгнание. Сега обстоятелствата се измениха. От името на Съвета аз обявявам заповедта за изгнанието ти за унищожена и на теб ще ти бъде даден пак достоен пост. А тази вечер ще дойдеш у дома. Но всичко това при едно условие: Офит ще стане твоя жена едва след първата победа над римляните.

— Добре! — отвърна Хирам и като поздрави по войнишки, тръгна към въжената стълба. След малко беше при своите и със силен глас заповяда: „В Картаген!“ Веслата се потопиха почти едновременно с тези на триремата. Но след няколко минути последната бе далеч пред ладията на Хирам.

— Какво се случи? Защо се забави така дълго на триремата? Какво прави там? — бързо питаше Офит избраника си.

— Чувахме звън от мечове и после викове — намеси се и Фулвия.

— Ти си се сражавал?

— Да, сражавах се! — навъсено отговори Хирам. — И този, който беше против мен и ми пречеше, няма никога вече да хване оръжие. Той е убит!

— Герман? — извика Офит ужасена.

— Не, с Герман аз не бих се бил. Убих твоя годеник, Офит. Теоур вече никога няма да те види. Да. Той се би храбро, жал ми е, че нямаше друг изход. Но на земята нямаше място за двама ни.

— А ти не си ли ранен?

— Не, както виждаш. Сега отиваме в Картаген. Там ти ще останеш при Фулвия, а аз ще ида да помагам на родината си. Герман обеща, че ще ми бъде поверено командуването на флота.

* * *

След един час лодката влезе в пристанището на Картаген. Триремата отдавна бе дошла и се бе загубила сред другите кораби, върху чиито палуби кипеше бурен живот: флотата на Републиката се готвеше за бой.