Дийн Кунц
Панаирът (9)

Осма глава

В сряда сутринта резултатите от лабораторията бяха готови. Нямаше съмнение, че Ейми е бременна.

В сряда следобед двете с майка й отидоха в банката и изтеглиха от спестяванията й, за да могат да платят в брой за аборта.

В събота сутринта казаха на бащата на Ейми, че излизат за няколко часа да обиколят магазините. Вместо това отидоха в клиниката на доктор Спранглър.

Ейми се чувстваше като престъпница. Нито доктор Спранглър, нито помощниците му доктор Уест и доктор Луис, нито сестрите, бяха католици; те извършваха аборти всяка седмица, месец след месец, без да осъждат морално този акт. Ала въпреки това, след толкова години религиозни поучения, Ейми имаше чувството, че става съучастница в убийство и беше сигурна, че поне част от вината ще я измъчва дълго време и ще хвърля сянка върху щастието, което би могла да намери някой ден.

Все още й бе трудно да повярва, че майка й бе дала съгласието си за аборта. Питаше се каква ли е причината за страха, който бе зърнала в очите й.

Процедурата щеше да бъде извършена без престой в клиниката и сестрата отведе Ейми в стая, където да се съблече и да постави дрехите си в шкафче. Майка и остана в чакалнята.

В манипулационната сестрата й взе кръвна проба, а после дойде доктор Спранглър, за да си поговори с нея. Опита се да я поуспокои. Беше весел, закръглен мъж с плешиво теме и буйни прошарени бакенбарди.

— Бременността е в съвсем ранен стадий — рече той. — Манипулацията е съвсем проста. Не съществува сериозен риск от усложнения. Не се притеснявай. Всичко ще свърши, преди дори да си разбрала, че е започнало.

В малката операционна поставиха на Ейми слаба упойка. Тя се почувства странно, сякаш се отдели от тялото си и се издигна като балон, понесъл се към бездънната синева на небето.

Някъде в далечината, през мъглата от светлината на многооката операционна лампа и завесата от неясен шепот, Ейми чу тихия глас на сестрата.

— Много хубаво момиче — казваше тя.

— Да, наистина — съгласи се доктор Спранглър. Гласът му заглъхваше сричка по сричка, превръщайки се в недоловимо издихание. — Много хубаво, а също и добро момиче. Аз съм неин лекар, откакто бе съвсем мъничка. Винаги е била толкова възпитана, толкова скромна…

Извисявайки се високо над тях, Ейми се опита да каже на лекаря, че греши. Тя не е добро момиче. Тя е много лошо момиче. Той трябваше да попита мама. Мама щеше да му каже истината. Ейми Харпър е лошо момиче, зло, разпуснато, диво, недостойно за доверие, но в никакъв случай — добро! Тя се опита да каже на доктор Спранглър, че не притежава никакви достойнства, но устните и езикът не й се подчиняваха. Не можеше да произнесе нито звук…

Отвори очи в стаята за следоперативно възстановяване. Лежеше по гръб на количка и се взираше в тавана. За момент не можа да разбере къде се намира.

После си спомни всичко и остана учудена, че абортът в крайна сметка се оказа толкова бърза и лесна процедура.

Задържаха я един час в стаята за следоперативно възстановяване само за да се уверят, че няма да получи кръвоизлив.

В три и половина вече беше в понтиака до майка си на път за вкъщи. Изминаха в мълчание половината от краткото пътуване. Лицето на майка й бе като издялано от камък.

Най-сетне Ейми се обади:

— Мамо, зная, че ще искаш няколко месеца да се прибирам вкъщи рано, но се надявам, че ще ми позволиш да работя вечер в „Свърталището“, ако господин Донатели реши да ми даде тези смени.

— Можеш да работиш, където си искаш — хладно отвърна майка й.

— От работа ще се прибирам право вкъщи.

— Не е необходимо — рече майка й. — Изобщо не ме интересува какво ще правиш. Просто вече не ме интересува. Ти и без това изобщо не се вслушваш в думите ми. И за в бъдеще няма да се държиш прилично. Изпуснала си юздите на това нещо, което е вътре в теб, и сега няма връщане назад. Нищо не мога да направя. Аз си измивам ръцете. Измивам си ръцете…

— Мамо, моля те! Моля те, не ме мрази.

— Не те мразя. Просто се чувствам вцепенена, опустошена, празна… Точно в този миг не изпитвам към теб почти нищо.

— Не се отказвай от мен!

— Само един път води към Рая — каза майка й. — Но ако искаш да отидеш в Ада, ще намериш хиляди пътища, които да те отведат дотам. Не мога да препреча всичките.

— Не искам да отида в Ада!

— Сама избирай. Отсега нататък сама ще преценяваш как да постъпваш. Прави каквото искаш. И без това няма да ме послушаш, така че си измивам ръцете. — Без да спира да говори, Елън спря колата на алеята пред къщата на Мейпъл Лейн. — Няма да вляза с теб. Трябва да напазарувам хранителни продукти. Ако баща ти се е върнал от кантората, кажи му, че си толкова бледа, защото си яла хамбургер на обяд, докато сме пазарували в града и нещо ти е прилошало. Иди в стаята си и не се мяркай много-много пред очите му. Колкото по-малко те вижда, толкова по-нищожна е вероятността да заподозре нещо.

— Добре, мамо.

Ейми влезе вкъщи. Баща й не се беше върнал от адвокатската кантора. Джоуи все още бе на гости на приятеля си Томи Кълп. Тя беше сама в къщата.

Преоблече се в пижама и халат, сетне звънна по телефона на Лиз Дънкан.

— Свърши.

— Наистина ли? — попита Лиз.

— Току-що се прибрах вкъщи.

— Цялата ли те изстъргаха?

— Трябва ли да говориш толкова грубо?

— Но те точно това правят — нехайно подхвърли Лиз. — Изстъргват те. Как се чувстваш?

— Изстъргана — печално призна Ейми.

— Гади ли ти се?

— Малко. И ме боли… отдолу.

— Искаш да кажеш, че те боли…

— Моля те, не говори така!

— Как?

— Вулгарно. Щеше да кажеш нещо вулгарно.

— Това е едно от най-очарователните ми качества — липсата на всякакви задръжки. Слушай, освен че ти се гади и те боли, как се чувстваш?

— Много, много уморена.

— Това ли е всичко?

— Да. Беше по-лесно, отколкото си представях.

— Господи, отдъхнах си! Тревожех се за теб, малката. Наистина много се тревожех.

— Благодаря ти, Лиз.

— Заточават ли те вкъщи за лятото?

— Не. Мислех, че ще ме карат да се прибирам рано известно време, но мама каза, че не я интересува какво ще правя. Измивала си ръцете. Нямало повече да се занимава с мен.

— Така ли каза?

— Да.

— Господи, това е страхотно!

— Така ли?

— Разбира се, глупаче! Вече сама ще си измисляш правилата. Ти си свободна, малката! — И Лиз добави, имитирайки южняшкия говор на чернокожите: — Твой господар дал ти свобода!

Ейми не се засмя.

— Точно сега ми се иска само да поспя — рече тя. — Миналата нощ изобщо не спах, а също и предишната. А след всичко това днес… едва се държа на краката си.

— Разбирам. Няма да те държа дълго на телефона. Почини си. Обади ми се утре. Ще започнем да кроим планове за лятото. Ще бъде страхотно, малката! Ще натрупаме спомени и добре ще се позабавляваме през нашето последно съвместно лято. Вече съм хвърлила око на няколко момчета за теб.

— Точно сега не мисля, че имам нужда от момчета.

— О, не и през следващите десет минути — съгласи се шеговито Лиз. — Но като минат няколко седмици и се възстановиш, ще бъдеш готова да се влееш отново във вихъра на живота.

— Не мисля така, Лиз.

— Точно така ще бъде! Няма да ставаш монахиня, за Бога! От време на време имаш нужда от добрия стар салам, малката. Имаш нужда от него също като мен. В това отношение с теб сме напълно еднакви. И двете не можем дълго да изкараме без момчета.

— Ще видим — рече Ейми.

— Само че този път, ще направиш каквото ти казвам. Ще вземеш рецепта за хапчета.

— Наистина смятам, че не са ми нужни.

— Така мислеше и преди, глупаче.

Няколко минути по-късно Ейми се прибра в стаята си, коленичи до леглото и пламенно започна да реди молитви. Ала след минута-две замълча, защото, за първи път през живота си, имаше чувството, че Господ не я слуша. Запита се дали Той изобщо някога ще поиска отново да я чуе.

Тя заспа със сълзи на очи и никой не я събуди нито за вечеря, нито за литургията на следващата сутрин. Когато отвори очи, беше единайсет часа сутринта. Неделя. През прозореца се синееше небето. Стори й се като безбрежно море, по което плаваха огромни, ефирни бели облаци — същински кораби. Беше спала осемнайсет часа, без да се събуди.

Откакто се помнеше, още от съвсем малко момиченце, за втори път й се случваше да пропусне неделна литургия. Предишния път беше на девет години и бе в болница. Възстановяваше се от спешна операция на апендикс. Трябваше да я изпишат в понеделник и майка й спореше с лекаря да я пуснат един ден по-рано, за да може да отиде на църква, но лекарят отвърна, че църквата не е най-доброто място, където едно дете би могло да се възстанови след операция.

Ейми изпита облекчение, задето майка й не бе я накарала да отиде на църква тази сутрин. Очевидно смяташе, че покварената й дъщеря вече няма място в Божия дом.

И може би имаше право.

* * *

На следващия ден, понеделник, 26 май, двама художници се отправиха към огромната табела на входа на провинциалния хиподрум, който всъщност си бе една голяма поляна, в покрайнините на Ройъл Сити. Късно следобед приключиха работата си.

ПРИСТИГА • ПРИСТИГА • ПРИСТИГА

•••от 30 юни до 5 юли•••

ГОДИШНИЯ ПАНАИР

В ПРОВИНЦИЯ РОЙЪЛ!

надбягвания с едноместни двуколки

базар на художествени произведения

търгове на добитък

игри и вълнуващи забавления

пътуващи атракциони на

ГОЛЕМИЯ АМЕРИКАНСКИ

•••ПЪТУВАЩ ПАНАИР•••