Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Funhouse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Дийн Кунц. Панаирът

Превод: Ирина Димитрова

Редактор: Саша Попова

Коректор: Ваня Кирова

Художник на корицата: Петър Станимиров

Съставителство и оформление на поредицата: Петър Станимиров

Компютърен дизайн: МОНИ

Компютърна обработка: МЕГА

Печат: Полиграфически комбинат „Д. Благоев“ — София

ИК „МЕГА“, 1996 г.

История

  1. — Добавяне

Пета глава

„Свърталището“ беше заведението, където се събираха младежите в Ройъл Сити. Намираше се на главната улица, на четири пресечки от гимназията и според Ейми не се отличаваше с нищо особено. Имаше автомат за газирани напитки. Скара за бързо приготвяне на ястия. Десет маси, покрити с тънки мушамени покривки. Осем сепарета, тапицирани с изкуствена кожа. Шест флипера, монтирани в нишата в дъното. Грамофон автомат. И това беше всичко. Нищо ексцентрично. Ейми предполагаше, че има около милион подобни места, пръснати из цялата страна. Знаеше четири заведения в малкия стар Ройъл Сити, които изглеждаха по съвсем същия начин. Но поради някаква загадъчна причина, може би поради стаден инстинкт или пък защото името на заведението напомняше за долнопробна кръчма, която родителите им със сигурност не биха одобрили, младежите в Ройъл Сити се събираха най-вече в „Свърталището“.

През последните две лета Ейми работеше като сервитьорка в „Свърталището“ и щеше да започне отново на пълен работен ден от първи юни до началото на септември, когато започваха занятията в колежа. Тя работеше по няколко часа и през учебната година, по време на ваканциите и през повечето уикенди. Вземаше съвсем малка част от заплатата си, само за джобни пари, а останалото се прибавяше към спестяванията й за колежа.

В неделя, денят след абитуриентския бал, Ейми работи от дванайсет до шест часа. „Свърталището“ бе необичайно претъпкано. В четири часа тя вече бе капнала от умора. В пет бе учудена, че все още се държи на краката си. Когато наближи краят на смяната й, тя се хвана, че на всеки пет минути поглежда часовника, пожелавайки си стрелките да се движат по-бързо.

Запита се дали необичайната за нея липса на енергия се дължи на бременността й. Вероятно. Бебето отнемаше част от силите й. Макар и в толкова ранен етап от развитието си, то неизбежно оказваше въздействие върху организма й. Дали беше така?

Мислите за бременността я потискаха. Под влияние на мрачното си настроение, тя установи, че времето се влачи още по-бавно отпреди.

Малко преди шест в „Свърталището“ влезе Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно. Бе облечена в тесни джинси и пуловер в преливащи се шарки от бледомораво до синьо, който сякаш бе плетен по нея. Беше привлекателна блондинка с прекрасно тяло. Ейми видя как всички момчета в заведението вдигнаха погледи, когато Лиз се появи на прага.

Този път беше сама. Наскоро бе скъсала с поредния си приятел и все още не си бе хванала нов. Подобни периоди бяха чести при нея, но не продължаваха дълго; тя сменяше приятелите си така, както Ейми — носните си кърпички. Снощи Лиз бе дошла на абитуриентския бал с кавалер, който бе поредното й завоевание. На Ейми й се струваше, че всичките връзки на Лиз са мимолетни увлечения, които траеха от един до няколко дни, независимо, че понякога продължаваха месец-два; Лиз не желаеше продължителна връзка. За разлика от останалите момичета в гимназията, тя се отвращаваше от мисълта за годежни пръстени и обвързването с едно-единствено момче. Лиз си падаше по разнообразието и изглежда непостоянството й влияеше благотворно, защото се разхубавяваше от ден на ден. Беше Лошото момиче в горните класове на гимназията и някои от подвизите й бяха станали легендарни сред връстниците й. Ала тя пет пари не даваше какво си мислят за нея.

Ейми тъкмо пълнеше две халби със слабоалкохолна бира, когато Лиз грациозно приближи до бара и подхвърли:

— Здрасти, малката, как върви работата?

— Скапана съм — отвърна Ейми.

— Скоро ли свършваш?

— След пет минути.

— Имаш ли работа след това?

— Не. Радвам се, че дойде. Трябва да говоря с теб.

— Много си потайна.

— Важно е — рече Ейми.

— Заведението ще ни черпи ли по една кока-кола?

— Разбира се. Ей там има празно сепаре. Запази го, аз ще дойда веднага щом свърша работа.

Няколко минути по-късно Ейми отнесе кока-колите в сепарето и седна срещу приятелката си.

— Какво има? — попита Лиз.

Ейми разбърка питието си със сламката.

— Ами… трябва…

— Да?

— Трябва да… взема пари назаем.

— Мога веднага да ти дам десетачка. Ще ти стигнат ли?

— Лиз, трябва да събера поне три-четири стотачки. Може би повече.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Господи, Ейми, нали ме познаваш! Парите просто изтичат между пръстите ми. Старите ми дават винаги, когато поискам, но после, докато се усетя, и няма нищо! Цяло чудо е, че имам десетачка, която мога да ти дам. Но три-четири стотачки…

Ейми въздъхна и кимна.

— Страхувах се, че точно това ще кажеш.

— Слушай, ако имах, щях да ти дам.

— Зная.

Каквито и недостатъци да имаше Лиз — а тя притежаваше доста — скъперничеството не беше сред тях.

— Ами спестяванията ти? — попита тя.

Ейми поклати глава.

— Не мога да пипна банковата си сметка без съгласието на мама. А за нищо на света не искам тя да разбере за… това.

— За кое? За какво ши трябваш толкова пари?

Ейми понечи да заговори, ала думите замряха в гърлото й. Нямаше желание да разкрие ужасната си тайна дори пред Лиз. Отпи от кока-колата, за да спечели време и да прецени, доколко е разумно да сподели нещастието с приятелката си.

— Ейми?

„Свърталището“ кънтеше от какви ли не шумове — тракане, пиукане и звън от флиперите, буен рокендрол от грамофона автомат, жужене на гласове, невъздържани изблици смях и кикотене…

— Ейми, какво се е случило?

Ейми се изчерви и рече:

— Предполагам, че ще ми се смееш, но… просто… се срамувам да ти кажа.

— Та това е смешното! Можеш да ми кажеш всичко. Аз съм най-добрата ти приятелка, нали?

— Да.

Беше вярно. Лиз Дънкан беше най-добрата й приятелка. Всъщност Лиз бе единствената й приятелка. Ейми не дружеше с други свои връстнички. Излизаше най-вече с Лиз, което й се струваше доста странно, когато се замислеше над това. Двете бяха толкова различни във всяко отношение. Ейми учеше упорито и задълбочено и се справяше добре в училище; Лиз пет пари не даваше какви оценки ще получи. Ейми искаше да учи в колеж; Лиз се отвращаваше от подобна идея. Ейми бе затворена, понякога дори стеснителна; Лиз бе нахална, смела, дори нагла от време на време. Ейми обичаше книгите; Лиз предпочиташе филмите и списанията, пълни с клюки за Холивуд. Въпреки че се бунтуваше срещу фанатичната религиозност на майка си, Ейми вярваше в Бога; Лиз смяташе, че всички религиозни доктрини за Господа и за живот след смъртта са пълни измишльотини. Нито алкохола, нито наркотиците бяха по вкуса на Ейми и тя опитваше от тях само когато искаше да угоди на Лиз; Лиз пък казваше, че ако има Бог — но уверяваше Ейми, че Той не съществува — си заслужавало да го почиташ само защото е сътворил алкохола и марихуаната. Макар двете момичета да се различаваха като деня и нощта, приятелството им крепнеше с всеки изминал ден. Главната причина за това бяха старанията на Ейми. Тя правеше това, което Лиз искаше от нея, казваше това, което предполагаше, че Лиз иска да чуе. Никога не я критикуваше, поощряваше я и я глезеше с вечното си одобрение, смееше се на възсолените й шеги и почти винаги се съгласяваше с мнението й. Ейми бе вложила много време и енергия в изграждането на трайни отношения между двете, но никога не престана да се пита защо толкова силно държи да бъде най-добрата приятелка на Лиз Дънкан.

Снощи в леглото Ейми се чудеше дали подсъзнателно не е искала да забременее само за да ядоса майка си. Тази мисъл я бе стреснала. Сега се запита дали не поддържа приятелството си с Лиз Дънкан поради същата причина. Лиз се ползваше (и това й харесваше!) с най-лошата репутация в училището; говореше неприлично и непочтително, поддържаше безразборни сексуални връзки. Приятелството с нея можеше да бъде за Ейми само още един начин да се разбунтува срещу традиционните ценности и морал на майка й.

Както и преди, Ейми се сепна от мисълта, че може би проваля бъдещето си само за да причини по някакъв начин болка на майка си. Ако това беше вярно, омразата и гневът, които изпитваше към майка си, явно бяха по-дълбоки и по-силни, отколкото си даваше сметка. Това означаваше също така, че не може да направлява живота си; означаваше, че действията й са продиктувани от черна ненавист и покваряваща горчивина, които не бе в състояние да овладее. Ейми дотолкова се обезкуражи от тези мисли, че се отказа да разсъждава върху тях; бързо ги изхвърли от съзнанието си.

— И тъй — обади се Лиз, — ще ми кажеш ли най-сетне какво се е случило?

Ейми примигна.

— Ами… виж… скъсах с Джери.

— Кога?

— Снощи.

— След като си тръгнахте от бала? Защо?

— Той е тъп, освен това е долен мръсник!

— Винаги е бил такъв — провлечено изрече Лиз. — Но досега това не те смущаваше. Защо така изведнъж реши да скъсаш? И какво общо има това с нуждата ти от три-четири стотачки?

Ейми се озърна, уплашена, че някой може да чуе това, което се готвеше да каже. Бяха в последното сепаре, така че зад нея нямаше никой. От другата страна, зад Лиз, четирима младежи от футболния отбор си бяха организирали бурно състезание по канадска борба. На най-близката маса две двойки самозвани интелектуалци обсъждаха най-новите филми и говореха за актьорите така фамилиарно, сякаш от години работеха в Холивуд и всичко от киноиндустрията им беше от ясно по-ясно. Никой не подслушваше.

Ейми върна поглед към Лиз.

— Напоследък сутрин ми се гади.

Лиз разбра веднага.

— А менструацията ти?

— Нямам.

— Дявол да го вземе!

— Разбираш защо ми трябват парите.

— За аборт — тихо рече Лиз. — Каза ли на Джери?

— Точно затова скъсахме. Каза, че детето не било от него. Отказа да ми помогне.

— Гадно, малко лайно!

— Не знам какво ще правя.

— По дяволите! Защо не отиде при лекаря, който ти препоръчах? Ако беше взела рецепта за противозачатъчни…

— Страхувах се да вземам хапчета! Нали си чувала слуховете за рак…

— Щом стана на двайсет и една — заяви Лиз, — ще си направя операция за стерилизация. Но дотогава ще трябва да разчитам на хапчетата. Кое е по-лошо — риска да пипнеш рак или да надуеш корема?

— Права си — нещастно промълви Ейми. — Нямам представа защо не те послушах.

„Освен ако подсъзнателно не съм искала да забременея, без дори да си давам сметка за това?“

Лиз се наведе към нея.

— Господи, малката, съжалявам! Много съжалявам. Чувствам се отвратително. Наистина! Чувствам се отвратително, задето така си загазила.

— Представи си аз как се чувствам.

— Господи, какъв лош късмет.

— Не знам какво ще правя — повтори Ейми.

— Ще ти кажа какво ще направиш. Ще си отидеш вкъщи и ще кажеш на старите.

— О, не! Не мога. Ще бъде ужасно.

— Виж, знам, че няма да е приятно. Ще има крясъци, опявания, обиди… Ще ти втълпят такова чувство за вина, че няма да се отървеш от него, докато си жива. Ще бъде голямо изпитание, няма съмнение. Но няма да те пребият от бой, нито пък ще те убият.

— Майка ми може и да ме убие…

— Не ставай глупава! Ще опява, ще беснее, ще те накара да се чувстваш ужасно нещастна. Но нека не забравяме какво е най-важно. Най-важното е да си затътриш задника в някоя болница, където да изстържат бебето от теб колкото е възможно по-скоро, защото иначе…

Ейми трепна, поразена от безочливия начин, по който се изразяваше приятелката й.

— Трябва само да стискаш зъби, докато ти крещят — продължи Лиз. — А после старите няма къде да ходят, ще платят за аборта.

— Не. Ти забравяш, че родителите ми са католици. Те смятат, че абортът е грях.

— Може да мислят, че е грях, но не биха позволили младо момиче като теб, още повече собствената им дъщеря, да съсипе целия си живот. Католички правят аборти непрестанно, остави ги какво говорят.

— Сигурна съм, че си права — рече Ейми. — Но майка ми е фанатичка. Никога няма да се съгласи да направя аборт.

— Наистина ли смяташ, че ще иска да живее със срама да има незаконно внуче в къщата си?

— За да ме нарани… И главно за да ми даде урок… да.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Двете потънаха в мрачно мълчание.

От грамофона автомат Дона Съмър пееше за цената на любовта.

Изведнъж Лиз щракна с пръсти.

— Сетих се!

— Какво?

— Дори католиците ще се съгласят да бъде направен аборт, ако е застрашен животът на майката, нали?

— Не всички католици. Само най-либералните биха се съгласили дори при подобни обстоятелства.

— А твоята майка не е от либералните.

— Не бих казала.

— Но баща ти е по-добър, нали? Поне не е чак толкова религиозен?

— Не е фанатик като мама. Може да се съгласи да направя аборт, ако наистина повярва, че детето заплашва здравето и живота ми.

— Добре, тогава. Ще го накараш да повярва, че е застрашено душевното ти здраве. Зацепваш ли? Ще направиш опит за самоубийство. Заплаши ги, че ще се самоубиеш, ако не ти помогнат да направиш аборт. Изпадни в истерия. Дръж се налудничаво. Пищи, плачи, после се смей без причина, после пак плачи, чупи неща… Ако всичко това не ги убеди, можеш да направиш фалшив опит да си прережеш вените. Просто се порежи достатъчно, че да поразмажеш малко кръв около себе си. Няма откъде да бъдат сигурни дали си го направила нарочно, или случайно, и няма да посмеят да поемат повече рискове.

Ейми бавно поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо?

— Не ме бива като актриса.

— Бас ловя, че ще успееш да ги заблудиш!

— Да се преструвам… Ще се чувствам много глупаво.

— По-приятно ли ти е да се чувстваш бременна?

— Трябва да има и друг изход.

— Какъв например?

— Не зная.

— Ела на себе си, малката! Стегни се! Това е най-доброто разрешение.

— Не зная…

— Аз пък зная!

Ейми отпи от кока-колата и след като помисли няколко минути, рече:

— Може би си права. Може би ще опитам номера със самоубийството.

— Ще свърши работа. Ще мине като по вода. Ще видиш. Кога ще им кажеш?

— Ами мислех да им съобщя новината веднага след дипломирането, ако дотогава не намеря друг изход.

— Та това са две седмици! Слушай, малката, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Две седмици с нищо няма да навредят на никого. Може би през това време ще измисля начин сама да се сдобия с парите.

— Няма да стане.

— Може и да успея.

— Няма да можеш — рязко я прекъсна Лиз. — Освен това си само на седемнайсет. Вероятно никъде няма да ти позволят да направиш аборт без съгласието на родителите ти, дори ако имаш пари да платиш. Бас ловя, че трябва да си поне на осемнайсет, за да е достатъчно само твоето желание и парите.

Ейми не се бе сетила за тази пречка. Просто не се смяташе за непълнолетна; чувстваше се едва ли не на сто и десет години.

— Ела на себе си, малката — продължи да настоява Лиз. — Не ме послуша за хапчетата. Сега обаче си събери акъла, чуваш ли? Моля те, моля те, за Бога, послушай ме! Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Ейми осъзна, че приятелката й има право. Облегна се на стената на сепарето и почувства как я обзема примирение. Отпусна се като марионетка, на която внезапно са срязали конците.

— Съгласна съм. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще им кажа довечера или утре.

— Довечера!

Не мисля, че ще имам сили да го сторя довечера. Ако се наложи да изиграя представлението със самоубийството, умът ми трябва да е бистър. Трябва да съм си отпочинала.

— Тогава утре — рече Лиз. — Но нито ден по-късно! Трябва да приключиш с това. Слушай, очаква ни страхотно лято. Ако замина на запад в края на годината, както се надявам, това може би е последното лято, през което ще бъдем заедно. Така че трябва добре да се позабавляваме. Да натрупаме спомени, които да ни топлят известно време. Много слънце, хубава трева за пушене и няколко нови момчета… Ще бъде велико! Само че няма да е толкова страхотно, ако ще се размотаваш подута и подпухнала.

* * *

За Джоуи Харпър неделята се оказа хубав ден.

Сутринта започна с литургията и неделното училище, разбира се, което беше скучно, както обикновено, но после денят стана много по-приятен. Когато баща му спря на павилиона да си купи неделните вестници, Джоуи съгледа изложени отпред куп нови комикси, пребърка джобовете си и откри достатъчно дребни монети, за да си купи двете най-хубави издания. После майка му сготви за обяд пиле по китайски и направи вафли със специална плънка — едни най-любимите му вкуснотии на света.

След като се нахраниха, баща му го пусна да отиде в „Риалто“. „Риалто“ беше филмотечен кинотеатър, където прожектираха само стари филми. Беше на шест пресечки от дома им и на Джоуи му позволяваха да отива дотам с велосипеда си. Но не и по-далече. Този следобед в „Риалто“ показваха два филма на ужасите — „Нещото“ и „То дойде от Космоса“. И двата бяха супер.

Джоуи обожаваше страшните истории. Нямаше представа защо. Понякога, докато седеше в тъмния киносалон и наблюдаваше как лигавото слузесто извънземно оплита тяло около героя, Джоуи едва не се изпускаше в гащите от страх. Но се наслаждаваше на всяка минута от филма.

След филмите той се върна вкъщи за вечеря. Майка му бе приготвила хамбургери със сирене и печен зрял фасул с доматен сос — беше по-вкусно дори от пилето и вафлите, по-вкусно от всичко, за което можеше да се сети. Той се наяде до пръсване.

Ейми се върна от „Свърталището“ в осем, час и половина преди времето за лягане на Джоуи, така че той беше все още буден, когато сестра му откри гумената змия, висяща в нейния гардероб. Ейми се втурна по коридора, викайки го по име и се спусна да го гони из стаята, докато накрая не го хвана. След като хубаво го погъделичка и го накара да обещае никога вече да не я плаши така (обещание, което — както и двамата знаеха — той нямаше да удържи), Джоуи я убеди да поиграят един час „Монополи“, а това беше много забавно. Той спечели играта, както обикновено; за почти възрастен човек, Ейми знаеше учудващо малко за финансовите лавирания и сделки.

Джоуи обичаше Ейми повече от всеки друг. Може би това не беше нормално. Би трябвало да обичаш най-много майка си и баща си. Е, след Господ, разбира се. Господ беше на първо място. После идваха майката и бащата. Но беше много трудно да обичаш мама. Тя през цялото време се молеше с теб или за теб, или пък те поучаваше как трябва да се държиш и ти повтаряше отново и отново как тя много държи да станеш порядъчен човек, макар никога да не показваше, че наистина държи на това. Всичко бяха само празни приказки. Беше по-лесно да обичаш татко, но той рядко стоеше вкъщи. Беше зает с адвокатските си работи, може би спасяваше невинни хора от електрическия стол или други такива неща, а когато се връщаше у дома, прекарваше много време сам — работеше над миниатюрните макети на железопътни влакчета, и не обичаше да се мотаеш в краката му в работилницата.

Оставаше Ейми. Тя често си седеше вкъщи. И винаги беше наблизо, когато се нуждаеш от нея. Тя беше най-добрият човек, когото Джоуи познаваше, и по-добър може би от хората, с които се надяваше да се запознае в бъдеще. Той се чувстваше щастлив, че му е сестра, а не лошата, гадна Вероника Кълп, с която най-добрият му приятел Томи Кълп се налагаше да живее под един покрив.

По-късно, след играта на „Монополи“, когато бе по пижама, с измити вече зъби и готов да си ляга, Джоуи каза молитвите си заедно с Ейми. Беше много по-хубаво, отколкото да ги казваш с мама. Ейми ги казваше по-бързо от мама и понякога променяше тук-там по някоя дума, за да направи молитвите по-забавни. Например вместо „Света Марийо, Божия майко, чуй моята молба“, се случваше да каже „Света Марийо, Божия майко, чуй моята бълха“. Винаги успяваше да разсмее Джоуи, но той трябваше да внимава да не се кикоти твърде силно, защото мама щеше да се зачуди какво толкова смешно има в молитвите и тогава щяха да загазят.

Ейми го зави, целуна го и накрая го остави сам, като запали нощната му лампа, която разпръсваше наоколо бледа, подобна на лунна светлина. Той се сгуши под завивките и заспа почти мигновено.

Да, неделя наистина бе хубав ден.

Но понеделник започна лошо.

Малко след полунощ, в първите минути на новия ден, Джоуи бе събуден от зловещия неясен шепот на майка си. Както винаги, той остана със затворени очи, преструвайки се на заспал.

— Мое малко ангелче… Може би съвсем не си ангел… отвътре.

Беше наистина много наквасена, фиркана. Според Томи Кълп, когато някой е пиян до козирката, се казвало, че е „накиснат“. Е, мама наистина беше накисната тази вечер.

Ломотеше как не можела да реши дали той е лош, или добър, праведен или грешен, как може нещо грозно, зло, да е скрито дълбоко в него и да чака да излезе навън, как не искала да донася дяволи на тоя свят, как било Божа работа да отървеш света от такова зло с всички възможни средства… И този път спомена как е убила някой си на име Виктор и че се надява никога да не се наложи да направи същото и със скъпото си ангелче…

Джоуи започна да трепери и се уплаши до смърт да не би тя да разбере, че е буден. Нямаше представа какво щеше да направи, ако разбере, че е чул странните й бръщолевения.

Когато почувства, че едва се удържа да не й извика да млъкне и да си върви, Джоуи отчаяно се опита да не я слуша. Насили се да мисли за нещо друго. Съсредоточи се върху това да си представи в детайли голямото зло извънземно създание от „Нещото“ — филма, който бе гледал следобед в „Риалто“. Нещото от филма беше като човек, само че по-голямо. С гигантски хищни ръце, които можеха за миг да те разкъсат на парчета. И хлътнали дълбоко в орбитите си огнени очи. И все пак не беше същество, а растение. Извънземно хищно растение, което бе почти неуязвимо и живееше от кръв. Той живо си представи кадрите, в които учените търсят извънземното зад множество врати; не го откриват и накрая се отказват, но когато отварят следващата врата и не очакват нищо, чудовищното растение се нахвърля върху им, ръмжейки и съскайки, нетърпеливо да погълне някого. Спомняйки си неочаквано яростното нападение на чудовищното извънземно, Джоуи усети кръвта да се смразява в жилите му, както в киносалона. Сцената бе толкова потресаваща и отвратително ужасяваща, че в сравнение с нея, пиянското бръщолевене на майка му изглеждаше напълно безобидно. Нещата, които се случваха на хората във филмите на ужасите, бяха толкова страшни, че всичко, от което се плашиш в истинския живот, ти изглежда наистина безобидно. Изведнъж Джоуи се запита дали не е именно това причината, поради която толкова обичаше зловещите истории.