Дийн Кунц
Панаирът (2)

Първа глава

В нощта на абитуриентския бал Джери Галоуей поиска да се люби с Ейми. Желанието му не я изненада. Той непрестанно искаше да я люби. Не можеше да спре ръцете си да не посягат към нея. Не можеше да й се насити.

Ала Ейми започваше да си мисли, че му се е наситила. Дори прекалено. Беше бременна.

Когато и да си помислеше за бременността, чувстваше студена празнота в гърдите. Страхуваше се от това, което я очакваше в бъдеще — унижението, разочарованието на баща й, гнева на майка й. Тя потръпна.

Джери я видя да потреперва няколко пъти и си помисли, че е заради климатичната инсталация във физкултурния салон. Ейми бе облечена в ефирна зелена рокля с голи рамене и той отново й предложи да си наметне шала.

Танцуваха само на няколко от бързите мелодии, но не пропуснаха нито един блус. Джери обичаше бавните танци. Харесваше му да притиска Ейми към себе си, да усеща допира на бедрата й до своите, макар да се движеха малко тромаво по дансинга. Шепнеше в ухото й, докато танцуваха. Казваше й, че изглежда страхотно, че е най-сексапилното момиче, което е виждал, че всички останали момчета крадешком са се втренчили в гънката между гърдите й, че го възпламенява. Бе се притиснал тъй плътно към нея, че тя усещаше възбудата му. Джери искаше тя да я усети, за да знае, как му действа. Той смяташе, че това е най-големият комплимент, който може да й направи.

Джери беше глупак.

Докато я въртеше из претъпкания салон и я притискаше към себе си под предлог, че танцуват, Ейми се зачуди защо изобщо му бе позволила да я докосне. Той всъщност беше гадняр.

Иначе привлекателен, разбира се. Беше едно от най-хубавите момчета в горните класове. Много от момичетата й завиждаха, задето е хванала Джери Галоуей.

Но нима отдаваш тялото си на някого само защото е красив, питаше се Ейми. Господи, трябва да имаш по-високи изисквания!

Джери беше привлекателен, но интелигентността му далеч отстъпваше на красотата. Не беше нито остроумен, нито талантлив, нито нежен или внимателен. Смяташе се за страхотен, но бе съвсем посредствен.

Ейми огледа останалите момичета. Копринените им рокли с дантели, сатенените блузи с дълбоко изрязани деколтета, дългите шифонени поли и високи токове, сложните им прически и внимателно положения грим, взетите на заем бижута… Всички тези момичета се смееха и се преструваха на свръхизискани дами, уморени от светски забави. Ейми им завиждаше в този миг. Те наистина се забавляваха чудесно.

А тя беше бременна.

Уплаши се, че ще се разплаче. Прехапа устни и преглътна сълзите.

Абитуриентският бал трябваше да продължи до един часа след полунощ. След това към един и половина щеше да бъде организирана екстравагантна среднощна закуска в един от най-хубавите ресторанти в града.

На Ейми й беше позволено да отиде на бала, но не и на закуската. Баща й нямаше нищо против, но майка й възрази, както винаги. Баща й каза, че може да остане до три часа, тъй като това бе особена нощ, но майка и нареди да се прибере в десет, цели три часа преди края на бала. Ейми винаги трябваше да се прибира в десет в почивните дни и в девет в делниците, когато ходеше на училище. Тази вечер обаче баща й се застъпи за нея и майка й неохотно се съгласи да направи компромис; Ейми можеше да се прибере в един часа. Майка й обаче отстъпи без желание и по-късно щеше да накара Ейми да плати за това по хиляди начини.

Ако винаги ставаше така, както иска майка ми, ако татко не се застъпваше за мен от време на време, изобщо нямаше да мога да ходя на срещи, помисли си Ейми. Нямаше да ми позволяват да ходя никъде другаде, освен на църква.

— Ти си истински динамит — прошепна й Джери, щом я прегърна за следващия танц. — Възпламеняваш ме, скъпа!

Скъпа, скъпа мамо, с горчивина си помисли Ейми, ето колко полезни се оказаха твоите правила и забрани. Всичките ти поучения, годините, през които ме мъкнеше на литургии три, четири или пет пъти в седмицата, вечерните молитви, които задължително трябваше да изричам, преди да заспя. Виждаш ли, майко? Виждаш ли колко полезно се оказа всичко това? Аз съм бременна. Как би погледнал Исус на това? И каква ще бъде твоята реакция, когато разбереш? Какво ще кажеш, когато разбереш, че ще имаш незаконно внуче, майко?

— Отново трепериш — обади се Джери.

— Студено ми е.

Малко след десет часа, когато оркестърът свиреше „Панаирът в Скарбъро“ и Джери се плъзгаше с Ейми по дансинга, той предложи да си тръгнат и да прекарат остатъка от вечерта заедно, само двамата и, както изтъкна, да засвидетелстват любовта си един на друг. Това трябваше да бъде специална вечер в живота на едно момиче, изпълнена с хубави спомени, а не просто поредната евтина възможност да се чука на задната седалка в колата на приятеля си. Освен това бяха дошли в салона само преди два часа и половина. Нетърпението на Джери беше непристойно и егоистично.

Но в края на краищата, напомни си Ейми, той е само похотлив младеж, а не истински мъж, пък и съвсем не е романтичен. Тя и бездруго не бе в състояние да се забавлява заради тревогите, които я измъчваха.

Ейми се съгласи да си тръгне с него, макар да си бе представяла завършека на вечерта доста по-различен от този, за който намекваше Джери.

На излизане от физкултурния салон, който организационният комитет по украсата отчаяно се бе опитал да превърне в бална зала, Ейми с копнеж се обърна назад, за да хвърли последен поглед на пъстроцветните гирлянди, бляскавото фолио и хартиените цветя. Светлината беше приглушена. Над дансинга висеше огледална сфера и бавно се въртеше, хвърляйки разноцветни отблясъци от хилядите си многоъгълни стенички. Залата трябваше да изглежда екзотично, вълшебно. Ала на Ейми тя носеше само тъга.

Джери притежаваше педантично реставриран, натруфен с множество приспособления, двайсетгодишен шевролет. Той подкара извън града по тесния и криволичещ Блек Холоу Роуд. Най-сетне стигна до тесен черен път близо до реката и спря колата между гъст храсталак и разпръснати наоколо дървета. Изключи фаровете и мотора, сетне свали до половината стъклото на прозореца и в колата нахлу свежият нощен въздух.

Това беше обичайното им място за паркиране. Точно тук Ейми бе забременяла.

Джери се измъкна иззад волана и се усмихна на Ейми. Зъбите му сякаш фосфоресцираха на бледата лунна светлина, която се процеждаше между дърветата през предното стъкло на колата. Той хвана ръката на Ейми и я притисна към слабините си.

— Усещаш ли, скъпа? Виждаш ли как ми действаш?

— Джери…

— Нито едно момиче не ме е възбуждало като теб.

Той плъзна ръка под роклята и обхвана гърдите й.

— Джери, чакай малко.

Но той се наведе към нея и я целуна по врата. Ухаеше на „Олд Спайс“.

Ейми отдръпна ръка от слабините му и го отблъсна.

Той не изтълкува правилно съпротивата й. Отмести длан от гърдите само за да се пресегне отзад и да свали ципа на роклята й.

— По дяволите, Джери! — отново го отблъсна Ейми.

— Какво има? — глуповато примигна Джери.

— Дишаш като уморено куче.

— Ти ме възбуди.

— Теб и миша дупка би могла да те възбуди.

— Какво означава това?

— Искам да поговорим.

— Да поговорим?

— Хората обикновено си говорят, преди да се чукат.

Той се втренчи в нея за момент, после въздъхна примирено.

— Добре. За какво искаш да говорим?

— Не че просто искам да си говорим за нещо. Налага се да поговорим.

— Нещо не схващам накъде биеш, миличка. Какво е това? Някаква гатанка?

Ейми си пое дълбоко въздух и изрече лошата новина:

— Бременна съм.

За няколко секунди настъпи пълна тишина и Ейми долови тихото ромолене на реката на десетина метра от тях. Изкряка жаба.

— Това шега ли е? — продума най-после Джери.

— Не.

— Наистина ли си бременна?

— Да.

— Дявол да го вземе!

— Какво красноречиво обобщение на ситуацията — саркастично подхвърли Ейми.

— Пропуснала си един месец или какво?

— Пропуснах миналия месец. А вече закъснява и през този.

— Ходи ли на преглед?

— Не.

— Може да не си бременна.

— Бременна съм.

— Не си наедряла.

— Твърде рано е, за да личи.

Той замълча за момент, загледан през дърветата в черните, гъсти като петрол, води на реката, сетне изрече:

— Как можа да ми причиниш това?

Въпросът му я изуми. Тя смаяно го изгледа и щом разбра, че говори сериозно, се засмя горчиво.

— Може да не съм внимавала много в часовете по биология, но ми се струва, че ти си ми причинил това, а не обратното. И не се опитвай да се измъкнеш с партеногенезата.

— Парто-какво?

— Партеногенеза. Разновидност на половото размножаване, при която зародишът се развива, без да е била оплодена яйцеклетката. При партеногенезата не се налага женският индивид да търси мъжки…

— Ей, възможно ли е това? — с комична надежда попита Джери.

Господи, той е пълен тъпак! Защо изобщо му се беше отдала? Двамата нямаха никакви общи интереси. Тя имаше артистични наклонности; свиреше на флейта и обичаше да рисува. Джери изобщо не се интересуваше от изкуство. Обичаше колите и спорта, а Ейми не търпеше разговори на тези теми. Тя чешеше много; той смяташе, че книгите са за момичетата и за мамините синчета. Освен секса, колите и футбола, никоя друга тема не можеше да задържи вниманието му повече от десет минути. Кръгозорът му бе ограничен като на дете от началното училище. Не можеше да си отговори защо му се бе отдала? Защо наистина?

— О, разбира се — отвърна на въпроса му Ейми. — Разбира се, партеногенезата би била възможна… ако бях насекомо. Или някакво растение.

— Сигурна ли си, че не може да се случи и при хората?

— Господи, Джери, не може да си чак толкова тъп. Не говориш сериозно, нали?

— По дяволите, изобщо не слушах Старата Амеба Питърсън по биология — опита да се защити Джери. — Подобни неща ме отегчават до смърт. — Замълча за миг, сетне попита: — Какво смяташ да правиш?

— Ще направя аборт.

Той мигновено се оживи.

— Да! Разбира се, това е най-доброто разрешение. Наистина. Много умно. Така ще бъде най-добре и за двама ни. Искам да кажа, знаеш, че сме прекалено млади, за да се обвържем с дете.

— В понеделник ще избягаме от училище — прекъсна го Ейми. — Ще намерим лекар и ще уредим кога да стане.

— Искаш да дойда с теб?

— Разбира се!

— Защо?

— За Бога, Джери, не искам да отида сама. Не искам да понеса такова тежко изпитание съвсем сама.

— Няма от какво да се страхуваш. Можеш да се справиш. Сигурен съм, че можеш.

Тя го изгледа гневно.

— Идваш с мен! Трябва да дойдеш. Поне за да платиш на лекаря. Може би ще се наложи да проверим на няколко места, за да изберем най-изгодната цена. — Тя сви рамене. — Както решиш.

— Имаш предвид… Искаш аз да платя за аборта?!

Мисля, че така е честно.

— Колко?

— Не зная. Може би триста или четиристотин.

— Не мога!

— Какво?

— Не мога да платя, Ейми.

— През последните две лета имаше хубава работа. Освен това работиш през почивните дни почти през цялата година.

— Подреждането на рафтовете в магазина не е чак толкова добре платена работа, както знаеш.

— Ти купи тази кола и плати основно да я ремонтират. Имаш доста солидни спестявания. Често си се хвалил с тях.

— Не мога да си позволя дори да пипна спестяванията си — потрепери ядосано той.

— Защо?

— За Калифорния ще ми трябва всеки долар.

— Не разбирам…

— След две седмици, щом завършим училище, ще се махна от този глупав град. Тук за мен няма бъдеще. Ройъл Сити. Каква нелепост! Няма нищо кралско в това отвратително бунище. Просто петнайсет хиляди души живеят на едно бунище в центъра на щата Охайо, който е другото, по-голямо бунище.

— На мен ми харесва.

— А на мен не.

— Но какво очакваш да намериш в Калифорния?

— Шегуваш ли се? Там има милион възможности за всеки способен и съобразителен човек.

— Но какво очакваш да намериш за себе си? — настоя тя.

Той не можа да разбере намека й и изобщо не се почувства засегнат от думите й.

— Нали току-що ти обясних, миличка. В Калифорния ти се предоставят повече възможности, отколкото където и да било по света. Лос Анджелис! Това е място за мен. Да, по дяволите. Човек като мен може да стигне далече в град като Лос Анджелис…

— И с какво ще се занимаваш?

— С каквото и да е.

— Например?

— Няма значение. С каквото и да е.

— Откога планираш да заминеш за Лос Анджелис?

— Вече почти цяла година — глуповато отвърна той.

— Не си ми споменавал.

— Не исках да те разстройвам.

— И просто щеше тихомълком да изчезнеш.

— Не. Щях да ти се обадя, миличка. Дори си мислех да те вземе със себе си.

— Как ли пък не! Джери, трябва да платиш за аборта.

— Ти защо не можеш да платиш? — изхленчи той. — Нали и ти работи през миналото лято. А и през почивните дни работиш също като мен.

— Майка ми контролира всичките ми спестявания. Няма начин да изтегля толкова много пари, без да й обясня за какво ми трябват. Няма начин!

— Кажи й тогава.

— Господи, не мога! Тя ще ме убие…

— Може би ще се разкрещи, ще те затвори вкъщи за известно време. Но накрая ще го преживее.

— Не, няма! Тя ще ме убие.

— Не ставай глупава. Няма да те убие.

— Не познаваш майка ми. Тя е истинска пуританка. А понякога… и доста злобна. Освен това ние сме католици. Майка ми е много религиозна. Много, много религиозна! А за ревностния католик абортът е ужасен грях, убийство! Баща ми дори работеше на доброволни начала за лигата „Право на живот“. Той не е толкова религиозен. Свестен човек е, но не мисля, че би одобрил аборта. А съм сигурна, че майка ми никога не би се съгласила. Никога! Тя ще ме накара да родя детето. Уверена съм в това. А аз не мога да го направя. Просто не мога! О, Господи, не мога… — разплака се тя.

— Ей, миличка, не е дошъл краят на света — прегърна я през раменете Джери. — Ще се справиш с всичко това. Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Животът продължава, нали знаеш.

Не й се искаше да търси у него нито емоционална, нито физическа подкрепа. За нищо на света! Но не можа да устои. Склони глава на рамото му, презирайки се за слабостта си.

— Спокойно — рече той. — Успокой се. Всичко ще се оправи.

След малко Ейми успя да се овладее, подсмръкна и решително заяви:

— Джери, наистина трябва да ми помогнеш. Налага се.

— Слушай…

— Джери, моля те!

— Знаеш, че бих ти помогнал, ако можех.

Тя се поизправи на седалката и избърса очи с носната си кърпичка.

— Джери, ти също носиш част от отговорността. Част от…

— Не мога! — отсече той и се отдръпна.

— Дай ми парите на заем. Ще ти ги върна.

— Не можеш да ми ги върнеш след две седмици. А на първи юни, когато замина за Калифорния, ще ми е нужен всеки долар, който имам.

— Дай ми на заем! — настоя тя. Не искаше да се моли, ала нямаше избор.

— Не мога, не разбра ли! — изкрещя той като разсърдено дете. Гласът му се изтъня пискливо. — Няма да стане! Просто няма да стане, Ейми! Ще имам нужда от всеки цент, когато напусна този вонящ град.

О, Господи, мразя го!

Мразеше също толкова и себе си, задето му бе позволила да й стори това.

— Ако не ми дадеш на заем парите, ще се обадя на родителите ти. Ще им кажа, че съм бременна от теб. Доста горещо ще ти стане, Джери! — Ейми знаеше, че едва ли би се осмелила да направи подобно нещо, но се надяваше, че заплахата ще го отрезви. — Господ да ми е на помощ, в краен случай дори ще те принудя да се ожениш за мен, нямам намерение да си провалям живота сама.

— Какво искаш от мен, за Бога?

— Малко помощ. От благоприличие. Това е всичко.

— Не можеш да ме накараш да се оженя за теб!

— Може би си прав — призна тя. — Но мога да ти причиня доста неприятности и да те осъдя да плащаш издръжка за детето, след като се роди.

— Не можеш да ме накараш да направя нищо, ако съм в друг щат! Няма как да ме принудиш да ти плащам от Калифорния.

— Ще видим — измърмори заканително тя, макар да си даваше сметка, че сигурно е прав.

— Освен това не можеш да докажеш, че аз съм бащата.

— Че кой друг?!

— Откъде да зная?

— Ти си единственият, с когото съм го правила.

— Но със сигурност не бях първият.

— Мръсник!

— Еди Талбът е бил първият.

— Не съм била с никой друг, откакто тръгнах с теб преди шест месеца.

— Откъде да знам дали казваш истината?

— Знаеш много добре — изгледа го с отвращение Ейми. Искаше й се да го изрита, да го удари, да издере лицето му, докато се превърне в кървяща маса, но се сдържа, надявайки се, че все още може да го накара да й помогне. — Детето е твое, Джери. Няма съмнение в това.

— Никога не съм свършвал в теб — възрази той.

— Правил си го няколко пъти. А дори веднъж е достатъчно.

— Ако се опиташ да ме осъдиш или нещо такова, ще намеря поне петима-шестима приятели, които ще се закълнат, че са спали с теб през последните няколко месеца.

— През целия си живот не съм спала с никой друг, освен с Еди и с теб!

— В съда срещу техните показания ще бъде само твоята дума.

— Но това ще бъде лъжесвидетелстване!

— Имам добри приятели, които биха направили всичко, за да ме защитят.

— Дори биха пожертвали репутацията на едно момиче?!

— Каква ти репутация? — подигравателно подхвърли той.

Ейми почувства, че й прилошава.

Беше безнадеждно. Нямаше начин да го накара да направи каквото и да било. Оставаше съвсем сама.

— Откарай ме вкъщи! — нареди тя.

— С удоволствие.

Пътуването обратно до града им отне половин час. Докато пътуваха, никой от двамата не проговори.

Къщата на семейство Харпър се намираше на Мейпъл Лейн в доста хубав квартал с добре поддържани морави, подрязани храсти, прясно боядисани огради и двойни гаражи. Домът на семейство Харпър бе двуетажна постройка в неоколониален стил, боядисана в бяло със зелени капаци на прозорците. Светеше само в дневната на първия етаж.

Щом Джери спря шевролета до тротоара пред къщата, Ейми рече:

— През последната седмица по време на изпитите вероятно неведнъж ще се срещаме по коридорите. Ще се видим и на връчването на дипломите след две седмици. Но предполагам, сега разговаряме за последен път.

— Можеш да бъдеш сигурна в това — хладно отвърна Джери.

— Затова не искам да пропусна възможността да ти кажа какъв долен и подъл мръсник си — със завидно хладнокръвие изрече Ейми.

Той се втренчи в нея, но замълча.

— Ти си незрял хлапак, Джери. Не си никакъв мъж и вероятно никога няма да бъдеш.

Той не отвърна. Беше паркирал под уличната лампа и Ейми ясно виждаше лицето му; беше съвсем безизразно.

Тя се ядоса, задето не можа да го засегне. Искаше да си тръгне с увереността, че е успяла да го нарани тъй дълбоко, както я обиди той с подмятането си за репутацията й. Но тя не умееше да обижда, нито да прави скандали. Предпочиташе да живее спокойно и да остави другите на спокойствие, но в този случай несправедливостта, която трябваше да понесе заради Джери, й се струваше толкова голяма, че изпитваше неудържима нужда да си отмъсти. Реши да направи последен опит да го жегне.

— Искам да ти кажа още нещо, което може би ще ти бъде от полза при следващата ти приятелка — рече Ейми. — Ти се държиш като малко момче и когато се любиш, Джери. Съвсем неопитен си и в тази област. Все се надявах, че ще се усъвършенстваш, но надеждите ми останаха напразни. Знаеш ли колко пъти си успял да ме доведеш до края? Три пъти. От всички нощи, в които сме се любили, съм изпитала оргазъм само три пъти. Ти си непохватен, груб и свършваш твърде бързо. Като войник, който се измъкнал за малко от служба. Направи услуга на следващата си приятелка и поне прочети някоя и друга книга за секса. Еди Талбът може да не беше страхотен, но в сравнение с него ти наистина си скапаняк в леглото!

Докато говореше, тя не пропусна да забележи как лицето му се изопна и осъзна, че най-сетне е успяла да го засегне. Изпита странно горчиво задоволство от победата, отвори вратата и понечи да излезе.

Той я сграбчи за китката и я задържа в колата.

— А знаеш ли ти какво си? Една отвратителна свиня!

— Пусни ме! — рязко се дръпна тя и се опита да се освободи. — Ако не ме пуснеш, ще ти кажа колко не достига на онова жалко мъничко нещо между краката ти, за да се мери с Еди Талбът, а сигурна съм, че не ти се иска да чуеш.

Осъзна думите си и се ужаси от непристойността им, ала в същото време изпита примитивно удоволствие от шока, който се изписа на лицето на Джери.

На няколко пъти през изминалите шест месеца бе усетила, че той се чувства несигурен в секса. И сега беше съвсем очевидно. Той беше бесен. Не само пусна ръката й, а се отдръпна, сякаш внезапно бе осъзнал, че държи змия.

Щом Ейми слезе от колата, той извика след нея:

— Мръсница! Надявам се майка ти наистина да те накара да задържиш бебето. И знаеш ли какво? Надявам се проклетото създание да не е наред. Да! Пожелавам ти да родиш изрод! Ти, всезнаеща мръсница такава, надявам се да се подредиш с някое лигавещо се ненормално уродче, от което дори умните ти приказки не ще ти помогнат да се отървеш!

— Ти си урод, отвратителен урод! — процеди Ейми и затръшна вратата, преди да е успял да й отговори.

Джери запали колата, настъпи газта и потегли рязко. Гумите изсвириха.

В настъпилата тишина се чу пронизителния крясък на нощна птица.

Ейми пое към къщата през синкавия дим от изгорелите газове, примесен с мириса на сгорещена гума. Ала само след няколко крачки започна да трепери неудържимо.

Когато тази вечер баща й позволи да остане до по-късно от обикновено, той добави: „Абитуриентският бал е особена вечер в живота на едно момиче. Това е важно събитие. Като шестнайсетия или двайсет и първият рожден ден. Наистина няма друга такава нощ, която да се помни като нощта на абитуриентския бал.“

По твърде извратен начин думите му се бяха оказали верни. Ейми никога не бе преживявала подобна нощ. И се надяваше никога да не се повтори.

Нощта на абитуриентския бал. Събота, 17 май, 1980 година.

Датата щеше да се запечата в паметта й завинаги.

Когато стигна входната врата, Ейми спря с ръка върху бравата. Боеше се да влезе в къщата. Не искаше да се вижда с майка си тази вечер.

Не възнамеряваше да каже на родителите си, че е бременна. Не още. Може би след няколко дни. След седмица-две. И то само ако не й остане друг избор. Междувременно упорито ще търси други възможности да се измъкне от затрудненото положение, макар да нямаше надежда, че ще открие някакъв друг изход.

Не искаше да говори с родителите си сега, защото беше толкова изнервена, толкова разстроена от отношението на Джери, че не бе сигурна дали ще успее да запази тайната. Можеше да изпусне някоя дума случайно или поради подсъзнателната нужда да бъде наказана и съжалена.

Ръката й, мокра от пот, беше все още на бравата.

Ейми размисли над възможността да замине, да напусне града и да започне нов живот. Но къде щеше да отиде? Не разполагаше с никакви пари.

Отговорността, стоварила се на раменете й, бе прекалено голяма за нея. А когато Джери се нахвърли върху нея в инфантилния си опит да я нарани, като й пожела уродливо бебе, добави нова тежест към товара, който тя бездруго носеше. Ейми, разбира се, не вярваше, че проклятието му притежава някаква реална сила. Но бе възможно майка й наистина да я принуди да роди детето и бе възможно бебето да се окаже увредено и да остане цял живот зависимо от нея. Шансът това да се случи бе съвсем малък, но не толкова незначителен, че да го отхвърли напълно от съзнанието си. Подобни нещастия сполетяваха хората непрестанно. Сакати деца се раждаха всеки ден. Бебета без крака и без ръце. Уродливи същества. Мозъчно увредени деца. Списъкът на възможните вродени увреждания беше дълъг и доста ужасяващ.

Нощната птица отново изкряска. Жален писък, напълно в унисон с настроението й.

Най-сетне тя отбори проклетата врата и се скри в къщата.