Дийн Кунц
Панаирът (7)

Шеста глава

Мама винаги ставаше първа сутрин. Ходеше на литургия всеки ден, дори когато беше болна, дори когато страдаше от силен махмурлук. През лятната ваканция тя щеше да очаква Ейми и Джоуи да я придружават на църковните служби и да се причестяват почти всеки път заедно с нея.

Ала в майската сутрин в понеделник Ейми все още беше в леглото и се ослушваше за движението на майка си из къщата, сетне в гаража, който бе точно под спалнята й. Тойотата запали от втория път, вратата на гаража се вдигна автоматично и после се затвори с глух тътен, от който прозорците в стаята на Ейми иззвънтяха.

След като майка й излезе, Ейми стана от леглото, взе си душ, облече се за училище и слезе в кухнята. Баща й и Джоуи вече привършваха закуската си от печени английски кифлички и портокалов сок.

— Закъсняваш тази сутрин — рече баща й. — По-добре хапни набързо. Тръгваме след пет минути.

— Сутринта е толкова прекрасна — възкликна Ейми. — Смятам да отида пеша на училище.

— Сигурна ли си, че имаш достатъчно време?

— О, разбира се. Имам много време.

— Аз също — обади се Джоуи. — Искам да вървя пеша заедно с Ейми.

— Началното училище е три пъти по-далече от гимназията — отбеляза Пол Харпър. — Краката ще те заболят, докато стигнеш.

— Няма — настоя Джоуи. — Мога да вървя. Да не съм някаква си префърцунена госпожица!

— Да, ти си смело момче — съгласи се баща му. — Но въпреки това ще те откарам.

— О, да ме вземат мътните! Винаги приказвам повече от…

— Бум! — насочи палец срещу него Ейми.

Джоуи се засмя.

— Хайде, момчето ми — рече баща му. — Да тръгваме.

Ейми застана до прозореца в дневната и проследи с поглед как баща й и брат й потеглиха със семейния понтиак.

Бе излъгала баща си. Нямаше да върви пеша до училище. Всъщност изобщо нямаше намерение да ходи на училище днес.

Тя се върна в кухнята, направи си каничка кафе и си сипа пълна чаша. После седна до масата в кухнята да чака майка й да се върне от литургия.

Снощи, докато се мяташе неспокойно в леглото и замисляше как ще бъде най-добре да направи признанието, Ейми реши, че трябва първо да каже на майка си. Ако кажеше едновременно и на двамата, майка й щеше така да извърти нещата, че да зашемети с реакцията си не само дъщеря си, но и съпруга си; щеше да бъде още по-безмилостна, отколкото ако Ейми й съобщеше насаме. Момичето си даваше сметка също така, че ако каже първо на баща си, ще изглежда сякаш се опитва подло да се промъкне зад гърба на майка си и да създаде разногласия между родителите си, опитвайки се да спечели баща си за съюзник. Ако майка й изтълкуваше нещата по този начин, щеше да бъде два пъти по-строга, отколкото би била иначе. Като кажеше първо на майка си, ако й засвидетелстваше поне това уважение, Ейми се надяваше да увеличи шансовете си да получи разрешение за аборт.

Тя допи кафето си. Наля си още едно. Изпи и него.

Тиктакането на часовника в кухнята сякаш се усилваше все повече и повече, докато премина в думкане, от което нервите й, опънати до краен предел, завибрираха неистово.

Когато майка й най-сетне се върна от литургията и влезе в кухнята през свързващата врата откъм гаража, Ейми осъзна, че никога не се е чувствала толкова напрегната. Блузата й бе влажна от пот по гърба и под мишниците. Въпреки горещото кафе, в гърлото й сякаш бе заседнала буца лед.

— Добро утро, мамо.

Майка й изненадано спря, все още не затворила междинната врата. Иззад гърба й се виждаше тънещото в полумрак помещение на гаража.

— Какво правиш тук?

— Исках да…

— Трябва да си на училище!

— Останах вкъщи, за да мога…

— Не е ли това последната седмица преди изпита?

— Не. Следващата седмица е последна. Сега само преговаряме материала за тестовете.

— Това също е важно.

— Да, но смятам днес да не ходя на училище.

— Защо? Да не си болна?

— Не съвсем. Аз…

— Какво значи „не съвсем“? — попита майка й и остави чантата си на кухненския плот. — Или си болна, или не си. И ако не си, трябва да си на училище.

— Трябва да говоря с теб — рече Ейми.

Майка й се приближи и се втренчи в нея.

— Да говориш? За какво?

Ейми не можа да срещне погледа й. Сведе очи към мътната утайка в чашата си.

— Е, казвай? — настоя майка й.

Макар да бе изпила доста кафе, Ейми чувстваше устата си пресъхнала, а езикът й сякаш бе залепнал за небцето. Тя преглътна, навлажни изпръхналите си устни, прочисти гърло и изрече:

— Трябва да изтегля пари от спестяванията си.

— Какви ги говориш?

— Трябват ми… четиристотин долара.

— Това са глупости!

— Не. Наистина ми трябват, мамо.

— За какво?

— Предпочитам да не ти казвам.

Майка й бе изумена.

— Предпочиташ да не ми казваш?!

— Точно така.

Изумлението прерасна във вцепенение.

— Искаш да изтеглиш четиристотин долара от парите, предназначени за обучението ти в колежа и не искаш да кажеш какво ще правиш с тях?

— Мамо, моля те! В края на краищата, аз съм си ги спечелила.

Вцепенението прерасна в гняв.

— Слушай сега, млада госпожице, и ме чуй добре! Баща ти печели добре от адвокатската си практика, но не чак толкова много. Той не е Ф. Лий Бейли! Искаш да отидеш в колеж, а обучението в колежите никак не е евтино. Ще трябва да помогнеш да платим таксата. Всъщност ще трябва да платиш по-голямата част от сумата. Разбира се, ще ти позволим да останеш да живееш тук, ще плащаме храната, дрехите и сметките за медицинско обслужване, но ти ще трябва да платиш обучението от собствените си спестявания. Когато след няколко години отидеш в университета, ще ти изпращаме каквото можем за разноските ти, но обучението отново ще трябва да си го платиш сама. Просто не можем да направим нищо повече. Дори при това положение се налага да правим жертви.

Ако не харчеше толкова много, за да направиш впечатление на отец О’Хара в църквата „Света Мария“, ако двамата с татко не внасяхте двойно по-висока лепта, за да покажете колко добри енориаши сте, може би щяхте да сте в състояние да направите повече за собствените си деца, помисли си Ейми. Благотворителността започва от дома, мамо. Нали така ни учи Библията? Освен това, ако не ме беше накарала и аз да платя своята лепта в „Света Мария“, сега щях да имам четиристотинте долара, които ми трябват.

На Ейми й се искаше да каже всичко това, но не се осмели. Не й се щеше напълно да отблъсне и отчужди майка си, преди дори да й се е удала възможност да спомене за бременността си. Освен това както и да се опиташе да изрази мислите си, без значение какви думи щеше да подбере, щеше да прозвучи дребнаво и егоистично.

А тя не беше егоистка, по дяволите!

Знаеше, че да се дават пари на църквата, е добро дело. Но всичко трябва да си има граници. Освен това трябва да даваш, воден от праведни и безкористни подбуди. Иначе няма никакъв смисъл. Понякога Ейми подозираше, че майка й иска да си откупи място в Рая приживе, а това съвсем не бе безкористна подбуда.

Ейми се насили да вдигне поглед към майка си и да се усмихне.

— Мамо, вече получих малка стипендия за следващата година. Ако уча упорито, сигурно ще получавам стипендия всяка година, макар и да е в доста малък размер. Освен това, ще работя в „Свърталището“ през лятото и уикендите. С това, което ще спечеля и това, което вече имам в банката, ще бъде достатъчно, за да платя обучението си. Когато отида в щатския университет в Охайо, няма да е нужно да ви моля двамата с татко за помощ, дори за всекидневните разноски. Мога съвсем лесно да спестя тези четиристотин долара още това лято, мамо!

— Не! — отсече майка й. — И не мисли, че можеш да се промъкнеш зад гърба ми и да изтеглиш парите на своя глава. Моето име също стои на тази сметка заедно с твоето. Ти все още си непълнолетна, не забравяй! Докато мога, ще те пазя от самата теб. Няма да позволя да хвърлиш парите за колежа заради някакви модни парцали, от който нямаш нужда, или за някоя глупава дрънкулка, която си видяла на витрината…

— Не искам нови дрехи, мамо!

— Каквото и да е, няма да ти позволя…

— Не искам и глупави дрънкулки.

— Не ме интересува за каква глупост…

— Аборт — изрече Ейми.

Майка й зяпна.

— Какво?!

Под въздействие на уплахата и напрежението Ейми заговори още по-бързо:

— Сутрин ми ставаше лошо, нямах менструация, наистина съм бременна, сигурна съм! Бременна съм от Джери Галоуей. Не исках това да се случи, съжалявам, че се случи, много съжалявам! Мразя се, наистина! Ненавиждам се, но трябва да направя аборт. Просто трябва, моля те, моля те, трябва…

Лицето на майка й изведнъж пребледня като платно, дори устните й побеляха.

— Мамо? Разбираш ли, че не мога да родя това бебе? Просто не мога, мамо!

Майка й затвори очи. Олюля се и за момент изглеждаше, че ще припадне.

— Знам, че това, което направих е грешно, мамо — разплака се Ейми. — Чувствам се омърсена. Не зная дали изобщо някога ще се почувствам отново чиста. Мразя се. Зная, че абортът е дори по-лош грях от това, което съм направила. Зная това и се боя за душата си. Но още повече ме е страх да родя бебето. Аз имам право да изживея живота си, мамо. Имам право да живея!

Майка й отвори очи. Взря се в Ейми и се опита да говори, но бе твърде шокирана, за да може да произнесе каквото и да било. Устните й се движеха, но звук не излизаше.

— Мамо?

Преди Ейми да осъзнае какво става, майка й я зашлеви през лицето. Веднъж. Два пъти. Все по-силно и по-силно.

Ейми извика от болка и изненада. Вдигна ръка да се предпази, ала майка й я сграбчи за блузата и я изправи на крака с учудваща сила.

Столът се събори назад с трясък.

Майка й я разтърси, сякаш беше чувал с парцали.

— Мамо, моля те, не ме наранявай — проплака уплашено Ейми. — Прости ми, мамо! Моля те…

— Ти мръсна, покварена, неблагодарна малка кучка!

— Мамо…

— Толкова си глупава, дяволски глупава! — изкрещя майка й и я опръска със слюнки, парещи като отрова. — Невежа, глупава малка мръсница! Не знаеш какво може да се случи. Нямаш и най-малка представа. Ти си невежа! Не знаеш на какво можеш да дадеш живот. Не знаеш!

Ейми нямаше желание, а и не бе в състояние да се защити. Майка й я буташе, дърпаше, блъскаше я ту наляво, ту надясно, разтърсваше я, разтърсваше я яростно, докато зъбите й започнаха да тракат и блузата й се скъса.

— Нямаш представа какво нещо може да излезе от теб — излязла от кожата си от гняв изкряска майка й. — Само Господ знае какво може да бъде!

За какво говори тя, отчаяно се питаше Ейми. Сякаш е чула проклятието на Джери и наистина вярва, че то ще се сбъдне. Какво значи всичко това? Какво и става?

Майка й я нападаше все по-яростно, макар Ейми да не вярваше, че би я убила. Така бе казала на Лиз, но май бе преувеличила. Или поне смяташе, че преувеличава. Ала сега, докато майка й продължаваше да проклина и да я разтърсва с все сила, Ейми започна да се страхува, че може сериозно да бъде наранена и се опита да се освободи.

Ала майка й не я пускаше.

Двете залитнаха и силно се блъснаха в масата.

Почти празната чаша на Ейми подскочи, търкулна се, падна от масата и разби на хиляди късчета, оставяйки локвичка изстинало кафе на пода.

Майка й престана да я разтърсва, но очите й все още гледаха с безумен и див блясък.

— Моли се, грешнице! — настоятелно изрече тя. — Трябва да се молиш в теб да няма бебе. Трябва да се молиш това да е грешка, да си се объркала.

Тя грубо дръпна Ейми към пода и двете коленичиха една до друга на студените теракотени плочки. Майка й горещо започна да се моли на глас. Държеше Ейми за ръката и я стискаше тъй силно, че пръстите й сякаш пробиваха плътта и докосваха оголена кост. Ейми плачеше от болка и молеше майка си да я пусне, но получи само нова плесница през лицето. Майка й за втори път със свиреп глас й нареди да се моли и се обърна с молитва към Пресветата Дева да бъде милосърдна, но тя самата не показа и капчица милост, щом видя, че главата на Ейми не е смирено сведена. Сграбчи я за врата и натисна лицето й към пода, увеличавайки все повече и повече натиска, докато челото на Ейми не докосна плочките, а носът й се топна в локвичката кафе.

— Мамо, моля те! Мамо, моля те… — повтаряше през сълзи Ейми.

Но майка й не слушаше. Бе заета да се моли на всички, на Мария и Исус, на Йосиф и Господ-Отец, на Светия дух, както и на множество светци, чиито имена й идваха наум.

Ейми не можеше да си поеме дъх. При силното смъркане няколко капчици й кафе влязоха в носа, тя се задави и се закашля, но майка й продължи да я натиска надолу, дори още по-силно отпреди. Виеше, крещеше и удряше по пода със свободната си ръка, треперейки в религиозен екстаз, умолявайки и хленчейки за милост — милост за себе си и за своенравната си дъщеря. Виеше, плачеше и молеше по начин, който католиците обикновено презират, с фанатична настойчивост, характерна повече за православното християнство. Трескаво пелтечеше и се кланяше, докато прегракна, умори се и застина неподвижно.

Дори небесата да се продънеха, случилото се не би било тъй наситено с драматизъм, както последвалата тишина.

Накрая Елън пусна врата на дъщеря си.

В първия миг Ейми остана в същото положение, в което я остави майка й — притиснала лице към пода. Едва след няколко секунди вдигна глава, но остана на колене.

Ръката на майка й се бе схванала от желязната хватка, в която бе държала врата на Ейми. Елън се втренчи в пръстите си, сгърчени като ноктите на хищна птица, и започна да ги разтрива с другата ръка. Дишаше на пресекулки.

Ейми вдигна ръце и изтри кафето и сълзите от лицето си. Не можеше да спре да трепери.

Отвън облаци закриха слънцето и утринните лъчи, струящи през кухненския прозорец, потрепнаха леко като отразени в бляскава водна повърхност, сетне угаснаха.

Часовникът глухо и методично тиктакаше.

Тишината ужасяваше Ейми като безкрайния миг, когато сърцето е прескочило удар и човек чака следващия, като неизбежно се пита дали този жизненоважен мускул в гърдите му никога вече няма да се разпусне, или пък свие.

Когато най-сетне майка й заговори, Ейми неволно подскочи.

— Стани — хладно заповяда жената. — Иди горе и си измий лицето. Среши се.

— Да, мамо.

Двете се изправиха.

Краката на Ейми се подкосиха. Полата й беше смачкана; тя я подръпна надолу, с треперещи ръце приглади гънките.

— Преоблечи се в чисти дрехи — безизразно нареди майка й.

— Да, мамо.

— Ще се обадя на доктор Спранглър да проверя дали може да ни приеме днес. Ще отидем веднага, ако е свободен.

— Доктор Спранглър? — объркано попита Ейми.

— Трябва да ти бъде направен тест за бременност, разбира се. Съществуват и други причини, поради които може да нямаш менструация. Не можем да бъдем напълно сигурни, докато не видим резултатите от теста.

— Сигурна съм, мамо — с треперещ глас промълви Ейми. — Зная, че ще имам бебе.

— Ако тестът е положителен — отвърна майка й, — тогава ще вземем нужните мерки и ще се погрижим за нещата колкото е възможно по-скоро.

Ейми не можа да повярва на ушите си. Дали не бе само намек?

— Да се погрижим за нещата ли… — повтори тя.

— Ще направиш аборт както искаш — рече майка й и гневно я изгледа. Никога нямаше да й прости.

— Не говориш сериозно…

— Напротив! Трябва да направиш аборт. Това е единственото възможно разрешение.

Ейми едва не изплака от облекчение. Ала в същото време бе обзета от страх, че майка й ще я накара да плати ужасна цена за това смайващо развитие на нещата.

— Но… абортът… не е ли грях? — попита Ейми, като се опитваше да проумее доводите на майка си.

— Не можем да кажем на баща ти. Всичко трябва да се запази в тайна от него. Той няма да се съгласи.

— Но… аз мислех, че ти също няма да се съгласиш — объркано промълви Ейми.

— Не съм съгласна — рязко отвърна майка й. Гласът й вече не бе тъй безизразен. — Абортът е убийство. Смъртен грях! Не одобрявам извършването му. Но докато се налага да живееш в тази къща, няма да позволя нещо такова да виси като дамоклев меч над главата ми. Просто няма да го позволя. Няма да живея в постоянен страх какво може да се появи от утробата ти. Няма да преживея отново този ужас.

— Мамо, не разбирам… Говориш така, сякаш знаеш със сигурност, че бебето ще бъде уродливо или нещо такова.

Двете се втренчиха една в друга и Ейми зърна в тъмните очи на майка си гняв и укор. Но също така и страх — вцепеняващ страх, който се предаде на Ейми и я накара да потръпне от студ.

— Някой ден — рече майка й, — когато му дойдеше времето, щях да ти разкажа.

— Какво да ми разкажеш?

— Някой ден, когато щеше да си готова да се омъжиш, когато щеше да си порядъчно сгодена, щях да ти обясня защо никога не трябва да имаш деца. Но ти не можа да дочакаш подходящия момент, нали? О, не! Не и ти. Ти трябваше тайно да се отдадеш. Трябваше да вдигнеш полата си при първия удобен случай. Да се хвърлиш на врата на някакъв гимназист, макар че самата си почти дете. Трябваше да прелюбодействаш на задната седалка на колата като евтина малка мръсница, като отвратително прасе… И може би сега то е в теб и расте!

— За какво говориш? — попита Ейми, чудейки се дали майка й не е напълно откачила.

— Няма да постигна нищо, ако ти кажа — отвърна майка й. — Ти изобщо няма да ме слушаш. Вероятно дори би се зарадвала на такова дете. Би го прегръщала, както го прегръщаше той… Непрестанно ти повтарях, че в теб се таи злото. Казвах ти, че трябва да бъдеш нащрек. Но сега си му отпуснала юздите и тъмната сила се е освободила, твоята зла половина. Освободила си злото в теб и рано или късно, по един или друг начин, ти ще родиш дете; ще дадеш живот на едно от онези същества и така ще доведеш злото на този свят, без значение какво ти говоря, без значение колко се моля, дори заедно с теб… Но не ще позволя да го направиш в тази къща! Няма да се случи тук. Ще се погрижа за това. Ще отидем при доктор Спранглър и той ще извърши аборта. И товара за този смъртен грях ще легне изцяло на твоите рамене, а не на моите. Разбра ли?

Ейми кимна.

— Това няма значение за теб, нали? — злобно попита майка й. — Един грях в повече е без значение за теб, така ли е? Защото и без това вече си обречена да гинеш в Ада, нали?

— Не. Не, мамо, недей…

— Да, така е. Обречена си да станеш една от невестите на Дявола, една от неговите помощници, нали? Сега разбирам. Ясно ми е. Всичките ми усилия са били напразни. Ти не можеш да бъдеш спасена. Така че какво е един грях в повече за теб? Нищо. Още един грях е нищо за теб. Шега работа…

— Мамо, не говори така с мен!

— Говоря ти така, както заслужаваш! Как може момиче с подобно държание да очаква да разговарят с него по-различно?

— Моля те…

— Тръгвай! — нареди майка й. — Измий се. Аз ще се обадя на лекаря.

Объркана от неочаквания обрат на събитията, изпълнена със съмнения относно здравия разсъдък на майка си и разстроена от увереността й, че бебето ще бъде урод, Ейми се качи на горния етаж. Влезе в банята и изми лицето си. Очите и бяха зачервени от плача.

Прибра се в стаята си и извади от гардероба чиста пола и блуза. Съблече мокрите от пот, измачкани и разкъсани дрехи. Остана за момент пред стенното огледало по сутиен и чорапогащник, втренчена в корема си.

Защо мама бе толкова уверена, че бебето ми ще бъде уродливо, обезпокоено се питаше Ейми. Откъде може да знае със сигурност? Дали защото мисли, че съм зла и заслужавам уродливо бебе — знак за простосмъртните, че съм една от невестите на Дявола? Това е отвратително! Подобен начин на мислене е извратен. Това е нелепо, налудничаво и нечестно. Аз не съм лош човек. Направих грешки. Признавам. Направих твърде много грешки, като се има предвид възрастта ми, но не съм зла, по дяволите! Не съм зла.

А дали е така?

Втренчи се в очите на отражението си в огледалото.

Така ли е?

Все още треперейки, тя се облече за предстоящото посещение при гинеколога.