Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (9)

Осма глава
Уплашеният млад човек

Робърт Ронт влезе в столовата, спря се до вратата и леко се поклони на седналите до масата мъже. Джо се надигна от стола и му посочи мястото срещу себе си. Този млад човек беше видимо уплашен — след две крачки се спъна и едва не се просна на пода. Измънка: „Извинявам се…“, седна и наведе мълчаливо очи.

— Вие сте господин Робърт Ройт, нали?

— Да, господине.

— Били сте личен секретар на починалия сър Гордън Бедфорд?

— Да, господине.

— Откога?

— Господин професорът ме ангажира като негов личен секретар, когато завърших университета. Понеже се дипломирах с награда като специалист в областта на ентомологията в зоологическия факултет, работя… боже мой… работех като негов асистент. — Той започна да сплита и разплита своите дълги нервни пръсти, очевидно без да си дава сметка какво прави.

— Аз разбирам, случилото се вероятно е било за вас шок… — кимна съчувствено Джо. — Но станалото не може да се промени и ще трябва да си възвърнете самообладанието. Излишно е да го вземате толкова навътре… — извади кутията с цигари и предложи: — Ще запалите ли?

— Не, не, благодаря. Не пуша… — Ройт тръсна глава. — Господа, всичко това е кошмарно, толкова неочаквано…

— Значи нищо не свидетелствуваше, че сър Гордън има намерение да се самоубие? Вие сигурно сте го познавали добре, след като сте били негов асистент и личен секретар, нали така?

— Да, да, разбира се… Тоест познавах добре сър Гордън, но нищо не ми подсказваше, че… абсолютно нищо… Дори в два часа през нощта, когато се разделихме, той обсъждаше с мен и с господин Сирил книгата и докладите, които щеше да изнася в Щатите. Днес трябваше да замине с жена си за Ню Йорк… Работехме денем и нощем. Сър Гордън притежаваше изумителни сили. Беше толкова жизнен човек… Дори днес, както вече ви казах… Бяхме се уговорили да отидем при него в седем часа сутринта, но после, когато се разделяхме в два часа, той промени часа на шест. Вероятно е искал още веднъж обстойно да прегледа ръкописа на книгата, която днес аз трябваше да занеса в издателството съгласно неговата уговорка. А господин Сирил трябваше да подготви целия илюстративен материал. Оставаше още да определим местата на илюстрациите в текста. В Съединените щати сър Гордън щеше да изнася доклад за трасетата на прелитане на Atropos… тоест пеперудите Мъртвешка глава… През последните години той беше провел действително сензационни изследвания върху тези пеперуди. Господа, не знам доколко ви е известно, че пеперудата Мъртвешка глава по принцип живее в Северна Африка и по европейското крайбрежие на Средиземно море. А до нас и до Скандинавския полуостров долита в края на май и началото на юни…

Като видя нетърпеливия жест на Паркър, той млъкна, но Джо бързо го подкани:

— Но моля ви! Разкажете по-подробно… Искаме да се ориентираме върху какво е работил сър Гордън в последно време и макар да не сме кой знае какви специалисти по пеперудите, ще се опитаме да подразберем нещичко.

— И така, господа, в резултат на продължителни и прецизни изследвания, в които участвуваха и учени от континента, сър Гордън установи точно трасетата на прелитане на Мъртвешка глава, нейните обичаи, начин на живот по време на път и след долитането на север и което е може би най-важното — предложи много интересна и много модерна хипотеза относно един присъщ на тази пеперуда феномен. А именно, след долитането си на север Мъртвешка глава дава поколение, но то е безплодно и непродуктивно, своего рода сляпа уличка за разновидността. По експериментален път и чрез теоретични изчисления сър Гордън доказа кои пеперуди от този вид долитат на север, защо и преди всичко — на какво се дължи този удивителен, несрещан другаде в природата феномен да се раждат непрекъснато екземпляри, осъдени да дават на бял свят безплодно потомство.

Понеже неговите изводи бяха съвършено нови и оригинални дори за специалистите, трябваше да бъдат подготвени много солидно. Трябваше да се вземе предвид и генетиката, и климатът, и историята на земята през последните няколко десетки хиляди години… Изводите на сър Гордън бяха особено важни, защото представляваха принос не само към науката за насекомите, но и към науката за развоя на животинските общества и за вторичните генетични белези. Между другото сър Гордън установи високата степен на обществени отношения на Atropos по време на прелитанията и доказа, че между представителите на това общество по време на път съществува комуникационна система, която им позволява не само да определят правилно посоката (тази способност е присъща на всички живи същества, периодично променящи местожителството си), но и къде биха могли да намерят храна… Както е известно, Atropos се хранят с картофи и…

Ройт прекъсна обясненията си и смотолеви:

— Извинявам се… Аз май се поувлякох…

— Сега поне отгоре-отгоре ще знаем с какво се е занимавал професорът… — усмихна се Джо. — Опасявам се, че ако не се запознаем по-подробно с неговите изследвания, няма да се придвижим особено напред. За съжаление налага се да се върнем към нашия невесел проблем и нашите невесели задължения. Значи вие сте убеден, че до последния миг сър Гордън не е проявявал желание за самоубийство? Не е ли преживявал например периоди на депресия? На жизнена умора? Не се ли е изказвал песимистично за света, за хората и за работата си? Нали разбирате какво искам да кажа…

— Да, разбирам, господине… — Ройт се позамисли. — Не, господине. Никога. Напротив, сър Гордън винаги ми е правил впечатление на човек, който е в състояние да проявява желание и воля за работа дори когато е много уморен. Той беше много горд с последните си резултати и предаваше книгата за печат с огромно задоволство. Очакваше и пътуването до Съединените щати с доклад, който всъщност беше резюме на тази книга, да му донесе голям и заслужен успех… Наистина в известен смисъл той… професорът, беше специалист в коренно различна област — икономическите отношения, но същевременно провежданите от него ентомологични изследвания щяха да му донесат в най-близко време заслужена слава. Впрочем той и без нея беше един от най-прочутите изследователи на нощните пеперуди. По принцип ентомологията е наука, чиито най-видни представители са имали друга професия. Най-голям напредък в науката за нощните пеперуди, паяците, пчелите и термитите са допринесли хора без зоологическо образование…

— Ясно… А според вас сър Гордън имал ли е някаква причина да се самоубие?

— Причина ли, господине?

— Ами да, питам дали не ви е известен някакъв факт, който да е подтикнал сър Гордън към самоубийството, ако неочаквано е научил за него?

Алекс дори не мигна, изговаряйки тези думи. Взираше се с неподвижен поглед в лицето на младия учен. Забеляза, че челото на Ройт се покри с дребни капчици пот.

— Не… не ви разбирам, господине.

— Добре. Сигурно ще ме разберете по-лесно, ако ви кажа, че до трупа намерихме писмо, в което сър Гордън пояснява защо се разделя с живота — за да позволи на любимата жена да живее с мъжа, когото тя обича… Моля ви, извинете ме, че ви задавам толкова нетактичен въпрос, но вие сте живели продължително време със семейство Бедфорд и като такъв може би сте имали възможност да забележите дали сър Гордън е имал основание да напише подобно писмо…

— Той е написал такова нещо!? — Ройт скри лице в дланите си. Но само след миг се изправи и постави ръцете си върху коленете. Джо видя по лицето му следи от две сълзи, които той не се опитваше да скрие. — Ужасно… — прошепна. — Не, невъзможно е… Той… той не беше от хората, които отстъпват от нечий път и се отказват от борбата… Подозирам, че по-скоро е бил способен да убие този човек и жена си… Но… но… — той разпери ръце и още по-тихо повтори: — Това е ужасно…

— Питах ви дали не сте забелязали нещо, което да обоснове наличието на това писмо.

— Дали аз…? — Ройт шумно преглътна. — Аз ли? Не, не… — гласът му почти премина във фалцет. — Не, откъде бих могъл да забележа? Аз съм само секретар. Дори ако… не бих си позволил да проявя любопитство… А и госпожа Силвия е извън всяко подозрение… Сър Гордън се отнасяше към нея с такава почит… Не, със сигурност — не.

Алекс въздъхна:

— Добре… Но съвсем излишно е да се притеснявате толкова. Вие сте възрастен мъж, а в настоящия момент се провежда разследване. Ние търсим помощ у хората, които са познавали добре покойния и отношенията в неговото обкръжение.

— Да, господине — прошепна Ройт и се изпъна на стола като момче, комуто е била направена строга забележка за непослушание. Обаче въпреки усилията му да се овладее, очите му бягаха насам-натам и нито за секунда не посмяха да срещнат погледа на Алекс, а ръцете му се сплитаха и разплитаха с несъзнателно и безсмислено движение.

— Да се върнем към вашите предишни думи… — рече небрежно Джо. — Такава среща в шест часа сутринта, след като всички са работили до три или четири часа, вероятно не влизаше в графика на нормалния трудов ритъм на сър Гордън?

— Какво? А, да!… Не, по-скоро беше в стила на обикновения му начин на работа… Той винаги работеше нощем, когато имаше много работа, а обикновено беше много зает, защото си поставяше все по-амбициозни задачи. Аз свикнах с неговия начин на работа, макар че в началото бях все полузаспал. От друга страна, след всеки напрегнат период обикновено идваше време, през което той нямаше нужда от мен и тогава можех да се наспя до насита. Сър Гордън се съобразяваше със сътрудниците си!

— Значи тази промяна в уговорката за сутрешната среща не ви учуди ни най-малко?

— Не. Работих до три часа, прегледах и коригирах текста до края, нагласих будилника шест без петнадесет, а като се събудих, взех душ, облякох се и слязох долу.

Ройт потрепери.

— И намерихте сър Гордън мъртъв, така ли?

— Да, господине.

— Колко часът беше тогава?

— Точно шест, господине, до секундата. Сър Гордън много държеше на точността и ние всички се съобразявахме…

Алекс кимна, запали цигара и подхвърли уж между другото:

— Споменахте, че най-напред сър Гордън се е уговорил с вас за седем часа, а после е преместил срещата за шест. При какви обстоятелства се уговорихте за седем часа?

— Моля?

— Много просто: кога ви го каза?

— Кога ли?… Момент… По време на вечерята. Всички бяха на масата, искам да кажа, двете дами, сър Гордън, господин Сирил и аз. Тогава сър Гордън каза: „Робърт, имайте предвид, че в седем часа сутринта ви чакам в кабинета си. Разбира се, надявам се да донесете текста готов…“ Аз отговорих, че ще го занеса естествено и след вечеря веднага седнах да работя.

— Затова ли не присъствувахте на лова на пеперуди?

— Да, господине.

— А кога сър Гордън промени решението си?

— В около два без петнадесет излязох при тях в градината. Исках да попитам сър Гордън веднага ли да му занеса текста, като го прегледам, или в седем часа. Сър Гордън имаше още работа върху доклада си. Уговори се с нас за шест часа, за да разполагаме с повече време за работа. След това аз трябваше да занеса готовия ръкопис в издателството… Господин Сирил и аз вече се качвахме по стълбите, когато той ни напомни още веднъж за промяната в часа. И това бяха последните думи, които чух от устата му…

— Искате да кажете, в присъствието на свидетел?

— Не ви разбирам, господине.

— Казах — поясни Алекс търпеливо, — че сър Гордън ви е съобщил в присъствието на някакъв свидетел, че ще ви чака в кабинета си в шест часа.

— Да, да. Господин Сирил Бедфорд присъствуваше.

— Смятате ли, че той е запомнил тези думи?

— Ами да. Те се отнасяха и за него.

— Добре. Още нещо. Ние забелязахме, че на малката пишеща машина „Ъндъруд“ в кабинета на сър Гордън неотдавна е поставена нова лента. Да знаете кой и кога е сменил лентата?

— Знам, господине. Аз я сложих.

— Кога?

— В събота сутринта. Пристигнах преди сър Гордън и госпожа Силвия. В моите задължения влизаше да подготвям мястото за работа на сър Гордън: пишещата машина, моливите, мастилото, хартията… всички помощни материали… Дойдох, огледах всичко, забелязах, че лентата е съвсем изтрита и изпратих камериерката да купи нова. Съвсем наблизо има магазин с книжарски стоки.

— След това сър Гордън или вие писахте ли на машината?

— Аз — не… Сър Гордън сигурно също не е писал, макар че не мога да гарантирам… Той донесе доклада си готов, написан на машина. Трябваше да работи само върху стиловата редакция и евентуално да допълни някои данни. Обикновено ги вписваше с автоматична писалка. При мен беше ръкописът на книгата, също преписан на машина.

Аз четях текста и проверявах данните… Нито един от нас нямаше работа, свързана с писане на машина.

— Ясно. А вие как влязохте в кабинета на сър Гордън преди неговото пристигане? Камериерката ни каза, че в негово отсъствие кабинетът е заключен.

— Така е наистина. Сър Гордън ми даде ключа, преди да тръгна. Камериерката трябваше да почисти, а освен това, както вече ви казах, аз трябваше да подготвя мястото и материалите за работата му.

— Да… — пак кимна Алекс. — На колко години сте?

Ройт беше така изненадан от въпроса, че не отговори.

— Моля? Не ви разбирам.

— Какво не разбирате? Въпросът, който ви зададох, е може би най-простият в света. Попитах ви на колко години сте.

— На двадесет и осем, господине.

— Така и предполагах. А сър Гордън беше на петдесет и осем, ако не се лъжа?

— Да, господине. Но аз не разбирам…

— Господин Ройт, вие не разбирате много, много неща — завъртя глава Джо. — А уж сте завършили с награда висше учебно заведение. Би могло да се очаква, че… Но стига! Благодаря ви, господине. Засега…

Ройт стана. Джо също се надигна, но изведнъж се удари по челото, сякаш току-що си беше спомнил:

— Ох, само още една дреболия… Елате, ако обичате, за момент в кабинета.

Младият учен тръгна към посочената му врата, свързваща столовата с кабинета на сър Гордън. Алекс избърза и я отвори. Ройт влезе и се спря на прага. Паркър затвори бележника, в който си водеше бележки, и се приближи до тях.

— Това ли са пеперудите, които професорът е уловил вчера? — Джо отиде до масата и посочи стъклените съдове с пеперудите, сега извадени от чантата. Ройт пристъпи бавно и хвърли уплашен поглед към бюрото, до което вече не седеше никой.

Наведе се над масата.

— Май че да… — той прегледа пеперудите една след друга, — да… Тук има четири Atropos… А сър Гордън ми спомена, че точно толкова е уловил през нощта… Радваше се, че са имали изключителен късмет, и вероятно с основание, защото рядко се случва на едно място и за една нощ… Нищо повече не мога да ви кажа, господа, аз не бях с тях в градината вчера… Господин Сирил сигурно ще ви обясни по-добре. Той участвуваше в лова.

— Да, сигурно — съгласи се Джо. — И още един, дребен въпрос: приближавали ли сте се в последно време до този прозорец?

— Как така?

— Питам ви… — въздъхна Джо — дали не сте се приближавали до този прозорец днес сутринта, когато намерихте сър Гордън? Дали не ви се е сторило например, че той е само припаднал и да сте се опитали да отворите прозореца, за да влезе малко чист въздух? Подобни действия имах предвид.

— Не, господине. Изобщо не съм се приближавал до прозореца. Сигурен съм. Просто не ми хрумна такова нещо. Може би защото никой никога не отваряше прозорци в присъствието на сър Гордън… Той боледуваше от възпаление на ставите. Имаше ревматични деформации и течението беше просто убийствено за него… Винаги много се измъчваше при криза и затова обикновено се обличаше много по-топло, отколкото го изискваше времето. Особено внимаваше да не попадне на течение в жилището… Беше му станало почти мания.

— Това е всичко, още веднъж ви благодарим. — Джо погледна Ройт проницателно. — Дадохте ни ценна информация. Надявам се, че отговаряйки на нашите въпроси, сте ни казали всичко, което знаете? Известно ви е, че укриването на факти, които могат да спомогнат за разкриване на истината при провеждане на полицейско разследване е престъпен акт, нали?

— Да, господине… — прошепна Ройт. — Предполагам, така е…

Той отклони очи, понеже не можа да издържи повече строгия поглед на Алекс.

— Мога ли… мога ли да си отида?

— Но моля ви, разбира се!

Джо го изгледа, докато вратата не се затвори зад гърба му, и бавно се обърна към Паркър.

— Бен, какво мислиш за този млад човек с добра външност?

— Мисля, че наистина изглежда добре… — Паркър отвори вратата за столовата. — Но същевременно смятам, че той не ни каза всичко, което знае. Той скрива нещо, Джо, и ако не беше уговорката ни да не те прекъсвам и моето убеждение, че ти го остави съзнателно да си отиде, та да „доузрее“ насаме, не бих му позволил да се измъква с любезните „Не разбирам, господине… Да, господине… Не, господине…“ Но той ни е подръка и след разговора с останалите обитатели на дома ще трябва още веднъж да се върнем към него.

— И аз съм на същото мнение… — Джо влезе в столовата и седна до масата. — А сега какво смяташ да правим, Бен?

Паркър не успя да отговори, понеже на вратата се почука и на прага се появи сержант Джоунс с продълговат, тесен, запечатан служебен плик в ръка.

— Изпращат ги от централата, шефе… Шофьорът каза, че са му наредили да предаде, че всеки момент можем да очакваме данните за отпечатъците от пръсти по таблото и изрязаната от снимката глава.

— Добре… — Паркър взе плика и се върна с него към масата. Джоунс се оттегли на поста си, като безшумно затвори вратата.

— Какво има в него? — любопитно попита Джо.

Заместник-началникът на Следствения отдел отвори плика.

— Щом дойдохме, предадох в централата имената на покойника и на близките му. Исках да разбера дали в нашия архив няма нещо интересно за някое от тези лица. В архива има данни за хиляди хора и винаги има шанс те да помогнат при… — той не довърши, пробягна с очи по листа, прикрепен е голям кламер към друг, по-малък плик, поставен вътре в по-големия. Подаде на Алекс този лист.

Джо прочете:

— Архивът дава следните сведения:

1. Гордън Бедфорд — никакви конфликти със закона, както и никакъв контакт със случай, преминал през съд или следствие.

2. Силвия Бедфорд — също не.

3. Юдит Бедфорд — също не.

4. Робърт Ройт — също не.

5. Сирил Бедфорд — прилагаме извлечение от неговото досие.

Той още не беше стигнал до края, когато Бен отвори втория плик. Извади от него няколко листа, плътно покрити с машинописен текст, и ги разположи пред себе си.

— Слушай… Слушай внимателно, изключително интересно е…

Джо се наведе над рамото му:

— Какво е това? Дано ни даде основание да обясним с няколко думи, че господин Сирил Бедфорд е убил брат си и тогава най-сетне ще мога да си отида в моето уютно, топло, тихо жилище… и да заспя… Кафето не ми помогна, както очаквах…

— Ти само чуй… — Паркър махна с ръка, пропъждайки като досадни мухи последните му думи. — Набързо ще ти го прочета.

Паркър зачете полугласно. Джо се облегна удобно на стола. Обаче въпреки затворените му очи и заспалия му вид, нито една дума не се изплъзваше от вниманието му.