Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (7)

Шеста глава
Наблюденията на госпожица Агнес Уайт

Джо изпи глътка кафе.

— Чудесно е… — похвали го. — Вие сама ли го запарвахте?

— Ами да, господине… Разбира се, господине… — Момичето се осмели и повдигна очи. В тях той прочете учудване и любопитство. Но имаше и още нещо — може би страх, може би — друго чувство, което засега Алекс не беше в състояние да определи.

— Питам ви, понеже не разбирам защо сър Гордън Бедфорд, като разполага в къщата си с човек, който прави такова великолепно кафе, си е правил сам кафе с машинката в кабинета си.

— Много просто, господине. Сър Гордън винаги работеше нощем и тогава обикновено оставаше сам. Не искаше да събужда мен или готвачката след полунощ, защото ние сме на крака още призори, и затова си постави машинка за кафе в кабинета. Той пиеше много кафе, господине. Беше с ниско кръвно налягане и лекарите дори му препоръчвали… Така каза веднъж, когато по време на обяда госпожа Юдит го попита не прекалява ли с кафето. Чух, понеже тъкмо сервирах…

Личеше, че се старае да си припомни всичко възможно най-точно. Косите й бяха много красиви — с цвят на злато, прибрани отзад в продълговат кок и образуваха гладка, блестяща рамка на хубавичкото лице с големи, честни сини очи.

„Именно — помисли си Алекс. — Дали наистина са честни?“

— Значи сър Гордън е бил, както се казва, човек с пороци, а?

— О, не, господине! — Момичето поклати енергично глава. Този жест много й отиваше. Джо я погледна със симпатия. Агнес беше посвоему очарователна. Висока, силна, хубава и толкова здрава в психическо отношение, колкото психически стабилни са само момичетата от планинските селца.

— Вие сте от Шотландия, нали? Някъде от околностите на Лох Шендърн?

Усмихна се, като видя учудването й.

— Да, господине. Откъде знаете?

— Познах по акцента — обясни Джо все така усмихнато. Тя му отвърна с лека усмивка и пак почервеня. Обаче веднага по лицето й пробяга сянка и тя възвърна сериозния си израз. Джо усети недоволството в погледа на Паркър и побърза да добави: — Но ние говорехме за сър Гордън. Значи вие твърдите, че той не е имал особени пороци?

— Освен кафето — май че не, господине. Не пиеше, не пушеше, дори не търпеше някой да пие и пуши в негово присъствие. Господин Сирил винаги излизаше с лулата си в градината, когато сър Гордън беше тук, или отиваше в стаята си, за да не пречи на брат си с дима. Сър Гордън не търпеше дори бира вкъщи… Казваше, че алкохолът е най-голямото бедствие на човечеството, както и тютюнът, господине…

Джо неволно задържа ръката си, с която посягаше към неизменната кутия „Голд флейк“.

— А как мислите вие? Прав ли беше?

— Де да знам, господине. Макар че аз обичам мъжът от време на време да си пийне и да си запали лулата. Баща ми не махаше лулата от устата си, а когато умря, мама му я пъхна в ковчега… Каза, че не може да си представи как той ще отиде на онзи свят без нея… А и да си пийне обичаше… В същото време беше много порядъчен човек. Никой никога не беше имал нищо против него, нито пък той — против друг човек… Но сър Гордън беше на друго мнение… Горкичкият, вече не е сред живите, да не му търсим кусури сега…

Агнес се прекръсти.

— Католичка ли сте?

— Да, господине, в нашия край всички са католици.

— Готвачката не е тук, нали? — Джо смени темата.

— Не, господине. Синът й е войник. Разболял се. Той служи в авиацията и се натровил с нещо, с бензинови пари ли, знам ли… Та тя замина при него онзи ден, но вчера се обади по телефона, че вече е по-добре и че утре тя ще се върне.

— Значи през изминалите два дни вие сама се занимавахте с готвенето и с домакинството?

Момичето се позамисли.

— Кажи-речи… В събота цял следобед имах почивка. Само вечерта трябваше да измия съдовете, да поошетам и да подготвя спалните за сън. Вчера целия ден работих, но пак не сама.

— А кой е приготвил и сервирал вечерята в събота, щом готвачката я е нямало, а вие сте имали почивка?

— Ами, виждате ли, господине, сър Гордън беше изобщо малко старомоден… исках да кажа… извинявам се…

— Няма нищо — подкани я Алекс. — Говорете, както ви се струва най-вярно, а не — най-ласкаво за работодателите ви.

Този път момичето се усмихна с благодарност и пак наведе глава.

— Та, господине, исках да кажа, че сър Гордън смяташе, че не са пълноценни жени онези, които не умеят да готвят и да обслужват сами мъжете си. Приятно му беше, когато госпожа Силвия идваше в кухнята и приготвяше обяда заедно с готвачката. А когато ние и двете имахме свободен ден, госпожа Силвия и госпожа Юдит сами готвеха и подреждаха масата. Тогава сър Гордън беше най-доволен, казваше, че нищо не му се услажда толкова, колкото приготвените от жена му гозби… — Агнес замълча, а после прибави с не съвсем уверен глас: — Аз мисля, господине, че той беше донякъде прав, защото дори когато има толкова богат мъж като сър Гордън, жената трябва сама да се грижи за него.

— А госпожа Силвия обичаше ли да се занимава с домакинство?

— Не знам, господине. Аз съм само камериерка и госпожа Бедфорд не споделяше с мен каквото и да било… Но не мога да кажа, че готвеше с голяма любов… Общо взето, не обичаше да готви, въпреки че се справяше съвсем добре… Госпожа Юдит само си говори, че госпожа Силвия не умее да намаже филия хляб с масло…

— Значи господарите ви обичаха да прекарват почивните дни в семеен кръг като задружно, обичащо се семейство?

— Не знам дали са обичали, господине. Във всеки случай сър Гордън обичаше да прекарва така времето си, а тук никой не можеше да му противоречи. А то си е все същото: и да са обичали, и да не са обичали, правеха това, което сър Гордън искаше. Нищо чудно, той беше домакинът, а другите зависят от него.

— Да… — Джо кимна с разбиране, сякаш през живота си не беше правил нищо друго, освен да прекарва уикендите със семейство Бедфорд. — Двете госпожи хич не се обичат, нали? Как мислите?

Камериерката бързо отвори уста, но още по-бързо я затвори. Погледна седналите срещу нея мъже с ням упрек. Помълча, поколеба се и поклати глава:

— Господа, много се извинявам, но аз работя тук и ако ми позволите да кажа, аз не бива да говоря нищо за работодателите си — нито за това какво става вкъщи, нито пък кой какво мисли или казва за другите.

— Права сте — съгласи се с нея Джо. — Абсолютно сте права. Обаче не трябва да забравяме, че вашият работодател вероятно е бил убит преди няколко часа. И в настоящия момент само това е важно. Ние не сме дошли да се наслаждаваме на клюки. Тук сме, за да открием убиеца и да го предадем в ръцете на правосъдието. С тази цел събираме всяка полезна информация. Разбирате ме добре, нали?

Но Агнес Уайт сякаш не беше чула последните му думи. Прошепна:

— Убит… — погледна към вратата на кабинета и изведнъж в очите й проблесна уплаха. — И аз веднага се помислих същото, но когато онези, униформените полицаи, дето най-напред дойдоха, казаха, че са намерили прощално писмо, си рекох, че… А сега вие повтаряте моите първи мисли…

— Интересно защо веднага ви хрумна, че сър Гордън е бил убит?

Възцари се тишина. Паркър я прекъсна, като драсна с кибритена клечка по кутийката. Момичето не помръдваше. Изглежда, опитваше се да събере мислите си. Най-накрая проговори:

— Не знам… Сега, когато ме питате, не мога да кажа защо… Просто той не беше… не беше от хората, които се самоубиват. А другите всички го мразеха и сигурно затова съм свързала двете неща… Господи, какво говоря аз, глупачката? — Тя погледна Алекс уплашено, но той побърза да смени темата, все едно че не беше чул последните й думи.

— Преди малко ви попитах кой е приготвил вечерята в събота. Освен това искам да знам кой е разтребвал в неделя следобед.

— Аз, господине.

— Влизахте ли в кабинета на сър Гордън?

— Да, господине.

— Какво правихте там?

— Занесох измитите чашки и чинийки, господине. И ги подредих на скришното място при машинката за кафе.

— Колко часът е могло да бъде?

— Може би пет-пет и половина, господине.

— След това влизали ли сте в кабинета?

— След вечеря.

— Защо? В колко часа?

— Ами… около единадесет или малко по-късно…

— Защо сте отишли в кабинета толкова късно?

— След вечеря сър Гордън и господин Сирил, брат му, отидоха да ловят пеперуди в градината. Аз току-що бях измила съдовете и смятах да си легна. Оставаше да занеса само още две чашки и да проверя дали има захар в захарницата, защото сър Гордън щеше да работи цяла нощ.

— Откъде знаехте? Сър Гордън ли ви каза?

— Да… тоест не… По време на вечерята, когато и аз бях в столовата, той каза на господин Ройт, секретаря си, че ще го чака в кабинета си в седем часа сутринта и че и господин Сирил трябва да бъде там със снимките… И че сега отива да лови пеперуди, а след това ще поработи…

— Момент… — вдигна ръка Алекс и спря потока от думи, за да не загуби мисълта си. — Какви снимки?

— Не знам точно, господине… Но горе, до спалнята на господин Сирил, има фотолаборатория и той винаги прави всички снимки, необходими на сър Гордън… Все на пеперуди… Ужасни снимки, господине, пеперудите са заснети отблизо и главите им са големи като на коне… Да те е страх да ги гледаш… Предполагам, че господин Сирил и господин Ройт е трябвало да приготвят всички материали за сър Гордън, понеже днес вечерта той и госпожа Силвия трябваше да отлетят за Съединените щати. Там сър Гордън трябваше да изнася някакъв доклад…

— Ясно… Но да се върнем към предишната вечер. Значи вие разбрахте, че сър Гордън ще работи през нощта и занесохте чашките. Оставихте ги в барчето до машинката за кафе и погледнахте в захарницата дали има достатъчно захар. И какво? Имаше ли?

Момичето се усмихна, но веднага се овладя. Сигурно му се видя смешно полицията да се интересува от захарта в захарницата. Джо лесно прочете мислите по лицето й, още преди тя да заговори. Но онова, което последва, го изненада:

— Да, захар имаше достатъчно и затова се огледах дали всичко останало е както трябва. От моя прозорец в сутерена добре се вижда мястото, където господата ловяха пеперудите на онзи екран, та затова знаех, че сър Гордън няма да се върне скоро. Въпреки че той обичаше стаята му да е проветрена, не позволяваше да се отваря прозорецът, когато той е там. Имаше ужасен ишиас. Веднъж видях как го сви. Ходеше с патерици. Не можеше да легне в леглото си, болеше го при всяко движение… Често повтаряше, че от най-малкото течение може да го скове… Беше ни наредил да проветряваме само когато не е в стаята.

Алекс смръщи вежди.

— Чакайте… — рече бързо и хвърли към Паркър къс поглед, който Агнес Уайт вероятно не забеляза. — Влязохте в кабинета, поставихте чашките на мястото им и… Какво направихте после?

— Отидох до прозореца, дръпнах завесата и го отворих широко. Проветрявах около пет минути, затворих прозореца и… май че излязох… Да, веднага след това излязох…

— А винаги ли носите със себе си кърпа за прах?

— Понякога, господине. Зависи от работата и часа.

— А тогава, когато бяхте в кабинета, носехте ли кърпа за прах?

— Не, господине. Бях само по рокля, дори престилка нямах. Нямаше кой да ме види. Двете госпожи и господин Ройт се бяха прибрали в стаите си горе, а сър Гордън и господин Сирил бяха в градината. Сигурна съм, че нямах кърпа, нали носех в ръцете си чашите. А и защо трябваше да вземам кърпа за прах?

— Добре. А с какво в такъв случай изтрихте дръжката на прозореца, след като проветрихте?

Камериерката тръсна недоумяващо глава:

— Не ви разбирам, господине.

— Питам… — изрече Алекс дума по дума, без да сваля очи от нея, — изтривахте ли дръжката, с която се затваря прозорецът в кабинета на сър Гордън? Защото аз мисля, че сте я изтривали, прав ли съм?

Агнес Уайт го погледна недоверчиво и пак тръсна глава.

— Не, господине. Сигурна съм, че не съм я изтривала… Защо ми е трябвало да я изтривам? Дръжките не се изтриват, а се лъскат с прах.

— Е, изтрили сте я несъзнателно…

— Но нали не носех нищо, с което да я избърша… Не, сигурна съм, не съм я изтривала…

Алекс предположи:

— А може би вие работите с гумени ръкавици, за да не си разваляте ръцете?

— Само при работа с киселини и основи, господине… Има някои домашни работи, при които слагам ръкавици наистина. По не съм ги използувала поне от две седмици. Те са практични, но с тях не чувствуваш добре предметите и по-трудно се работи.

— Значи вие бихте могли да потвърдите под клетва, че не сте изтривали прозореца вчера вечерта, след като сте го затворили?

Гласът му беше толкова напрегнат, че Агнес Уайт го погледна стреснато. Но веднага се изправи на стола си.

— Да, господине. Може би ще мога да потвърдя това под клетва. Сигурно ще мога.

Джо стана, разходи се до прозореца, върна се обратно до масата и се усмихна.

— Сър Гордън споменавал ли е някога във ваше присъствие, че държи в шкафчето на масата цианкалий?

— О, да, господине. Той предупреди всички ни и най-вече мен и готвачката. Преди две години, когато започваше да работи с отровата, дойде при нас и ни обясни, че бурканчето ще стои винаги заключено в шкафчето, но за всеки случай, ако някога го видим отвън, да знаем… Че дори ако леко пипнем бурканчето, по пръстите ни може да остане прах, който да предизвика смърт, ако после пипнем нещо за ядене или докоснем устните си с пръст. Той винаги заключваше кабинета, преди да си замине. А когато беше тук, държеше бурканчето заключено в шкафчето.

— Някой друг имаше ли ключ от кабинета и шкафчето?

— Не. Всички резервни ключове са у госпожа Юдит.

— Ясно. Но да се върнем на въпроса ми за двете госпожи. Според вас госпожа Юдит Бедфорд не обича много-много етърва си, а?

— Не съм казвала такова нещо, господине. Но ако трябва да говоря искрено, ще кажа на господата под секрет, че госпожа Юдит едва ли обича друг човек освен господин Сирил. Защото тя е много нещастна жена, господа. Или може би й се струва, че е нещастна. Но какво ли може да иска от живота една жена, която не е вече млада и не е хубава, а пък има много по-млад от нея и толкова хубав мъж като господин Сирил?

Алекс си даваше вид, че разглежда бюфета, но това не му пречеше да наблюдава камериерката внимателно. Забеляза, че при тези думи тя отново почервеня. Сега седеше съвсем изправена, а със златните коси, правия нос и високите, силно развити гърди приличаше на статуя на млада богиня от най-суровия, архаичен период на гръцкото изкуство.

— Сирил Бедфорд колкото брат си ли е заможен?

— Май не, господине. Наистина, уж няма откъде да го разбера, но когато хората живеят така усамотени, както ние тук… Сигурно господни Сирил ще ви отговори по-точно, но аз мисля, че той имаше само парите, които брат му даваше…

— Може би госпожа Юдит не обича госпожа Силвия, понеже тя самата е съпруга на бедния брат, а онази — на богатия? Случва се и така…

— Не знам, господине.

— А как протичаше животът тук между две поредни посещения на сър Гордън и госпожа Силвия?

— Много скучно — искрено призна Агнес. — И не само за мен. Те двамата, значи господин Сирил и госпожа Юдит, почти не излизат, а аз и готвачката — още по-малко. Господин Сирил все е около гергините в градината… той обича градинарството… Отгледа едни много ранен сорт… о, ето, вижте през прозореца… Аз понякога му помагам — отново лека руменина пропълзя по бузите й, — от село съм и обичам да работя със земята… Или пък стои във фотолабораторията си и се занимава със снимките си. А госпожа Юдит се занимава с дома, с домакинството, често ходи с готвачката на пазар… Но нито веднъж, откакто аз съм тук, вече стават три години, не са излизали някъде заедно. Господин Сирил май нито веднъж не отиде в центъра. Дори шивачът идва тук, когато се наложи. Понякога господин Сирил ще излезе само до бръснарницата или ще се разходи наблизо… И това са всичките развлечения…

— Гости не идваха ли?

— Не, господине.

— Хм… Значи онзи ден следобед вие имахте почивка?

— Да, господине.

— На кино ли бяхте?

— Да, господине…

Джо бързо вдигна очи. Забеляза, че и Паркър гледа момичето с интерес. Очевидно и неговото опитно ухо, провело хиляди разпити, улови фалшивата нотка в тона, с който бяха произнесени последните две тривиални думи.

— Какъв филм гледахте?

— Аз… аз… — Агнес Уайг стисна устни. Изглежда, не умееше да лъже или въпросът я свари неподготвена. Наведе глава.

— Какво ви стана? — изправи се Алекс.

— Нищо… няма нищо…

Той се приближи до нея и повдигна лицето й към светлината. По бузите на Агнес се стичаха сълзи.

— Не сте били на кино, нали?

— Не — прошепна тя така тихо, че той по-скоро прочете отговора по устните й, отколкото го чу.

— А къде бяхте?

Тя мълчаливо поклати глава и скри лице в дланите си. Захълца тихичко.

Джо погледна Паркър заинтригувано и донякъде безпомощно.

— Моля ви, успокойте се — намеси се Паркър. — Ние не искаме да ви сторим зло. Просто трябва да разберем какво са правили всички домашни през последните часове. А вие също сте от домашните…

Агнес престана да плаче, но устните й все още трепереха, когато отговори:

— Ама аз… като не мога да ви кажа къде съм била…

Замълчаха и тримата: светлокосото момиче, облечено в задължителното облекло на камериерка, разплакано и разтреперано, и двамата мъже, застанали от двете страни на стола му, напълно безпомощни спрямо непредвидения развой на разпита.

Изведнъж Джо се наведе към момичето и тихичко попита:

— Кажете ми честно… На лекар ли бяхте?

Ако й беше казал, че мъртвият сър Гордън Бедфорд след секунда ще влезе жив и здрав в стаята, едва ли впечатлението щеше да бъде по-силно.

— Значи… вие знаете? Откъде знаете? — Агнес го гледаше с широко отворена уста, мигновено преобразила се в малко селско момиченце, сблъскало се със съвършено загадъчно за него явление.

— Откъде ли… — въздъхна Алекс и изведнъж неочаквано и за самия себе си я погали по главата. — Горкичката… Ами че присъствуващият тук господин Паркър може да ви бъде баща, а аз пък бях вече войник, когато вие сте били неколкогодишно дребосъче… Опасявали сте се, че сте бременна, нали?

Тя кимна мълчаливо.

— И опасенията ви се оказаха напразни?

Тя потвърди по същия начин.

— Тогава всичко е наред! Какво възнамерявате да правите сега? Ще заминете ли?

— Да! — заяви изненадващо енергично. — Ще се върна у дома!

— Имате ли там близки?

— Да… — очите й отново плувнаха в сълзи. — Годеникът ми… Той е автомобилен монтьор и двамата събираме пари за малък автосервиз — той там, аз тук. Бяхме решили, че щом съберем достатъчно пари в книжката, ще се оженим… А сега сама не знам какво да мисля. Не съм го виждала цяла година… Тъкмо щях да замина в двуседмичен отпуск…

Джо й се усмихна:

— Е, сега ще заминете малко по-рано… Всичко ще се нареди. Не е добре едно младо момиче да живее дълго време само в големия град!

— Ох, господине, прав сте, много лошо е… — съгласи се Агнес Уайт. Но почти веднага на лицето й се изписа страх. — Обаче вие на никого няма да кажете, че аз…

— Ние сме служебно задължени да пазим личните тайни на всеки гражданин и доброто му име, госпожице — тържествено обяви Паркър.

Момичето си отдъхна. Изтри сълзите си и оправи бонето. Стана и погледна Алекс, който едва доловимо й се усмихваше. Макар да си мислеше, че познава жените, те винаги го изумяваха. Това момиче съвсем не беше толкова отчаяно, колкото би искало да бъде. Беше младо, здраво и самотно. Какво ли не се е случвало в далечните планински селца на Шотландия… Нямаше сериозно основание за безпокойства. Ще замине при годеника си, ще се омъжи за него и ще живеят дълго и щастливо до последните си дни… Да, ако наистина Агнес Уайт знае за убийството на Гордън Бедфорд само това, което им каза, че знае.

Алекс продължи да се усмихва:

— Само още един въпрос, госпожице… Сигурно напоследък не сте спали добре… И днес през нощта май сте заспали доста късно? Разни мисли не са ви позволили да склопите клепачи, нали?

— Да, така е, господине, все не мога да се наспя… А вчера заспах около три часа.

— Така ли? А спяхте ли, когато сър Гордън и брат му се прибираха след лова на пеперуди?

— Бях угасила лампата и си бях легнала, но ги чух да затварят входната врата и да говорят тихо в хола. После господин Сирил и господин Робърт тръгнаха по стълбите нагоре, а сър Гордън влезе в кабинета си. Кабинетът е точно над моята стая. Чух го как пристъпи няколко крачки, седна и започна да пише на машината. След това сигурно съм заспала…

— Да… — потри челото си Алекс. — След това сте заспали… Госпожице, благодарим ви. Ако е възможно, ще ви помоля за още две кафета. И ние сме спали малко тази нощ, а ни чака още много работа.

— Да, господине. Веднага ще донеса, господине — направи реверанс Агнес. Макар че очите й бяха все още зачервени, никой не би допуснал, че само преди миг е преживяла драматични вълнения.

— И добре помнете — прибави Паркър, — че ние веднага забравихме всичко, което знаем за вас, а вие не бива да говорите с никого от домашните за нашия разговор. Разбрахме ли се?

— О, да, господине!

— В такъв случай… — Алекс дойде съвсем близко до нея и снижи глас, но продължи да говори така отсечено, че момичето неволно наведе глава и започна да кима утвърдително на всяка негова дума: — Кажете ни какви бяха отношенията между вашите работодатели. Имаме основания да предполагаме, че е имало нещо между госпожа Силвия Бедфорд и друг мъж, във всеки случай — да допускаме, че тя е проявявала горещ интерес не към съпруга си, а към друг мъж. Знаете ли нещо?

— Дали… аз… знам? — Агнес се позамисли, но продължи охотно: — Честно казано, има нещо съмнително. С готвачката често си говорехме в кухнята, че лошо прави сър Гордън, като при такава млада жена държи млад и хубав секретар. Още повече че той самият не е нито млад, нито хубав… Вярно, госпожа Силвия обичаше да бъде в компанията на господин Робърт, обаче, от друга страна, и слепият щеше да види колко предан е той на сър Гордън. Но готвачката ми викаше, че дори ако един мъж дължи бог знае колко много на друг мъж, при удобен случай пак ще му отнеме жената… Не искам да кажа, пази боже, че наистина сме допускали такова нещо, ние просто ей така, по селски си бъбрехме, нали разбирате?… А иначе хабер си нямам кой може да се е въртял около госпожа Силвия… Сър Гордън беше много, ама много сериозен човек. Не живееше като другите хора около него. Не ходеше с жена си никъде, нито на дансинги, нито на други места, където хората отиват да си пийнат и да се повеселят. Сър Гордън не пиеше и не танцуваше, а госпожа Силвия насила не можеше да го накара… Та ако не е господин Робърт, не знам кой може да е… — Тя пак се замисли. — Но господин Робърт може да е този мъж… Сега, като си мисля за него, ми се струва, че може той да е. Ама и какво чудно има… Млада и толкова хубава жена, а мъжът й можеше да й бъде дядо…

Агнес Уайт неочаквано се усмихна:

— Ако е така, още по-добре. Бързо ще се утеши и по-малко ще плаче на погребението. Ние, хората от село, гледаме на тези неща другояче… Не като вас, градските… Може би ние там в планината, по̀ правим това, което ни се иска… И май че на нас ни е по-добре… Знам ли, може би и вие вършите същото, само че повече се криете…

Камериерката направи реверанс, отправи усмивка към всеки от двамата мъже и изчезна зад вратата. Джо я проследи с поглед.

— Може би госпожица Агнес Уайт е малко лекомислена личност с истински темперамент на планинка. Но не можем да отречем, че макар в Шотландия рядко да се раждат хубави момичета, то затова пък, като се родят, са с толкова чар, колкото десет французойки, взети заедно.

— Да, да, точно така е… — Паркър веднага се съгласи с Алекс, но личеше, че не е сериозно увлечен от размишленията на приятеля си върху проблемите на чара на планинските хубавици. — Като оставим настрана нейния личен чар — промърмори, — тя ни даде няколко ценни сведения…