Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (5)

Четвърта глава
„… в средата на таблото, между две грамадни нощни пеперуди…“

Паркър си пое дълбоко дъх и започна:

— Най-напред трябва да ти кажа, че през последните двадесет минути се обадиха по телефона: моят шеф, после шефът на моя шеф, подкокоросан от някаква едра риба от Министерството на финансите, после още един министър. Всички те накратко и делово поискаха възможно най-бързо да им представя резултатите от предварителното разследване. Най-накрая аз се обадих на шефа си и го помолих да ме изолира от тях и да блокира пътя на вестникарите. Честно казано, разполагах с не повече от десет минути, за да разменя по две-три думи с обитателите на къщата и да поогледам стаята, в която е бил намерен трупът. Това, което чух и видях, беше достатъчно, за да реша веднага да ти се обадя. Но преди всичко ето ти малко повече данни за Бедфорд.

Той замълча, но веднага продължи, сякаш си даде сметка, че времето неумолимо тече, а някъде там, на другия край на телефонните жици, чакат в солидните си кабинети много важните личности, които нищо, ама нищичко не разбират от полицейското разследване, но това не им пречи моментално и остро да критикуват, ако нещо не им е по гайдата.

— Бедфорд не е бил мултимилионер или борсов магнат, чиято смърт да разтърси курса на акциите в цял свят. Но е притежавал немалко богатство и до неотдавна се е занимавал с оживена финансова дейност, от която в последно време се е пооттеглил. Доколкото ми е известно, посветил е времето си на своята съпруга, с която се е запознал преди няколко години и за която се е оженил след неколкоседмично познанство, и на пеперудите, към който е имал слабост още от детските си години. Май че те са били и най-голямото увлечение през живота му… Вече знаеш, че е станал доктор хонорис кауза за изследванията си върху нощните пеперуди. Естествено бил е известен като изследовател на тези насекоми само в тесния кръг на специалистите и не ми е ясно откъде ти например знаеш тези неща…

Паркър замълча, но само се поусмихна и не каза нищо.

— В правителствените кръгове — продължи Паркър — и в Сити Гордън Бедфорд е бил известен най-вече като финансов експерт. Смята се, че е притежавал направо гениални способности да предвижда резултатите от договорите и споразуменията в областта на международната търговия. Бил е дори постоянен съветник на нашето правителство при подписване на външнотърговски споразумения. Знаел е много тайни и през ръцете му са минавали строго секретни документи, свързани с цените, тарифите, международните обороти и поне сто други области, от които нито ти, нито аз някога ще разбираме нещо. Неговата честност била пословична. Не забравяй, че съветниците по въпросите на външната търговия често са изложени на всевъзможни съблазни, най-често — на подкупи. В много страни приемането на подобни „подаръци“ не се разглежда като престъпление, а просто като печалба, автоматически следваща от заеманата длъжност. И у нас понякога се среща такова становище. Бедфорд е бил така високо ценен именно поради безкомпромисното си отношение към подкупите и различните полулегални комбинации. А понеже е бил човек с твърд характер, преследвал ги е жестоко, когато е попадал по следите им. Говорел е за тях открито, без да се съобразява с име и положение. Благодарение на него не една репутация и била очернена завинаги. Имал е много врагове, от него са се страхували, дори е получил прякора Катон на финансите. Затова от самоубийството на този човек (а всъщност от бързото установяване дали е самоубийство, или не) се интересуват личности от лъв нагоре. Затова те настояват да получат колкото е възможно по-бързо данните от предварителното разследване. Естествено аз веднага уведомих когото трябва, че възнамерявам да се възползувам от твоята помощ. За щастие веднага се съгласиха. Изглежда, вярват, че си не само способен, но и дискретен. А и едната, и другата твоя добродетел може да бъде много полезна сега, защото, да ти призная, ако не постигнем нещо страшно бързо, ще се изправим пред онова, което вестниците наричат „неразрешима загадка“. Дано отпечатъците от пръсти ни подскажат нещо или някой от домашните се изпусне. Впрочем тези две писма…

Някой почука. През открехнатата врата се подаде главата на Джоунс.

— Нашите хора свършиха, шефе. След десет минути ще пристигне линейка за покойника. Да го оставим ли в кабинета в същото положение, в което го намерихме?

Паркър стана:

— Да! Искаме да огледаме още веднъж кабинета. По-добре е трупът да остане. Нека колегите от патоанатомията не бързат. Аз ще им кажа кога да го приберат.

— Слушам, шефе.

Джоунс изчезна. Паркър тръгна към вратата, но се спря, явно си припомни, че не е свършил.

— В шест часа, а може би няколко минути по-късно, секретарят на Бедфорд Робърт Ройт се обадил по телефона на живеещия наблизо лекар, доктор Гарднър, и му съобщил, че е намерил сър Гордън до бюрото му без признаци на живот. Лекарят дошъл след около двадесет минути и веднага установил смърт. Писмото на бюрото пред мъртвия, характерният аромат на останалото в чашата кафе и същата миризма, отделяща се от устата на покойника, довели лекаря до извода, че сър Гордън се е самоубил с основа KCN или просто казано — с цианкалий. Впрочем известно количество от същата субстанция сър Гордън е имал подръка в кабинета си, понеже с нея са убивали пеперудите.

— Който меч вади… — прошепна Алекс. — Хайде да идем да видим как изглежда полесражението…

— Още една секунда. За щастие лекарят имал достатъчно ум в главата си. Не позволил на никого да мести каквото и да било, останал при трупа и веднага се обадил на най-близкия полицейски участък, а те веднага уведомиха нас. Бедфорд е бил известен в квартала. Родил се е в тази къща, тук е прекарал детските си години…

Алекс прогони усмивката, която пропълзя по лицето му.

— Какво смешно има? — подозрително го погледна Паркър.

— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. Хайде…

Той тръгна пръв. Паркър го догони до вратата към кабинета и я отвори.

Понеже единственият прозорец в кабинета на сър Гордън беше закрит със завеса, а стаята беше осветена само от малката настолна лампа на бюрото, Джо се спря и се опита да различи нещо в полумрака.

Паркър пресече стаята с бърза стъпка и запали силния абажур във форма на шестораменен свещник под тавана.

Сър Гордън Бедфорд седеше до бюрото. По-точно — беше легнал върху него с горната половина на тялото си. От мястото, където бяха застанали, чертите на лицето му не се виждаха.

Джо се огледа.

Рафтове с книги, бюро, дълга маса, блестящи със стъкло и никел уреди… Малка масичка, на нея — пишеща машина, до нея — столче. А по стените, от прозореца до разположената срещу него врата към хола, бяха закачени по два реда големи остъклени табла. Всички те бяха изпълнени с набодени на карфички пеперуди, подредени върху тъмния фон на кадифето като самолетни ескадри в небето.

Без да мръдне от мястото си, Джо запита:

— Къщата била ли е заключена отвътре?

— Да.

— На всички прозорци ли има решетки? Забелязах на някои…

— Да, на всички. Познаваш този стил: ковани, декоративни, на вид филигранни решетки, които в действителност са здрави и солидни. Те са вземали мерки за своята безопасност… хората от онова време… Искали са да спят спокойно.

— Наистина — измърмори Алекс — всички са заспали за веки веков. Амин.

Той се приближи до прозореца и отмести завесата. Под прозореца беше лехата с червените гергини. Загледа се в тях. Зад гърба си усещаше неподвижното присъствие на Паркър.

— А вратичката към улицата?

— Тя е с автоматична брава и резе. Впрочем тази вратичка винаги е била заключена. Сър Гордън категорично е настоявал всички домашни да носят със себе си ключа от автоматичната брава по време на неговите посещения тук и да я заключват всеки път при влизане и излизане. Често е съхранявал в кабинета секретни документи, които е донасял за работа през уикендите. Затова е искал да бъде абсолютно сигурен, че чужд човек не би могъл да се промъкне в къщата. Нашият специалист веднага провери всички ключалки и решетки. В ред са. Никакви следи от взлом. Входната врата е била заключена отвътре, пуснато е било и резето. Поради тези обстоятелства можем да заключим, че ако нямаме работа със самоубийство, то…

— То убиецът е някой от домашните, нали? — Алекс се обърна с гръб към прозореца. — А кои лица са били в затворената отвътре къща през изминалата нощ?

— Следните:

1. съпругата на покойника Силвия Бедфорд;

2. неговият брат Сирил Бедфорд;

3. неговият секретар Робърт Ройт;

4. неговата, снаха Юдит Бедфорд;

5. камериерката Агнес Уайт.

— Нямат ли готвачка?

— Имат, но тя е заминала при болния си син.

— Ясно. Още нещо само. Ти май каза: „По време на посещенията му тук…“ Следователно Бедфорд не е живял в тази къща?

— Не. Имал е жилище в Сити, а в родната си къща е прекарвал само някои уикенди или е идвал да поработи тук спокойно върху своите любими пеперуди. В нея живеят постоянно само брат му, снаха му и прислугата.

— Такааа…

— А сега да преминем към писмата. — Паркър се приближи до бюрото. Джо го последва и застана срещу мъртвия.

Гордън Бедфорд е бил сигурно почти великан. Мощните му рамене закриваха, кажи-речи, цялата повърхност на бюрото, а увисналата към пода ръка, под която се виждаха разпръснати парченца от счупена чашка за кафе с позлатен ръб, по̀ приличаше на ръка на боксьор тежка категория, отколкото на ръка на учен. Паркър с известно усилие повдигна главата и ръцете на покойника. Джо потрепери. По лицето на сър Гордън блуждаеше онази тайнствена, ужасна гримаса, която още Хипократ преди хиляди години беше нарекъл „иронична усмивка на смъртта“. Вероятно отровата е подействувала светкавично.

Заместник-шефът на Следствения отдел предпазливо опря тялото на облегалката на креслото. Алекс имаше усещането, че още миг и мъртвият собственик на този дом ще избухне в смях. Но скованите, изкривени устни не помръднаха.

Паркър посочи един лист върху бюрото.

— Това писмо намерих веднага. Всичко наоколо е фотографирано и от всичко са снети отпечатъци, така че можем да пипаме всяка вещ. Вземай и чети.

Джо взе листа и зачете:

В моя живот има неща, които се натрупваха продължително време, докато не ме доведоха до настоящата моя крачка. Може би те никога нямаше да излязат на бял свят. В нашите среди информацията рядко стига до ушите на непосветените. Впрочем няма кой знае какъв смисъл да задълбавам в подробностите. Лицата, които бих могъл да посоча и които лесно биха потвърдили разкритата в това писмо истина, никога няма да го направят и нищо няма да ги накара да си признаят. Никой никога няма да докаже тяхната вина. Обаче истината е една: аз се родих и израснах в почтен дом, моите родители и деди бяха хора с неопетнена репутация. Аз самият започнах живота си като честен човек. Исках да остана такъв до края на живота си. Но за нещастие се поддадох на изкушението. Още тогава имах намерение да се самоубия. Бях сигурен, че не ще мога да лъжа с лекота като другите. Но не ми достигна смелостта. А след това, когато разбрах, че нищо няма да измие извършените от мен престъпления, започнах да затъвам още по-дълбоко. Доброто мнение за мен само ми помагаше. Всички вярваха, че аз съм последният човек на земята, когото могат да заподозрат в нечестност и вземане на подкупи. Обаче… По-късно продължих да го върша с неразбираема за мен самия страст, като че ли бях убеден, че едното петно ще измие другото. Може би съм се надявал по този начин да стана циничен? Че в края на краищата ще забравя как се класифицират моите постъпки? Не, не можах да забравя. Решението, което ще реализирам днес, назряваше в ума ми отдавна. То не е нещо ново за мен, макар че у повечето мои колеги и познати ще предизвика искрено изумление. Не, аз не съм Катон на финансите. Аз дори не съм обикновен честен човек. Измених на своята родина и на доброто си име многократно за материална изгода. Нищо вече не може да се промени. Но като признавам ужасната истина минута преди смъртта си, аз се надявам, че милосърдният бог ще ми прости поне частица от моята вина, а хората, които толкова много ми вярваха и които аз така подло излъгах, нека разберат, че не съм бил чак дотам лош. Сам произнесох присъдата си. Нека моята съдба бъде предупреждение за всички онези, които смятат, че парите са цел и двигател в нашия свят. Най-труден от всички светове. Чистата съвест не може да се купи за никаква цена. Довиждане, моя най-скъпа Силвия. Ти беше светлият лъч на моя живот. Ти беше чиста, честна и вярна, стократно по-ценен човек от мен. Написах „довиждане“, защото вярвам, че ще се срещнем отново там, където не достига ехото на човешките пороци, а продължителното покаяние изкупва всяка вина. Дано да е така! Само това ме радва: въжделението да те видя пак в другия, по-добър свят. Нека в твоята безмерна душа и в безграничната ти вярност да се намери поне малко състрадание и прошка към една друга душа, не така чиста и не толкова неотстъпчива спрямо изкушенията на земния свят. Умолявам те!

Твой навеки Гордън.

Алекс сгъна писмото и го остави на бюрото.

— Какво мислиш? — попита го Паркър, взе писмото и го напъха в голям бял плик, който извади от джоба на сакото си.

— Толкова сълзливо и банално, че би могло да бъде автентично… — измърмори Джо. — „Чистата съвест не се купува за никаква цена…“ Много вярно, но написано в ужасен стил…

Той се огледа. Навсякъде погледът му падаше върху пеперуди — големи и малки, с разперени и прибрани криле, с тъмна окраска и изненадващо яркоцветни, уж летящи, забодени на карфички, мъртви и неподвижни като…

Бавно премести погледа си към бюрото.

— Тялото в точно такова положение ли е намерено?

— Да. Ако има някакви незначителни промени, можем да го коригираме съгласно направените снимки.

Джо заобиколи бюрото и се загледа надолу, към отпуснатата ръка на мъртвия. Под нея беше счупената чашка с остатъци от кафе. От другата страна на тялото се бяха разпръснали парченцата от счупената чинийка.

— Какво мислиш за тези веща? — Алекс клекна, помириса чашката и посочи чинийката. Изправи се.

Паркър вдигна рамене.

— Какво мога да мисля? Най-вероятно е държал чашката върху чинийката, така правят много, хора. Смъртта е настъпила веднага щом е погълнал отровното кафе. Държал е тогава чашката с дясната си ръка, а чинийката — в лявата.

Алекс кимна:

— Да, прав си… Чашката е паднала, когато той я е изпуснал от изстиващата си ръка, а чинийката се е изхлузила от коленете му… О, ето, виждаш ли, тук има следа от капчица кафе… — той посочи панталона на покойника. — Да… — обиколи още веднъж около креслото и пак погледна петънцето. — Сигурно така е станало. Любопитно…

— А на мен ми е любопитно защо ни най-малко не те интересува второто писмо на самоубиеца?

— Как така не ме интересува? Интересува ме, и още как! Но повече ме интересува как са се развили събитията… Първото писмо е написано на машина, дори подписът не е на ръка. На тази машина ли?

— Да. — Паркър отиде до малката масичка и леко удари един от клавишите на портативната машина. — Портативна машина „Ъндъруд“, купена преди половин година. С нея си служат всички домашни. И двете писма са написани на нея. А второто писмо намерих ето тук. — Той се върна до бюрото и повдигна една разтворена книга. Под нея лежеше сгънат на две лист хартия. Без да каже нищо повече, Паркър го подаде на Алекс.

Не мога повече така. Превърнах се в пречка за любовта на двама души, които обичам и уважавам. Ако не се оттегля, ще предизвикам продължаваща цял живот трагедия. А понеже за мен тяхното щастие е по-важно от моя живот, след дълги размишления намерих единственото разрешение, което ми се струва възможно. За съжаление не бих могъл да живея без тази една-единствена жена, която обикнах. Скъпа, не ми се сърди. Не ме упреквай за тази моя стъпка. Разбери, че тук бих страдал непрекъснато, като ви гледам. А там… там ще има само пустота и тишина… Страшно ми става, като си помисля, че никога повече няма да мога да те прегърна, моя единствена Силвия. Но в играта със съдбата хората винаги губят. Вероятно така и трябва да бъде. Лека нощ. Нека бог се погрижи за теб. Мисли за мен понякога. Само за това те моля. Обичам те така, както никого никога не съм обичал. Лека нощ — завинаги.

Джо върна писмото на Паркър, който го пъхна в същия плик, в който преди малко беше прибрал другото писмо.

— Да… Много забавно…

— На мен хич не ми е до смях — отсече Паркър. — Разбираш ли нещо?

— В най-добрия случай имаме доказателство, че сър Гордън Бедфорд е горял от желание да се самоубие и е търсел най-ефектния мотив. Засега ни разкри два мотива: угризения на съвестта и нещастна любов. Жалко само, че не ни ги предложи и двата наведнъж. Освен това ме интересува как някой може да пише толкова екзалтирани писма на пишеща машина?… Надявам се, че е умеел да си служи с писалка…

Той взе от бюрото книгата, изпод която Паркър измъкна второто писмо. В образуваното между страниците улейче беше поставена автоматична писалка без капачка.

— Отпечатъците по книгата са снети, нали?

— Естествено.

Джо остави писалката на бюрото и огледа книгата.

— А, ръкопис на негова книга — отбеляза. — Май че тъкмо е нанасял поправки по него, страниците са покрити с отпечатъци.

Той плъзна очи по текста и прочете тихичко:

„В околностите на западен Лондон прелитанията на Atropos L. винаги настъпват в периода…“

Вдигна глава и погледна Паркър, който не сваляше очи от него, застанал неподвижно срещу бюрото и скръстил ръцете си на гърдите.

— Интересно, а? Сигурно специалист от класата на сър Гордън е знаел кога настъпват прелитанията на Atropos в околностите на западен Лондон?

Паркър се приближи и надзърна през рамото му:

— Какво имаш предвид, за бога?

— Как какво… Учудвам се защо сър Гордън е прекъснал именно на това място. Както виждаш, това изречение е част от поправката, нанесена на страницата най-долу. Изглежда, тъкмо е бил стигнал дотам и е искал да допише изречението, но нещо му е попречило и не го е довършил.

— Да… — Паркър посегна към писалката. — Може би просто не е успял да го напише преди смъртта си?

— Именно. А освен това ми се струва малко вероятно да прекъсне по средата на изречението, да остави писалката и да вземе да се самоубие. Ти как мислиш?

Заместник-началникът на Криминалния отдел не отговори. Извади от джоба си бележник и написа в него само една дума:

УБИЙСТВО!!!

След последния възклицателен знак той вдигна писалката, огледа стоманеното перо и сравни двата надписа.

— Мастилото е същото, бледозелено…

Алекс сякаш не го слушаше. Затвори ръкописа и прочете надписа на етикета, залепен в средата на твърдата подвързия:

Гордън Бедфорд

Трасета на прелитанията на Atropos L.

(Опит за определяне на характерните черти на явлението въз основа на проведените през периода 1957–1961 година изследвания)

Остави книга на същото място, откъдето я беше взел, и погледна мъртвия, който сега седеше с леко наклонена глава и гледаше пред себе си: с неподвижни, присвити в кошмарна усмивка очи.

— Нощни пеперуди и кредити… — Алекс направи няколко крачки към него и го загледа изпитателно. — Има вид на такъв, какъвто е бил: спокоен, сдържан, културен англичанин, почтен, честен, решителен човек. Силно развятата брада свидетелствува за убеждението му, че животът не е криволичещ, изровен и разбит, а равен път, по който можеш да се движиш без проблеми, стига да спазваш точно правилата за движение… Четял е Шекспир, отвращавал се е от лъжата, използувал е доброкачествен одеколон, обичал е монархията и е вярвал, че човек трябва да работи солидно — всеки на поста, на който съдбата и рождението са го поставили… Вътре в себе си е презирал слабите и колебливи характери, не е знаел що е страх, изповядвал е откритата, проста игра, родил се е няколко десетки години по-късно, отколкото е трябвало. Сигурно е бил свръхпедантичен…

Още веднъж пробяга с поглед по високото чело с няколко напречни бръчки, под което завинаги бяха заспали познанията за шестокраките нощни крилати създания и за платежния потенциал на екзотичните държави.

— Странно, защо носи такъв дебел пуловер? През нощта беше топло и дори намирисваше на буря…

— Май че е страдал от ревматизъм… — промърмори Паркър. — На рафта до барчето намерихме аналгетици.

— Ясно… — Джо се обърна към бюрото. — А в тази рамка е поставена сигурно неговата любима Силвия, заради която, както се опитва да ни убеди едното от неговите писма, е напуснал нашата грешна земя… Интересно как изглежда тя.

Протегна ръка и взе рамката с малка снимка, едва формат шест на девет. Разгледа я внимателно, а после поклати глава.

— Ако това е госпожа Силвия Бедфорд, изглежда ми доста стройна, обаче за съжаление трудно мога да определя чертите на лицето й въз основа на фигурата. Я погледни!

Паркър погледна снимката без интерес, погледна я втори път, а след това я грабна и я приближи към очите си.

— А това пък какво е?

— Кажи де… — Джо хвърли кос поглед към покойника. — Да се надяваме, че сър Гордън не е фетишист. В Меланезия живеят примитивни племена, които имат обичая да рисуват по телата си изображенията на умрелите си съплеменници с надеждата, че така удължават живота им. Но досега никога не съм чувал някой да прибира главата на любимата си при последното свое пътуване… Къде е липсващият фрагмент? Вие сигурно сте претърсили стаята прецизно?

Паркър машинално се почеса по главата:

— Би трябвало… Обаче такова дребно нещо, каквото е главата на човек, изрязана от малка снимка, е можело да се изплъзне от вниманието на моите момчета, особено ако е скрита сред хартиите…

Джо се наведе и надзърна в кошчето за боклук:

— Проверихте ли в него?

— Да — потвърди Паркър. — Там намерихме само една пеперуда, очевидно вече не му е трябвала… Обаче ние я заснехме и ако по нея е имало отпечатъци от пръсти, ще разберем. Наредих да оставят всичко така, както го заварихме…

Алекс пъхна ръка в коша. Изправи се с голяма нощна пеперуда в ръка. Тя беше мъртва и набодена на карфичка.

— Много е лека. Сигурно е хваната отдавна и вече е успяла съвсем да изсъхне…

Паркър застана до него и се загледа в мъртвото насекомо.

— Гнусна работа. Не разбирам как разумен човек може…

Не се доизказа, защото забеляза, че Алекс не гледа пеперудата. Погледът му бързо се плъзгаше от табло на табло. Най-накрая се задържа на едно място.

— А това пък какво е? — все още с пеперудата в ръка, Джо се приближи до таблото зад гърба на покойника.

Таблото беше почти празно. Върху тъмния фон от кадифе бяха забодени с карфички две грамадни нощни пеперуди — жълтеникави, с дебели мъхнати коремчета, разсечени напречно с кафяви линии и по дължина с една дълга синя линия. В централната част на телата си имаха характерния череп. Двете бяха абсолютно копие на пеперудата, която Джо държеше в ръката си. Над пеперудите имаше надпис:

Acherontiae — нощна пеперуда

ATROPOS L. мъртвешка глава

(уловени в Лондон 1–7 юни 1959)

Но застаналите пред таблото мъже не гледаха пеперудите. С втренчени, озадачени погледи те се взираха в третия обект, който беше разположен точно между тях.

Женска глава, изрязана от малка снимка и забодена с карфичка.

* * *