Джо Алекс
И над морето го преследвах с полет тих… (4)

Трета глава
„… Умрял е, всекиму може да се случи…“

Немският изтребител направи широк кръг и се появи отгоре вдясно, а зад него беше слънцето, което заслепяваше Алекс… „Изтребител вдясно горе…“ — каза той в микрофона. „Изтребител вдясно горе, разбрах…“ — отвърнаха два спокойни гласа, единият от които принадлежеше на бордовия стрелец Бенджамин Паркър. В същия миг тъмната малка сянка заслони за секунда слънцето и през шума на двигателите Джо чу дългата, безкрайна серия от картечниците на неприятеля. Натисна кормилото и носът на тежката машина се наведе към невидимата от облаците земя. Серията продължаваше. „Още половин секунда — мислеше си Алекс, — още четвърт секунда… Ей сегичка всичко ще свърши, той ще ни отмине и ще ни атакува от другата страна…“ И веднага — тревожен, внезапен сигнал в мозъка: „Защо мълчат нашите картечници?“ Но откосите продължаваха и не свършваха. Той завъртя кормилото още повече. Бомбардировачът се обърна на крилото си и навлезе в белия лепкав памук на облаците… „Загубих го…“ Обаче не беше го загубил. Острото, пронизително тракане продължаваше… „По какво чудо се задържа над мен?“ — успя да се попита Алекс и се събуди.

Рязко седна в леглото. Телефонът звънеше без прекъсване. Джо тихо изруга и посегна към слушалката.

— На телефона Алекс, кой е?

— …

— О, господи… Веднага разбрах, че си ти… Нима другиму ще дойде наум да събужда човека посред нощ, и то по този начин?

— …

— Какво? Вече не е нощ ли? Е, тогава добър ден.

— …

— Надявам се, че са убили някого… Иначе ти щеше да ми позволиш да се ползувам от своите граждански права!

— …

— Възможността спокойно да се консумира сънят след работа в Англия май принадлежи към гражданските права?

— …

— Да, разбирам. Но може би ще кажеш в края на краищата какво е станало?

— …

Алекс подсвирна и изтри очите си със свободната ръка.

— Да, естествено, дори го познавам. Тоест познавах го. Онзи професор икономист, който изследваше нощните пеперуди.

— Разбира се, че ще дойда. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Не, исках да кажа, че ще изляза след петнадесет минути.

— Няма начин, трябва да се избръсна. Не съм в състояние да мисля, ако не съм се изкъпал и избръснал.

— …

— Да, но вие не трябва да мислите. Полицията не мисли — полицията действува и охранява спокойствието на гражданите.

— …

— Е, добре де, добре. Само още една подробност — дай ми адреса. Лондон е доста голям град и ако ще трябва да питам във всички къщи по пътя дали случайно някой не е умрял там тази нощ, вероятно ще загубя немалко време…

— …

— Не. Няма нужда да го записвам. Запомних го.

— …

— Ясно. След петнадесет минути стартирам.

Остави слушалката и скочи от леглото.

След половин час Алекс сви наляво и подкара колата бавно по широката крайградска алея. От двете й страни зад високите огради бяха разположени вили със стари градини. Почти всички без изключение носеха отпечатъка на втората половина от господството на кралица Виктория. Макар да беше смятал винаги архитектурата от този период за най-големия спад на човешкия дух в тази област на изкуството, той ги разглеждаше внимателно и прилежно регистрираше в ума си поредните сгради с четни номера.

Започваше облачен, но топъл летен ден. Внушителният шпалир от стари липи, изправили се покрай тротоарите в редица като гренадири, хвърляше дълбока сянка върху градините и къщите.

— Петдесет… петдесет и две… петдесет и четири…

До бордюра пред къщата с номер петдесет и четири видя два големи черни автомобила. Добре ги познаваше. За по-сигурно още веднъж хвърли поглед върху регистрационните номера. Единият беше собственост на заместник-началника на Криминалния следствен отдел на Скотланд Ярд. Джо натисна леко спирачката и спря колата си зад другите.

Къщата с номер петдесет и четири беше разположена доста по-далече от улицата в сравнение със съседните къщи. От мястото, където Джо остави колата си, можеше да се види само покривът й, защото гъсто израслата дива лоза, оплела от горе до долу железните, с позлатени върхове, пръчки на оградата, я закриваше цялата. Тежките вейки падаха до плочките на тротоара и обрамчваха вратичката, превръщайки входа за градината в тунел.

Алекс тръгна, без да бърза, към вратичката, като се оглеждаше любопитно наоколо. Значи тук е живял и умрял Гордън Бедфорд.

Замислено поклати глава. Би могло да се предположи, че един толкова богат човек като него е имал възможност да си избере по-оптимистично обкръжение от тази мрачна къща с тежка архитектура, при това в краен квартал. Обаче твърде вероятно беше тя да е била къщата на неговото детство. Изградена е поне преди осемдесет години. Може би тук са живеели родителите на Бедфорд? Може би тук се е родил? По онова време децата са се раждали не в болниците, а у дома. Това дори е било причислявано към „добрия тон“ в кралството на старата кралица, в онова кралство, в което за най-висока, ако не и за единствена добродетел са били смятани доброто възпитание и сдържаното поведение.

Алекс остави мислите си да блуждаят необезпокоявани из неопределените пространства на хипотетичното минало. Докато почти подсъзнателно преценяваше дали Гордън Бедфорд се бе родил на първия етаж, или на партера, той се приближи до вратичката и посегна към кръглия емайлиран бял диск, в чийто център беше монтирано черното копче на звънеца… Сигурно спалните са на първия етаж, следователно ако Бедфорд се е родил в тази къща, най-вероятно това е станало в една от тях…

Разтърси глава. Все още не беше разсънен напълно. Още преди да докосне звънеца, вратичката се отвори и в нея се изправи униформен полицай, който му препречи пътя.

— Кого търсите, господине?

— Казвам се Алекс — обясни Джо. — Преди половин час господин Паркър ме покани по телефона да дойда на този адрес.

— Да, господине. Имам нареждане да ви пусна. Заповядайте. Тази пътечка ще ви заведе до входната врата на къщата.

Той козирува, усмихна се любезно и отстъпи крачка назад, за да освободи пътя.

— Благодаря. — Джо му смигна съзаклятнически и влезе, без да ускорява крачка.

Чу зад гърба си глух звук. Вратичката се затвори с трясък. Погледът на полицая го съпроводи, докато вървеше по тясната пътечка, покрита с каменни плочки, успоредна на широката алея към входа.

Сигурно е чел някоя моя книга, а може би — дори всички? Следобед ще се върне у дома и ще рече на жена си, още докато сваля каската си и я окачва на закачалката в антрето: „Представи си, днес видях онзи Джо Алекс…“ Жена му ще плесне с ръце и ще ги изтрие в престилката, която си е сложила, за да му приготви обяда. „Кой Алекс?“ „Ами онзи, дето пише книги…“ „Амиии! Къде го видя?“ На което полицаят ще сложи пръст на устните си: „Шшшшт… Никому нито дума… Бях на служба, когато умря известният сър Гордън Бедфорд…“ Сега пък жена му ще тръсне глава: „Гордън Бедфорд ли? За първи път чувам. Кой е пък този?“ „Не знаеш ли? Известният икономист, който пишел книги за нощните пеперуди…“

Не. Полицаят няма да каже такова нещо. Полицаите не разбират нито от нощни пеперуди, нито от икономика. Ако полицаят служи в този квартал отдавна, можел е да знае, разбира се, туй-онуй за носещата това име личност, но едва ли е бил запознат е подробностите. Подробностите ще прочете в следобедните вестници.

Джо се огледа. Чак сега си даде сметка, че пред вратата на улицата нямаше никакви сеирджии. И никаква друга кола освен полицейските. Значи ли това, че пресата не е била уведомена? Сигурно, а прислугата още не е успяла да разнесе клюката из близките магазинчета, които вече се събуждаха за живот.

Входната врата беше в страничната стена на къщата. Алекс се насочи към нея и в задната част на двора видя голяма и много добре поддържана градина. Учуди се, като съзря в голямата централна леха да цъфтят великолепни червени гергини, въпреки че още им беше рано.

Вратата отвори висок младеж с кръгло лице, облечен с почти прекалено елегантен костюм с идеално завързана, мъничко по-ярка от необходимото вратовръзка. Той блесна с красивите си бели зъби и се наведе леко, за да стисне с уважение подадената му ръка:

— Добър ден, господин Алекс! Ама че работа — прибави весело, — откакто сме дошли тук, телефонът звъни и не спира! Все министри!!! Шефът няма секунда време да се поогледа спокойно. Само стои до телефона и вика: „Слушам!“

Джо се усмихна.

— В такъв случай вероятно ще видя вашия шеф във великолепно настроение — той влезе в къщата и огледа тесния хол с тъмна ламперия. — Знам, че нищо друго не му доставя по-голямо удоволствие… Разговорите с официални лица са най-високата награда, просто мечта за мъките и зора на полицейското житие…

— Точно така, господине. — Джоунс кимна с безупречно сресаната си тъмнокоса глава. — Толкова е бесен, че ме е страх да се приближа до него. Добре че дойдохте вие.

В хола имаше две врати. Тясна, извита стълба с дебела килимена пътека водеше нагоре. В ъгъла се спускаха надолу каменни стъпала, очевидно — към сутерена.

— А какви са първите впечатления на моя приятел Паркър, сержант Джоунс? — попита Алекс, като продължаваше да разглежда хола. Май че вече беше успял да види всичко, защото веднага след като зададе въпроса, погледна със симпатия сержант Джоунс. Той обичаше този младеж, който приличаше на конте от краен квартал. Но, както е речено в поговорката, видът лъжеше, защото Джоунс беше един от най-добрите сътрудници на Паркър. Той беше в състояние самоотвержено, неведнъж без храна и сън, да помага на началника си — винаги усмихнат, винаги с безупречен вид и винаги изпълнен с неизменен ентусиазъм по отношение на професията си. Към Алекс той се отнасяше с чувство, близко до суеверната почит, която диваците хранят към магьосниците, притежаващи власт над загадките на живота и смъртта, на земята и небето. Впрочем начините, по които Алекс разрешаваше възникващите пред следствията проблеми, можеха да изглеждат свръхестествени в очите и на всеки друг абсолвент на полицейската школа.

Джоунс разпери ръце:

— Нямам представа, господине. Засега сме завъртели машинката: фотографи, дактилоскопи, лекар… Седят там и си гледат работата. На пръв поглед случаят прилича на самоубийство. Но шефът не е доволен. Мисля, че затова веднага ви се обади…

Едната врата се отвори. Пред Алекс се изправи Бенджамин Паркър, заместник-началникът на Криминалния следствен отдел на Скотланд Ярд. Течението веднага затръшна входната врата.

— Охо — рече Паркър, — вече си тук…

По усмивката му Джо разбра, че на заместник-началника на Криминалния отдел никак не му е до смях.

Паркър се обърна към сержанта:

— Джоунс, там вече свършват. Когато изпратят експертизата за отпечатъците от пръсти, лекарското заключение и снимките, веднага ми ги давай, независимо от това дали ще разпитваме някого в дадения момент, или не. Извикай ме.

— Слушам, шефе.

— Да вървим — обърна се Паркър към Алекс и го хвана подръка. — Само след минутка моите хора ще привършат работата си в стаята, където е настъпила смъртта, и ние ще можем да влезем в нея. Засега да отидем в столовата…

Без да пуска ръката на приятеля си, той се обърна към вратата, от която се появи преди малко, и леко го побутна към нея.

Влязоха в голяма мрачна столова. В средата й стоеше, а по-точно — се простираше грамадна маса, около която бяха наредени солидни столове. На две от стените висяха портрети, вероятно на съпружески двойки от края на осемнадесети и началото на деветнадесети век. Третата стена беше закрита от внушителен неокласически бюфет, който толкова много приличаше на последните работи на сър Томас Чипъндейл, че Алекс се спря още на прага, а после се приближи и огледа бюфета отблизо, детайлно и с одобрително кимане.

— Какво интересно видя? — попита Паркър с подозрителен глас.

— Ох, нищо… тоест нищо, свързано о твоята кошмарна професия. Но ако не греша, този бюфет е една от най-красивите работи на Чипъндейл.

— Не може да бъде! Мебелите на Чепъндейл изглеждат другояче.

— Да, прав си… — Алекс обиколи бюфета от всички страни, като хвърли враждебен поглед към подредените зад остъклените вратички сребърни съдове. Не обичаше прекалено добре излъсканото сребро. — Прав си и сигурно ти си единственият полицай в Лондон, който разбира що-годе от мебели… е, без да знаеш всичко. Защото на стари години Томас Чипъндейл се е занимавал с дърводелство в именно такъв стил. Ако изобщо можем да наричаме неговата работа дърводелство. Но вероятно той самият точно така я е наричал. Бил е много скромен човек, макар да е увековечил името си. А аз съм почти убеден, че този бюфет е излязъл от неговите ръце.

Паркър разтри челото си.

— Нека да е така… Но те умолявам да не ме вмъкваш в идиотски дискусии на тема мебели!

Алекс въздъхна:

— Добре… Единствените мебели, които наистина те интересуват, са ковчезите, нали?

Той се приближи до масата, седна, извади жълтата кутия на „Голд флейк“ и си взе цигара. Не я запали, докато Паркър не се отпусна на един от столовете срещу него. Едва сега, като го погледна проницателно, Джо видя колко опънати са нервите на приятеля му.

Помълчаха няколко секунди. Иззад вратата, разположена срещу бюфета, долиташе шумът на стъпки и изречени полугласно думи.

— Той е там… — поясни Паркър. — Можем да отидем веднага, но мисля, че по-добре ще е да изчакаме техническия екип да си свърши работата. Наредих им да вземат отпечатъци от всички пръсти и всевъзможни следи в стаята, да направят снимки на всички вещи, дори на нещата, които на мен самия се струват безобидни. Изобщо старая се да действувам съгласно правилника, така че после никой да не може да ме упрекне и в най-малкото недоглеждане… той се разсмя с висок, невесел смях.

— Но какво всъщност е станало? — запита Алекс спокойно. — Събуждаш ме в нечовешко време по съвсем нечовешки начин. Идвам на местопрестъплението и все още не съм видял покойника, все още не съм съзрял в този дом жива душа освен твоите отрудени мирмидонци^[1]. Този тип сам ли е живял?

— Ами! Къщата е пълна с хора: съпруга, брат, снаха, секретар, камериерка… Всички те са били тук, в къщата, когато той е умрял. Всички са спали и никой нищо не е чул.

— Застрелял ли се е?

— Не… KCN в кафето му.

Джо вдигна вежди:

— Моля? Не съм много силен в областта на токсикологията. Можеш ли да ми обясниш какво е това KCN?

— Цианкалий.

— Благодаря. Сам ли е бил в стаята, когато е изпил това кафе?

— На пръв поглед така изглежда.

— Кога?

— Горе-долу между три и половина и четири сутринта, както твърди доктор Бъркли. Но според мен чак като постави покойника на дисекционната маса, ще ни даде точното време.

— В такъв случай защо пък останалите е трябвало да чуят нещо? — Джо запали цигарата си и силно дръпна. Стана и започна да се озърта за пепелник.

— Знам ли защо… Нищо не знам. Преди малко говорих с всички домашни. Никой не изпадна в истерия. Държат се резервирано, както приляга на наши английски братя и сестри. Но нито един от тях не ми харесва, нито един. Наредих им да се приберат в стаите си и сега се намират, как да се изразя, под надзора на Стивънс, който се разхожда в коридора… — той посочи с пръст към тавана. — Джоунс е долу в хола. Само през него може да се излезе от къщата.

— Не вземаш ли предвид самоубийството?

— Да, и още как. Пред мъртвия имаше прощално писмо.

— Ами тогава… — Джо седна и се прозя. — Не можем ли да приемем като единствена прилична хипотеза, тоест да вземем да си речем, че сър Гордън Бедфорд, въпреки че е бил собственик на един свръхсимпатичен бюфет, е решил да си отиде от този свят? И тогава веднага ще се върна у дома и ще легна да се наспя. Можеш да ми повярваш, ще заспя незабавно — и погледна часовника си. — Господи! Седем часът! А ти, понеже никога не ти се случва да спиш, сигурен съм, ще се върнеш в Скотланд Ярд и ще се обадиш по телефона на всички заинтересувани важни личности. Ще им предадеш милата новина. След което ще се заемеш с канцеларската си работа. Не подозираш никого — иначе веднага щеше да ми кажеш… И няма за какво да се хванеш… Обаче не разбирам защо в момента изглеждаш така, сякаш ти самият си го убил!

— Ако аз го бях убил, поне щях да знам какво се е случило. Сега не разбирам нищо. Абсолютно нищо. Като че ли преди моето идване тук през къщата е минал бесен тайфун. Впрочем ти знаеш кой беше Гордън Бедфорд, нали?

— Знам. Много богат господин на средна… е, да речем, на възраст, клоняща към горната граница на онази, която обикновено се нарича средна. Човек с разнообразни занимания и с подчертан интерес към нощните пеперуди. Беше дори професор хонорис кауза в Оксфорд. Умрял е. Всекиму може да се случи. Сигурно му е дотегнал животът и е оставил писмо, в което обяснява мотивите за своята постъпка. И това се случва на много хора.

Паркър се усмихна накриво.

— Де да беше така… Наистина оставил е, но не едно, а две писма. И като капак всяко едно от тях съдържа съвършено различен мотив за тази, както ти я нарече, постъпка. А подобно нещо, доколкото ми е известно, не се случва кой знае колко често, а?

— Е, най-сетне! — Джо скочи на крака. Сънливостта му моментално се изпари. — Сигурен бях, че криеш нещо в ръкава си, стари мошенико! Така! Вече си представям ясно картинката: пристигате, намираш писмото, отдъхваш си с облекчение, после бъркаш някъде другаде и… намираш второ писмо! Както се казва в училище — със същата сила, но насочено в обратна посока. А след това започват да звънят разни VIP-ове^[2], за които е достатъчно да си заместник-началник на Следствения отдел, за да могат да изискват от теб само след изтичането на две минути пълния отчет за разследването, името на убиеца, мотивите за престъплението и собственоръчно написана изповед на гнусния убиец с подписа на двама свидетели! О, горкият ми чиновник! Но ти не се тревожи, аз съм при тебе!

Разсмя се и угаси фаса. Обаче веднага стана сериозен.

— Ситуацията е горе-долу такава, нали, Бен?

Паркър забарабани с пръсти по масата.

— Наблюденията и изводите ти са достойни за похвала — измърмори, — но са твърде далече от истината.

— Тогава казвай какво знаеш и да пристъпваме към работа… Джо пак погледна часовника си. — Наистина пристъпваме към работа много рано, но ранно пиле рано пее…

— Откога се опитвам да го направя — рече заместник-началникът на Криминалния отдел. — Но ти оставяш ли човек да вземе думата! Е, слушай…