Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

АСЕН Г. ХРИСТОФОРОВ

Самоков

Редактор Златко Попзлатев

Художник Здравка Тасева

Худ. редактор Цв. Костурков

Техн. редактор Н. Панайотов

Коректор А. Байкушева

Дадена ча набор на 24. IX. 1962 г.

Подписана за печат на 10. X. 1962 г.

Печатни коли 4,5

Издателски коли 3.42 Формат 1|32 от 84| 108

Тираж 8 100 Поръчка № 760

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

София 1962 г.

 

Книги от същия автор:

Скици от Лондон (1945 г.)

Боен път (1955 г.)

В дебрите на Рила (1957 г.)

Скици из Рила (1957 г.)

Мацакурци (1958 г.)

Планинари (1959 г.)

Ангария (1960 г.)

Искровете (1962 г.)

История

  1. — Добавяне

Предосвобожденски борби

Човек би могъл да очаква, че Самоков, един от големите стопански центрове в нашите земи през миналия век, дал толкова много за духовния подем на българите и взел най-дейно участие е борбите за самостоятелна българска църква, ще бъде и един от първите в нацио-налнореволюционното движение на предоовобожденската епоха. За съжаление, това не е така. Градът е твърде отдалечен от Букурещ, Гюргево и Браила, тия три средища на българските революционери. В него живее компактно турско население, което не се държи зле с българите. Самите български първенци не са революционери, а търговци, абаджии и джелепи, чието родолюбие ги подтиква да навлекат мантията на просветители, книжовници и църковни деятели. Повечето от тях са духовни синове на отец Неофит Рилски, който, макар и отявлен русофил и един измежду първите български родолюбци от онази епоха, твърдо предпочита еволюцията пред революцията. И тъй, вместо въоръжено въстание, самоковските възрожденци предлагат постепенната просвета на народа като по-целесъобразно и безопасно средство за постигане на национално освобождение, уверени, че свободата ще дойде отвън, чрез намеса на друга държава. Затова нито Левски, нито Бенковски не намират поле за действие в тоя град.

Ала това не значи, че самоковци остават изцяло чужди на революционното движение и на борбите за национално самосъхранение. В техните гърди винаги са туптели борчески сърца. Те първи се борят с оръжие в ръка срещу кърджалиите, измежду тях се раждат хайдути като Чакър войвода и никъде другаде борбата срещу ангарията, подета от недрата на народа и подпомагана от градските първенци, не е била тъй напрегната и драматична. През Кримската война самоковци участвуват и в християнските полкове на поляка Чайковски, а подир войната дават най-силен отпор срещу протестантите, съсредоточили пропагандата си най-вече в техния град. Чрез Чайковски те се борят за дуалистична държава с Турция, а срещу протестантите — за опазване на българите от чуждо влияние. Когато Левски и апостолите на априлци шетат из страната, в Самоков се образува революционна ядка. Един от тях, известен местен абаджия, снабдява с костюми за предрешаване хората на Димитър Общи при обира на турската поща в Арабаконак. Няколко години по-късно над четиридесет самоковци се бият като опълченци при Стара Загора, Шипка и Шейново. Трима оставят костите си на връх Шипка.

Хайдутството в самоковския край води началото си от борбите срещу кърджалийските шайки, когато местните турски власти въоръжили и българското население. Тъй за първи път самоковци се изправят с оръжие в ръка срещу турци, па макар и кърджалии. Градът е бил ограден с дълбоки ровове. Денем и нощем на пост при четирите изхода от града са дебнели българи и турци, но най-вече българите са взимали участие във въоръжените стълкновения срещу кърджалиите. Не само българите от града, но и тези от околните селца. Главната грижа на последните е била да завардят пътя от Дупница към Самоков в теснината при с. Клисура. И тъкмо тук те разбиват шайките на дупнишкия самозван аянин Каргалията, доунищожена в боя при връх Лисец на Верила планина. В тези сражения изпъкват неколцина храбреци, като „капитан“ Ангел, Лало Бюлкюбаша и Кара Стоян, баща на първия български печатар Карастоянов, загинал в боя. Народът не закъснява да съчини и песни за тези юнаци. След заглъхването на кърджалийските размирици част от оръжието било укрито от българите. Но сега в околностите на Самоков се появили няколко разбойнически шайки. Турската власт бездействувала. Често пъти сеймените се съюзявали с тия шапки, за да делят плячката, а бейовете-маданджии поощрявали разбойниците, за да държат в покорство ангарийното население. Разбойниците прокудили жителите на две-три близки селца в самия град. Такава е била участта на малкото цинцарско поселище, основано към 1833 година югозападно от Самоков, в местността Цареви кладенци, както и на Ново село, просъществувало няколко десетилетия под най-северните вили на днешния Боровец, гдето ангарийните въглищари са приготовлявали кюмюр за турските мадани. Разбойниците грабели, безчинствували и убивали.

Тогава, залавяйки се за укритото оръжие от кърджалийско време и вдъхновени от спомена за юначните дела на своите бащи, неколцина самоковци стават хайдути.

Хайдутите са отмъщавали на турците за лична обида и са се ръководили от лична омраза към угнетителите. Ала обективно погледната, тяхната дейност е била въс-таническа, пък и по резултатите си е напълно политическа. Това личи най-вече от усилията на Чакър войвода да премахне ангарията в самоковския край. Неговата дейност е борба за свобода и правда. Затова неговите четници са до един българи от Самоков и близките селца. И уредбата на Чакърова та чета е чисто хайдушка, а влиянието й върху народностното съзнание на българите в града стига дотам, че войводата е могъл при нужда да призовава десетки и десетки младежи при себе си, за да проведе някоя по-тежка задача. Това личи и от следните два стиха в една народна песен за Чакъра:

Изин ми дай море, Чакър войводо,

дома да си ида, жена си да видя…

Един самоковец, Т. Кантарджиев, ни е оставил доста мъгляво описание на Христо Чакъра, изградено по спомени на негови съвременници, а друг местен художник — една миниатюра в Самоковския музеи, гдето хайдутинът е изобразен като як, плещест мъж с дълги руси мустаци и възруса коса, седнал на пън в гората с пушка-бойлия между малко кривите му крака. За неговата физическа сила се разказват истински легенди. Легендарни изглеждат и подвизите му. Народното въображение тъй е разкрасило делата на тоя човек, че вече е трудно да се отсее истината от сетнешната прибавка.

Чакъра излиза с десетина хайдути в гората през пролетта на 1848 г. след някакво улично сбиване с турци в Самоков, станало наскоро подир завръщането от Цариград на двамата поборници срещу ангарията — Станоя Балабанов и Петко Михов. С донесения от тях ферман султанът повторно забранявал ангарията в тоя край, съгласно Танзимата от 1844 година. Но местните турски управници, поддържани от бейовете-маданджии, не възнамерявали да опазват фермата. Станоя Балабанов бил пратен в нишкия зандан, а Петко Михов се укрил в близките села, преди да се прибере в родното си селце Чамджас, сега прекръстено на Борика. Оттам той е поддържал връзка с Чакър войвода. Ето защо и главната дейност на Чакъра е била насочена срещу работата на самоковските мадани, спъвайки дейността им чрез саботажи и налагайки на бейовете да заплащат труда на селяците.

Никак не е било трудно за хайдутите да разрушават подпорите на дървените улеи в гората, по които маданджиите са докарвали вода от планинските рекички, за да вкарват в движение тежките мадански чукове. Тези вади са били дълги по няколко километра, а с прекъсването на водата е спирало и действието на маданския чук. В това време, разбира се, е изстивало и нагорещеното до червено желязо, стопено във видните. Хората на маданджиите бързо са поправяли повредените дървени коруби ала колкото и бързо да са действували те, нужно е било видните отново да се зареждат с кюмюр и изстиналото желязо отново да се нагорещява и претопява, преди да се кове в дълги обли пръти от маданския чук. Тъй една на пръв поглед малка пакост от страна на хайдутите предизвиквала големи загуби на маданджиите. С учестяването на тези пакости е намалявал и железодобивът в самоковско.

За да се спасят от разорение, маданджиите са изпращали потеря след потеря по дирите на хайдутите, но те, шепа хора, лесно могли да се укриват било в селцата по Искровете, било в горите над тях и най-вече в непристъпните чукари на Рила между Мечита и Купените. Чакъра и неговите хора сразили една въоръжена шайка от местни турци, подбрани от бейовете измежду табашкия еснаф под водачеството на Мутиш ага. Тази победа, спечелена през пролетта на 1848 г., затвърдила вярата на българите в хайдутите. На следната година Чакъровите хора водили сражение с друга шайка на турци табаци, водена от прочутия хаджи Дамба. Схватката станала при Клисурското ханче и в нея хаджи Дамба бил тежко ранен. Преди да падне, той гръмнал отблизо по Чакъра. Куршумът се разбил в силяхлъка на войводата и той останал невредим, а това дало повод на турците да разправят подир боя, че само сребърен куршум могъл да повали проклетия гяурин. Също тъй печално за турците завършил и третият им опит да сразят хайдутите чрез шайката на ихтиманеца Кара-Бекир.

Отчаяни от тези несполуки, бейовете най-после склонили да плащат откуп на Чакъра, за да не поврежда маданите им, а също и да заплащат кюмюра и рудата на ангарийните селяци. С това фактически се слага край и на тежката ангария в самоковско. Българите тържествували, ала бейовете не бездействували. Те продължавали да изпращат потери подир хайдутите и в същото време търсили начин да премахнат войводата чрез измяна. Намесил се и митрополит Дели Матея, който умело наклеветил градските първенци в укривателство на Чакъра. И почти по същото време, когато войводата и неговите юнаци унищожават в нощен бой една рота азиатски аскер при Долни Пасарел, нарочно изпратена към Самоков от софийския мютесариф, за да се справи с хайдутите, гайтанджията Д. Смрикаров отива чак в Цариград, за да оневинява своите приятели от „клеветата“ на гръцкия владика. Близко до ума е, че крушката е имала и опашка, защото в противен случай Д. Смрикаров не би положил толкова труд.

Връзката на градските първенци с хайдутите на Чакъра може косвено да бъде установена чрез някои бележки на самия Смрикаров в дневника му. Ето какво пише той за приятелите си братя Хаджигюрови, Хаджитоневи, Д. Кьоркостов и Хр. Сребърников: „Язе като бех в Цариград за них, радих гологлав от терсханата (б. м. затвора), да не влезнат за Чакъро, що ги бяха писали от Самоков четири мазбати, че са ги чували (хайдутите), хранили, пък и пушки им давали и прочее. Избавих ги от тая беда и от много разноски.“ На друго място той пише, че Матея се „удостоил“ с тая служба, или че доносът е бил направен от митрополита. Ако обвинението не е било обосновано, няколко години по-късно същите самоковски първенци едва ли са щели отново да бъдат изправени пред заплахата да бъдат съдени заедно с хайдутите. „Отбраних ги да ги не докарат да се съдят тука с хайдутите, но извадихме ираде, та отидоха в Ниш и избавиха се от тая беда, слава богу.“ Тъй пише Д. Смрикаров, а после самодоволно добавя: „Възпомогнах да не отидат на заточение.“

И до днес в паметта на почтарите самоковци са пресни спомените за подвизите на Чакъра и за нравствения лик на тоя хайдутин — за неговата строгост и за великодушието му, за смайващата храброст на юначагата и за добродетелите му.

— Не е човешко да убиваш обезоръжен противник, който иска милост! — бил казал той веднъж на свой четник, който се тъкмял да заколи заловения самоковски каймакамин.

И нито хората на Чакъра не пакостели на жените на турските шайкаджии, които ги преследвали, нито каймакаминът не позволявал да се тормозят жените на хайдутите Ала когато Чакъра узнал, че известни жени в близките край Самоков селца, останали отрано вдовици, често посрещали турски гости, забавлявали се с тях и между другото издавали и пътищата на хайдутите, той наредил да ги изловят една подир друга и да ги отпратят в далечни места, а някои измежду тях дори заклал за назидание. Пак за назидание хайдутинът заповядал на „конския доктор“, който минавал за лекар на четата, да скопи двамина турци от ихтиманските селца, които се били погаврили с невинна българска девойка. Често изпращал предупредителен „хабер“ и на други турци, които обичали да задирят жени-християнки. Не се побоял да стори същото и с някои от самоковските чорбаджии, които подражавали на турските бейове в разгулния им живот. И понеже се явявал най-неочаквано в града, всички се страхували от гнева му.

Веднъж, посреднощ, когато и тъмните сокаци на Самоков едва се провиждало от слабата светлинна на газените ламби, сам бюллюкбашията се сблъскал с хайдутина при един ъгъл и от уплаха вдигнал ръце, сякаш да се защити от неочакван удар, а Чакъра само измъкнал пищова на турчина, наплюл евзата и му го върнал с тия думи:

— Върви да спиш, бюллюкбаши, пък като си свърша работата, за която съм слязъл от планината, и аз ще се махна от града…

Друг път, след успешното бягство от конака ни двамина от четниците, заловени по една случайност и успели да отмъкнат и железните си пранги, Чакъра спрял една турска каруца накрай града, закачил прангите върху яремите на животните и наредил на каруцаря тъй да влезе в двора на конака.

— И кажи на каймакамина да не слага пранги на моите хора — заръчал той на изплашения турчин, — ако не иска и той да полежи в пранги при нас, в балкана…

Дребни случки, врязали се в паметта на самоковци, съвременници на Чакъра, и предавани от едно поколение на друго като светъл спомен за делата на тоя хайдутин.

Цели седем години Чакър войвода държи маданджиите в свои ръце. През април 1855 година до ушите му стигнала вест, че бейовете са изпратили убийци да премахнат Петко Михов, поборника срещу ангарията, с когото войводата поддържал тясна връзка. Чакъра подбрал неколцина четници и пристигнал в с. Чамджас, за да опази живота на стареца. Минали няколко дни в безплодно чакане и хайдутите се завърнали в убежището си.

Същата вечер убийците пристигнали и отнели живота на тоя българин. Това окуражило маданджиите. И не след дълго те успели чрез подлост да премахнат и самия войвода, който бил убит от своя байрактар в една самоковска къща. Тогава и четата се разтурила. Едни от хайдутите забягнали, други били заловени, осъдени и изпратени на каторжна работа в Цариград. Ала ангарията в самоковско вече била безвъзвратно премахната.

Убийството на Чакъра било извършено само година преди завършъка на Кримската война, победоносна за Туция и нейните западни съюзници. Шест месеца подир това убийство английският цариградски консул пристигнал в Самоков и отседнал в къщата на Захария Хаджигюров. Престоят на консула в тоя град е имал двояка цел. И тоя път, както в годините преди избухването на Кримската война, консулът е искал да подбере българчета из Самоков и с помощта на турските власти да ги изпрати в Лондон, за да учат търговия и железарство, та след завръщането си в българските земи да пласират английски стоки и да строят съоръжения с английски материали. Неговата втора цел е била да опипа терена за протестантската пропаганда в България. А известно е, че по това време американските протестантски мисии в Цариград вече били изпратили 36 българчета в Америка, за да добият богословско образование и да служат като мисионери след завръщането си в родината. Косвената цел и на едните, и на другите е била да откъснат българите от влиянието на руската култура.

Трябва да се предполага, че английският консул е ударил на камък в опитите си да привлече Захария Хаджигюров за тази цел. И ако Захария го е приел в дома си, то с било главно с оглед на борбата на самоковци срещу Дели Матея, достигнала връхната си точка именно през есента на същата 1855 година. Неморалното поведение на митрополита не е могло да не направи впечатление на консула, а той на свой ред също е могъл да въздействува за отстраняването му от епархията. Такива ще да са били и подбудите на видния църковен деятел. И ето че три години по-късно протестантската пропаганда устройва седалището си в Одрин. През същата година се открила мисионерска станция и в Стара Загора, през следващата — в Пловдив, а в 1862 година и в София. Засега протестантите изоставят православния Самоков.

През 1867 година настъпва прелом в протестантската пропаганда по нашите земи и тя се съсредоточава главно в Самоков. През следващите години и мъжкото, и девическото протестантски училища биват преместени от Стара Загора и Пловдив в Самоков. В града се настаняват и най-видниге американски мисионери. Причините не се крият само в здравия самоковски климат. Хр. Семерджиев с право набляга върху няколко странични фактора, изтъквайки предимствата на Самоков като културен център, близостта на Рилския манастир — тази крепост на българското православие, епичната борба на самоковци срещу гръцката патриаршия и участието на двамина самоковци, К. Фотинов и Хр. Сечанов, при превеждането на Библията. И тъй, протестантската пропаганда здраво се залавя за работа. Нейната цел е да отклонява самоковци от православието и да насочва духовните им интереси към западния свят. Но тя е толкова религиозна, колкото и политическа.

Самоковци веднага дават отпор на протестантите. Година подир откриването на протестантското девическо училище те решават да учредят свое девическо училище, което да замести просветителките от женския метох.

Занапред рядко някое самоковско девойче ще се записва в протестантското училище. Родителите на такива деца просто биват афоресвани. Ако са търговци, самоковци бойкотират магазините им. Те не ги допущат и на представленията в читалището, като поставят нарочен надпис върху вратата. „Входът е запретен за протестантите.“ Самите фурнаджии отказват да изпичат хляба на десетина свои съграждани, отклонили се от православието.

Един от тях, избран преди това за училищен настоятел, бил принуден да си подаде оставката. Сериозни мерки взимат и духовните среди. През 1876 г. в Самоков се открива богословско училище със средствата, завещани от покойния митрополит Авксенти Велешки, също самоковец. В резултат, протестантската пропаганда в Самоков била напълно неутрализирана в годините до Освобождението. А великото събитие вече се мержелеело в далечината. При втората си обиколка из страната дяконът Васил Левски идва и в Самоков, пренощува в девическия метох на утрото пее в църквицата, а през деня прави опити да организира комитет. Изглежда, че Левски е разговарял с Хр. Сребърников, един от самоковските първенци, който е проявил известен скептицизъм спрямо начинанието. Дяконът се премества в близкото село Продановци и остава да нощува при Ив. Ил. Валявичаря. Тук при него идва Йовчо Йокпарата, доспеец и продановски зет. Тримата леят куршуми през деня, а вечер очакват самоковските младежи. И посятото от дякона семе дало кълн. Чрез учителя Векилски много от синовете на първенците били посветени в делото, а учителите Н. Манов, Ив. Сечанов и Мойсинов се заели да привлекат по-интелигентните еснафи. Младите хора се въоръжили, образували стрелческа група и дори се обучавали в стрелба някъде над Бельова църква. Защото навред вече се мълвяло за предстоящото въстание.

И Бенковски идва в Самоков. За това свидетелствува Захари Стоянов. „В Самоков Бенковски ходи един път, пише той, но след няколкоминутно бавене беше принуден да бяга обратно, защото щяха да го предадат.“ Жестоко, ала необосновано обвинение! То не звучи убедително, не задоволява и забележката под текста. В нея се говори за някакъв самоковец Аптекаров (навярно (Антикаров), при когото се отправя Бенковски ведно с телохранителите си. В джоба си апостолът носи писмо до самоковеца от неговия син, тогава ученик в Пловдив. Срещата става по тъмно, и то пред входа на къщата на самоковеца. Като се изправя пред Бенковски, самоковецът изважда друго писмо от джоба си, прочита го в тъмнината, сякаш не е могъл да го прочете предварително, и казва: „Чертите на човека са същите, само конят е променен.“ При тия думи, според Захари Стоянов, Бенковски кимнал на другарите си, всички се метнали на конете и станали невидими в тъмнината. Обстоятелствата са неправдоподобни, неправдоподобна е и тази свръхмнителност у Бенковски.

Както и да е, самоковци нямат свой представител в историческото събрание на Оборище. Но нима само те остават непредставени? В Оборище не присъствуват и пратеници от София и Ихтиман, въпреки близостта им до Средногорието. Тъкмо наличието на компактни турски маси в тези три града обяснява както неучастието им в Оборище, така и решението на специалната комисия, заседавала на 17 април 1876 година в Панагюрище под председателството на самия Бенковски, наред с Пазарджик да бъде опожарен и Ихтиман, „който ще да се предаде на огън и грабеж“. В протокола от това заседание изобщо не става дума за Самоков. Селищата на запад и югозапад от Костенец влизат в мислите, но не и в плановете на апостолите, освен доколкото е било възможно да се предпази българското население в десетина разложки селца от отмъщението на тамошните българомохамедани. Апостолите предвиждат българите от тези селца да се съсредоточат в Батак. И това е всичко.

Преждевременното избухване на Априлското въстание осуетило намерението на младите родолюбци в Самоков да се присъединят към въстанниците и, както бележи Хр. Семерджиев, „да пресрещнат турския башибозук от две страни“. Избухването на въстанието смаяло самоковските турци, а бързото му потушаване всяло униние сред местните българи. Уплашени, самоковските бейове повикали Хасан паша, усмирителя на панагюрци. Пашата пристигнал с окървавените си войски на 11 май пред града. Първата му грижа била да застави българските първенци и учители да станат взаимни гаранти, че в Самоков не се готви бунт. За мирното отминаване на войските допринесли и местните турски големци. Отдъхнали си българите в града. Но сега черкезите се развилнели из околните села, грабели и безчинствували, а турските власти в Самоков оставали глухи към оплакванията на пострадалите.

И тези, конто търпели робството почти кръгло пет века, изтърпели още една година и дочакали обявяването на руско-турската освободителна война. Когато войските на генерал Гурко превзели и София, край Самоков се струпала почти тридесетхилядна турска армия, командвана от Осман Черкез паша. Наближавали последните дни на паметната 1877 година. Разквартирувани из града, турските войски се отдали на грабеж. Те не пощадили златните и сребърни вещи в конака на прочутия маданджия Махмуд бей, забягнал още преди това в Цариград. А към българите били направо жестоки, тъй като руските войски били наблизо. Вместо да приеме боя, Осман Черкез паша решил да се изтегли с цялата си войска под прикритието на нощта към Долна баня и Костенец. На другия ден, предпоследния от годината, първите руски конни части влезли в Самоков. С тях дошъл и генерал Н. Н. Веляминов, освободителят на града, и още на другата вечер руските офицери и българските първенци тържествено посрещнали новата 1878 година в дома на Хр. Сребърников.

Тъй дългоочакваната свобода дошла в Самоков. Тя изгряла върху щиковете на руските войни, дошли от Русия, към която са били насочени погледите на целия български народ — от същата нам братска страна, към която рилските монаси първи са отправили стъпките си цели три века преди Освобождението, за да разправят още към 1558 година на Иван Грозни за тежката участ на българския народ. Дадената им грамота от тоя руски цар е била пазена и показвана като светиня, а с по-късните си пратеничества в Русия рилските иноци са сторили извънредно много за пробуждането на интереса към българския народ сред неговия славянски събрат. Тяхно дело е обнародването през 1671 г. на житието на Ивана Рилски в Русия, напечатано в Киевско-печерската лавра. А близостта на Рилския манастпр до Самоков е подхранвала същата надежда и в гърдите на самоковските българи. С тая вяра и надежда бе живял и Неофит Рилски, духовният баща на плеяда самоковски възрожденци. С тая вяра и Самоков дочака освобождението си.

В края на руско-турската освободителна война когато се сключвал мирът в Сан-Стефано, самоковци изпращат Захария Хаджигюров и Хр. Сребърников в това цариградско преддверие, за да поднесат благодарствен адрес на главнокомандващия руските войски Днес портретът на генерал Н. Н. Веляминов, освободителя на Самоков, краси стените на градския музей А в гърдите на всеки самоковец гори любов към страната-освободителка.