Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

АСЕН Г. ХРИСТОФОРОВ

Самоков

Редактор Златко Попзлатев

Художник Здравка Тасева

Худ. редактор Цв. Костурков

Техн. редактор Н. Панайотов

Коректор А. Байкушева

Дадена ча набор на 24. IX. 1962 г.

Подписана за печат на 10. X. 1962 г.

Печатни коли 4,5

Издателски коли 3.42 Формат 1|32 от 84| 108

Тираж 8 100 Поръчка № 760

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

София 1962 г.

 

Книги от същия автор:

Скици от Лондон (1945 г.)

Боен път (1955 г.)

В дебрите на Рила (1957 г.)

Скици из Рила (1957 г.)

Мацакурци (1958 г.)

Планинари (1959 г.)

Ангария (1960 г.)

Искровете (1962 г.)

История

  1. — Добавяне

Църковни борби

Самоковската епархия е една от малкото в днешните български земи, стояла през първите три века на турското робство извън обсега на гръцката цариградска пат-риаршия. В административно отношение тя е била под-чинена на независимата ипекска славянска патриаршия, дотогава и владиците в Самоков са били или българи, или сърби. Ала в 1766 г., когато цариградската патриаршия успява да закрие ипекската, митрополит Неофит, последният български архиереи в Самоков, бил изгонен ведно с другите български архиереи и няколко години по-късно на негово място бил изпратен гъркът Филотей. Странно съвпадение, защото идването на Филотей съвпада по време с първия известен самоковски препис на Паисиевата история. Първият идва да сее мрак, а „История славянобългарска“ — да буди народностното съзнание на българите. И Паисиевото дело надделява. Втори измежду всички митрополитски градове в българските земи, Самоков се вдига на борба срещу гръцките владици още в 1829 година. Врачанци изпреварват самоковци само с четири години!

Изглежда, че Филотей, престоял цели 47 години на митрополитския трон в Самоков, не е обременявал българите с много тежки данъци. Защото брожението против гръцките владици почива предимно на тая основа докъм средата на миналия век. Съзнателната борба за самостоятелна българска църква идва отпосле, подир Кримската война. Тя представлява важен дял от борбата за национално освобождение. Ала в периода между Одринския мир от 1829 г. и избухването на Кримската война през 1853 г. българите, а с тях и самоковци, се трудят да се освободят от тежкия гнет на фанариотските берии. По това време цариградската патриаршия е представлявала нещо като държава в държава. Приходите на самоковските гръцки митрополити от осемнадесетте различни данъци и берии са превишавали общата сума на постъпленията в държавната хазна от целия самоковски санджак…

Между 1819 година, когато Филотей напуска Самоков, за да се оттегли на преклонна възраст в един Светогорски манастир, и 1846 година, когато владишкият престол бил зает от Дели Матея, в града са служили четирима гръцки митрополити. Те се застоявали не задълго на владишкия престол и съдбата на всички е била незавидна. Иротей, който заместил Филотей в 1819 г., бил отзован шест години по-късно поради разгулния му живот. Неговият наследник Игнатий бил убит насред града от някакъв пиян турчин през лятото на 1829 година. Тогава самоковци отправят молба до цариградската патриаршия за техен митрополит да бъде назначен Неофит Рилски, който учителствувал по това време в града. Вместо Неофита, патриаршията изпраща Игнатий II. Недоволството на самоковци било голямо. То се засилило и от злоупотребите на самозабравилия се митрополит, поради които властите се принудили още в 1836 да го изпратят на вечно заточение в гр. Трапезунд.

Не след дълго, в 1838 година, в Самоков пристига петият пореден гръцки митрополит Еремия. Самоковци го посрещат настръхнали, а той подклажда ненависта им с разгулното си държане. С подаръци и различни почести той успял донякъде да разедини българските първенци и да се огради с привърженици-гъркомани, подбрани предимно измежду еснафите. Ала срещу него се опълчили търговците на аби и гайтани, едрите скотовъдци, джелепите, както и онази здрава ядка от учители и книжовници, оформила се неусетно около личността на Неофита Рилски. И в 1846 г. самоковци позорно изпъждат своя владика. Не друг, а Захария Зограф пръв вдигнал камък от улицата и замерил с него каляската на изпъдения митрополит, отправен с дюдюкания и всевъзможни подигравки.

Вместо да вземе поука от случилото се, в същата 1846 г. цариградската патриаршия изпраща за самоковски митрополит един блудник и почти неуравновесен човек, достоен за прозвището си Дели Матея. Той бил брат на Н. Аристарх, виден гръцки сановник, представител на патриаршията във Високата порта и заедно с княз Стефан Богориди, както бележи Г. С Раковски, пълен разпоредител с патриаршеските и владишките титли до края на царуването на султан Абдул Меджид, който бил негов млечен брат. От тази връзка извира и дързостта, и безсрамието, и нехайството на Дели Матея.

Борбата на самоковци с него е цяла епопея. Пъден многократно, митрополитът се връща отново и отново в града, всеки път по-нагъл, все по-настървен да разединява българите и да се подиграва с тяхното народностно чувство.

Той гори стари български ръкописи, гаври се с честта на жените на своите приятели-гъркомани, властвува като княз в митрополитския конак и в същото време се държи като шут в църквата или из града, гдето става за посмешище и на децата. Наистина, достоен представител на гръцката патриаршия в Самоков! Но самоковци решили да се отърват и от него.

В своите първи прошения до патриаршията за отстраняването на Дели Матея самоковските първенци, близки на първогражданина хаджи Гюро Христович, описват безчинствата на своя митрополит: как отивал в конака на каймакамина връз коя, предшествуван от дванадесет подтичващи свещеника, как яздел полупиян из града, следван от стотина дечурлига, които чакали владиката да ритне таблата на първия срещнат симитчия или халваджия, та да разграбят лакомствата, как събирал циганките в градината си извън града, та да играят кючек пред него и слугите му, на брой до петдесетина души, как не пропускал да се хване на всяко хоро в града, а после да лепне една сребърна меджидия върху челото на гайдарина, как биел и ритал свещениците в самата църква, защото не умеели да му се кланят добре, как развеждал насила някой по-видни граждани, та после отново да ги венчава срещу богато заплащане. Ала патриаршията останала глуха към тия молби. Тогава самоковци отправили ново прошение до Високата порта, споменавайки в него и за нечистите връзки на Дели Матея с една млада помакиня. В скоро време Дели Матея бил пратен на заточение в Бруса.

Първенците тържествували, но не за дълго. Дели Матея се върнал подир няколко месеца в града, помилван от своя брат, и с настървение се нахвърлил върху противниците си. Старият хаджи Гюро бил вече мъртъв, но синовете му били живи, жив бил и Захария Зограф, зет на първогражданина, и Христо Сребърников, родственик на покойния старец, и гайтанджията Димитър Смрикаров, пръв негов приятел, и учителят Захарин Круша, неразделен другар на Захария Зограф, и още неколцина бивши ученици на Неофит Рилски. Дели Матея скоро наумил как да отмъсти на тия родолюбци. Като узнал за кореспонденцията на първенците с благодетеля на самковското общинско училище, търговеца Караспасов от Таганрог, той изпратил писмен донос срещу тях в Цариград, обвинявайки ги в съзаклятничество с хора от Русия срещу султанската власт. За да бъде по-убедителен, той добавил, че същите поддържали хайдутина Чакър войвода, появил се с четата си по това време край Самоков. И понеже хайдутите спъвали дейността на маданите чрез саботажни действия, по нареждане от Цариград в Самоков пристигнал сам нишкият валия Хуршид паша, за да разследва случая. Сега Дели Матея тържествувал. Наистина, Хуршид паша изпървом арестувал неколцина от първенците и дори ги подкарал към София, ала още при първото им нощуване край с. Пасарел те успели да убедят пашата в невинността си и били освободени. Хуршид паша изпратил писмен доклад в Цариград, в който вмъкнал и доста недобри думи за личния живот на митрополита. Ново прошение срещу Деля Матея отправили и набедените градски първенци. Сега владиката бил отново изпратен на заточение, тоя път за четири години, и не в Бруса, а в Светогорските манастири. Но през 1854 г. чрез застъпннчеството на Аристарх блудният митрополит се върнал в Самоков. Самоковци пак не го оставили на мира. Те изпратили депутация в Цариград начело с Димитър Смрикаров и Захария Хаджигюров. В прошението до патриаршията самоковци молят синодалните старци да ги избавят „от толковагодишната зверщина на человекообразния вълк Матея“ и предлагат за техен митрополит да бъде назначен българинът архимандрит Иларнон Хилендарски. Тази просба, подписана от Д. Смрикаров, е била поднесена само три месеца подир първата колективна постъпка на цариградските българи до Високата порта за самостоятелна българска църква, под която също личи подписът на Д.Смрикаров, наред с имената на Хр. Тъпчилещов, Д.Бракалов и Александър Екзарх. Подали молбата само-ковските делегати и зачакали отговор. И той не закъснял. Двамината нарочни пратеници — единият от Високата порти, другият от патриаршията, потеглили от Цариград за Самоков с поръка да разследват деянията на митрополита и да вземат нужните мерки. А когато пристигнали, вестта се пръснала светкавично из града и близките селца. Огромна тълпа се насъбрала пред митрополията. И всеки дирел мъст. Един си искал парите, които му бил взел владиката, друг търсел възмездие за нанесените му оскърбления, трети оплаквал поруганата чест на жена или дъщеря. Ала Дели Матея бил изчезнал безследно.

Преоблечен като кюмюрджия, митрополитът бил побягнал от конака си и се укрил в избата на една къща. Съседка някаква го познала и предизвестила тълпата. Първенците се спуснали към тая къща, а подир тях и тълпата, и като намерили Дели Матея скрит в една бъчва, измъкнали го по бели гащи, затътрили го като мърша до Шипоклийския хан, а оттам и до конака.

Дели Матея бил осъден и на 28 май 1855 година за шести път поел към Светогорските манастири, гдето го изпращали на заточение. Ала патриаршията не го лишила от епархията му. Тогава налудничавият митрополит предприел смела постъпка. Захвърлил монашеското расо и предрешен като обикновен гражданин, скритом забягнал от Атон и се прибрал в Цариград, без да се обади нито на всесилния си брат, нито в патриаршията. Изчезването му хвърлило в смут синодалните старци. Те наклеветили противниците на Дели Матея в Самоков, че са организирали отвличането му от Светогорския манастир, за да го убият и тъй веднъж завинаги да ое отърват от него. Подбудени от Н. Аристарх, турските власти предприели следствие. Тогава Д. Смрикаров отишъл в Цариград, за да доказва невинноста на своите приятели, а сьщо и със скритача надежда да издири избягалия митрополит. Цели четири месеца гайтанджията търси Дели Матея в ханищата и кръчмите, както и в разни съмнителни заведения. Най-после го намерил в една бръснарница — обръснат и изгладен франт е европейски дрехи. Сборичкали се, тежкият гайтанджия надделял в борбата и с помощта на друг българин го отвел насила в патриаршията. Три дни по-кьсно Деля Матея отново бил изпратен на заточение в Атон. Уви! Макар сам да бил хвърлил монашеските одежеди, патриаршията помилвала митрополита и той пак се върнал в Самоков — по-разгулен и луд отвсякога. На всичко отгоре и с някаква венерическа болест. И през август 1859 г., когато отишъл да се цери в Серес, оставил архидякона си да го замества в митрополията и в църквата. В първия неделен ден, когато архидяконът посегнал към гръцкото евангелие по време на църковната служба, двамина младежи, Н. Ив. Образописов и Х. В. Колев, викнали с все глас към него да вземе българското евангелие, защото народът не разбирал гръцки. Разярен, архидяконът захвърлил евангелието, разсъблякъл се и напуснал църквата, заканвайки се най-люто, че двамината смелчаци ще бъдат наказани след завръщането на митрополита. Ала той не могъл да изпълни заканата си, защото още преди да се върне Дели Матея, двамина самоковски младежи го проследили до един „безчестен“ дом, измъкнали го оттам по бели гащи и с бой го принудили да мълчи…

Като се върнал от Серес, Дели Матея довел със себе си и драмския епископ Антим, за да му помага в службата. Наскоро подир това, по-точно на 13 ноември 1859 г., в митрополитския конак се явила делегация, водена от споменатия Н. Ив. Образописов, която заявила на Дели Матея, че народът не иска да слуша гръцко евангелие в църквата. Владиката уж обещал да изпълни народното желание. На другия ден служил новият епископ и като почнал да чете по гръцки, множеството се развикало: „Мучи, некеме гръчки, тука не е Гръкия!“ Настанал невъобразим шум, уплашеният епископ захвърлил патрахила и побягнал с клетви навън, а службата продължили българските свещеници. В същия ден Дели Матея се явил при каймакамина и го уведомил, че в града се готви въстание. Същото донесение направил и до софийския мютесариф, молейки го да изпрати войска. Ала и мютесарифът, и каймакаминът разбрали в какво се състои работата и посъветвали първенците пак да изпратят прошения в Царгирад за отзоваването на своя налудничав духовен пастир. Този път прошението било заверено с 279 печата и в него самоковци искали за техен митрополит да бъде назначен съгражданинът им Авксенти Велешки. И те пишат: „Некеме да седиме като волове у църквата и да не проумяваме ни що ни орати, ни що ни поучава гръчки владика.“

Като се видял в чудо, Дели Матея събрал багажа си и през нощта на 28 ноември тайно напуснал града, оставяйки за свой заместник драмския епископ Антим.

Самоковци изпъдили и епископ Антима, ала борбата продължила, понеже и Дели Матея не искал да се откаже от епархията си. Той намислил да изпрати българина-фанариот Паисий за свой временен заместник и го ръкоположил за епископ. Като научили това, самоковци отправили две прошения през февруари I860 година — едното до султана, другото до патриаршията. В първото пишат, че идването на Паисий, „максус направен българин“, за тях било равнозначни „като да наскокнеме от дъжд на градушка“, а на патриаршията съобщават, че „Дели Матея и неговите векили не щеме ги ни варени, ни печени“. Малко цветист език, но много ясен и разбран! И все пак тоя Паисий пристигнал в Самоков на 11 март 1860 г., посрещнат с освирквания и дюдюкания. На другия ден първенците се явили при него и след прочитането на патриаршеското писмо заявили на фанариотския пратеник: „Ние тебе не познаваме, нито познаваме Матея, нито патриканата. Не щем никого от вази, българин архиерей искаме. Нямаш воля да влезеш в църквата ни, освен като прост калугер, нито пък пари да събираш. Ако си имаш парички, седи си тук, па ручай.“ Изглежда, че Паисий не е имал достатъчно „парички“, защото отишъл на размисъл в Рилския манастир.

Десетина дни по-късно тоя гръцки пратеник се отправил към Ниш и успял да издействува едно „емирнаме“ от валията за право да свещенодействува в Самоков. Поканен от някои първенци-гъркомани, той пристигнал в Дупница и извършил литургия на Великден. Самоковци пак настръхнали като кошер. Те окончателно изпъдили архидякона от митрополията и прибрали ключовете от нея, а свещениците почнали сами да си издават вули. Тогава епископ Паисий ги проклел и анатемосал. Ала това не сплашило самоковските духовници. Отчаян, Паисии се хванал за последната сламка и тръгнал към Пирот, да се види с великия везир Мехмед Къбръзлията. Епископът успял да се срещне с него и дори до го умилостиви. Но по петите на фанариотина вървял гайтанджията Д. Смрикаров с готово прошение в джоба, подписано от самоковските първенци. Къбръзлията приел Смрикаров и като разбрал как стоят работите, веднага заповядал на епископ Паисий да си върви в Цариград при тия, които го били изпратили в тоя край. Освиркан в София, Паисий минал през Дупница и Горна Джумая и се прибрал в Цариград. А през Самоков дори и не посмял да мине!

Твърдото държане на самоковци спрямо тоя патриаршески пратеник заслужило похвалата на излизащия в Цариград български вестник „България“, отбелязъл в броя си от 23 март 1860 година: „Постоянството, ревността, безпримерното съгласие и единодушие, които съществуват между нашите съотечественици в Самоков… Те ще служат за пример на търновци, софийци, шумнянци, видинци, кюстендилци и пр.“ И чрез Хр. К. Сечанов, който по това време се намирал в турската столица българските първенци в Цариград, начело с Хр. Тъпчилещов, писмено уведомяват самоковци докрай да упорствуват срещу изпъдения Паисий и всеки друг пратеник на патриаршията. Почти по същото време, на връх Великден 1860 година, когато извършвал богослужението в българската църква в Цариград, Иларион Макариополски не споменал името на патриарха, както изисквал църковният ред, и с това се обявил за независим духовен началник на българския народ — една дързост, за която отпосле бил пратен на заточение ведно с присъединилите се към него други двама български владици — Паисий Пловдивски и самоковецът Авксенти Велешки. Преди да тръгнат на заточение, Иларион Макариополски и Авксенти Велешки написали един „Завет към българския народ“ (19 април 1861 г.), с който увещават сънародниците си да водят докрай борбата срещу гръцката патриаршия.

Сега и за самоковци, освободило се от поредните фанариотски пратеници, оставяли и управлението на епархията в ръцете на своя съгражданин архимандрит Хрисанд Дойчинов, бившия дългогодишен игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир в Русия, борбата се пренесла от родния им град в Цариград. Натам тръгнал и Захария Хаджигюров. Преди да отпътува, той се заклел пред близки и познати, че няма да се завърне в Самоков без български митрополит. И Захария удържал дадената дума, макар че е трябвало да чака цели дванадесет години в турската столица — сам, на свои разноски, без никаква общинска помощ, забравил и семейство, и роднини, и познати, глух към честите призиви на децата си да се завърне поне за малко в родния град, изоставил и търговските си интереси върху грижите на своя родственик Хр. Сребърникоя, ала винаги един от най-дейните борци в Цариград за самостоятелна българска църква. Рядък пример на упорита, ревностна и вярна служба на народа!

В края на тези дълги години на чакане, изпълнени с борби срещу патриаршията и ходатайства пред турските власти, когато на 28 февруари 1870 година великият везир Али паша повикал българските представители, за да им връчи фермана за учредяване на независима българска екзархия, Захария Хаджигюров проявил по странен начин детинската си радост пред това велико събитие. Той купил на свои средства два прекрасни арабски жребеца и лично ги поднесъл в дар на всесилния везир. И пак не се завърнал в Самоков. Избран от съгражданите си като делегат в църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 година, той взел участие при избора на първия български екзарх Антим I, приел да служи безплатно като негов секретар и дочакал избирането на Доситей за самоковски митрополит през следващата година. Едва тогава, доволен и спокоен, той се прибрал в родния си град — верен син на тая бъл-гарска крепост през епохата на националното ни Възраждане.