Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

АСЕН Г. ХРИСТОФОРОВ

Самоков

Редактор Златко Попзлатев

Художник Здравка Тасева

Худ. редактор Цв. Костурков

Техн. редактор Н. Панайотов

Коректор А. Байкушева

Дадена ча набор на 24. IX. 1962 г.

Подписана за печат на 10. X. 1962 г.

Печатни коли 4,5

Издателски коли 3.42 Формат 1|32 от 84| 108

Тираж 8 100 Поръчка № 760

Печатница на Националния съвет на Отечествения фронт

Издателство на Националния съвет на Отечествения фронт

София 1962 г.

 

Книги от същия автор:

Скици от Лондон (1945 г.)

Боен път (1955 г.)

В дебрите на Рила (1957 г.)

Скици из Рила (1957 г.)

Мацакурци (1958 г.)

Планинари (1959 г.)

Ангария (1960 г.)

Искровете (1962 г.)

История

  1. — Добавяне

Духовен подем

Не само заради Паисий от самоковския край проблесна зората на духовния подем на българите. Важен стопански център и средищен възел на търговията между изтока и запада в предишната отоманска империя, с будно българско население, овладяло в свои ръце почти целия стопански поминък на града, Самоков пръв се измъква от невежествената тъма на дълголетното ни средновековие. Със стопанското възмогване на неговите граждани се поражда н жаждата им за грамотност, която да ги отсрамва пред другоземните търговци и да им помага в сделките с тях. А не само хаджи Гюро Христович, първогражданина на Самоков в началото на XIX век, е неграмотен. Неграмотни като него са почти всички еснафи, търговци и джелепи. Грамотни са предимно свещениците и църковните псалтове, които стават и първите килийни учители.

Килийни училища в града е имало още в началото на XVII век, но с подобни училища могат да се похвалят и други български селища. Близостта на Рилския манастир е дала чувствителен подтик за ограмотяването на самоковци. Към една трета от монасите в тоя манастир са били самоковци, мнозина от тях са били грамотни и при тях са идвали да се учат техни помлади съграждани. След време едни от тези ученици откриват частни килийни училища по домовете си, други от тях, станали свещеници, обучават младежите в килиите при църквите в града, трети се установяват в самоковските метоси на Рилския или на Хилендарския и Зографския манастири и оттам разпръскват просвета.

А и учени калугерки, основали самоковския девически манастир към 1772 година, също преподават азбукето на млади хора от двата пола. Но само азбукето и малко аритметика.

Развоят на просветата в Самоков е една малка забравена епопея. Отдавна се знае, че първото българско класно училище е било открито в Копривщица през 1846 година, че първото българско взаимно училище е основано през 1835 година в Габрово по почин на Васил Априлов, че първото българско общинско училище е било основано пак в Копривщица през 1822 година. Това са три светли дати в епохата на нашето Възраждане. Ала наред с килийните училища, в Самоков съществува и българско общинско училище, уредено дълго преди онова в Копривщица. Христо Семерджиев доказа това чрез анализа на сметките на старата митрополитска кондика. От тях личи, че началото на общинското учивище в града е било поставено към 1791 година, че то е било преустроено към 1805 година, когато в него е учителствувал и Йоаким Кърчовски, и че към 1816 година вече притежава собствена сграда.

Според Ив. Д. Шишманов, девическият манастир в Самоков трябва да се смята като люлка на женското образование в страната. Този метох е предшественик на девическото училище в града, открито към 1861 година чрез дейното участие на баба Неделя Петкова. В метоха са се ограмотявали девойки от различни краища на страната. Към 1839 година една ученичка дошла чак от Копривщица. Защото дори и в тоя просветен град са гледали с не добро око на женското образование, считано за излишно и дори вредно за девиците. В същия метох са учителствували такива будни монахини като Евантия, сестра на самоковеца Авксенти Велешки. Апо-линария, сестра на К. Фотинов, и Минодава, сестра на гайтанджията Д. Смрикаров. По-късно техните ученички откриват девически училища в Плевен и Панагюрище, в Ловеч и Котел, и тъй допринасят за постепенното еманципиране на българката, държана в невежество при турския феодален строй.

Девическото училище се настанило в собствена сграда към 1863 година, или почти половин век подир първото общинско училище за юноши. Причината е очевидна и се крие в девическия манастир, който е замествал училището за девици. В него една от калугерките е преподавала и немски език! Ала и това не е било достатъчно за първогражданите, та когато учителката Неделя Петкова пристига в Самоков през една люта зимна вечер, на път от Пловдив за Кюстендил, гдето се тъкмяла да стане учителка, градските първенци я увещават да остане в града им и да основе девическо училище. Тя се съгласила и поискала да и бъде определена годишна плата. Гайтанджията Д. Смрикаров, който бил взел инициативата, събрал първогражданите, изложил им плановете си за учредяване на девическо училище, което да поеме просветната работа на калугерките, и поискал да се определи възнаграждение на учителката.

— Не може! — отсякъл Христо Сребърников, един от знатните хора на града. — В метоха е друго… Там можем спокойно да изпращаме дъщерите си.

— А защо не в девическо училище? — запитал друг.

— Защото там ще ги развращават млади мъже, дето ще се въртят край учителката!

По това време бъдещата баба Неделя е била още млада жена…

— Ще пазим даскалицата от такива въртоглавци — отвърнал трети, — пък дъщерите ни могат и сами да се опазят.

— Както щете! — сопнал се Сребърников. — Но аз мойте си дъщери не давам в такова училище! — и сърдито хлопнал вратата зад гърба си.

— Ех, и без петел ще съмне! — заключил гайтанджията, за да ободри останалите първенци. — Хайде да определиме платата…

Неделя Петкова основала девическото училище и дълго учителствувала в града, ала по всичко личи, че първенците строго са бдяли за морала й и недопускали никакъв млад мъж да се навъртва около училището, та нещастната просветителка дълго време с стояла неомъжена!

В мъжкото училище след Йоаким Кърчовски е учителствувал и Неофит Рилски, баща на българските педагози. Към 1828 година той се връща повторно в града и през следващите четири години съумява да обучи плеада бъдещи учители и народни дейци, като Захария Круша, Н. Хр. Тонджаров, живописеца Захария Зограф, гайтанджията Д. Смрикаров, църковния деятел Захария Хаджигюров и мнозина други, които десетилетия наред поддържат писмовна връзка с него. Захария Круша учителствувал и в Копривщица, и във Враца, Захария Зограф опитвал няколко години да основе българско училище в Пловдив с Неофита Рилски за главен учител, ала не успял поради гъркоманията на местните първенци, а Н. Хр. Тонджаров пръв постигнал мечтата на своя съгражданин и почнал да учи пловдивските българчета на българско четмо. Това става едва към 1843 година. По-късно, вече през 1852 година, когато бил учител в Кюстендил, той пише на Неофит Рилски:

„Вече двадесет години откак си блъскам главата с това многотрудно звание по дълбоката тъмнота българска с малката искрица, която запалих от вашия светилник…“

И той изказва надеждата, че е успял да побългари много гърчеещи се пловдивски младежи.

Изглежда, че Н. Хр. Тонджаров е въвел взаимната метода на обучение в Самоков, още преди 1843 година, когато самоковското общинско училище се прочуло в цяла Западна България. Пак Тонджаров е въвел тази метода на обучение и в Пловдив, и в Кюстендил, и във Велес. При него се е учил и Йордан х. Константинов Джинот.

Друг самоковец, Костантин Фотинов — внук на основателката на девическия манастир баба Фота, също станал учител, след като си опитал щастието като търговец, а корабът с натоварените от него дъски потънал в Мраморно море. Тъй, вместо с дъски, той пристигнал в Смирна с голи ръце. И основал елинославянско училище. Изпървом в него се учили само десетина деца, но скоро броят им нараснал на двеста. Още в 1830 голина той въвел взаимната метода на обучение, разпространена по това време в гръцките малоазиатски училища, и по тоя начин изпреварва габровското училище на В. Априлов с цели пет години.

Впрочем, през втората четвъртина на XIX век Самоков се превръща в същински разсадник на просветители, учителствували в различни краища на страната. Един от тях, самоковецът Константин Ранов, роден около 1796 година, е бил възпитател на сръбския престолонаследник Михаил Обренович, преди да се установи като учител в Стара Загора към 1848 година, привлечен от Александър Екзарх. В договора между него и градските първенци, с който се определя и годишната му плата, е казано, че К. Ранов е длъжен да преподава френски, гръцки, други науки, както и история и счетоводство, „а при нужда и някой друг език“! Той ще да е бил същински полиглот, а градските първенци — добри търговци, петимни да получат и „нещо отгоре“ срещу парите си…

Жаждата на самоковци за учение се отразява и в дейността на двамина други техни съграждани, преселили се по различни причини в Русия. Първият от тях е З. М. Караспасов, търговец в град Таганрог, а вторият — архимандрит Хрисанд Дойчинов, игумен на Киевско-гръцкия Екатерински манастир.

Зарадван от успехите на самоковското общинско училище, търговецът З. М. Караспасов се вслушал в съветите на своя приятел В. Априлов, благодетеля на габровското училище, и още към 1842 година изпратил крупен паричен дар на самоковци за издръжката на училището. Подир смъртта му неговият син, изпълнявайки завещанието на своя родител, продължавал ежегодно да изпраща по тридесет сребърни рубли на училищните настоятели. Ала тази връзка на първенците с хора в Русия скоро се видяла съмнителна на местните турски власти, които ги заподозрели в заговорничество срещу султана. Тъй, сред неприятности за самоковци и огорчение за далечния им съгражданин, помощта от Русия престанала да идва…

Като младеж, бъдещият архимандрит Хрисанд Дойчинов забягнал от Самоков поради кървава свада с някакво турче. Подир време, вече в Цариград, приел монашеския сан и постъпил на служба в самата патриаршия, грижливо скривайки произхода си. Към 1847 година той бил изпратен за игумен на Кисвско-гръцкия Екатерински манастир и прослужил в него цели десет години, без никой да се усъмни в народността му. Ала в гърдите му туптяло българско сърце и в душата му се набирала мъка за българския народ. Криел архимандритът народността си, но подпомагал и с парични помощи, и с ходатайства пред властите мнозина млади българи, дошли да се учат в Русия. По негова молба били приети за студенти в Московския и други университети както бъдещият прочут самоковски художник Станислав Доспевски, така и Сава Филаретов и К. Миладинов — трима достойни възрожденци.

Чрез дейността на старото общинско училище в града и с девическия метох като друг просветен център, броят на грамотните самоковци нараства ежегодно. Те вече чувствуват нужда от прочитна българска книга и първк подпомагат Йоаким Кърчовски. В списъка на спомоществувателите на стария техен учител към издадените от него три нравоучителни книги в Будапеща между 1814 и 1819 година личат най-много имена на четци от Самоков. Срещат се дори имената на жени-самоковки и на четци от близките български селца! Можем да си представим с каква гордост тези смирени читатели са поставяли някоя от книгите на дядо Йоаким редом с иконата в домашния иконостас, и то в едно време, когато дори Библията още не е била преведена на български език.

Подир книгите на Йоаким Кърчовски вижда бял свят и първата българска граматика, съставена от Неофит Рилски, и „Славяноболгарское детоводство“, издадена от Неофит Бозвели през 1835 година в Крагуевац, и славянобългарската граматика на дупничанеца Христаки Павлович, напечатана през 1838 година в Будапеща. Ала граматиките не са приятно четиво. Пръв измежду своите събратя самоковецът Константин Фотинов съставя в далечна Смирна една география на България и я издава през 1843 година в същия град под заглавието „Общо землеописание“. Тази книга е вече приятно, занимателно четиво, защото покрай сведенията за различни населени места в българските земи са разработени и много въпроси из областта на физическата география. Книгата намира добър прием и в Самоков, и в цялата страна. Окуражен от този първи успех, К. Фотинов намисля да създаде и българско периодично списание, което да сее просвета сред българите и да буди тяхното народно самосъзнание. И след първия пробен брой той пристъпва към осъществяване на мечтата си. Тъй идва на бял свят неговото „Любословие“.

Книжка първа на „Любословие, или периодично повсемесечно списание“, излиза през септември 1844 година в Смирна. Цели две години неговият създател се бори с невероятни трудности и почти редовно отпечатва списанието, като пълни страниците му с преводни и оригинални статии из всички области на обществения, политическия и стопанския живот. Неговата главна цел е да сее просвета и да повдигне самочувствието на сънародниците си. И като подема нишката на Паисиевата история, той не се свени да изкара славяните и особено българите за най-стар народ в Европа, с достойно и величаво минало — една нишка, която впоследствие ще бъде подхваната и продължена от Г. С Раковски, най-вече в противовес на сръбския шовинизъм. Тъй и Паисий, и Фотинов, и Раковски се борят срещу „мрака и тъмнината“ в българската действителност.

Докато описвал своето „Любословие“, К. Фотинов съставил и издал през 1845 г. един „Български разговорник за ония, кои обичат да се навикнуват да говорят гречески“, а седем години по-късно, пак в Смирна, отпечатал едно свое съчинение под надслов. „Поучение душесловно“. Самото заглавие подсказва какво влияние са упражнили върху Фотинов нравствено-поучител-ните книги на Йоаким Кърчовски, някогашния учител в Самоков. Езикът на Фотинов е самоковски, обилно примесен с църковнославянски форми. На същия език е писал и Неофит Рилски, преводачът на Новия завет. С превода на Стария завет се залавя К. Фотинов — в сътрудничество с мисионерите д-р Алберт Лонг и Елия Ригз. Преводът му отнема дълги години. И ако смъртта не бе прекъснала работата му тъй внезапно през есента на 1858 година, цялата Библия е щяла да излезе на западно наречие.

С превода на Стария завет се залавя П. Р. Славейков в сътрудничество с друг самоковец — учителя Христо-дул Сечанов. Двамата преработват направения от К. Фотинов превод, но П. Р. Славейков налага своя език. Това не омаловажава участието на самоковеца. Под неговото перо излязъл един „Месецослов“, или Вечен календар, отпечатан в Букурещ към 1840 г., а пет години по-късно и един учебник по аритметика, също издаден в Букурещ. Към 1853 година, вече в Цариград, Хр. Сечанов издава и своята граматика или „Буквеница славянска“. Друг негов съгражданин, Захария Круша, също учител и бивш ученик на Неофит Рилски, превел по същото време басните на Езопа, както и един гръцки календар, отпечатан през 1854 г. в Крагуевац. Третият самоковски литератор през този период е гайтанджията Д. Смрикаров.

Димитър Смрикаров литератор-търговец, който изоставя търговията си, за да превежда и издава книги, та да бъде от полза за „отечеството“ си, както нарича родния си град. В своя устрем да бъде полезен на българите той почти се разорява материално. Рядко се срещат такива родолюбиви люде! Той издава на свои разноски няколко чужди книги, като изпраща ръкописите на бившия си учител Неофит Рилски, за да бъдат коригирани. Между тях са и поучителните речи на старите гръцки философи, преведени от А. П. Гранитски, и едно кратко описание на църквата „Св. София“ в Цариград. Негово дело е съставянето и издаването на книгата „Златний извор“, пълна с полезни стопански сведения, и „Додатъци към Златний извор“, разпространена в кръгло 1800 екземпляра! С тези две книги Д. Смрикаров става родоначалник на българската земеделска книжнина.

И сред това изобилие на книжовници в Самоков през втората четвъртина на миналия век пак в тоя подрилски град се учредява и първата българска печатница по нашите земи. Нейният основател е самоковецът Никола Карастоянов, син на Кара Стоян, загинал юнашки в бой с кърджалиите. Бивш учител, получил образованието си в Рилския манастир, Никола става книжар, внасяйки книги от Сърбия, после и книгоиздател в Белград, гдето издава един „Часослов“ през 1833 г., а на следната година — и друга книга в Крагуевац. В 1835 г. той до-ставил в Самоков църковнославянски букви, уредил тайна печатница в зимника на къщата си и покрай религиозните щампи почнал да печати и книги от български и чужди автори, като върху кориците поставял името на Будим (Будапеща) или на друг чужд град, за да прикрие дейността си от местните турски власти. Той успял да получи официално разрешение за печатане на книги едва към 1847 година, когато и синът му Атанас се заели с тая дейност. През следващите няколко години баща и син издават седем книги. Между тях е и Календара на Захария Круша, както и третото издание на Часослова, отпечатан през 1833 г. в. Белград. И върху кориците на тия книги гордо се мъдри следният текст: „Напечатана в типографията на Н. Карастояновича и сина его Анастасия в Самокове.“

В тоя град, станал разсадник на учители, откърмили преводачи на чужди книги, съставители на учебници и ревностни книгоиздатели, дал на народа ни родоначалника на българския периодичен печат и основателя на първата наша печатница, се поражда и прочутата самоковска живописна школа. Преди своите тревненски събратя и зографите от Банско, самоковските живописци първи се освобождават от сковаващото влияние на традиционния византийски аскетизъм в изкуството. Най-видни измежду тях са Захария Зограф и Станислав Доспевски, двама близки родственици. Те и техните братовчеди, защото всички водят потеклото си от доспееца Димитър Христов, роден в 1770 година, са изографисали десетки църкви от Атон до Пловдив, от Плевен и Търново до Ниш, Скопие и Велес.

Новото в тази стенна живопис на самоковските художници от първата половина на миналия век е реалистичният им подход към изобразяването на светци и ктитори, както и на самата природа. Този прелом идва неусетно и се дължи донякъде на самия стопански и културен подем в Самоков. Защото забогателите търговци и еснафи искат къщите им да бъдат украсени със стенописи. Не със сухите образи на светци, а с пейзажи от живата природа. И те плащат богато на зографите. Веднъж овладели това изкуство, художниците започват да използуват образите на живи хора при изписването на светци и ктитори по църковните стени и сега вече само една стъпка ги дели от портретната живопис. В нея най-напред се проявяват Захария Зограф и Станислав Доспевски.

Нарисуваните портрети от тези двама художници днес кичат стените на музеите в София, Самоков и Пазарджик. Но ако Станислав Доспевски, братов син на Захария Зограф, е могъл да завърши Петербургската акадедемия на изкуствата, самият Захария е самоук, развил дарбата си без чужда помощ. Негово дело са стенописите в Преображенския и тия в Бачковския манастир, гдето е изобразил грешниците в ада с лица и костюми на познати нему пловдивски първенци и техните жени. Макар и зет на самоковския първогражданин хаджи Гюро Христович, Захария Зограф остава докрай духовен син на своя учител Неофит Рилски и ненавижда мнозина богаташи заради неродолюбието им. И ги ненавижда без сянка от завист, защото с труда си скоро става собственик на няколко къщи в родния си град. Дори да не беше станал художник, името на Захария Зограф пак щеше да стигне до нас, огрято с ореола на пламенен възрожденец и борец срещу гръцките владици.

Родолюбец е и Станислав Доспевски, родолюбец и бухтар, и загива в тъмница в далечния Цариград, отровен от турците година-две преди Освобождението. Той е оставил по-малка диря в родния си град от Захария Зограф, понеже са оженва в Пазарджик и живее там подир завръщането си от Русия. Рисува предимно икони, а покрай тях и няколко портрета на свои близки. И Захария Зограф рисува портрети, но сякаш тъй, между другото, защото за него обществената дейност винаги идва на преден план. Докато изографисва църквата „Св. Константин и Елена“ в Пловдив, той се труди да основе българско училище, сетне намислюва да открие българска печатница начело с Неофит Рилски, ала неродолюбието на местните първенци осуетява тези негови планове. По-късно той става училищен настоятел в родния си град. И тъй милее за народното образование, че година преди смъртта си някои нередности го карат да пише на своя бивш учител: „Школьото ни е у загуба. Проклета простота, и ние, и челядта ни ще се удавяме…“

Захария Зограф умира от петнист тиф през лятото на 1853 година в родния си град — умира само месец преди избухването на Кримската война, когато Самоков е в разцвета на своя стопански и културен подем, а най-видните самоковци, усвоили четмо и писмо, окичили ико-ностасите си с български книги от печатницата на своя съграждапин, разкрасили стените на къщите си със стенописи от прочутите местни художници, а таваните им с майсторски резбарски изделия на труженици от прочулата се самоковска резбарска школа, вече най-отчаяно се борят срещу гръцкия владика и за своя родна църква. В тази борба, разраснала се цяло десетилетие преди смъртта на Захария Зограф, самият той взима най-дейно участие. Другите местни църковни деятели са или негови родственици, или близки приятели. Ала те всички са духовни чада на Неофит Рилски.