Джийн М. Оел
Долината на конете (26)

25

Айла, не мога да си спомня откога не съм ял тъй вкусно нещо. Къде се научи да готвиш така? — каза Джондалар, като посегна за друго парче от сочната, умело подправена яребица.

— Иза ме научи. Къде другаде бих могла да се науча. Това беше любимото ястие на Креб — без да знае защо, Айла се пораздразни от въпроса му. Защо да не знае как да готви? — Една лечителка трябва да познава тревите, Джондалар, както тези за подправки, така и тези за лекуване.

Той долови раздразнението в гласа й и се зачуди от какво е предизвикано. Бе искал само да й направи комплимент. Яденето беше хубаво. Всъщност направо беше отлично. Като си помислеше, всичко, приготвено от нея, беше вкусно. Много от ястията бяха необичайни за него, но новите усещания бяха една от причините за пътуване, а макар и непривични, качеството им бе очевидно.

И тя бе направила всичко. Също като при сутрешния горещ чай тя работеше с такава лекота, че човек забравяше, колко много е свършила. Бе ловувала, събирала, сготвила това ястие. Бе осигурила всичко. Всичко, което направи ти, Джондалар, беше да го изядеш. С нищо не си допринесъл. Взе всичко и не даде нищо в замяна… по-малко от нищо.

А сега й даваш комплименти, думи. Можеш ли да я упрекваш, че е раздразнена? Тя ще се радва да види, че си тръгваш, ти само й създаваш повече работа.

Можеш поне да половуваш, да се отплатиш за част от месото, което си изял. Това изглежда толкова малко след всичко, което Айла направи за теб. Не можеш ли да измислиш нещо по-трайно? Тя и сама ловува достатъчно добре. Какъв смисъл има от малко ловуване?

Как ли успява с това тромаво копие? Чудя се… дали ще си помисли, че обиждам Клана й, ако предложа…

— Айла… Аз, ъ-ъ… искам да кажа нещо, но не желая да те обиждам.

— Защо се безпокоиш дали ще ме обидиш? Ако имаш да кажеш нещо, кажи го — бодлите на раздразнението й още се показваха и огорчението му едва не го спря.

— Права си. Малко е късно. Но чудя се… ааа… Как ловуваш с това копие?

Тя се озадачи от въпроса му.

— Изкопавам яма и бягам, не, подплашвам някое стадо към нея. Само че миналата зима…

— А, яма-капан! Разбира се, за да можеш да се доближиш достатъчно с това копие. Айла, ти направи толкова много за мен. Искам аз да направя нещо за теб, преди да тръгна, нещо, което си заслужава. Само че не желая да се чувстваш оскърбена от моето предложение. Ако не ти хареса, просто забрави, че съм казал нещо, бива ли?

Тя кимна, леко напрегната, но сериозна.

— Ти си… ти си добър ловец, особено като се вземе предвид оръжието ти, но мисля, че ако ми позволиш, мога да ти покажа начин да го правиш по-лесно, с по-добро ловно оръжие.

Раздразнението й се изпари.

— Искаш да ми покажеш по-добро оръжие за лов?

— И по-лесен начин за ловуване — освен ако не пожелаеш. Ще ти трябва малко практика…

Тя невярващо тръсна глава.

— Жените в Клана не ловуват и никой мъж не искаше аз да ловувам, дори и с прашка. Брун и Креб ми разрешиха само за да удовлетворят тотема ми. Пещерният лъв е могъщ мъжки тотем и той им даде да разберат, че е пожелал аз да ловувам. Не се осмелиха да му противоречат — изведнъж тя живо си представи сцената. — Направиха специална церемония — тя докосна малкия белег във вдлъбнатинката на гърлото си — и Креб даде от кръвта ми като жертвоприношение на Древните, за да мога да стана Жената, която ловува.

Когато намерих тая долина, единственото ми оръжие беше прашката. Но една прашка не е достатъчна и аз направих копия като тези, които използваха мъжете, и, колкото можах, се научих да ловувам с тях. Никога не съм си мислила, че някой мъж ще поиска да ми покаже по-добър начин — спря и се втренчи в скута си. — Ще ти бъда много благодарна, Джондалар. Не мога да ти кажа колко много.

Напрегнатите бръчки на челото на мъжа се разгладиха. Стори му се, че е видял да проблясва една сълза. Толкова много ли означаваше това за нея? А той се тревожеше, че тя може да го приеме зле. Дали някога ще я разбере? Сякаш колкото повече научаваше за нея, толкова по-малко знаеше. Сама ли се е научила?

— Ще трябва да направя някои специални инструменти и ще имам нужда от няколко кости. Бедрените кости от елен, които намерих, ще свършат добра работа, но ще трябва да ги накисна. Имаш ли съд, който да мога да използвам за накисване?

— Колко трябва да е голям? Аз имам много съдове — каза тя и стана.

— Това може да почака, докато се нахраниш, Айла.

В момента обаче не й се ядеше, бе твърде възбудена. Джондалар обаче не беше свършил и тя пак седна и започна да ровичка в храната си, докато той не забеляза, че не яде.

— Искаш ли сега да идем да погледнем за съд? — попита.

Тя скочи и тръгна към складовото пространство, сетне се върна за каменната лампа. В дъното на пещерата бе тъмно. Даде лампата на Джондалар и заизважда кошници, купи, и кутии от брезова кора, напъхани една в друга. Той вдигна високо лампата, за да освети по-добре, и се огледа. Имаше толкова много съдове, много повече, отколкото тя би могла да използва.

— Ти ли направи всичко това?

— Да — отвърна тя, претърсвайки купчините.

— Трябва да ти е отнело дни… луни… сезони. Колко време ти отне?

Айла се опита да измисли начин да му каже.

— Сезони, много сезони. Повечето ги направих през студените сезони. Нямах нищо друго за вършене. Има ли някой с нужната големина?

Той погледна разпръснатите кутии и избра няколко — по-скоро за да види как са направени, отколкото да избере някоя. Не беше за вярване. Колкото и изкусна да беше и колкото и бързо да бе работила, фино изплетените кошници и гладко полираните купи бяха отнели много време. Откога ли е тук? Сама.

— Тази е таман — рече той, като избра една голяма коритоподобна дървена купа с високи стени.

Айла натрупа грижливо всичко на място, докато той държеше лампата. Била е почти момиче при пристигането си, помисли. Не е много голяма, или може би бъркам? Трудно е да се прецени. Възрастта й бе неопределима и у нея имаше някакво простодушие, което противоречеше на зрялото й женско тяло. Беше раждала, беше жена във всяко отношение. Чудя се колко ли е голяма.

Тръгнаха надолу по пътеката. Джондалар напълни с вода купата и разгледа намерените в бунището бедрени кости.

— Тази има пукнатина, която не съм забелязал — заяви, като й показа костта, преди да я отхвърли. Постави другите във водата. На връщане към пещерата се опита да определи възрастта на Айла. Не можеше да е прекалено млада — бе твърде опитен ловец. Дали пък може да е колкото мен?

— Айла, откога си тук? — попита, неспособен да сдържи любопитството си, като влезнаха в пещерата.

Тя спря, без да знае как да му отговори, нито пък как да го накара да разбере. Текна й за рабошите, но въпреки че Креб й бе показал как да отбелязва дните, се смяташе, че тя не бива да го знае. Джондалар може и да не одобри. Да, ама той си тръгва, помисли.

Извади един вързоп с рабоши, на които бе белязала всеки ден, развърза го и ги пръсна на земята.

— Какво е това? — попита той.

— Искаш да знаеш откога съм тук. Не знам как да ти отговоря, но откакто намерих тази долина, съм правила по една рязка всяка нощ. Била съм тук толкова нощи, колкото рязки има на моите пръчки.

— Знаеш ли колко са рязките?

Тя си припомни как се бе объркала, когато се бе опитала да проумее нещо от рабошите.

— Толкова, колкото са — рече тя.

Джондалар вдигна заинтригуван една пръчка. Тя не знаеше думите за броене, но имаше някаква представа за тях. Не всеки от неговата Пещера можеше да ги разбере. Могъщата магия на тяхното значение не бе дадена всекиму. Зеландони му бе обяснила част от нея. Той не знаеше цялата магия, но знаеше повече от повечето непосветени. Къде ли Айла се бе наумила да бележи пръчките? Как би могъл някой, отгледан от плоскоглавците, да схваща нещо от думите за броене?

— Откъде се науми да правиш това?

— Креб ми показа. Много отдавна. Когато бях малко момиче.

— Креб — мъжът, в чието огнище си живяла? Той знаеше какво означават? Не правеше ли просто рязки?

— Креб беше… Мог-ър… свят човек. Кланът разбираше от него кога точно е времето за някои церемонии, например дните за именоване или Събиранията на Клановете. Той го разбираше по тоя начин. Мисля, че не вярваше, че ще схвана — това беше трудно дори за мог-ърите. Той ми каза, за да не го питам непрекъснато. После ми каза никога да не го споменавам повече. Веднъж, когато бяха по-голяма, ме хвана да бележа дните на лунния цикъл и много се ядоса.

— Този… Мог-ър — Джондалар го произнесе с мъка, — той беше нещо свято, свещено, като зеландони?

— Не знам. Ти казваш, че зеландони означава лечител. Мог-ър не беше лечител. Иза знаеше растенията и тревите — тя беше лечителка. Мог-ър знаеше духовете. Той й помагаше, като им говореше.

— Зеландони може да бъде лечител или да има други Умения. Зеландони е човек, който е отговорил на призванието да служи на Майката. Някои нямат специални Умения, а само желание да служат. Те могат да говорят на Майката.

— Креб имаше други умения. Той беше върховният, най-могъщият. Той можеше… той… не знам как да обясня.

Джондалар кимна. Никога не беше лесно да обясниш и Уменията на зеландони, а и те бяха пазители на специалните знания. Хвърли поглед на работите.

— Какво означава това? — посочи той допълнителните рязки.

Айла се изчерви.

— Това е… това е моята… моята женственост — отвърна тя, стремейки се да обясни.

Предполагаше се, че жените от Клана трябва да избягват мъжете по време на менструациите си и мъжете напълно ги игнорираха. Жените бяха подложени на частичен остракизъм — женското проклятие, защото мъжете се бояха от тайнствената жизнена сила, която даваше възможност на жената да зачене живот. Тя даряваше духа на нейния тотем с изключителна сила, която се бореше с проникващите същности на духовете на мъжките тотеми. Щом жената кърви, значи нейният тотем е спечелил и е ранил същината на мъжкия тотем — изхвърлил го е навън. Никой мъж не искаше неговият тотемен дух да влезе в битка в тоя момент.

Малко след като докара мъжа в пещерата, Айла се сблъска с една дилема. Когато започна да кърви, нямаше как да поддържа строга изолация, тъй като животът му едва се крепеше и той се нуждаеше от постоянни грижи. Трябваше да пренебрегне забраната. По-късно в тези периоди се опита да направи контактите си с него колкото се може по-къси, но не можеше да го избягва, понеже пещерата обитаваха само двамата. Не можеше и да изпълнява само женски задължения, както беше практиката в Клана. Нямаше друга жена, която да заеме мястото й. Трябваше да ловува за мъжа и да готви за него, а той искаше тя да се храни заедно с него.

Всичко, което можеше да направи, за да поддържа някакво подобие на женско благоприличие, бе да избягва всяко споменаване на темата и да се грижи насаме за себе си, та доколкото е възможно, да запази случилото се в тайна. Как би могла да отговори на такъв въпрос?

Той обаче прие изявлението й без безпокойство и опасение. Тя по нищо не можеше да открие, че с нещо е разтревожен.

— Повечето жени си отбелязват по някакъв начин. Креб и Иза ли те научиха да го правиш? — попита.

Айла сведе глава да скрие неудобството си.

— Не, аз го направих, за да знам. Не исках да остана неподготвена далеч от пещерата.

Разбиращото му кимване я изненада.

Жените разправят една история за думите за броене — продължи той. Казват, че луната, Луми, е любовникът на Великата земя майка. В дните, когато Дони кърви, Тя не споделя Удоволствията с него. Това го ядосва и наранява гордостта му. Той се отвръща от Нея и скрива светлината си. Само че не може да стои дълго настрана. Започва да се чувства самотен, домъчнява му за топлото й напращяло тяло и хвърля едно око назад, за да Я види. Но тогава Дони е разстроена и не иска да го погледне. Ала щом той се обърне и блесне заради Нея в цялото си великолепие, Тя не може да му устои. Тя се отваря за него още веднъж и двамата са щастливи.

Това е причината повечето от Нейните празници да са по пълнолуние. Жените казват, че техните фази съвпадат с Майчините — наричат времето, когато кървят, месец, и като наблюдават Луми, могат да кажат кога го очакват. Разправят, че Дони им е дала думите за броене, за да могат да разберат даже ако луната е скрита зад облаците, макар сега да използват думите и по много други важни способи.

Въпреки че бе объркващо да слуша един мъж да говори тъй спокойно за интимни женски работи, Айла бе омагьосана от историята.

— Понякога аз следя луната — каза тя, — но бележа и пръчката. Какво са думи за броене?

— Те са… имена за рязките на твоите пръчки, за едно или друго нещо. Използват се да се кажат бройките на… всичко. Те могат да кажат колко елени е видял един наблюдател или на колко дни път са. Ако стадото е голямо, както са бизоните наесен, трябва да го наблюдава зеландони, който знае специални начини за използване на думите за броене.

Някакво предчувствие се раздвижи в жената, тя почти схващаше какво той има предвид. Усети, че е на границата на решителни въпроси, чиито отговори досега й се бяха изплъзвали.

Високият рус мъж огледа купчината заоблени камъни за готвене и ги насъбра с две ръце.

— Сега ще ти покажа — рече. Подреди ги в една редица и като сочеше всеки поред, започна да брои. — Един, два, три, четири, пет, шест, седем…

Айла гледаше с нарастващо вълнение.

Щом свърши, той се огледа наоколо да преброи още нещо и взе няколко от работите на Айла.

— Едно — рече, слагайки първия на земята, — две — и втория до него, — три, четири, пет…

Айла ясно си спомни как Креб й казваше „Година на раждането, година на ходенето, година на отбиването…“, докато й сочеше протегнатите си пръсти. Тя вдигна ръката си и, гледайки Джондалар, започна да сочи пръстите си.

— Едно, две, три, четири…

— Ха така! Като видях пръчките ти, разбрах, че не ти трябва много.

Тя се усмихна триумфално. Вдигна един от работите и започна да брои рязките. Джондалар продължи с думите за броене, когато тези, които тя знаеше, свършиха, но дори той трябваше да спре няколко рязки след втория допълнителен белег. Веждите му се сбърчиха от концентрацията.

— Толкова отдавна ли си тук? — попита, сочейки пръчките, които тя бе взела.

— Не, рече тя и взе и останалите. Развърза снопчетата и пръсна всички пръчки.

Джондалар погледна и пребледня. Стомахът му се сви.

Години! Рязките представляваха години! Подреди ги така, че да вижда всички рязки и ги гледа известно време. Макар Зеландони да му бе обяснила няколко способа да оценява по-големите числа, трябваше да си помисли.

Сетне се усмихна. Вместо да брои дните, може да брои допълнителните черти, които представяха пълния цикъл на фазите на луната и началото на нейните месеци. Посочваше поредната рязка, драсваше черта в пръстения под и казваше на глас думата за броене. След първите тринадесет черти започна втора редица, но пропусна първата черта, както му бе казала Зеландони, и направи само дванадесет черти.

Лунните цикли не съвпадаха напълно с годишните сезони. Стигна до края на нейните рязки в края на третата редица и я погледна със страхопочитание.

— Три години! Ти си била тук три години! Толкова време бях и аз на моето Пътешествие. Сама ли беше през цялото това време?

— Имах само Уини, докато…

— Но не си виждала никакви хора?

— Откакто напуснах Клана, не съм виждала.

Помисли си за годините по начина, по който ги преценяваше. Началната, когато бе напуснала Клана, намерила долината и осиновила малката кобилка, наричаше годината на Уини. Следващата пролет — началото на цикъла на новия растеж, бе намерила лъвчето и мислеше за това като за годината на Бебчо. От годината на Уини до годината на Бебчо беше Джондаларовото едно. Следваше годината на жребеца, две. А три беше годината на Джондалар и на жребчето. Помнеше годините по-добре по своя начин, но харесваше думите за броене. Мъжът бе накарал нейните рязки да му кажат откога е в долината и тя също искаше да се научи да го прави.

— Знаеш ли колко си възрастна, Айла? Колко години си живяла? — внезапно попита Джондалар.

— Чакай да помисля — каза тя. Вдигна ръка с протегнати пръсти. — Креб и Иза мислеха, че съм била на толкова… пет години… когато са ме намерили.

Джондалар направи пет черти на земята.

— Дърк се роди през пролетта на годината, когато отидохме на Събирането на Клановете. Аз го взех с мен. Креб казваше, че между Събиранията на Клановете има толкова години — и добави два пръста към отворената си ръка.

— Значи седем — рече Джондалар.

— Лятото, преди да ме намерят, е имало Събиране на Клановете.

— С едно по-малко — чакай да помисля, — каза той, докато правеше нови черти в пръстта. Сетне завъртя глава. — Сигурна ли си? Това означава, че синът ти е бил роден, когато си била на единадесет години!

— Сигурна съм, Джондалар.

— Чувал съм, че някои жени са раждали толкова млади, но те не са много. По-често на тринадесет или четиринадесет, а някои мислят, че и това е твърде рано. Че ти самата тогава си била почти дете.

— Не, не бях дете. От няколко години не бях дете. Аз бях твърде голяма, за да съм дете, по-висока от всеки, включително и мъжете. И бях по-възрастна от повечето момичета от Клана, когато те стават жени — устата й се изкриви в усмивка. — Не мисля, че бих могла да чакам още много. Някои смятаха, че никога няма да стана жена, понеже имам толкова силен мъжки тотем. Иза беше тъй щастлива, когато… когато месеците започнаха. И аз също, докато… — усмивката й изчезна. — Това беше годината на Брод. Следващата беше годината на Дърк.

— Годината, преди да се роди синът ти — десет! Била си на десет години, когато те е насилил? Как е могъл да го направи?

— Аз бях жена, бях по-висока от повечето жени. По-висока от него.

— Но не и по-голяма от него! Виждал съм някои от тези плоскоглавци! Те може да не са високи, но са яки. Не бих желал да се бия в ръкопашен бой с някой от тях!

— Те са мъже, Джондалар — поправи го кротко тя. — Те не са плоскоглавци — те са мъже от Клана.

Това го спря. Колкото и кротък да бе гласът й, в очертанията на челюстта й имаше упорство.

— След всичко, което се е случило, още ли настояваш, че той не е животно?

Можеш да наричаш Брод животно, понеже ме е насилил, но тогава как ще наречеш мъжете, които са насилвали жени от Клана?

Не бе мислил за това точно по тоя начин.

— Не всички мъже са като Брод, Джондалар. Повечето не са. Креб не беше такъв. Той беше внимателен и добър, макар да беше могъщият Мог-ър. Брун също не беше такъв, въпреки че беше водач. Имаше силна воля, но бе справедлив. Той ме прие в Клана. Налагаше му се да прави някои неща — такива са обичаите на Клана, но той ме почете с благодарността си. Мъжете от Клана не показват често благодарността си към жените пред всички. Той ми позволи да ловувам, той прие Дърк. Когато напуснах, той ми обеща да го защищава.

— Кога си напуснала?

Тя помисли малко. Година на раждането, година на ходенето, година на отбиването.

— Дърк беше на три години, когато напуснах — каза.

Джондалар добави още три черти.

— Била си на четиринадесет? Само на четиринадесет? И оттогава си живяла тук сама? Три години? — той преброи всички черти. — Ти си на седемнадесет години, Айла. Изживяла си цял живот за седемнадесет години — рече той.

Айла мълчаливо и замислено поседя, преди да заговори.

— Сега Дърк е на шест години. Мъжете вече ще го взимат със себе си да се упражнява. Грод ще направи копие като за него, а Брун ще го научи как да го използва. И ако е още жив, старият Зуг ще му покаже как да използва прашката. Дърк ще се упражнява да лови малки животни със своя приятел Грев. Дърк е по-малък, но е по-висок от Грев. Винаги е бил висок за възрастта си — метнал се е на мен. Може да бяга бързо, никой не може да бяга по-бързо. И е добър с прашката. И Уба го обича. Обича го колкото го обичам аз.

Айла не забелязваше стичащите се сълзи, докато едно вдишване не се превърна в изхлипване, и, без да знае как, се намери в ръцете на Джондалар с глава на рамото му.

— Всичко ще бъде наред, Айла — каза мъжът и нежно я потупа. На единадесет години майка, на четиринадесет — откъсната от сина си. Без да може да го гледа как расте, без дори да е сигурна дали е жив. Сигурна е, че някой го обича и се грижи за него, и го учи да ловува… като всяко дете.

Когато накрая вдигна глава от рамото на мъжа, Айла се чувстваше изцедена, но и по-спокойна, сякаш мъката й сега тежеше по-малко. За пръв път откакто бе напуснала Клана, бе споделила загубата си с друго човешко същество. Усмихна му се благодарно.

В отговор той й се усмихна с нежност и съчувствие и с още нещо, което се изля от неосъзнавания извор на вътрешната му същност и се отрази в дълбината на очите му. То намери резонираща струна в жената. Двамата прекараха дълго време в интимната прегръдка на говорещите очи, заявили мълчаливо онова, което не биха изразили гласно.

Напрежението не бе по силите на Айла. Тя все още не се чувстваше много удобно, когато я гледаха в очите. Извърна поглед встрани и започна да събира рабошите си. На Джондалар му трябваше малко време, за да се вземе в ръце и да й помогне да върже пръчките на снопчета. Като работеше до нея, той усети топлата й плът и приятния женски мирис по-пълно, отколкото когато я успокояваше в прегръдките си. А Айла почувства повторно местата, където техните тела се бяха срещнали и вкуса на сол от кожата му и нейните сълзи.

И двамата осъзнаха, че са се докосвали, без някой от тях да бъде засегнат, но внимателно избягваха да се погледнат направо или да се допрат отново, опасявайки се да не разрушат непредвидения момент на нежност.

Айла взе снопчетата и се обърна към мъжа.

— На колко години си ти, Джондалар?

— Бях на осемнадесет, когато започнах моето Пътешествие. Тонолан беше на петнадесет… и на осемнадесет, когато умря. Толкова млад — на лицето му се изписа болка, после продължи: — Сега съм на двадесет и една… и тепърва ще се свързвам. За един необвързан мъж съм стар. Повечето мъже си намират стопанка и правят огнище много по-млади. Дори и Тонолан. На неговия Сватбен ритуал той беше на шестнадесет години.

— Аз намерих само двама мъже, къде е неговата стопанка?

— Умря. При раждане. Синът й също умря — съчувствие изпълни очите на Айла. — Затова пак тръгнахме да пътуваме. Той не можеше да остане там. Това Пътешествие от самото начало беше повече негово, отколкото мое. Той винаги търсеше приключенията, винаги рискуваше. Всичко си позволяваше, но всички му бяха приятели. Аз просто пътувах с него. Тонолан ми беше брат и най-добрият приятел, който съм имал. След като Джетамио умря, се опитах да го убедя да се върне с мен у дома, но той не желаеше. Толкова му беше мъчно, че искаше да я последва на онзи свят.

Айла си спомни колко самотен бе Джондалар, когато за пръв път разбра, че брат му е мъртъв, и видя, че раната е още прясна.

— Ако е искал това, сега може би е по-щастлив. Трудно е да продължиш да живееш, когато изгубиш някого, когото обичаш толкова — меко рече тя.

Джондалар си помисли за безутешната скръб на брат си и сега я разбра по-добре. Може би Айла бе права. Тя би трябвало да знае, бе минала през достатъчно мъки и трудности. Само че бе избрала да живее. Тонолан бе имал смелостта да е безразсъден и буен, Айла бе имала смелостта да продължи.

* * *

Айла не спа добре, а обръщанията и шаването, което дочуваше откъм другата страна на огнището, я караше да се чуди дали и Джондалар лежи буден. Искаше й се да стане да иде при него, но грижовната нежност, израсла от споделените мъки, изглеждаше тъй крехка, че се боеше да не развали, като поиска повече, отколкото той е склонен да даде.

На слабата червеникава светлина на заградения огън виждаше очертанията на увитото му в спалните кожи тяло, протегнатата загоряла ръка и мускулестия прасец със заровена в пръстта пета. Виждаше го по-ясно, щом затвореше очи, а не когато гледаше към дишащата купчина оттатък огнището. Правата жълта коса, завързана отзад с парче ремък, по-тъмната къдрава брада, изумителните му очи, които казваха повече от думите му и големите, чувствителни дългопръсти ръце, проникващи по-навътре от погледа. Те я изпълваха с вътрешно зрение. Той винаги знаеше какво да прави с ръцете си, независимо дали държеше парче кремък, или търсеше точното място, където да почеше жребчето. Рейсър. Хубаво име. Мъжът му го бе дал.

Как може един тъй висок и силен мъж да бъде така нежен? Бе усетила твърдите му мускули, бе почувствала как се движат, когато я бе прегърнал. Той… не се срамуваше да покаже грижата си, да покаже скръбта си. Мъжете от Клана бяха по-дистанцирани, по-резервирани. Дори Креб, колкото и да я обичаше, не бе показвал чувствата си тъй открито, даже и в междуграничните камъни на собственото си огнище.

Какво ще прави, когато той си отиде? Не искаше да мисли за това. Налагаше се обаче да го направи, той се канеше да замине. Беше казал, че иска да й даде нещо, преди да тръгне — беше казал, че ще тръгне.

През нощта Айла се мята и обръща, мяркайки голия му, силно загорял торс, тила и широките рамене, а веднъж и дясното му бедро с назъбения белег. Защо е бил изпратен? Тя учеше новите думи, дали за да я научи да говори? Канеше се да й покаже нов, по-добър начин за ловуване. Кой би си представил, че един мъж може да иска да я научи на ново ловно умение? И в това отношение Джондалар се отличаваше от мъжете от Клана. Може би аз мога да направя нещо специално за него, за да ме запомни.

В полудрямка Айла мислеше колко много иска пак да я прегърне, колко желае да усети топлината му, допира на кожата му до нейната. Събуди се точно преди зазоряване. Бе го сънувала да върви из зимната степ и сега знаеше какво да стори. Искаше да му направи нещо, което винаги да е близо до кожата му, нещо да му пази топло.

Тихо стана и намери дрехите, които бе разрязала и съблякла от него онази първа нощ, и ги приближи до огъня. Все още бяха втвърдени от спечената кръв, но ако ги накиснеше, щеше да види как са направени. Ризата с пленителната украса би могла да бъде спасена, помисли, ако смени частите около ръцете. Панталоните трябваше да се направят от нов материал, ала можеше да спаси част от анорака. Кракавиците бяха непокътнати, трябваха им само нови ремъци.

Наведе се към червените въглени и разгледа шевовете. Покрай краищата на кожите бяха пробити малки дупчици, които после бяха притегнати със сухожилия и тънки кожени ивици. Беше ги виждала и преди, в същата нощ, когато ги бе разрязала. Не бе сигурна дали ще може да ги възпроизведе, но можеше да опита.

Джондалар се размърда и тя затаи дъх. Не искаше той да я види с неговите дрехи, не искаше да знае, докато не ги приготви. Той пак застина, правейки тежките дишащи звуци на дълбокия сън. Сгъна пак дрехите и ги сложи под спалната си кожа. По-късно ще прегледа своя куп обработени кожи и ще си избере от тях.

Щом слабата светлина започна да се процежда през отворите на пещерата, лека промяна в движенията и дишането му подсказа на Айла, че скоро ще се събуди. Тя добави дърва и камъни за загряване в огъня и постави кошницата-гърне. Мяхът за вода бе почти празен, а и чаят ставаше по-хубав с прясна вода. Уини и жребчето й стояха от тяхната страна на пещерата и пътьом Айла поспря, когато кобилата меко изпръхтя.

— Имам една чудесна идея — каза Айла на коня на мълчаливия език на знаците, като се усмихваше. — Ще направя на Джондалар малко дрехи, от неговия вид дрехи. Как мислиш, дали ще му харесат?

Сетне усмивката й угасна. Тя обви с една ръка шията на Уини, с другата — на Рейсър и прислони чело към кобилата. Тогава ще ме напусне, помисли. Не можеше да го насили да остане. Можеше само да му помогне да тръгне.

Пое надолу по пътеката при първата светлина на утрото, опитвайки се да забрави безрадостното си бъдеще без Джондалар, да намери някакво успокоение в мисълта, че дрехите, които ще му направи, ще бъдат близо до него. Измъкна се от наметалото си за бързо сутрешно плуване, намери една клонка с нужната дебелина и напълни мяха.

Ще опитам нещо по-различно тази сутрин, помисли, свежа трева и лайка. Обели клонката, сложи я до чашата и започна да топли чая. Малините са узрели. Ще посъбера.

Остави горещия чай за Джондалар, избра кошница за бране и пак излезе. Уини и Рейсър я последваха и започнаха да пасат на ливадата близо до малиновия участък. Изрови диви моркови — малки и светложълти и бели фъстъци, които бяха вкусни и сурови, макар тя да ги предпочиташе печени.

Когато се върна, Джондалар бе излязъл на слънчевата площадка. Като изми корените, тя му махна, занесе ги горе и ги добави в бульона със сушено месо, който бе сложила на огъня. Опита го, натроши малко сушени билки и раздели малините на две порции. Накрая си наля чаша студен чан.

— Лайка — рече Джондалар, — и не знам още какво.

— Не зная как го наричаш, нещо като трева, което сладни. Някой път ще ти покажа растението — забеляза, че е извадил сечивата си за правене на инструменти заедно с няколко от острията, които бе направил миналия път.

— Мисля да почна рано — каза той, като забеляза интереса й. — Първо трябва да направя някои инструменти.

— Време е да идем на лов. Сушеното месо е много постно. Толкова късно през сезона някои животни вече ще да са натрупали тлъстина. Яде ми се прясно печено с много мазнина.

Той се усмихна.

— Правиш го да изглежда вкусно само като говориш за него. Наистина го мисля, Айла. Ти си забележителен готвач.

Тя се изчерви и наведе глава. Беше приятно да знае, че той мисли така, но беше странно, че забелязва нещо, което би трябвало да се очаква.

— Не исках да те поставям в неудобно положение.

— Иза казваше, че комплиментите правят духовете ревниви. Достатъчно било просто да се върши добре работата.

— Мисля, че Мартона щеше да хареса твоята Иза. Тя също не обича много комплиментите. Казваше: „Най-добрият комплимент е добре свършената работа.“ Изглежда всички майки си приличат.

— Мартона майка ли ти е?

— Да, не съм ли ти казал?

— Мислех, че ти е майка, но не бях сигурна. Имаш ли братя и сестри? Освен този, когото загуби?

— Имам един по-стар брат, Джохаран. Сега той е водач на Деветата пещера. Той е бил роден в Джоконановото огнище. След като Джоконан умрял, майка ми се свързала с Даланар. Аз съм роден в неговото огнище. Сетне Мартона и Даланар разсякоха възела и тя се свърза с Уиломар. Тонолан е роден в неговото огнище, а също и сестра ми Фолара.

— Ти нали си живял с Даланар?

— Да, три години. Той ме научи на моя занаят, учих се при най-големия майстор. Бях на дванадесет години, когато отидох да живея с него, и от повече от година вече бях мъж. Мъжествеността ми дойде рано, а и бях едър за възрастта си.

Странна, неразгадаемо изражение се появи на лицето му. — Най-добре беше да напусна.

После се усмихна.

— Тогава се запознах с Джоплая, моята братовчедка. Тя е дъщеря на Джерика и е родена в Даланаровото огнище, след като се свързали. Тя е две години по-малка. Даланар ни учеше едновременно как да обработваме кремъка. Беше едно непрекъснато състезание, затова никога няма да й кажа колко е добра. Тя обаче си го знае. Има фино око и уверена ръка, някои ден ще стане добра като Даланар.

Известно време Айла мълча.

— Не разбирам добре едно нещо, Джондалар. Фолара има същата майка като теб, така че тя ти е сестра, нали?

— Да.

— Ти си роден в Даланаровото огнище и Джоплая е родена в Даланаровото огнище, а ти е братовчедка. Каква е разликата между сестра и братовчедка?

— Сестрите и братята са от една жена. Братовчедите не са толкова близки. Аз съм роден в Даланаровото огнище — вероятно съм от неговия дух. Хората казват, че си приличаме. Мисля, че и Джоплая е от неговия дух. Майка й е ниска, но тя е висока като Даланар. Не чак толкоз, но, струва ми се, малко по-висока от теб.

Никой не знае със сигурност чий дух ще избере Великата майка да смеси с женския, така че Джоплая и аз може да сме от духа на Даланар, но кой знае? Затова ние сме братовчеди.

Айла кимна.

— Може би Уба ми е била братовчедка, но за мен беше сестра.

— Сестра?

— Не бяхме истински сестри, Уба беше дъщеря на Иза, роди се, след като ме намериха. Иза казваше, че и двете сме нейни дъщери — мислите на Айла се насочиха назад. — Уба беше свързана, но не за мъжа, който тя би си избрала. Обаче другият мъж иначе можеше да се свърже само със сестра си, а в Клана братята и сестрите не се свързват.

— Ние също не се свързваме с нашите братя или сестри — рече Джондалар. — Обикновено не се свързваме и с братовчедите си, въпреки че не е абсолютно забранено. На това не се гледа с добро око. Някои видове братовчеди са по-приемливи от други.

— Какви са тези видове?

— Най-различни, някои са по-близки от други. Децата на сестрите на майка ти са твои братовчеди, децата на стопанката на брата на майка ти, децата на…

Айла затръска глава.

— Ужасно е объркващо! Откъде знаеш кой ти е братовчед и кой не е? Почти всеки може да ти бъде братовчед… С кого остава да се свържеш в твоя Клан?

— Повечето хора не се свързват с хора от тяхната собствена Пещера. Обикновено с някой, когото срещат на някое Лятно събиране. Мисля, че свързването с братовчеди понякога се разрешава, защото можеш да не знаеш, че човекът, с когото искаш да се свържеш, ти е братовчед, докато не споменеш връзките… роднинствата си. Само че хората обикновено знаят най-близките си братовчеди, дори ако живеят в друга Пещера.

— Като Джоплая ли?

Устата му бе пълна с малини и Джондалар кимна в знак на съгласие.

— Джондалар, ами ако не духовете правят децата? Ами ако е мъжът? Няма ли това да означава, че децата са също толкова от мъжа, колкото са и от жената?

— Бебето расте в жената, Айла. То идва от нея.

— Тогава защо мъжете и жените обичат да се чифтосват?

— Защо Майката ни е дала Дара на Удоволствието? За това трябва да питаш Зеландони.

— Защо винаги казваш „Дара на Удоволствието“? Много неща правят хората щастливи и им дават удоволствие. Толкова ли е приятно за един мъж да вкара органа си в някоя жена?

— Не само за мъжа, но и за жената… само че ти не знаеш, нали? Ти не си имала Първи обряд. Един мъж те е отворил, направил те е жена, но това не е същото. Срамота! Как тези хора са позволили това да се случи?

— Те не разбираха, те само видяха какво направи той. Това, което той направи, не беше срамно, срамен беше само начинът, по който го направи. Не беше направено за Удоволствия, Брод го направи от омраза. Аз усетих болка и гняв, но не срам. И не удоволствие. Не зная дали Брод е заченал моето бебе, Джондалар, или ме е направил жена, та да мога да родя, но моят син ме направи щастлива. Дърк беше моето удоволствие.

— Майчиният Дар на Живота е радост, но в събирането на мъжа и жената има повече неща. Това също е Дар и трябва да се върши с радост в Нейна чест.

А може би има повече и от това, което знаеш, помисли тя. Само че той изглеждаше тъй сигурен. Дали пък не беше прав? Айла не му вярваше много, но се питаше.

След яденето Джондалар се премести на широката равна част от площадката, където бяха подредени сечивата му, Айла го последва и седна наблизо. Той нареди острията, за да може тя да ги сравнява. Съвсем дребни разлики правеха някои от тях по-подходящи за определени цели, отколкото други. Избра едно острие, вдигна го срещу слънцето и го показа на жената.

Острието беше над четири пръста дълго и по-малко от един пръст широко. Ръбецът по средата на външната му повърхност бе прав и от него то изтъняваше към двата ръба така, че те прозираха на светлината. Извиваше се нагоре към гладката вътрешна повърхност. Само когато се държеше срещу слънцето, можеха да се видят линиите на счупване, които се разстилаха ветрилообразно от силно сплеснатата луковица на удара. Двата дълги режещи ръба бяха прави и остри. Джондалар изскубна един косъм от брадата си и опита единия ръб. Той го сряза без проблеми. Острието бе толкова близо до съвършенството, колкото бе възможно.

— Смятам да оставя това за бръснене — каза.

Айла не знаеше какво има предвид, но се бе научила от Друуг да приема всички коментари и обяснения, без да задава въпроси, които биха могли да нарушат концентрацията. Той остави острието настрани и избра второ. Неговите два режещи ръба изтъняваха едновременно, като го правеха по-тясно от едната страна. Той посегна за един гладък речен камък, голям колкото двата му юмрука, и сложи тесния край върху него. Сетне със затънения край на един рог го оформи като триъгълник. Като притискаше ръбовете на триъгълника към каменната наковалня, започна да отчупва малки късчета така, че направи остър тесен връх.

Опъна силно единия край на кожената си препаска и проби в нея малка дупка.

— Това е шило — рече, като го показа на Айла. — То прави малки дупки за сухожилията, за да се зашиват дрехите.

Дали не я бе видял как оглежда дрехите му, внезапно се запита Айла. Сякаш знаеше какво възнамерява да прави.

— Ще направя и дупчило. То е като шилото, но е по-голямо и по-твърдо, та да прави дупки в дърво, кост или рог.

Тя почувства облекчение: той просто говореше за инструменти.

— Аз съм използвала… шило да правя дупки за торбички, но не толкова фино.

— Харесва ли ти? — ухили се той. — За мен мога да направя друго.

Тя го взе и склони глава, опитвайки се да изрази благодарността си по начина на Клана. После се сети.

— Благодаря ти — рече Айла.

На лицето му блесна широка доволна усмивка. Взе друго острие и го натисна към камъка. Със затъненото рогово чукало оформи като правоъгълник края на острието, придавайки му лек наклон. Сетне, държейки правоъгълния край така, че да е перпендикулярен на удара, рязко го тресна. Отчупи се дълъг къс и острието остана с дълъг, остър, длетоподобен връх.

— Познаваш ли този инструмент? — попита той. Тя го разгледа, поклати глава и го върна.

— Това е длето — каза. — Използват ги резбарите и скулпторите, техните са малко по-други. Смятам да използвам това за оръжието, за което ти разправях.

— Длето, длето — рече Айла, за да свикне с думата.

След като направи още няколко подобни инструмента, той изтръска покривката на скута си от ръба на площадката и придърпа към себе си коритоподобната купа. Извади една дълга кост, изтри я и я завъртя да види откъде да започне. Както бе седнал, прихвана костта със стъпалото си и с длетото очерта дълга линия по цялата й дължина. После изряза и втора, която се съедини с първата под ъгъл. Трета къса драскотина съедини основата на удължения триъгълник.

Повтори първата линия и перна настрани дългата извита кокалена стружка, сетне продължи да повтаря линиите с върха на длетото, като всеки път ги правеше по-дълбоки. Продължи така, докато де стигна до кухината в центъра и като прокара за последен път длетото, за да се увери, че не са останали малки несрязани участъци, натисна отдолу основата на триъгълника. Дългият му връх подскочи нагоре и той вдигна парчето. Остави го настрани и изряза нова дълга линия под ъгъл спрямо една от изрязаните страни.

Айла го гледаше внимателно, защото не желаеше нищо да изпусне. След първите няколко повторения обаче мислите й се върнаха към разговора по време на закуската. Осъзна, че настройката на Джондалар се е променила. Работата не беше в някоя негова конкретна реплика, а по-скоро в промяната на общия смисъл на коментарите му.

Спомни си как той каза: „Мартона би харесала твоята Иза“ и нещо, в смисъл че майките си приличат. Неговата майка би харесала един плоскоглавец? Те си приличаха? И по-късно, въпреки че беше ядосан, бе говорил за Брод като за мъж — мъж, който е отворил пътя тя да има дете. И каза, че не разбира как тези „хора“ са могли да позволят това да се случи. Не го бе забелязал и това най-много й хареса. Сега той мислеше за Клана като за хора. Не животни, не плоскоглавци, не изчадия — хора!

Щом действията на мъжа се промениха, тя пак съсредоточи вниманието си върху тях. Беше взел един от костените триъгълници и с остър и здрав кремъчен шабър заглаждаше острите ръбове на костта, изчегъртвайки дълги стружки. Не след дълго вече държеше кръгло парче кост със силно заострен връх.

— Джондалар, да не нравиш… копие?

Той се ухили.

— Костта може да се заостри също като дървото, но е по-здрава и не се разцепва, а освен това е лека.

— Това копие не е ли много късо? — попита тя.

Джондалар се разсмя силно и от сърце.

— Щеше да е така, ако това беше всичко. Сега просто правя върховете. Някои хора правят върхове от кремък. Например Мамутои, особено за лов на мамути. Кремъкът е крехък и се троши, но едно кремъчно копие с остри като нож страни по-лесно ще прониже дебелата кожа на мамута. В повечето случаи обаче костените върхове са по-добри. Прътовете ще са от дърво.

— Как ще ги съединиш?

— Виж — рече той и обърна върха да й покаже основата.

— Мога да разцепя този край с длето и нож, сетне да оформя края на пръта да пасне на цепнатината.

За демонстрация хвана показалеца на едната си ръка с палеца и показалеца на другата.

— Освен това мога да добавя малко лепило или смола и да го овържа здраво с мокро сухожилие или ремък. Когато изсъхне и се свие, ще държи двете части една към друга.

— Този връх е много малък. Прътът трябва да е като клонче!

— По-голям ще е от клонче, но няма да тежи колкото твоето копие. Не може да е толкова тежко, ако искаш да го хвърлиш.

— Да го хвърлиш! Да хвърлиш копие?

— Ти нали хвърляш камъни с прашката си? Можеш да направиш същото и с копието. Няма да ти се налага да копаеш ями и щом веднъж се научиш, дори можеш да убиваш, докато тичаш. Ти си тъй точна с прашката, че мисля, че бързо ще се научиш.

— Джондалар! Знаеш ли колко често съм мечтала да мога да убивам елени или бизони с прашката? Никога не съм мислила да хвърлям копие — тя се намръщи. — Можеш ли да хвърляш достатъчно силно? С прашката аз хвърлям много по-силно и по-далеч, отколкото мога с ръка.

— Няма да имаш същата сила, но пак ще имаш предимството на разстоянието. Макар че ти си права. Много е зле, че не можеш да хвърляш копие с прашка, само че… — той спря насред изречението. — Чудя се… — сбърчи вежди заради една тъй изненадваща мисъл, че трябваше незабавно да й отдели внимание. — Не, не мисля така… Къде можем да намерим няколко пръта?

— Край потока. Джондалар, има ли някаква причина да не мога да помагам да правиш тези копия? Аз ще се науча по-бързо, ако ти си още тук, за да ми казваш какво не правя както трябва.

— Не, разбира се — рече той, но както слизаше по пътеката, усети някаква тежест в себе си. Беше забравил за заминаването си и съжаляваше, че тя му бе напомнила.