Джийн М. Оел
Долината на конете (15)

14

Към есента пещерният лъв стана по-голям от възрастен вълк и тантурестият му вид бе заменен с мускулести длъгнести крака. Но въпреки големината му, той все още беше бебе и Айла често си спечелваше някоя драскотина или синявица от неговата игривост. Тя никога не го удари — той беше бебе, обаче го смъмряше с жеста за „Престани, Бебчо!“, отблъскваше го настрани и, докато си тръгваше, добавяше: „Стига толкова, ти си много груб!“

Това се оказваше достатъчно, за да накара разкаялия се малчуган да тръгне след нея, правейки жестове на подчинение, каквито членовете на стадото правеха към тези, които ги превъзхождаха по сила. Тя не можеше да устои и щастливата веселба, която следваше нейната прошка, бе винаги по-сдържана. Преди да подскочи и да постави лапите си на раменете й, за да я катурне и да я събори на земята, той прибираше ноктите си, така че да може да я обхване с предните си лапи. Тя го прегръщаше на свой ред и въпреки че той оголваше зъби, когато налапваше рамото или ръката й, както някой ден щеше да хапе женската, с която се съешава, бе внимателен и нито веднъж не нарани кожата й.

Тя приемаше закачките и жестовете му на привързаност и отвръщаше със същото, но в Клана, докато не убиеше първото си животно и не достигнеше зрелост, синът се подчиняваше на майка си. Айла не би могла да постъпи по друг начин. Малчуганът я приемаше като майка. Затова за нея бе естествено тя да е доминиращата фигура.

Жената и конят бяха неговото стадо, те бяха всичко, което той притежаваше. На няколко пъти докато беше с Айла в степта, той видя други лъвове, но опитите му за сближение бяха решително отблъснати, което си личеше от белега на носа му. След сборичкването, от което Бебчо се върна с кървящ нос, жената избягваше другите лъвове, когато малчуганът беше с нея, но ако беше сама, използваше случая да ги наблюдава.

Тя се улови, че сравнява малчуганите от дивите стада с Бебчо. Едно от първите неща, които забеляза, беше, че той е твърде голям за възрастта си. За разлика от малките в едно лъвско стадо при него нямаше периоди на глад, когато ребрата щръкват като пясъчни вълнички, а козината увисва на фъндъци. Още по-малко беше заплашен с гладна смърт. Понеже Айла непрекъснато се грижеше за него и му осигуряваше прехраната, той можеше да достигне максимума на своя физически потенциал. Подобно на жена от Клана, която има здраво и добре гледано бебе, Айла с гордост виждаше как нейният малчуган израства здрав и огромен в сравнение с дивите лъвчета.

Тя забеляза, че в развитието на младия лъв има и друга област, в която той е далеч по-напред от своите връстници. Бебчо беше предварително развит ловец. След първия съвместен лов, когато изпита такова удоволствие от преследването на онагрите, той винаги придружаваше жената. Вместо да си играе на промъкване и лов с други лъвчета, той се упражняваше на истинска плячка. Всяка лъвица би спряла неговото участие, но Айла го окуражаваше и приемаше помощта му като добре дошла. Неговите инстинктивни ловни методи толкова съответстваха на нейните, че те ловуваха като отбор.

Един-единствен път той се втурна в гонитбата преждевременно и разпръсна едно стадо, преди да е стигнал до ямата. Тогава Айла бе толкова недоволна от него, че Бебчо разбра, че е направил ужасяваща грешка.

Следващият път той я наблюдаваше и се сдържа, докато тя не тръгна. Макар засега той да не бе успял да убие някое от уловените животни преди нейното пристигане, тя беше сигурна, че не след дълго и това ще стане.

Той откри, че ловът на по-дребни животни с Айла и прашката й също е голямо забавление. Ако Айла събираше храна, от която той не се интересуваше, можеше да преследва всичко, което се движи, ако, разбира се, не спеше. Но когато тя ловуваше, той се научи да замръзва неподвижен заедно с нея при вида на плячката. Изчакваше и наблюдаваше, докато тя изваждате прашката си и някой камък и щом хвърлеше, той се втурваше напред. Айла често го срещаше да влачи плячката назад, но понякога го намираше със зъби, сключени около гърлото на животното. Чудеше се дали нейният камък го е убил или Бебчо е довършил работата, като е счупил дихателната тръба по начина, по който лъвовете задушават едно животно, за да го убият. С времето тя се научи да се оглежда, когато той застинеше, надушвайки плячката, преди тя да я е видяла. И за пръв път той откри сам едно по-малко животно.

Бебчо се бе заиграл с едно парче месо, което тя му бе дала, без особено да се заинтересова от него, а после бе легнал да спи. Събуди се изгладнял и чу Айла да се катери по стръмния склон към стените над пещерата. Уини не беше наблизо. Оставените без надзор малки бяха лесна плячка за хиените и другите хищници. Този урок той бе научил отрано и твърде добре. Скочи след Айла, стигна пръв върха и тръгна редом до нея. Тя го видя, че спира, преди да забележи гигантския хамстер, но той ги бе съзрял преди това и се бе втурнал да бяга, преди тя да хвърли камъка. Айла не бе сигурна дали се е прицелила добре.

В следващия миг Бебчо се втурна. Когато тя го настигна, челюстите му бяха заровени в кървавите вътрешности и тя поиска да види кой всъщност е убил животното. Отблъсна го настрани, за да се опита да открие белег от камъка. Съпротивата му трая само един миг — достатъчно бе да го погледне по-строго — и после й отстъпи, без да спори.

Бе изял достатъчно храна от ръката й, за да знае, че тя винаги ще се погрижи за него. Даже след като изследва хамстера, тя не бе сигурна как е умрял той, но за награда тя пак го даде на лъва. Това, че сам бе разкъсал кожата, беше вече истинско постижение.

Първото животно, за което бе сигурна, че е убито от него, беше заек. Беше едни от малкото случаи, когато тя изтърва камъка. Знаеше, че го е метнала зле — камъкът падна само на няколко стъпки от нея — но за младия лъв метателното движение бе сигнал за преследване. Тя го откри да разкъсва животното.

— Бебчо, прекрасен си! — тя го обсипа с изобилни похвали на нейната уникална смесица от звуци и жестове на ръцете, както хвалеха всички момчета от Клана, когато убиеха първото си малко животно. Лъвът не разбра какво каза тя, но разбра одобрението й. Усмивката, настроението, позата — всичко говореше за чувствата й. Въпреки че бе съвсем млад, той бе задоволил инстинктивната си нужда да ловува и бе получил одобрение от доминиращия член на своето стадо. Бе се справил добре и го знаеше.

Първите студени зимни ветрове предизвикаха падане на температурите, чуплив лед по краищата на потока и чувство за загриженост у младата жена. Бе натрупала големи запаси растителна храна и месо за себе си и допълнително количество сушено месо за Бебчо, но знаеше, че то няма да му стигне за цялата зима. Имаше зърно и слама за Уини, но за коня фуражът беше лукс, а не необходимост. Конете пасяха през цялата зима, въпреки че щом паднеше дълбок сняг, гладуваха, докато сухите ветрове не го отнесяха, така че не всички преживяваха студения сезон.

Хищниците също се хранеха през цялата зима, като провираха слабите и оставяха повече храна за здравите. Популациите на хищниците и жертвите нарастваха и спадаха циклично, но като цяло поддържаха баланс едни спрямо други. През годините, когато имаше по-малко тревопасни и листоядни животни, повечето от месоядните гладуваха. За всички най-трудният сезон бе зимата.

С идването на зимата тревогите на Айла нараснаха. Тя не можеше да улови големи животни, когато земята бе станала като камък от студа. Нейният метод изискваше да бъдат копани дупки. Повечето малки животни заспиваха зимен сън или живееха в дупки върху храната, която бяха натрупали, а това затрудняваше откриването им, още повече че тя не можеше да ги подуши. Съмняваше се дали ще може да лови достатъчно малки животни, за да изхрани растящия пещерен лъв.

В началото на сезона, след като времето стана достатъчно студено, та месото да остава свежо, а по-късно да замръзва, тя се опита да убие толкова големи животни, колкото можеше, като ги съхраняваше в скривалища от натрупани камъни. Но Айла не бе толкова запозната с движенията на стадата през зимата и усилията й не донасяха такъв успех, какъвто очакваше. Въпреки че грижите понякога й костваха някоя безсънна нощ, тя никога не съжали, че е взела лъвчето и го е отнесла у дома си. Между коня и пещерния лъв младата жена рядко усещаше интроспективната самота, която дългата зима обикновено й носеше. Вместо това нейният смях често изпълваше пещерата.

Когато излезеше навън и започнеше да разрива поредния склад за храна, Бебчо се опитваше да стигне до замръзналото тяло, преди да е отместила и един камък.

— Бебчо! Махай се оттук! — тя се усмихна на младия лъв, който се опитваше да пропълзи под камънаците. Той повлече замръзналото животно нагоре по пътеката към пещерата. Сякаш знаейки, че по-рано е била използвана от пещерни лъвове, той бе направил малката ниша в дъното на пещерата своя собствена и замъкваше складираните животни да се размразяват там. Обичаше да ръфа замръзналото тяло и с апетит го дъвчеше. Айла изчакваше, докато месото се размрази, за да отреже парче за себе си.

Щом запасът от месо в хранилищата намаля, тя започна да следи времето. Едно ясно хрущящо студено утро, тя реши, че е време да половува или поне да се опита. Нямаше наум никакъв определен план, но не защото не бе поискала да измисли. Надяваше се, когато излезе, да й хрумне някоя идея или поне, че като огледа терена и условията, ще се открият някои нови възможности, които да бъдат обмислени. Трябваше да направи нещо и не желаеше да чака, докато изчезне всичкото запасено месо.

Щом тя извади товарните кошове на Уини, Бебчо разбра, че се канят да ловуват и започна да влиза и излиза от пещерата развълнувано, тичайки и ръмжейки в предчувствие. Уини също бе доволна от перспективата. Тя отметна глава и изцвили. Докато стигнат студените слънчеви степи, напрежението и тревогата на Айла отстъпиха място на надеждата и удоволствието от движението.

Тънкият слой пресен сняг, който почти не бе помръднат от лекия вятър, бе направил степите бели. Въздухът почти пращеше от силния студ и ако не беше светлината, човек би могъл да помисли, че яркото слънце изобщо не е там. При всяко издишване те изхвърляха дълги струи пара, а когато Уини изпръхтеше, натрупаният скреж около устата й се разпръскваше на ледени прашинки. Айла се радваше на росомаховата си качулка и на допълнителните кожи, които поради своето непрекъснато ловуване имаше възможност да носи.

Тя погледна към ловкия представител на котешката порода, който се движеше с тиха грация, и стреснато осъзна, че от раменете до пищялите Бебчо е почти толкова голям, колкото Уини, и бързо догонва по височина малкия кон. На възмъжаващия пещерен лъв започваше да никне рижава грива и Айла се зачуди, защо досега не я е забелязала. Бебчо изведнъж се напрегна и опашката му сякаш застина във въздуха.

Айла не бе привикнала да проследява животните през зимата, но вълчите следи в снега се виждаха дори от конския гръб. Отпечатъците от лапи бяха ясни и добре очертани, очевидно пресни и незамазани от вятъра и слънцето. Бебчо потегли напред, бяха наблизо. Тя подкара Уини в галоп и се изравни с Бебчо точно навреме, за да види как вълчата глутница заобикаля един стар мъжкар, който се мъкнеше зад малко стадо антилопи сайга.

Младият лъв също ги забеляза и неспособен да контролира възбудата си, се втурна сред тях, като разпръсна стадото и провали вълчата атака. Изненаданите и объркани вълци се видяха много смешни на Айла, но тя не искаше да окуражава Бебчо. Той просто е възбуден, помисли, от толкова отдавна не сме били на лов.

С мощни панически скокове антилопите се понесоха из равнината. Глутницата се прегрупира и ги последва с бърза, но по-умерена стъпка, която нямаше да я измори, преди да застигне стадото отново. Когато се овладя, Айла строго и неодобрително изгледа Бебчо. Той поизостана и тръгна редом с нея, но се бе забавлявал твърде много, за да може да се разкае.

Докато Айла, Уини и Бебчо следваха вълците, в ума на жената започна да се оформя една идея. Тя не знаеше дали с прашката си би могла да убие антилопа сайга, но знаеше, че може да убие вълк. Не обичаше вкуса на вълчето месо, но ако бе достатъчно гладен, Бебчо би си похапнал, а пък точно това бе поводът за лова.

Вълците ускориха хода си. Старата мъжка антилопа бе изостанала зад стадото, тъй като бе твърде изтощена, за да се движи с него. Айла се приведе напред и Уини увеличи скоростта си. Вълците заобиколиха стария мъжкар, пазейки се от копитата и рогата му. Айла се приближи, за да се опита да убие един вълк. Докато бъркаше за камъни в гънката на коженото си наметало, си избра един вълк. Щом трополящите копита на Уини намалиха разстоянието, тя хвърли един камък, а веднага след това и втори.

Мерникът й бе точен. Вълкът падна и отначало тя си помисли, че последващата бъркотия е резултат от нейния удар. После разбра истинската причина. Бебчо бе схванал хвърлянето на камъка като сигнал за преследване, но вълкът не го интересуваше, при положение че виждаше далеч по-възхитителната антилопа. Вълчата глутница отстъпи пред галопиращия кон с размахалата прашка жена и нецеленасоченото нападение на лъва. Но Бебчо все още не беше ловецът, който се стремеше да стане. Неговата атака не притежаваше силата и финеса на един напълно пораснал лъв. Само за миг тя оцени ситуацията. Не, Бебчо! Не е това животното, помисли си. После бързо се коригира. Разбира се, че беше избрал точно това животно, което трябваше. Бебчо се стремеше към смъртоносната захапка, висейки на бягащия мъжкар, на когото ужасният страх току-що бе придал нови сили.

Айла извади едно копие от товарния кош зад себе си. Уини реагира на подканите й и се втурна след старата сайга. Спринтът на антилопата бе краткотраен. Тя забавяше ход. Бързо носещият се кон намаляваше разстоянието. Айла насочи копието и когато доближи, удари, без да съзнава, че пищи просто от първична сила.

Накара коня да завие и в тръс се върна обратно, където откри младия пещерен лъв застанал над стария мъжкар. В този миг за пръв път той реши да обяви за своето необичайно умение. Въпреки че му липсваше гръмотевичността на възрастните мъжкари, триумфиращият рев на Бебчо бе многообещаващ. Уини даже се присви при звука.

Айла се плъзна от гърба на кобилата и успокояващо я потупа по врата.

— Всичко е наред, Уини. Това е само Бебчо.

Без да мисли, че лъвът може да протестира и би могъл да й нанесе сериозна рана, Айла го бутна настрани и се накани да изкорми антилопата, преди да я вземе обратно. Той отстъпи пред нейното влияние и пред нещо друго, което беше чисто нейно: нейната увереност в любовта й към него.

Реши да намери вълка и да го одере, вълчата кожа пазеше топло. На връщане се изненада, като видя, че Бебчо влачи антилопата, и разбра, че той възнамерява да я влачи чак до пещерата. Мъжката антилопа бе напълно пораснала, но не и Бебчо. Това даде възможност на Айла отново да оцени неговата сила и мощта, която тепърва щеше да придобие. Но ако той влачеше антилопата през целия път, кожата щеше да се развали. Антилопите сайга се срещаха навсякъде, като живееха в планините и равнините, макар че не бяха твърде многобройни. Досега тя не бе убивала антилопа сайга, а те за нея означаваха нещо по-специално. Антилопа сайга беше тотемът на Иза. Айла искаше да запази кожата.

Тя сигнализира „Стои!“. Бебчо се поколеба само за миг, преди да освободи своята плячка, и загрижено вървя покрай шейната, за да я пази, по целия път обратно до пещерата. Той наблюдаваше с нещо повече от обичайния си интерес, докато тя отстраняваше козината и рогата. Щом му даде одраното тяло, той го помъкна в нишата в дъното на пещерата. След като се нахрани, той продължи да го пази, като заспа непосредствено до него. Айла бе удивена. Разбираше, че той защищава своята плячка. Изглежда той чувстваше, че в този звяр има нещо по-специално. Айла изпитваше същото, макар и по други причини. Вълните на възбудата все още я обливаха. Скоростта, гонитбата, ловът бяха вълнуващи, но което бе по-важно, тя бе открила нов начин за лов. С помощта на Уини, а сега и на Бебчо, тя можеше да ловува по всяко време, зиме и лете. Чувстваше се могъща, благодарна и уверена, че ще може да се грижи за своя Бебчо.

После без някаква разумна причина реши да провери Уини. Кобилата лежеше долу, съвършено спокойна въпреки близостта на пещерния лъв и повдигна глава при приближаването на Айла. Жената я потупа и сетне, усетила нужда от близостта й, легна до нея. Уини късо духна през ноздрите си, доволна, че жената е наблизо.

Без тежкия труд по изкопаването на ямите зимният лов с Уини и Бебчо се превърна в игра и забавление. Още откакто бе започнала да се упражнява с прашката си, Айла обичаше лова. Всяка усвоена нова техника — проследяването, хвърлянето на два камъка един след друг, използването на ямата и копието — й носеше допълнително чувство за постижение. Но нищо не можеше да се сравни с чистото удоволствие от лова с коня и пещерния лъв. Те и двамата изглежда се забавляваха колкото нея. Докато Айла се приготвяше. Уини отхвърляше глава и танцуваше наоколо с насочени напред уши и вдигната опашка, а Бебчо влизаше и излизаше от пещерата и издаваше ниски ръмжения, предвкусвайки удоволствието. Тя се безпокоеше за времето само докато веднъж Уини не я върна вкъщи през една заслепяваща виелица. Тримата обикновено потегляха малко след разсъмване. Ако забележеха рано плячката, често се връщаха вкъщи преди обед. Обичайният им метод бе да преследват вероятната жертва, докато не застанат в изгодно положение. После Айла сигнализираше с прашката си и Бебчо, готов и нетърпелив, спринтираше напред. Уини усещаше подканата на Айла и се втурваше в галоп след него. Младият пещерен лъв увисваше на гърба на паникьосаното животно, а зъбите и ноктите му, ако и да не докарваха смъртта, изцеждаха кръвта му, така че на галопиращия кон рядко бе нужно много време, за да скъси дистанцията. Щом наближаха животното, Айла го пробождаше с копието.

В началото невинаги успяваха. Понякога избраното животно бе твърде бързо и Бебчо падаше от него, не успял да се хване достатъчно добре. На Айла също й трябваше известно време да се научи да владее тежкото копие при пълен галон. Тя много пъти пропускаше целта и нанасяше само повърхностен удар, а понякога пък Уини не се приближаваше достатъчно. Но дори когато не успееха, изживяването беше възбуждащо и винаги можеха да опитат отново.

С опита постиженията на всички се подобриха. Започнаха да разбират нуждите на другите двама и техните способности и невероятното трио се превърна в ефикасен ловен отбор — толкова ефикасен, че когато Бебчо за пръв път успя да убие животно без ничия помощ, това мина почти незабелязано, като част от задружните усилия.

Препускайки в пълен галон, Айла видя, че еленът залита. Той падна, преди тя да стигне до него. Уини забави ход, докато го отминаваха. Жената скочи и побягна назад, преди конят да успее да спре. Копието й бе вдигнато, готово да довърши работата, когато тя откри, че Бебчо се е справил сам. Тя се хвана на работа, за да приготви елена за отнасянето му до пещерата.

И тогава важността на случилото се я порази. Бебчо, колкото и да бе млад, вече бе ловуващ лъв! В Клана това би означавало да го признаят за възрастен. Точно както тя бе наречена Жената, която ловува, преди да стане жена, Бебчо беше достигнал положението на възрастен, преди да стигне полова зрялост. Трябва да му устроим церемониално празнуване, помисли тя. Но какъв ли вид церемония би могъл да има някакво значение за него? Сетне се усмихна.

Отвърза кошутата от шейната и постави рогозката от трева и прътовете в товарните кошове. Това беше негова плячка и той имаше право на нея. Отначало Бебчо не разбра. Той вървеше напред-назад между трупа и Айла. Сетне, щом Айла си тръгна, той захапа със зъби врата на животното и влачейки го под себе си, го мъкна по целия път чак до брега, по стръмната пътека и вътре в пещерата.

Тя не забеляза някаква разлика незабавно след този подвиг на Бебчо. Продължаваха да ловуват заедно, но все по-често преследването на Уини беше само упражнение и копието на Айла се оказваше ненужно. Ако искаше част от месото, си взимаше първа, ако искаше кожата, я одираше. Въпреки че при дивите животни мъжкарят на стадото винаги взимаше първата и най-голяма част от плячката, Бебчо бе още млад. Той никога не бе гладувал, което си личеше от неговия увеличаващ се ръст, и бе привикнал да й се подчинява.

Но към пролетта Бебчо започна да напуска пещерата по-често и започна да обикаля самичък. Рядко отсъстваше за дълго, но екскурзиите му ставаха все по-чести. Веднъж се върна с окървавено ухо. Тя предположи, че е намерил други лъвове. Това я накара да осъзнае, че само тя вече не му е достатъчна. Той търсеше своята собствена порода. Почисти ухото му и той прекара деня, като я следваше толкоз отблизо, че й се пречкаше. През нощта се промъкна в леглото й и потърси двата й пръста, за да ги посмуче.

Скоро ще ни напусне, помисли тя, ще иска да има свое собствено стадо, лъвици, които да ловуват, и малки, които да управлява. Той се нуждае от своята собствена порода. Сети се за Иза. Ти си млада, имаш нужда от мъж за себе си. Някой от твоите хора. Намери своите хора; намери си стопанин, бе казала тя. Скоро щеше да стане пролет. Тогава ще си помисля за напускане, но сега е още рано. Бебчо щеше да стане огромен дори и за пещерен лъв. Той бе голям за неговата възраст, но не бе израснал напълно. Все още не би могъл да оцелее сам.

Пролетта следваше по петите тежките снеговалежи. Всички бяха ограничени от наводненията, най-вече Уини. Айла можеше да се изкатери до степите над пещерата, а Бебчо с лекота би могъл да скочи там, но склонът бе твърде стръмен за коня. Водите най-накрая спаднаха, брегът и купчината кости отново имаха променени очертания и Уини най-накрая можеше да слезе по пътечката до ливадата. Но тя бе раздразнителна.

Айла за пръв път забеляза нещо необичайно, когато Бебчо измяука от едно конско чифте. Жената бе удивена. Уини винаги се отнасяше търпеливо към младия лъв — някое друго захапване, за да го държи на мястото му, но не и ритник. Тя си помисли, че необичайното държание беше последица от наложеното й бездействие, но откакто бе станал по-голям, Бебчо бе склонен да стои настрани от нейното място в пещерата, чувствайки, че това е територия на Уини, и Айла се зачуди какво го е привлякло там. Отиде да види и долови силната миризма, която смътно осъзнаваше цялата сутрин. Уини стоеше с наведена глава, задните й крака бяха широко разтворени и опашката й бе вдигната наляво. Вагиналният й отвор беше набъбнал и пулсираше. Тя погледна Айла и изпищя. Разнообразните чувства, които връхлетяха Айла бързо едно след друго, я дърпаха в противоположни посоки. Първо изпита облекчение. Значи това ти е проблемът. Айла знаеше за циклите на разгонване при животните. При някои времето на чифтосване идваше по-начесто, но за тревопасните то обикновено идваше веднъж в годината. Това бе сезонът, когато мъжкарите често се биеха за правото да се чифтосат и единственото време, когато мъжките и женските се смесваха, дори при тези животни, които обикновено ловуваха отделно или пасяха в различни групи.

Сезонът на чифтосването беше един от тези мистериозни аспекти на животинското поведение, който я озадачаваше, също както и ежегодното падане на рогата на елените и порастването на нови и по-големи рога всяка година. Този род неща караха Креб да се оплаква, че тя задава твърде много въпроси, когато беше малка. Той не знаеше защо животните се чифтосват, въпреки че веднъж бе предположил, че е дошло време мъжкарите да покажат своето превъзходство над женските или може би, както при хората мъжките е трябвало да облекчат своите нужди.

Предната пролет Уини бе имала сезон за чифтосване, но макар тогава да чу един жребец да цвили в степите над пещерата, не бе готова за него. Този път обаче нуждата на младата кобила изглеждаше по-голяма. Айла не си спомняше такова подуване и писък. Уини се остави на потупването и прегръдките на младата жена, а после наведе глава и отново изпищя.

Изведнъж стомахът на Айла се сви от тревога. Тя се прислони към коня, както понякога правеше Уини, когато бе разтревожена и уплашена. Уини щеше да я напусне! Това бе тъй неочаквано. Айла не бе имала време да се подготви за това, макар че би трябвало. Беше си мислила за бъдещето на Бебчо и за своето собствено бъдеще. Вместо това бе дошло време Уини да се чифтоса. Кобилката се нуждаеше от жребец, от еш. С огромно нежелание Айла излезе от пещерата и даде сигнал на Уини да я последва. Щом стигнаха долу на брега, Айла я яхна. Бебчо стана да тръгне с тях, но Айла му махна: „Спри!“. Не искаше пещерният лъв да бъде с тях точно сега. Не отиваше на лов, но Бебчо нямаше откъде да го знае. Трябваше още веднъж решително да спре лъва, преди той да остане да ги гледа как заминават.

В степта беше топло и едновременно с това влажно прохладно. На половината път до зенита си слънцето светеше от бледосиньото небе сред мъгляво хало, синьото беше като избеляло, обезцветено от силата на блясъка. От топящия се сняг се вдигаше фина мъглица, която не влошаваше видимостта, но заобляше острите ръбове и се стелеше над земята да охлади загладените от сенките контури. Перспективата се губеше и цялата гледка бе някак късогледа, придавайки на пейзажа странна непосредственост, чувство за сегашно време, за тук и сега, сякаш никога не бяха съществували друго време и друго място. Далечните предмети изглеждаха сякаш са на няколко крачки, но ти трябва цяла вечност, за да ги стигнеш.

Айла не насочи коня. Остави избора на Уини, като само на подпрагово ниво забелязваше характерните ориентири и посоките. Не я интересуваше къде отива, не знаеше, че сълзите й прибавят солената си течност към всепроникващата влага. Седеше отпуснато, поклащайки се, а мислите й бяха обърнати навътре. Спомни си за първия път, когато бе видяла долината и конското стадо на ливадата. Спомни си за решението си да остане и за желанието да ловува. Спомни си как бе повела Уини към безопасността на огъня и на пещерата. Трябваше да си знае, че това не може да продължи дълго, че някой ден Уини ще се върне при своите, точно както трябваше да направи и тя.

Промяната в хода на коня привлече вниманието й. Уини бе открила това, което търсеше. Отпред имаше малка група коне.

Слънцето бе стопило снега, който покриваше малкия хълм, и бе оголило малките зелени стръкове, подали се от земята. Гладни за промяна след сухите стебла на миналогодишните треви, животните похапваха новата растителност. Когато другите коне погледнаха към нея, Уини спря. Айла чу цвилене на жребец. Той беше тъмнорижо кафяв с черна грива, опашка и чорапки. Никога не бе виждала толкова тъмно оцветен кон. Повечето имаха сиво-кафява или сиво-жълта окраска, или, като Уини, бяха с жълтия цвят на узрялото сено.

Жребецът изпищя, вдигна глава и подбра назад горната си устна. Вдигна се на задните си крака и препусна към тях, сетне рязко спря на няколко крачки встрани и започна да рие с копито земята. Вратът му бе извит, опашката бе вдигната, ерекцията му — великолепна.

Уини изцвили в отговор и Айла се плъзна от гърба й. Прегърна кобилата и се дръпна назад. Уини обърна глава, за да погледне младата жена, която от малка се бе грижила за нея.

— Иди при него. Уини — рече. — Ти си намери еша, иди при него.

Уини вдигна глава и леко процвили, после се обърна към червеникавокафявия жребец. Той я обиколи с приведена глава, гризна леко долната става на задния й крак и подбра Уини към стадото си, сякаш тя бе непокорен беглец. Айла я гледаше как си отива и не бе способна да си тръгне. Когато жребецът се качи на Уини, Айла се сети за Брод и за ужасната болка. По-късно и беше само неприятно, но тя винаги бе мразила Брод да й се качва, докато най-накрая на него не му омръзна.

Ала при всичкото пищене и цвилене Уини не се опитваше да отхвърли жребеца и докато гледаше, Айла усети в себе си някакъв странен смут, изпита чувства, които не можеше да си обясни. Не можеше да откъсне очи от червеникавокафявия жребец, който бе качил предните си крака върху гърба на Уини, помпаше, напрягаше се и пищеше. Усети топла влага между бедрата си, ритмично пулсиране в такт с движенията на жребеца и едно необяснимо желание. Дишаше тежко, а сърцето отекваше в главата й и се стягаше от мъка по нещо, което не би могла да опише.

После, когато жълтият кон с готовност последва жребеца, като само хвърли един поглед назад, Айла почувства такава тежка празнота, че си помисли, че няма да я понесе.

Разбра колко е крехък светът, който си бе изградила в долината, колко ефимерно е било нейното щастие и колко несигурно е съществуванието й. Обърна се и хукна към долината. Търча, докато гърлото й задра и усети пробождаща болка в ребрата. Продължи да тича, надявайки се, че ако бяга достатъчно бързо, някак си ще успее да остави зад себе си всичката болка и самота.

Препъна се по склона към ливадата и се изтъркаля надолу. Остана на място, като дишаше накъсано. Даже когато успокои дишането си, не помръдна. Не искаше да се движи. Не искаше да трупа, да опитва, да живее. Какъв смисъл имаше? Беше прокълната, нали така? Защо не можах да умра тогава? Както се очакваше, че ще стане? Защо трябва да губя всичко, което обичам?

Почувства топъл дъх и един стържеш език, който лижеше солта от бузата й и отвори очи, за да види огромен пещерен лъв.

— О, Бебчо! — изплака тя и протегна ръце. Той се просна на земята до нея и постави върху й тежката си предна лапа с прибрани нокти. Тя се претърколи, притисна косматия му врат и зарови лице в удължаващата му се грива.

Когато най-накрая се наплака и се опита да стане, почувства резултата от падането. Издрани ръце, обелени колене и лакти, натъртени хълбок и пищял, подпухнала дясна буза. Закуцука към пещерата. Докато обработваше драскотините и синявиците, й дойде отрезвяваща мисъл. Ами ако си бях счупила някоя кост? Както нямаше кой да помогне, това щеше да е по-лошо и от умирачка.

— Все пак не счупих нищо. Ако моят тотем иска да остана жива, може би си има причини. Може би духът на Пещерния лъв е изпратил Бебчо при мен, защото е знаел, че някой ден Уини ще си тръгне.

Бебчо също ще си тръгне. Не след дълго ще поиска да си намери другарка. И ще си намери, нищо че не е израснал в обикновено стадо. Той ще стане толкова голям, че ще може да защищава голяма територия. Пък е и добър ловец. Няма да седи гладен, докато си търси стадо или поне една лъвица.

Тя се усмихна криво. Можеш да си помислиш, че съм майка от Клана, която се тревожи дали като порасне, нейният син ще стане голям смел ловец. В края на краищата той не ми е син. Той е само лъв, един обикновен… Не, той не е обикновен пещерен лъв. Вече е толкова едър, колкото са някои възрастни лъвове и все още е неопитен ловец. Само че ще ме остави…

Дърк вече трябва да е голям. Ура също е пораснала. Ода ще тъгува, когато Ура си тръгне, за да сесъеши с Дърк и да живее с клана на Брун… Не, той сега е кланът на Брод. Колко ли остава до следващото Събиране на клановете?

Пресегна се зад леглото към наръча белязани пръчки. Тя продължаваше да прави по една рязка всяка нощ. Беше и станало навик, ритуал. Развърза наръча, разстла работите на земята и се опита да преброи дните, откакто бе намерила долината. Нагласи пръстите си по резките, но те бяха твърде много, твърде много дни бяха минали. Имаше чувството, че резките някак си могат да се съберат и тя да разбере колко време е прекарала тук, но не знаеше как.

Беше тъй объркващо. После й хрумна, че няма нужда от пръчките. Можеше да се сети за годините, като преброи пролетите. Дърк беше роден през пролетта преди последното Събиране на Клановете. Следващата пролет навърши първата година от раждането му. Тя направи една черта в пръстта. Следващата пролет пък беше краят на годината на кърменето му и началото на годината на отбиването му — само дето той вече беше отбит. Тя направи трета черта.

Това беше, когато напуснах — преглътна тежко и примигна — и през това лято намерих долината и Уини. Следващата пролет намерих Бебчо. Четвърта черта. А тази пролет… Не искаше да си мисли за загубата на Уини като за начин да запомни годината, но тя бе факт. Направи пета черта.

Това са всички пръсти на едната ръка — вдигна нагоре лявата си ръка — ето на колко години е Дърк сега. Отвори палеца и показалеца на дясната си ръка — а толкова остават до следващото Събиране. Когато се върнат обратно, Ура ще бъде с тях, за Дърк. Разбира се, те още няма да са достатъчно големи, за да се съберат. Само като я погледнат, ще разберат, че тя е за Дърк. Чудя се дали той ме помни? Дали ще има спомените на Клана? Колко от него съм аз и колко е от Брод… от Клана?

Айла събра рабошите и забеляза повторяемостта на броя на резките между допълнителните чертички, които правеше, когато нейният дух воюваше и тя кървеше. Чий мъжки тотемен дух би могъл да воюва с моя тука? Даже тотемът ми да беше мишка, никога няма да забременея. Трябва мъж и неговият орган, за да се зачене едно бебе, така си мисля.

Уини! Дали това правеше онзи жребец? Дали той зачеваше бебе в теб? Може би някой път ще те видя в това стадо и ще разбера. О, Уини, това ще бъде чудесно.

Мисълта за Уини и жребеца я накара да потръпне. Дишането й леко се ускори. После си помисли за Брод и приятното усещане секна. Само че точно неговият орган бе заченал Дърк. Ако знаеше, че ще ми даде бебе, никога не би го направил. И Дърк ще има Ура. Тя също не е деформирана. Мисля, че Ура е зачената, когато онзи мъж от Другите е насилил Ода. Ура е точно за Дърк. Тя е частично Клан, частично онзи мъж от Другите. Мъж от Другите…

Айла не можеше да си намери място. Бебчо беше излязъл и тя изпитваше нужда от движение. Излезе и се разходи чак оттатък храсталака край потока. Отиде по-далеч, отколкото бе ходила по-рано пеша, макар да бе идвала дотук на гърба на Уини. Осъзна, че пак ще й се наложи да привикне с ходенето и с кошницата на гърба. В далечния край на долината тръгна край потока около края на стръмната урва там, където той завиваше на юг. Точно зад завоя потокът се завихряше около камъни, които биха могли да бъдат поставени нарочно, бяха разпределени равномерно сякаш за стъпване. Тук високата стена се превръщаше просто в стръмен склон. Покатери се по него и се загледа в степите на запад.

Между изтока и запада нямаше голяма разлика, като се изключи малко по-неравният терен и че тя съвсем не познаваше западната степ. Винаги бе знаела, че когато реши да напусне долината, ще тръгне на запад. Обърна се, пресече потока и тръгна по дългата долина към пещерата.

Когато пристигна, бе почти тъмно, а Бебчо още не се бе върнал. Огънят беше угаснал, а в пещерата беше студено и самотно. Сега сякаш бе по-празна, отколкото когато я направи свой дом. Запали огън, кипна малко вода и си направи чай, но нямаше мерак за готвене. Взе парче сушено месо и малко сушени череши и седна на леглото си. Отиде до мястото, където стоеше нейната стара товарна кошница и зарови по дъното й, докато не намери поясока, с който носеше Дърк. Сгъна го, натъпка го пред стомаха си и загледа огъня. Легна си и го уви около себе си.

Сънища смущаваха съня й. Сънува Дърк и Ура — пораснали и събрани. Сънува Уини на друго място с червеникавокафявия жребец. Веднъж се събуди потна от уплаха. Чак когато напълно се разсъни, разбра, че се е повторил нейният кошмар за тресящата се земя и ужаса. Защо го бе сънувала пак?

Стана и разръчка огъня, сетне си стопли чая и отпи. Бебчо още не се бе върнал. Вдигна поясока на Дърк и си припомни разказа на Ода за мъжа от Другите, който я бе насилил. Ода каза, че приличал на мен. Как ли ще изглежда един мъж като мене?

Айла се опита да си представи подобен мъж. Опита се да си припомни собствените си черти, както ги бе видяла отразени в локвата, но единственото, за което успя да се сети, бяха очертаващите лицето й коси. Тогава ги носеше дълги, без да бъдат сплетени на много плитки, за да не й се пречкат. Бяха жълти като козината на Уини, но с по-пищен, златист цвят.

Всеки път, щом помислеше за мъжко лице, виждаше Брод, злорадо озъбен. Не можеше да си представи лицето на мъж от Другите. Клепачите й натежаха и пак си легна. Сънува Уини и червеникавокафявия жребец. След това един мъж. Чертите му бяха размазани и в сянка. Само едно нещо се виждаше ясно. Имаше жълта коса.