Ана Зегерс
Нова среща (9)

IX

Селия измисляше модели и шиеше в ателието и през следващите няколко години. Беше все така спокойна. Ала сега беше и притихнала.

Една вечер тя остави детето си при госпожа Батиста и както често правеше някога, отиде да посети семейство Мендес.

Двамата Батиста се бяха привързали силно към Луиза, както едно време бяха привързани към собствената си дъщеря Габриела, и както сигурно още държаха на нея. Луиза бе станала вече на четири годинки. Беше весела, каквато бе и майка й на времето. Отдавна вече я пускаха да играе със съседските деца. Тя често лудуваше и сама, въртейки се безшумно като лист, необременена от грижите на възрастните…

Селия се зарадва, че завари Ана сама.

— Дошла съм да поговорим. Ние двете с теб отново сме отрупани с работа и в ателието, и у дома за нашата госпожа Дюверже, а сега пък и за приятелката й.

Ана Мендес каза сухо:

— Ту вечерна рокля за едната, ту следобеден костюм за другата. Госпожа Дюверже писала на приятелката си, че в Париж полите съвсем не били толкова широки, колкото се предполагало тук, когато станело дума за френската мода. Помоли ме да й купя още два метра плат от същия магазин…

Селия каза:

— Трябва да те попитам и затова именно прескочих дотук, как преценяваш ти госпожа Дюверже, искам да кажа, като човек?

— Като човек ли? Какво имаш пред вид?

— Ами ето какво, Ана. — И тя заразказва бързо и възбудено, че най-после получила първото писмо от Испания чрез собственика на магазина Дон Пабло, чийто адрес дала на своята приятелка Жаклин в Париж. Писмото от Испания й било изпратено чрез тази Жаклин и било писано от нейната леля Хосефа, за която тя едва си спомняла. Майка й живеела сега при лелята, при по-възрастната си състоятелна сестра. Лелята й пишела, че прибрала майката на Селия в своята вила. Ала нещастната жена била смъртно болна; единственото й съкровено желание било да види още веднъж любимата си дъщеря. Понякога дори си въобразявала, че е достатъчно само да повика Селия, защото отдавна вече не разбирала, че дъщеря й живее толкова далеч. Впрочем и тя самата, Хосефа, не разбирала това. И бе прибавила в писмото: „Ако искаш още веднъж да видиш майка си, трябва да дойдеш веднага.“

— Но тук нямаме консул на Франко — каза Селия. — Не ми се вярва испанският консул в Париж да ми позволи да се върна в родината. Дори френският консул тук в Мексико не пуска никой испански емигрант да замине за Франция. Ако госпожа Дюверже е поне донякъде свестен човек, би могла да ми помогне. Консулите често са в добри отношения помежду си.

Ана втренчи поглед в приятелката си.

— Ти си се умопобъркала.

— Аз ли? Защо? Какво неестествено има тук? Да видя отново майка си и да й покажа детето си?

Антонио Мендес се бе върнал посред разговора на жените.

— Селия съвсем не се е умопобъркала — каза той, — една част от нашето ръководство скоро ще се прехвърли във Франция. Всеки търси начин за това. А вие винаги сте казвали, че тая ваша Дюверже е добродушна жена.

— Ама Селия не е член на ръководството!

— Тъкмо затова не е и под наблюдение.

Тази вечер двамата съпрузи не говориха повече по този въпрос. Селия се върна при детето си.

Един ден канадката пристигна на посещение в Мексико. Беше дошла да продаде вилата. Пиха двете със Селия кафе както преди и тя изслуша молбата й и веднага отвърна, че е готова да й помогне. Щяла да пътува обратно с част от персонала на посолството в Париж, та много лесно можело да впишат и името на Селия и на детето й в списъка.

Заминаването се проточи, така че още преди тръгването Селия получи съобщение, че майка й е умряла. Селия заяви, натъжена и спокойна, ала решителна, че въпреки това ще замине…

Два дни преди заминаването на Селия в семейство Батиста се случи нещо, което принуди Селия да се подслони още веднъж при Антонио и Ана. Хосе Батиста беше силно огорчен, задето дъщеря му Габриела никога не съпровождаше мъжа си в Мексико, когато той идваше тук по своята търговия, което щеше да й даде възможност да се види с родителите си и да им покаже детето си. И ето, тя ги извести, че ще ги посети. Вече очаквала второ дете. Новината предизвика спречкване между съпрузите Батиста. Жената настояваше, че е съвсем невъзможно да наемат хотелска стая. Какво ще каже зет им, ако те не приемат всички в собствения си дом? Дъщерята дори им беше писала: „Вие, майко и татко, ще останете да си спите на леглата. Ние можем да спим и на дюшеци на земята.“

Селия само се разсмя с някогашната си спокойна весела усмивка на караницата на съпрузите Батиста. И побърза да успокои Хосе, че Габриела явно е доволна от брака си.

Селия опразни своята стая. Въпреки възбудата от предстоящото пътуване тя все пак любопитствуваше да види отново Габриела. Когато се сбогуваха, Габриела й каза тихо:

— Да, Селия, аз очаквам своето второ дете. Нима всичко останало е само сън? Моят баща мисли, че аз изобщо съм забравила Испания. О, Селия, понякога си мисля, че животът ми в тази ферма е само някакъв сън и че онова, което преживях като дете в Испания, е било единствената същинска действителност.

При едно от последните си посещения у семейство Мендес Селия доведе и детето си. Тя каза:

— Нося я в шал-ребосо като мексиканка. Винаги съм мечтала за това: Луиза да си играе някога с вашите деца.

Антонио Мендес я погледна сериозно и замислено. Жена му се занимаваше нещо с децата. Антонио каза:

— Когато наистина се върнеш у дома, не забравяй нито за миг, че на всяка крачка сигурно те следят. Опиташ ли се да се срещнеш с Алфонсо, това може да означава и твоят и неговият край.

Ана също се намеси в разговора:

— Мигел ми бе разказал веднъж, че малко след като Хитлер бе завзел властта в Германия, държавната полиция там, която се нарича гестапо, открила в бележника на някакъв важен тип, когото арестували, мисля, че бил водач на младежката организация, някаква дата, просто надраскана там, и после шпиони проследили съвсем незабелязано задържания из града, но той, щом забелязал своя приятел отдалеч, се хвърлил под една кола, насъбрали се много хора и приятелят му избягал. Разбираш ли защо се сетих за това сега?

— Да — отвърна Селия, — можете да бъдете спокойни.

Когато отведе Селия до летището, където я очакваше Дюверже, Антонио Мендес каза:

— Признай, Селия, че заминаваш заради всички нас, за да изпълниш задачите, които ще ти възложат в Париж, но и не само заради нас. Надяваш се да видиш отново Алфонсо.

Селия го погледна учудено.

— Нима мога да се откажа от надеждата? Аз положително ще го видя отново. Знам това.

Когато Селия замина заедно с детето и дъщеря им Габриела се върна със семейството си във фермата на своя свекър, Хосе скоро започна да се отнася към жена си толкова грубо, рязко и подигравателно, както никога преди. Новите наематели в опразнената стая се сменяха често, защото никой не можеше да понася неговите грубости. Дъщерята им пишеше рядко и не се върна никога повече.