Ана Зегерс
Нова среща (4)

IV

През последните години Селия се държеше външно спокойно. Дори не беше прекалено мълчалива. Разговаряше с Ана Мендес и с другите си познати за всевъзможни неща, за дрехи, за децата, за времето, за войната. Само който я познаваше добре, знаеше какво преживява младата жена.

Един ден Селия посети своите приятели семейство Мендес. Двете жени — Ана Мендес и Селия Варела, бяха изкарвали заедно прехраната си във Франция с шиене. Използувайки опита си по кройка и шев, веднага след пристигането си в град Мексико те откриха модно ателие.

Детето, което Ана бе носила по време на бягството им, вече се бе родило, по-голямото братче щеше скоро да тръгне на училище. Когато идваше на гости, Селия гледаше децата с дълбока болка. Антонио Мендес разбираше какво си мисли тя: Дали ще мога да видя отново мъжа си? Да имам дете от него?

Един ден през седмицата, когато бяха решили на заседание на ръководството да накарат Алфонсо Варела да пристигне, щом това бъде възможно, Антонио съпроводи Селия до автобуса. Алфонсо не само знаеше какво е положението в провинциите, граничещи с Пиренеите, но и в Каталония, и в Арагон, и в Баския, познаваше всички главни опорни точки в Испания, които сега застрашително бяха намалели.

Нощният площад Мелхор до Кампо бе почти безлюден. Стените се белееха под светлината на луната. Селия поглеждаше от време на време Мендес отстрани. Двамата се познаваха много добре. Бяха израснали като съседски деца. Тя попита ненадейно:

— Нещо ти тежи на сърцето. Какво има?

Антонио отвърна:

— Нищо ми няма, Селия, нищо.

Изведнъж Селия възкликна дълбоко отчаяна:

— Нещо се е случило с Алфонсо! — После се опита да се овладее и каза спокойно: — Не мога да понасям да криеш нещо от мен.

Антонио Мендес отвърна:

— Нищо не крия от теб. Нищо лошо не се е случило на Алфонсо.

Тя се замисли за миг. Под светлината на луната, на фона на бялата, обрасла с бугамбилии стена, лицето й за миг заприлича на онова детско личице, пред което Антонио се бе спирал поразен посред игрите. Защото той още тогава бе разбрал, че у неговата приятелка в игрите има нещо особено, но какво точно беше то, тогава той не можеше да разбере и те продължаваха безгрижно играта си. Сега той си припомни тези мигове на смущение. С течение на годините бе разбрал какво го бе смущавало като момче: красотата, нейната красота, и може би нещо повече от красотата, което проникваше в душата й, както проникваше и в неговата. Това именно го бе поразявало като дете и сега той си го припомни отново.

След кратко замисляне Селия каза:

— Щом като знаеш с такава сигурност, че той е добре, това означава, че си получил някакво сведение за него.

— Не съм. Моля те, съвземи се. — И той добави, страхувайки се, че е казал повече, отколкото трябва: — Не ме питай нищо. Не бива да споменаваш и името му. Дори само един намек, само споменаването на името му може да му навлече опасност.

Селия отвърна:

— Няма да питам за него. Ти обаче, приятелю мой, единственият истински приятел, когото имам тук, ти ще ми кажеш, щом чуеш нещо за Алфонсо!

— Ще ти кажа. А сега се успокой. Пак повтарям: съвземи се.

Тя скочи в автобуса и на тръгване извърна за миг лице към него. Като леко сияние се разнесе в нощния град отблясъкът от усмивката на лицето й, усмивка на щастие и страх, на надежда и напразно очакване.

Той се питаше дали е издал с нещо решенията на закритото им заседание. Но не. Тя просто бе вникнала в интонацията на гласа му.

У дома жена му го попита:

— Ти влюбен ли си в Селия? Кажи ми го открито.

— Не съм.

— Намираш я по-хубава от другите жени, нали?

Той я погали по косата, отиде към леглата на децата, после отново пристъпи към жена си.

— Да. Намирам я по-красива от другите жени. Ала това съвсем не означава, че съм влюбен, съвсем не. Нима не ме разбираш?

Жената не каза нищо повече. Изглеждаше сериозна, замислена. После отиде да свърши нещо в кухнята. Накрая седна с ръкоделие в ръка на масата в стаята. Антонио Мендес четеше внимателно вестниците на испански и на английски език и подчертаваше едно или друго.

Той проследяваше фронта по картата.

— Червената армия навлиза с всеки изминат ден все по-навътре в Белорусия, ала нацистите, погледни тук, все още са в Днепърска област. Все още държат градове като Витебск и Орша.

Жената се наведе над картата, без да оставя ръкоделието си — не беше работа за ателието, а кърпеше някаква детска дрешка. Тя знаеше колко много Антонио обича да споделя с нея всичко. Каза, макар и меко и кротко:

— Когато една жена роди дете и отглежда две деца в непозната страна, след всичко, което ние преживяхме и което навярно ни предстои да преживеем, никак не е лесно да изглежда безупречно красива.

Антонио отвърна:

— За мен ти си чудесна. И същевременно най-добрата, най-милата.

Жената мълчеше. Антонио отново се надвеси над картата, говорейки сам със себе си:

— Сигурно вече преживяваме последната година на войната.

 

 

Всички членове на ръководството бяха вперили очи в устата на Мигел, сякаш събитието, което всички знаеха, бе станало действителност с тежки последствия, едва когато той заговори за него. Още преди заседанието те бяха разговаряли помежду си какво означава откриването на втори фронт за Испания и за самите тях. Мигел разясни най-важното със спокойни, сдържани думи. Накрая добави:

— Най-късно вдругиден, а може би още утре Алфонсо Варела ще пристигне във Веракрус.

Всички испански емигранти — от една или от друга група — живееха на местата, където се бяха установили, с полуразопаковани куфари. Куфарите бяха част от мебелировката на жилищата им. Те не разчитаха да останат, а да се връщат. И ето, моментът бе дошъл. Щом западните сили са се съюзили със Съветския съюз и са се заели заедно да разчупят оста Германия-Италия-Япония, значи, дните на Франко са преброени. Преброени бяха и дните, които те трябваше да прекарат в емиграция…

— Алфонсо ще пристигне, добре — каза Хосе, — но кого ще изпратим в Испания?

В своя доклад Мигел бе твърдо убеден, че съпротивителните сили в Южна Франция скоро ще се обединят с испанската съпротива.

Хосе попита със своя провлечен глас:

— Ти сигурен ли си, че Франко вярва, че е настъпил краят му?

— Какво искаш да кажеш? Франко е коварен и жесток. Но не е глупав.

Решиха да изпратят колкото се може по-бързо подходящ човек в Испания, за да създаде там група от опитни другари, които да обединят силите на всички провинции. А те от своя страна трябваше да се влеят във въстанието в Северна Испания.

Хосе се обади отново със своя привичен спокоен глас, който действуваше почти предизвикателно именно защото се отличаваше от останалите:

— Да приемем, че събитията се развият така, както се надяваме. Кого ще изпратим?

Всеки беше готов да замине. Кой обаче щеше да бъде най-подходящият, за да се справи със задачата? Последва нов остър спор, прекъсван от тишина за размишление.

Най-после Мигел каза:

— Най-подходящ от всички ще бъде Алфонсо Варела. Трябва да го изслушаме, да преценим нещата и веднага да го върнем обратно с нови нареждания.

От всеобщото мълчание беше ясно, че Мигел е прав. Варела щеше да дойде от страната, която познаваше много добре, и след обсъждането ще трябва да се върне отново, така ще бъде най-правилно. Не бива изобщо никой да го види тук, ще докладва на ръководството и след като вземат ново решение, ще замине обратно за Испания.

Паспортът му естествено е издаден на определено име, свързано с определена професия. В такъв случай той ще трябва да живее тук така, както го изискват данните от паспорта му. Доверен човек във Веракрус ще го посрещне и ще го изпрати веднага на уговореното място…

След като всичко бе уточнено, другарите се разотидоха по-мълчаливи от обикновено. Антонио Мендес задържа Мигел. Изля пред него грижата си. Мигел отвърна:

— Въпреки това не е възможно Селия да научи за пристигането му.

— Не е възможно тя да не научи — отвърна Антонио Мендес.

— Твой дълг е да не й кажеш нищо.

— Дори аз да не кажа нищо, тя ще го прочете по лицето ми.

— Глупости. Тя и без това непрекъснато дебне лицето ти за новини. Ти ще мълчиш.

— Чуй ме, Мигел…

— Тя никога няма да научи, че той е бил тук.

— Аз си залагам главата за Селия. Щом знае, че ще навреди на мъжа си макар и с една дума, тя никога няма да се изпусне, нито дори насън или на разпит.

— Ех, Антонио, за какво ми е необходимо на мен, пък и на всички ни ти да си залагаш главата?

— Тя просто гасне из ден в ден пред очите ми. Живее само с надеждата, че ще го види отново.

— Тя наистина ще го види отново. Ние всички ще се върнем в родината.

— Мигел, ти можеш ли да заложиш главата си за това?

Двамата се погледнаха в очите. Помълчаха.

После Антонио подхвана отново:

— Да говорим само за Алфонсо. Да види отново жена си, колкото и за кратко да е, за три дни, за един ден макар, за него това би било извънредно голямо насърчение. То ще го накара да понесе по-лесно пътуването дотук и пак обратно.

Мигел каза:

— Алфонсо няма нужда от никакво насърчение.

— Има нужда, има. И той е човек. Предстои му толкова трудна задача. И толкова трудни неща е преодолял. И той има нужда от искрица радост, от една само искрица радост.

Антонио видя, че Мигел се замисли. Надяваше се с цялото си сърце, че другарят му няма да пристигне и да се върне обратно, без да се срещне със Селия, макар и за кратко.