Ана Зегерс
Нова среща (2)

II

През лятото на 1944 година един мъж на име Енрике Гомес се бе качил в Лисабон на малък товарен кораб, който щеше да спира по пътя си на различни острови, за да товари и разтоварва, и да хвърли котва накрая във Веракрус в Мексико. Пътуването беше доста опасно през тези военни времена, макар че и Португалия, и Испания бяха неутрални. Освен моряците имаше съвсем малко пасажери.

За този човек, на име Енрике Гомес, беше същинско чудо да наблюдава как португалският бряг все повече и повече избледнява и най-накрая съвсем изчезва от погледа. Така му се искаше да остане сам, ала трябваше веднага да отидат на храна, както обикновено става след заминаването. На едната маса седяха капитанът, първият офицер и корабният инженер. На другата — неколцина пасажери, предприели това пътуване по различни причини. Към тях се числеше и жената на първия офицер, която се грижеше за групата. Тя бе около четиридесетгодишна, добре фризирана и облечена. Съпругата на капитана, възрастна, мълчалива жена, която приличаше на грижлива домакиня, дойде малко по-късно. Тя се хранеше на офицерската маса.

Един мексиканец без определена възраст, който щеше да пътува чак до Веракрус, разговаряше само когато се наложеше. На въпроса за къде пътува, Енрике Гомес, който говореше еднакво добре и португалски, и испански, отвърна, че и той трябва да стигне до Веракрус. Там му предстояло дълго пътуване из страната, защото набавял особен вид коноп за своята фирма, специализирана за корабно оборудване главно с тънки и дебели въжета.

Всички изказаха опасенията си от мини и подводници. Един млад търговец, който лично придружаваше пратката си от тел, смяташе, че падането на Хитлер е неизбежно. Първият офицер се провикна към съседната маса, подкрепен от жена си, че това зависело от американците. Те все още можели да премислят и да се съюзят с немците.

Гомес беше доволен, че ще трябва да дели кабината си именно с мълчаливия мексиканец. Той произнасяше само от време на време някоя любезна дума. Неочаквано Гомес си помисли, че Селия живее в родината на този човек, че е възможно дори жена му Селия и този мълчалив мексиканец да са се срещали някъде. После сам се укори: няма такива случайности. Как тъй ще се случи в тази голяма страна тя да се натъкне точно на този човек?

В мисълта му бентът, който препречваше спомените му за Селия, вече се бе отприщил. Той дори беше сигурен, че ще я види отново.

За последен път тя бе извърнала лице към него, спускайки се надолу по склона на Пиренеите. Нисколетящи самолети непрекъснато бомбардираха бежанците. Селия бе получила задача заедно с Антонио и Ана Мендес да евакуират на сигурно място във Франция децата от един детски дом. А той и неколцина другари имаха поръчението да прикриват, докато и последният от колоната премине границата.

Когато някой попиташе него самия, преди още бежанската колона да бе тръгнала: „А ти кога ще тръгваш? И накъде?“ — той отвръщаше:

— Аз оставам тук.

Скоро след това франкистите започнаха да го търсят и той трябваше да се скрие, ала те продължиха да го преследват. Той потърси верни хора в Арагон и в Каталония. Снабден с нови документи, с променена външност, а може би променен и вътрешно, доколкото такава промяна бе възможна, той замина за известно време за Барселона. Криеше се, работейки във фабрики и на параходи, тъй като беше израсъл на море. Не му беше лесно да запази връзката с ръководството, което по едно време бе унищожено и бе избрано ново.

Те винаги бяха предупреждавали, че след Гражданската война, която бе разединила страната им, ще последва световна война, която ще разедини Европа. Но какво означаваше „предупреждавали“? Какво означава и „преживели“? През есента избухна войната. Стражевата верига зад Селия се бе превърнала в неумолима граница. После границата стана една непреодолима голяма река. Времето, което наричаха „безумна война“, свърши за една година и германският вермахт окупира Северна Франция. Оттогава той три пъти има възможност да прочете нещо, написано от ръката на Селия. Две писма, които някак бяха успели да стигнат до него. Тя сигурно бе писала десетки такива писма с надеждата все някое да стигне до него. Третия път той видя нейния почерк върху едно листче, откъснато от писмо. „Аз не мога да дойда при теб, ти не можеш да дойдеш при мен.“ Тези думи го пронизаха като с нож. Той усещаше, че те направо го съсипваха. А това не бе позволено за живота, който сега беше принуден да води.

Когато до него стигна новината, че тя е хвърлена в някакъв лагер, в същност тя вече бе освободена оттам с помощта на една сестра на госпожа Мендес, омъжена за французин. Когато той научи, че тя се прехранвала чрез шиене в Париж, немците вече бяха покорили Франция. И тя сигурно бе стигнала вече в Мексико, когато той научи, че Мендесови я уговаряли да замине най-сетне с последния параход. Много по-късно — Хитлер бе нападнал междувременно Съветския съюз — той получи съобщение, че тя била на сигурно място извън Европа. Сърцето му едва не се пръсна от радост и от болка. От радост, че тя е на сигурно място, и от болка, че е толкова далеч от него.