Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wiederbegegnung, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
ckitnik (2013)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2013)

Издание:

Ана Зегерс. Седмият кръст

Немска. Второ издание

Рецензент: Недялка Попова

Редактор: Яна Мутафчиева

Художник: Светозар Сребров

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Людмила Стефанова

 

В предговора е посочен превод на български на романа „Седмият кръст“ още през 1946 г., но няма сведения за преводача. Друго издание на романа според предговора е през 1978 г. На сайта: http://forum.uni-sofia.bg/forum/viewtopic.php?f=162&t=11120&start=90 е цитирано издание от 1975 г.: Ана Зегерс. Седмият кръст. Библиотека Победа. Партиздат. С., 1975. 425 с. Твърда корица с обложка. На сайта: http://www.darl.eu/delit/betrachtungen/bulgar/seghers.htm за новелата „Каменната ера“ се споменава издание на сп. „Панорама“ около 1980 г. За разказа „Дъщерята на делегатката“ информацията за написването е взета от адрес: http://www.buch-liste.de/library/index.php?view_book=730.

История

  1. — Добавяне

VIII

Всичко, на което Мигел и другарите му се бяха надявали, дори бяха сигурни, че ще се случи, не стана. Франко пазеше неумолимо отново възстановената власт на господарите.

Ала хората не се отказват така лесно от съкровените си надежди. Не се свиква с големите разочарования. Отчаяние, очакване, ново отчаяние и нова надежда четяха другарите взаимно по лицата си. Докато най-после в измъчените им сърца, в уморените им мозъци се загнезди увереността, че все още е рано да мислят за завръщане в родината…

И все пак онова, което ставаше или не стана в Испания, не беше обяснение защо нямаше никакви новини от Алфонсо Варела. Той отдавна вече трябваше да се обади, освен ако, да, освен ако не са го хвърлили в някой претъпкан затвор, в очакване на присъда, задържан може би още при пристигането си.

Сега вече всички разбраха, че Селия очаква дете. Въпреки отчаяната надежда за завръщане в родината и огорчението, че отново за сетен път трябва да се откажат от тази мисъл, техните ежедневни предположения за това и онова продължаваха както във всяко голямо семейство — за всевъзможни важни и маловажни случки. Току някой кажеше на друг:

— Значи, тя все пак си е намерила приятел.

— И добре, че е така.

— Не знам. Точно за Селия това ми се струва някак странно.

— Дали е испанец?

— Толкова много чужденци посещават тяхното ателие. Освен това тя самата ходи в различни семейства. Може някъде да се е породило някое увлечение.

— О, не вярвам, за Селия съществува само любов, никакви увлечения.

— Ще го научим някой ден.

Селия се бе пренесла в жилището на Хосе Батиста, тъй като там се бе освободила едната стая. Колкото и пресметливо студен и подигравателен да изглеждаше той, предизвикателен, твърд — с течение на времето в ъглите на устните му се бе загнездила някаква насмешка след всички преживени разпити и бягства, — у дома Хосе беше много грижовен глава на семейство. Грижеше се непрекъснато за жена си и за дъщеря си Габриела. Когато хората заговориха упорито за Селия и за предполагаемия баща на детето й, Хосе си спомни как му бяха заръчали да откара Алфонсо Варела с най-голяма предпазливост с една кола вън от града, за да се срещне там с Мигел. Той си каза:

„По време на своето кратко пребиваване тук той се е срещнал с жена си. Може би другарят, който твърдеше, че е срещнал Алфонсо в тъмното, се е натъкнал на него случайно.“

Дъщерята на Хосе, Габриела, която беше още съвсем млада, се бе влюбила лудо в един мексиканец. Баща му притежаваше доста надолу на юг ферма, та синът често идваше в града да търгува с тютюн. Негова роднина била съученичка на Габриела, ала приятелството между двете момичета скоро охладняло, щом синът на тютюнопроизводителя престанал да ухажва далечната си братовчедка и неочаквано бе решил твърдо да се ожени за младата испанка.

Баща му беше страстен привърженик на президента Карденас, който бе национализирал чуждестранните нефтени компании. Фермата му не беше голяма и изискваше доста труд и грижи. Семейството беше порядъчно, Хосе Батиста не можеше да отрече това, ала все пак те бяха извънредно чужди както за него, така и за жена му. А ето че дъщеря им така неочаквано се бе привързала най-сериозно към хубавия горд момък. Теглеше я много по-силно към фермата на юг, отколкото да се завърне обратно в родината, която тя бе напуснала като малко дете.

Пред любовта й бе отстъпила и мисълта, че ще трябва да пусне корени далеч на юг в тази страна, далеч от родителите и от най-близката си среда. Хосе, баща й, страдаше дълбоко от това, че неговият собствен живот, с всички преживени опасности, с бягството, арестуването, повторното бягство, за които той често й бе разказвал, съвсем нямаха върху Габриела такова силно влияние, както той се надяваше; тя много лесно преряза нишките, които я свързваха с другарите по съдба, явно не държеше на тях, нито пък имаше чувство за общата им емигрантска съдба.

След женитбата на Габриела, която Хосе и жена му преживяха твърде болезнено, Селия се пренесе в стаята на дъщерята. Никъде другаде нямаше да намери по-подходящо жилище за себе си и за бъдещата си рожба. Тя дори успя донякъде да поутеши Хосе:

— Защо се оплакваш? Та това са свестни хора. Габриела обича момчето, то също я обича. Тя беше дете, когато ние трябваше да бягаме от родината.

— Нима ти, именно ти ми казваш това? Нима и според теб всичко, което тя знае за мен, за всички нас, няма никакво значение за нея?

— Има си то значение, има, постепенно, по-късно, тя ще го почувствува. А там, във фермата на своето ново семейство, ще разказва за всички нас.

Сега Селия и Ана Мендес бяха затрупани с неочаквано много работа в ателието си. Получаваха поръчки преди всичко от канадката. Тя, изглежда, почти не бе забелязала, че отношението на Селия към нея бе охладняло след гостуването й в тяхната вила.

Откриването на ново посолство в Париж се бе позабавило. Госпожа Дюверже поиска съвет от Селия какви дрехи ще й бъдат необходими, за да пристигне добре облечена в този град, за който, както всеки знае, се говори, че отдавали голямо значение на това.

Селия имаше нужда от пари, имаше нужда и от работа, за да няма време да се задълбочава в отчайващите си мисли. Детето й трябваше да бъде весело и здраво. Не питаше никога за Алфонсо, беше убедена, че щом научи нещо за него, Антонио Мендес ще й го каже. Антонио пък се измъчваше от нейното храбро мълчание. Понякога дори сам се питаше, макар и само за миг, дали не би било по-добре да я излъже, че е пристигнала новина от него, вместо да се придържа строго о жестоката истина. Защо не съобщиха дори дали той е пристигнал? Нима са го арестували още при стъпването на родна земя? Или пък, тъй като са арестували другаря му, той не е заминал на юг, или може би не е жив вече? Или пък лежи някъде в затвор?

Ала той се отказа да съчинява лъжи само защото погледът на Селия го измъчваше…

И ето през последната зима на войната, малко преди да роди Селия, от Франция пристигна изчерпателно съобщение, че Алфонсо е пристигнал благополучно, само че не се знаело къде живее сега и така било по-добре. Малко по-късно пристигна и писмо от сестрата на Ана, която беше омъжена за французин и която бе помогнала на двете жени след пристигането им във Франция. Тази именно сестра те използуваха от време на време за препращане на пощата им.

Още при пристигането бяха предупредили навреме Алфонсо да не се обажда във фирмата, търгуваща с корабно оборудване. Ходили били да питат там за него и сега полицията го дебнела. По време на разпит, след побой, един другар бил произнесъл неговото име, тъй като смятал, че той е вън от страната и е на сигурно място. Затова сега Алфонсо трябваше да продължи живота, който бе водил преди своето заминаване. Под чуждо име, местейки се от град на град.

— Ние ще го видим отново твоя татко, сигурно — успокояваше Селия нероденото си още дете.

Тя беше сигурна, че детето ще бъде момиченце. Щеше да се казва Луиза.

Съветската армия си проправяше път на Запад. През август Париж бе освободен. През декември обаче Хитлеровият генерал Рундщет бе забавил за известно време войната с цената на много убити и осакатени. От кръвта, която тогава бе пролята в Ардените, нацистите почерпаха още веднъж няколко капки надежда…

Бягайки, Мусолини бе заловен и разстрелян заедно с любовницата си недалеч от швейцарската граница; обесили ги след това един до друг с главата надолу. Хитлер се бе самоубил в своя бункер, когато съветските войски завзеха Берлин. А Франко си седеше в Ескориал. Всяка година празнуваше тържествено деня, в който бе пристигнал в Испания със своите марокански полкове.

Детето на Селия видя светлината на белия ден през март 1945 година — шарена светлина, с мрачни и с ярки петна, сякаш прозираща през короната на огромно дърво…