Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (7) (Документална трагедия)

И керваните тръгнаха

Скапа Флоу е „собствената спалня“ на флота на негово величество, макар че германската подводница U–47 се беше вмъкнала вече в тази „спалня“ и бе взривила дремещия на рейда линеен кораб „Кралски дъб“ (Royal oak). Впрочем, сега тук е спокойно… Зад мрежите от минирани бонови прегради, зад оградите от пилони, забити в грунта, са се притаили корабите на Home Feet. Тук живее, боядисва бордовете си, товари торпеда, излежава ареста си в карцерите и хайманува „домашният“ флот на краля — флотът на метрополията, флотът на откритото море, под киловете, на който дъното на Скапа Флоу е застлано на два фута с празни консервени кутии.

От време на време тръбен звук пронизва въздуха над пристанищата. В стройни карета на палубите се строяват отрядите морска пехота с бели гетри на краката. Като се равняват борд до борд, корабите салютират онези, които ги водят в океана. Там, в кабинетите на мрачния Уайтхол седят стратезите и политиците, които флотът не познава. Но тези той знае по име и лично: Товей…, Брейзър…, Хамилтън! Възсухи мъже на неопределена възраст, с керемидени лица; мундирите им са посмачкани, маниерите — резки. Тези адмирали водят конвоите далеч, чак до бреговете на СССР, където течността в откатниците на оръдията завира от горещина, а водата замръзва върху бронята на палубата в парчета синкав мехурчест лед.

А в неделен ден в Скапа Флоу от моловете и пирсовете слизат на брега шумни многохилядни матроски тълпи. Вятърът развява черните траурни ленти, завързани от английкия флот веднъж завинаги — в деня, когато е загинал Нелсън. Кръчмите и баровете моментално всмукват матросите и тълпата от довчерашни докери, архивари, шлосери, сладкари и миньори — тази стъпваща разкрачено тълпа бързо оредява. Сега те ще шумят до сутринта тук, в своята „спалня“, като у дома си.

Голи акробатки на подиумите се извиват като лъкове, коремите им, препасани с ленти, блестят от пот. Отпуснатото конферансие пуска солени шеги по микрофона с такъв сериозен тон, сякаш чете требник в църквата. После иззад паравана изскача певица с напудрена синина под окото:

Последно „сбогом“ на кервана,

запорил смело океана.

Последна песен с този джаз

аз пея… и скърбя за вас.

Между впрочем, цялата тази история с керваните започна наскоро.

На 22 юни 1941 г. Англия въздъхна с облекчение…

„За мнозина англичани — писа Ралф Паркер — само за една нощ — 22 юни — войната отскочи някъде надалеч. Бомбардировките на английските градове престанаха. Евакуираните се връщаха и това лято Лондон, изпълнен с английски и колониални войски, се веселеше почти безгрижно, почивайки си след напрежението през изминалата зима. И всичко това — защото Русия бе поела върху себе си основния удар…“

Мнозина от англичаните тогава не се съмняваха, че Хитлер ще победи. Обаче русите издържаха първото, най-тежкото изпитание на „блица“. И още тогава (почти в първите дни на войната) възникна въпросът за откриването на втори фронт в Европа!

Пръв се промъкна до СССР през полярния маршрут Хари Хопкинс, един от близките приятели на Рузвелт, който разбираше необходимостта от дружба между американския и съветския народ. Мъжественият и решителен американец прелетя с една каталина около Скандинавия до Архангелск, оттам бързо стигна до Москва, където има две срещи със Сталин; съдържанието на тези важни разговори Хопкинс съобщи незабавно на своя президент. Законът „заем-наем“, приет от САЩ преди това само по отношение на Англия, Рузвелт разшири и по отношение на СССР — по този начин веригата на взаимната помощ на обединените нации против фашизма се затвори!

Както и през Първата световна война, пътят на керваните за Русия минаваше през арктическите води. Опасен път, но най-пряк и вече проверен. Трансиранският път беше по-сигурен, но за сметка на това много по-дълъг, а лошите пътища в Иран забавяха много доставянето на товарите. Съществуваше и трети път — през Владивосток, — но беше почти невъзможно да се „претъркалят“ товарите през цял Сибир до фронта. Пък и самият този път скоро бе затворен (Япония влезе във война със САЩ).

През декември 1941 г. британският крайцер „Кент“ по арктически път стигна до Мурманск и докара тайно министъра на външните работи Антъни Идън, който дойде в СССР, за да води дипломатически преговори. По същия път през 1916 г. беше загинал при загадъчни обстоятелства английският крайцер „Хампшър“, на борда на който бе отплавал за Русия лорд Кичинър. С Идън не се случи нищо подобно. От палубата на кораба той се прехвърли в един брониран дипсалон на Кировската ЖП линия.

Британският министър посети освободения от окупаторите град Клин, където в музея на Чайковски видя следите от вандалщината на хитлеристите Идън тогава отбелязва:

— Всичко това щеше да очаква и Англия, ако германците бяха дебаркирали на нашите острови… Това са истинска измет на човечеството!

Едно пътуване до фронта затвърди убедеността на Идън, че Червената армия е несъкрушима и при заминаването си той заяви:

— Сега аз със собствените си очи видях, че германската армия може да търпи поражение да отстъпва и да бяга… вие разсеяхте мита за непобедимостта на германците!

По същия морски път — от Мурманск до Скапа Флоу — Идън се върна благополучно в родината си и искаше да се надява, че този път до СССР е почти безопасен. Много по-рискована се стори на англичаните операцията със завръщането на делегацията на ВЦСПС с крайцера „Адвенчър“, която гостува в Англия. Работата е там, че броят на делегатите беше 13 и между тях две жени; освен това денят на отпътуването се беше паднал черен петък. Сякаш за да потвърди тези лоши знамения, от мъглата по едно време изскочи някакъв блуждаещ танкер и се вряза с форщевена си в борда на „Адвенчър“. Обаче просветените мореплаватели не се стъписаха. Англичаните спасиха положението, като прибавиха към тринадесетте делегати един четиринадесети, който съвсем не беше делегат, и всичко тръгна като по масло…

Сега като че ли керваните щяха да си вървят и да вървят! Първият керван се наричаше „Дервиш“; под инициалите PQ–00^[1] той пристигна при нас през август 1941 г. — скоро след визитата на Х. Хопкинс в Москва…

А над корабостроителните площадки в Кьолн, Готанхафан (Гдиня) и в базите на Кил се чува непрестанно чукане, тракане и стържене на метал; работниците отдавна са на казармено положение. Разгърнато е небивало по размах строителство на подводен флот. Дьониц искаше да превърне подводната война в решаващ фактор за победата. В тази надпревара му помагаше автомобилният експерт Меркер, който през живота си не беше виждал море. Затова пък Меркер беше приложил на практика поточния метод: подводниците се сглобяваха в корабостроителниците като автомобили — секция по секция, отсек до отсек. Широко се използуваше електрозаваряването и всеки три дни от стапелите на Германия се спускаха на вода по две нови подводници. Екипажите на подводниците се плашеха сега от страшното пращене на заварените корпуси, нещо, което беше непознато при подводните кораби, строени с нитовата система.

Флотът на Германия упорито се стремеше под водата — вече не достигаха кадри за замяна на загиналите, за комплектуване на нови екипажи. Стремежът да бъдат осеяни всички световни комуникации с подводни глутници зарази и Хитлер; сега фюрерът беше обхванат от идеята да бъдат създадени подводни транспорти и танкери. Подтикваше го примерът на японските подводници, които, пробивайки блокадата, идваха до Германия с товар от калай и хинин, а откарваха обратно в Япония секретната дипломатическа поща и най-нови германски радиотехнически средства…

През пролетта на 1942 г., след като се посъвзе от поражението край Москва, Хитлер предприе ново настъпление на съветския фронт. Нашите войски бяха отхвърлени от Керченския полуостров, претърпяхме поражение край Харков, където врагът успя да обкръжи нашата армия; през опалените степи зад Дон противникът започна да напредва към Кавказ и Сталинград.

— Или ние ще приключим войната тази година — твърдеше Хитлер, — или ще я завършат други вместо нас…

При нацизма стихиите на света бяха поделени така: земята — на Хитлер, въздухът — на Гьоринг, а водата — на Редер. Хитлер беше недоволен от своя флот, особено от надводния (той смяташе линкорите за „скъпи играчки“). От своя ефрейторска гледна точка той третираше оскърбително надводния флот и неговото командуване. Гросадмирал Ерих Редер неведнъж биваше принуден да слуша обидни упреци.

— Не ми остава нищо друго — крещеше му Хитлер. — освен да претопя всичките ви прехвалени линкори в мартеновите пещи заради ценния метал. Затрихте ми „Бисмарк“, внимавайте сега, пазете като зеницата на окото си „Тирпиц“! Не мога да издържам вече вашите прахоснически акции, които винаги се оказват безполезни…

Сега, когато Хитлер разгръщаше ново настъпление на Източния фронт, в Берлин обръщаха особено внимание на полярните конвои. Съюзническата артерия за доставките по „заем-наем“ се бе проточила през Атлантика до кейовете на Архангелск. Пред германския океански флот в 1942 г. възникна задачата да прекъсне тази артерия, да лиши съветския народ от връзката му със съюзниците и да обезкърви русите, като ги изолира напълно. Затова Редер изтегли този флот към най-северните си граници — към бреговете на СССР…

В Трондхейм бе базиран флагманът „Тирпиц“. В Нарвик носеха вахта „Шарнхорст“, „Адмирал Шеер“ и „Лютцов“. Сред мрака на полярните нощи кръстосваха чакалите първи ранг „Кьолн“ и „Нюрнберг“. Броят на най-новите есминци тук беше увеличен на 20. Глутници от уботове блуждаеха край границите на паковите ледове, 428 самолета шареха непрекъснато руските полярни небеса… Армада!

Ерих Редер знаеше какъв панически страх обхваща англичаните при появата на „Тирпиц“. И адмиралът умееше да използува този страх като главен коз в тази отчаяна игра, която той водеше с флотовете на противника и в борбата си със самия фюрер… Редер разбираше: само да се случеше нещо с „Тирпиц“, само линкорът да получеше и една пробойна, Хитлер наистина щеше да постави надводния флот за открито море в консервация и на мястото на Редер, естествено, щеше да дойде Дьониц…

На 5 март 1942 г. един германски самолет случайно откри в океана кервана PQ–12, който се движеше към Русия, а на другия ден Редер отдаде заповед, за която не спа цялата предна нощ: „Тирпиц“ да излезе в морето, за да посрещне този керван. Да бъде съпровождан от ескадрени миноносци под командуването на Цилиакс… С конвоите, които се движат към Русия, трябва да бъде свършено тази година!

По това време поведението на Хитлер се определяше от два фактора, които бяха почти несъвместими: желаейки, от една страна, да победят противника, нацистките моряци имаха още по-голямо желание да изчезнат от очите му, ако този противник беше поне малко по-силен от тях.