Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (43) (Документална трагедия)

Ненормалният Брънгуин

Заедно с много други моряци от PQ–17 Брънгуин получи от русите медал „За храброст“. Медалът не блестеше особено, но той му се хареса, защото беше голям, та в родината му нямаше да го сбъркат с обикновено копче. Този медал всеки може да види отдалеч. Пълзящият на медала танк също беше напълно достъпен за широко разбиране от американската публика:

— Това е за танковете! Ние доставихме на русите няколко ей такива… Виждаш ли, русите са се съобразили!

Сега, когато медалът е получен, е време да направим равносметка.

Не морална, не политическа, а само финансова.

За 44 часа вахта седмично той трябва да получи по 110 долара (с надбавка по 85 цента за час), а такива седмици се бяха натрупали доста! Плюс още 100 долара за страха, който витае над Атлантика. За навлизане в района на бойните действия два пъти по 100 долара. За всяко въздушно нападение по 125 долара. За торпедни атаки по 300 долара. За това, че се е оказал под артилерийски обстрел… За погасяване на пожари… За пробойни…

„Май че аз ставам богат“ — каза си Брънгуин.

Доларите са винаги хубаво нещо, особено ако живееш в страна като САЩ. И Брънгуин добре знаеше цената им. Но главното е, че той помогна на русите, на тия добри момчета в безпощадната им борба с онези мерзавци. И съвестта на Брънгуин беше чиста. В този рейс той не само даде от себе си, но и много получи от другите. Докосна се и до величието, и до низостта на човешката душа. Човек никога не бива да се отказва да получи впечатленията, които могат да обогатят душата му! Брънгуин помни как раменните опори на ерликоните раздрусваха тялото му — тогава, в оня паметен ден. Няма да забрави как се пръснаха фрицовете от оръдието и как дълго се въртя във въздуха мръсната ръка на убиеца… Какво пък, работата е свършена и той ще има какво да разказва на внуците си на стари години!

— А къде тук може да се пийне? — попита той в Мурманск.

Уви, нямаше къде да се пийне. Но му посочиха една неугледна къщичка, подобна на барака, в горния етаж на която се намираше малко ресторантче за чуждестранни моряци. Като стъпваше с ботите си по локвите и оглеждаше развалините на града, Брънгуин закрачи нататък. Сега той беше самотен, липсваше му Суарт: те двамата се разбираха на тема пийване…

В ресторантчето са наредени няколко маси с покривки, по тях има вазички с ярки изкуствени цветя. Той измъкна цветчето, завъртя в пръстите си тясната вазичка и разбра, че по-добра чаша за пиене на руска водка не може да се измисли…

— Барман! — извика той. — Давай, давай!

Дълго трака с вазата по масата. Ожулената радиола изхърка нещо, хвърли просвирената плоча и постави на диска нова. Брънгуин неволно се засмя. Тази песен му напомни Хвалфиорд в Исландия, откъдето бе започнало всичко.

Матрос сте вече, драги мистър Джон,

простете се с предишния фасон,

Ще чистите галюни и машини

и все самичък — няма тук слугини…

До него се приближи някакво много дебело момиче с начервени устни. Изрязаното от хартия боне украсяваше косата й, събрана на висок кок. С нисък гръден глас, който идеше някъде из топлите женски дълбини, тя попита Брънгуин равнодушно:

— What do you want, mister?^[1]

Брънгуин изгледа дебелите й крака и измъкна от джобовете си всичко, каквото имаше — долари, фунтове, смачкани исландски ере, руски петачки.

На въпроса на келнерката той отговори кратко:

— Уодка!

Жената поизглади смачканите пари и избра от тях съветските.

Размаха една банкнота пред носа на Брънгуин.

— That be enough^[2] — каза тя.

Той я плесна с длан по широкия задник, за да я накара да развие скорост за водката.

— Давай, давай! — поощри я той…

Брънгуин пиеше руската водка и гледаше през тюлените перденца към града, който не съществуваше и към който те всички от кервана тъй силно се стремяха. Виждаше руините, пепелния прах, разхвърляните овъглени греди. Сред развалините от строшени тухли се виждаха нагърчени от огъня детски железни креватчета.

А зад всичко това израстваха и други неща. Пред очите му се мяркаха масленозелените вълни на Атлантика, свиреха в ушите му водните струи. И не подът на руското ресторантче се намираше сякаш под краката на матроса, а пропадащата към дяволския ад корабна палуба. Отново пикират отгоре…, отново се целят с торпедо под мидела. Трябва да се промъкнат, да минат, да стигнат!

Той изпи всичките си пари, а през нощта крайцерът „Тускалуза“ го приюти в светналите си отсеци, изпълнени с шумната глъчка на матроските гласове и стоплени от парата на отоплението.

Остави колата си на паркинга пред пристанището и се запъти към кантората.

Каза, че иска пак да тръгне за Русия.

— Със следващия керван! Русите сега са още по-затруднени, отколкото миналия път, когато тръгнах за първия си рейс… Пари не мога да им дам. Оръдие не мога да построя за тях. Така че ще им помогна с онова, което мога да правя!

И клеркът, като му изписваше аванса за бъдещия рейс, каза, както и тогава, при първата им среща:

— Само ненормален човек може да тръгне сега за Русия…

— Нашата Америка сега изцяло разчита на ненормални като мене — отговори му Брънгуин сериозно. — Вие всички сте прекалено нормални и дори президента Рузвелт смятате за ненормален… По-добре недей да приказваш много, приятелю, че ще те издухам през прозорчето!

Седна зад волана и се понесе по улиците на града. Бързо излезе на централното платно на автострадата, създадена тъкмо за такива запалени глави като неговата. Америка, неговата любима Америка, сега се беше понесла срещу него, източена от скоростта в тясна лента, сякаш съшита от ярки цветни парцали. Край него се мяркаха и отлитаха назад ферми, котеджи, рекламни табла, постове и акведукти. Нужно му беше да се освободи от напрежението, в което бе живял доскоро!

Той кара колата си до изнемогване с пределна скорост после се измори.

Намали скоростта и премина в крайното дясно платно…

Тук му стана ясно, че сърцето се разнежва само при бавно движение. Изведнъж почувствува желание да види майка си. Та той си спомняше толкова рядко за нея! Но душата му подсказваше, че тя никога не го забравя… Тази мисъл му се хареса и Брънгуин подкара колата си — през целия континент! — към родния дом на своето детство.

„Къде ли е той, моят дом? — размишляваше той печално наум. — А какво ще кажа на майка си? Нищо, тя сама ще намери първа нужните думи…“ Ще й признае, че веднъж в океана, когато му бе станало много кисело, се бе заклел, че ще се върне… „Как си, синко?“ — „Добре съм, майко, работите ми вървят… Имаш ли нужда от пари, майко? Донесъл съм ти малко…, вземи!“ И тогава майка му ще заплаче. И… може би той също ще заплаче.

Някакво красиво момиче вдигна ръка на кръстопътя:

— Хелоу, момче! Ще ме откараш ли?

По пътя тя го запрегръща и зацелува и така той не можа да стигне до майка си. Пиян, той блъсна и счупи колата си, пропиля с хубавицата всичките си пари (сега те му се струваха лесни пари). А есента отново се понесе на път по люлеещите се несигурни води…

Брънгуин гледаше с тъга как чезне зад мрежата на дъжда брегът на богатата му и шумна родина.

„Прости ми, майко… Дявол знае как стана така, че пак не можахме да се видим с тебе.“

Океанът в късна есен е неистово бурен. Той е страшен!

Брънгуин загина заедно с мнозина други с кервана PQ–18. Той беше един честен американец, който не можеше да стои със скръстени ръце, докато другите се биеха с фашизма. Не веднъж съм срещал хора като моя Брънгуин. Помня белозъбите им усмивки, силните им трудови длани, отворените цветни якета, желанието им да разберат трудната ни руска реч.

… Ако се вярва на английските източници, керванът PQ–18 е бил изпратен в Русия „само за показ — за да се укроти гневът на маршал Сталин“.