Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (32) (Документална трагедия)

Посвещава се на хората…

Корабът потъваше, но косите му не побеляваха от ужас. Товарът биваше разбиван с бомби, но нито един контейнер не бе изревал от болка. Металът се покриваше с леден скреж, но бездушното желязо не сещаше студ. Всички страдания се стоварваха върху хората… Тежко ми беше да завърша втората част, но още по-тежко ми е да пристъпя към последната.

Войната, която преживяхме, беше безмилостна към хората и само нашата страна загуби в нея 20 милиона свои граждани, които биха могли да заселят цял континент. На пръв поглед, като че ли върху фона на събитията, обхванали целия свят, керванът PQ–17 трябваше да се изгуби завинаги като капка в океана. Защото сред астрономичните цифри, изразяващи количеството произведено оръжие, сред гигантските терикони барут, изгорял в битките, сред бискаите петрол и байкалите бензин, изпити от танковите и от самолетните мотори — след всички химерични разходи в името на крайната победа пита се какво може да означават корабите от кервана PQ–17?

„И така всичко беше свършено! Но докато хората се сражават във войните и плават по моретата, проблемът за PQ–17 ще продължава да изплува по най-неочакван начин. Трагедията на PQ–17 винаги ще намери хора, които да увлече, и хората още дълго ще има да спорят за нея“ — тъй пише английският историк Дейвид Удуърд.

Сега на Запад текат обилни мътни потоци от литература за войната и те текат понякога толкова бурно, че помитат вехите, показващи фарватера на истината. А някъде покрай тях, като си пробива едно много сложно русло, шурти тънкото ручейче на една особена тема — трагедийната тема на PQ–17.

Нека помним и ние, читателю, за този керван!

Още повече, че той се движеше към нашите брегове, именно ние го чакахме да дойде и пак ние го спасявахме…

Ако се замисли човек по-добре, дори след оттеглянето на крайцерите и есминците още не всичко беше изгубено. Ние оставихме кервана в най-фаталния му кръстопът — сутринта на 5 юли, когато транспортните кораби още не бяха успели да се пръснат по океана. Ако тогава с него бяха останали не отделни кораби от охраната за ППО и ПВО, а всичките 12 конвойни кораба, керванът, разбира се, щеше да понесе тежки загуби, но никога нямаше да го постигне съдбата, която действително го сполетя!

Нека, читателю, забравим временно за товарите (макар че през лятото на 1942 г. те бяха за нас крайно нужни). Ние започваме разказа си за хората, които плаваха с тези товари. Картината на разгрома на кервана е твърде контрастна — тук имаше от всичко по много: бъзливост и перчене, паника, отчаяние и хладно боево ожесточение. Но дори повален и разбит, през експлозиите на торпеда и бомби, през злорадите хвалби на Гьобелс, през адския пъкъл на пожарите, задавяйки се с вода и мазут, обледенен и обгорял, керванът PQ–17 все пак напредва към нас.

А корабите не плават сами — водят ги хора.

Именно на хората е посветена тази последна част!

Най-интересно постъпи миночистачът „Айършир“ — един от малкото кораби, останали да изпълнят съюзническия си дълг. В момента, в който керванът се разпадна, без да се поддава на общата суматоха, той пое на север, гравитирайки към западните румбове — там, където се събираха арктическите ледове. И мимоходом взе под своя конвой три транспорта, като им заповяда да го слушат и да го следват. Командирът на миночистача лейтенант Градуел преди войната е бил адвокат, а помощникът му — заклет съдебен заседател. Тези двама юристи се оказаха смели моряци… „Айършир“ събра кураж за себе си (а поведе и други) да навлезе в плътните маси на ледовете, където можеше да бъде сплескан като баница, но затова пък на германците не можеше и през ум да им мине да го търсят именно тук. От бояджийските магазини бяха обрани всички белила, корабите бяха набързо пребоядисани в бял цвят. Като смъкнаха налягането на котлите и престанаха да димят с тръбите си, четирите кораба затихнаха сред ледената пустиня, а оръдията на танковете, които бяха наредени по палубите им, бяха обърнати към морето. Сами не излъчваха никакви сигнали в етера, ала непрекъснато, слушаха какво става в него. Би-Би-Си не казваше нищо за кервана (сигналите SOS, които долитаха от океана, бяха достатъчно красноречиви), затова пък отзвуците на берлинските фанфари достигаха и до полярното безмълвие. Ако трябваше да се вярва на Гьобелс, излизаше, че от кервана PQ–17 са останали само жалки остатъци. Градуел разбираше, че в радиобюлетините на Берлин има известна истина, затова реши да изчака критичния период на голямото разбойничество в морето. Сетне корабите се отскубнаха от ледените клещи и благополучно стигнаха до Нова Земя, където моряците бяха атакувани от местните кучета. Една руска жена с ватенка излезе на стълбището на метеорологичната станция, викна на кучетата, а после дълго разпитва англичаните — кои са и какво дирят по тези места. Като установи контакт с местните власти — военни и граждански — и преодоля маса трудности, Градуел успя да запази трите кораба, които в края на краищата се разтовариха в Архангелск. Малкият дързък „Айършир“ дойде при нас като боен съюзник, а си отиде като добър приятел… Англия можеше да се гордее, че има такива адвокати и такива съдебни заседатели, които застанали на корабните мостици, не посрамиха честта на развяващия се от вятъра британски „юниън джек“!

Но един от първите, които успяха да се промъкнат до Архангелск, беше героичният „Донбас“ под командуването на М. И. Павлов. Съветските моряци удариха направо, решили да не се крият, притиснати към скалите на Нова Земя, край които германците вече бяха спуснали плътна завеса свои подводници. Те имаха късмет, но имаха късмет и американските моряци от потопения „Д. Морган“, които „Донбас“ беше извадил от водата. Янките бяха силно изтощени от преживяното, но след като пиха известно време чай, най-охотно заеха бойните си места при носовото оръдие. Скоро Павлов имаше случай да изрази на американците искрена благодарност. Един юнкерс на два пъти се опита да атакува танкера… Снарядът, изпратен от американските артилеристи, се пръсна толкова близо до самолета, че машината тутакси излезе от пикиране! Този самолет не можа да достигне до норвежките аеродруми и изчезна безследно, а „Донбас“ хвърли вързала на един от кейовете в Архангелск. Михаил Иванович, който се случи първият човек от кервана, стигнал до брега, беше извикан незабавно при голямото началство.

— Е, какво става там? — попитаха капитана. Павлов прекара длан от челото до брадата си, сякаш искаше да махне от него лепкавата паяжина на някакъв кошмарен сън.

— Там е… каша — каза капитанът. — Изоставиха ни! Ако се върнат пет-шест кораба, пак добре.

— А къде е „Азърбайджан“?

— Той го загази лошо: едно торпедо му откъсна част от борда, та от пробойната товарът му, масло, изтича в морето. Не искам да пророкувам, но ако стигне, ще стигне празен.

Павлов се олюля.

— Днес, струва ми се, сме девети — каза той. — Та тъй, от първи юли не съм слизал от мостика. Повече от една седмица съм на крак до машинния телеграф… Моля да ме извините, другари, но трудно ми е добре да говоря. Наистина дяволски ми се спи…

Освободиха го без разговори — сън, сън, сън! Но това бяха все изключения — дори нямаха този късмет…

Хроника на ТАСС (юли 1942 г.)

11 — Съветските войски водиха ожесточени боеве с противника на подстъпите към Воронеж.

15 — Съветските войски след ожесточени боеве напуснаха Богучар и Милерово.

19 — Съветските войски напуснаха Ворошиловград.

21 — В съветския печат е публикувано съобщение за нападение на съветската авиация срещу Кьонигсберг.

23 — През последните дванадесет дена югославските партизани са превзели и освободили седем града.

24 — Настъплението на англичаните на египетския фронт е спряно.

27 — Съветските войски след упорити боеве напуснаха Ростов и Новочеркаск.

29 — Получени са документи за чудовищните зверства на германците в Полша; хиляди хора се подлагат на нечовешки изтезания.

30 — Митингът на Трафалгар скуер в Лондон, в който участвуваха около 70 хиляди души, призова правителството да ускори откриването на втори фронт в Европа…

Постепенно пред Северния флот започна да се очертава ужасната истина, която досега съюзниците скриваха. Сега трябваше да се спасява онова, което още можеше да бъде спасено… Флот! Какво можеш да направиш сега ти, флот!! Пред тебе бушуват, като люлеят мъртъвци и издигат на вълните си жалки остатъци от кораби, огромните простори от Шпицберген до Канин нос.

Всички свободни самолети бяха вдигнати да търсят транспортите. Есминците по четири пъти пребраздиха цяло Баренцево море — от базите си до ледения ръб и обратно.

Денонощно радиостанциите на Северния флот опипваха етера. Но над океана беше надвиснало тежко, безизходно мълчание — корабите от PQ–17 се страхуваха да се издадат. Радиозасечната служба на противника само чакаше да се обади някой морзов ключ, за да насочи тутакси по пеленга към заговорилия своите подводници и самолети.

Но понякога корабите нямаха вече какво да губят. И тогава в етера изригваше фонтан от жалби, призиви, надежди и молби: „Торпедиран съм… Потъвам с крен… Лодките ми са разбити… Обстрелват ме… Спасете ни, с каквото можете и който може!“ А след това отново настъпваше мълчание, което е по-ужасно от всички най-страшни думи.