Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Реквием за кервана PQ–17
Документална трагедия - Оригинално заглавие
- Реквием каравану PQ-17, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Кузман Савов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- MesserSchmidt (2013)
- Корекция
- ultimat (2014)
Издание:
Валентин Пикул. Реквием за кервана PQ–17
Издательство „Советский писатель“, 1978
Редактор: Марчо Николов
Художник: Симеон Кръстев
Худ. редактор: Гичо Гичев
Техн. редактор: Цветанка Николова
Коректор: Нина Джумалийска.
Дадена за печат на 13. IV.1981 г.
Подписана за печат на 13. I.1982 г.
Печатни коли 17,50.
Издателски коли 14,70. УИК 16,239
Изд. поръчка № 51.
Техн. поръчка № 430.
Код 24/95363/5617–102–82
Военно издателство София
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Реквием за кервана PQ – 17 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Реквием за кервана PQ – 17 | |
| Реквием каравану PQ-17 | |
| Автор | Валентин Пикул |
|---|---|
| Създаване | 1969 г. |
| Първо издание | 1970 г. СССР |
| Оригинален език | руски |
| Жанр | Исторически-приключенски |
| Вид | роман |
„Реквием за кервана PQ – 17“ (на руски: Реквием каравану PQ-17) е исторически роман от съветския писател Валентин Пикул, написан през 1969-1970 г.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
По време на Втората световна война, САЩ и Великобритания организират доставки на различни военни товари за СССР през Северния Атлантически океан. Нацистка Германия полага големи усилия, за да спре тази линия на доставки. Цялата мощ на флотата на Хитлер е прехвърлена към пристанищата в окупирана Норвегия. В морето, във въздуха и във водата стават ожесточени битки между армиите на Германия и на антихитлеристката коалиция. В романа на Валентин Пикул е представена борбата не само чрез действията на генерали и адмирали, но също и чрез делата на обикновените войници, летци и моряци.
На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават необяснимо лично нареждане от сър Дъдли Паунд, първият морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: „Convoy is to scatter!” (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за немските самолети и подводници. От 35 кораба от конвоя са потопени 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; загубeно е огромно количество военни товари. Причините за този разгром се опитва да разбере Валентин Пикул.
Отделно голяма част от романа е посветена на личността на Н. А. Лунин, командир на подводница K-21. През лятото на 1942 г., K-21 охранява кервана PQ-17 и героично атакуват флагмана на флота на Хитлер, бойния кораб „Тирпиц“, отрязвайки пътя му към открито море.
Източници
- ((ru)) Анотации за книги на писателя Архив на оригинала от 2014-07-14 в Wayback Machine.
Чърчил до Сталин
Честните хора в САЩ и Англия разбираха, че съюзническият дълг трябва да стои на първо място — сър Хамилтън през онези дни бе заявил: „Мислейки за бъдещето, аз съм щастлив да си представя плановете за изпращането на конвой PQ–18!“ Да, вече се поставяше въпросът за изпращането на следващия керван под инициалите PQ–18… Хамилтън посочи и главния виновник за трагедията на PQ–17 той буквално тикна показалец в Чърчил, за което си пострада (беше отстранен от флота на брегова служба).
Чърчил на два пъти заемаше отговорния пост първи лорд на Адмиралтейството и вероятно имаше право да се смята също за човек, обвеян от морски ветрове. Но пак адмирал Хамилтън бе казал, че най-мрачните страници от историята на британския флот така или иначе са били свързани е името на „необуздания диктатор Чърчил“…
Сега той е наш съюзник. Ето го в обширния му кабинет, където го обслужват две дами: една висококвалифицирана стенографка и една мълчалива машинописка, която печата без грешка направо в три екземпляра. „Дълги паузи с няколко глътки уиски със сода, огромни пури и самият господин Чърчил със смачкана всекидневна куртка, който диктува, разхождайки се непрекъснато по кабинета, без да обръща внимание на пепелта от пурата, нито на капките уиски със сода, които падат върху жилетката му… Той диктува изречение след изречение и това не изисква от Чърчил като че ли ни най-малко напрежение на ума.“
Така бе описал премиера един английски разузнавач, който го е заварил в самия разгар на работата му…
Когато керванът PQ–17 беше вече разгромен и само няколко отделни транспорта още се влачеха през океана, очаквайки или да срещнат съветския съюзник, или да намерят края си в бездната, тъкмо в тези дни (по-точно на 18 юли 1942 г.) британският премиер У. Чърчил изпрати до Й. В. Сталин послание:
„В случая с последния конвой под номер PQ–17 германците най-после използуваха своите сили по начин, от който винаги сме се опасявали. Те концентрираха подводниците си западно от остров Медвежий, а надводните си кораби държаха в резерв за нападение източно от остров Медвежий. Окончателната съдба на конвоя PQ-17 още не е ясна.
В настоящия момент в Архангелск са пристигнали само четири парахода, а други шест се намират в пристанищни места на Нова Земя. Те обаче може да бъдат подложени на нападения от въздуха. Ето защо в най-добрия случай ще оцелее само една трета от тях.
Бих искал да ви обърна внимание на опасностите и трудностите при тези операции с конвои, когато противниковата ескадра е базирана в Крайния Север. Ние не смятаме, че е правилно да подлагаме на риск флота на нашата метрополия източно от остров Медвежий или там, където той може да стане обект на нападения от германски самолети, базирани на брега.
Ако един или два от нашите твърде малобройни мощни кораби загинат или дори бъдат сериозно повредени, докато «Тирпиц» и съпровождащите го кораби[1], към които скоро трябва да се присъедини и «Шарнхорст», остават в действие, ние ще загубим цялото си господство в Атлантика.“
От това писмо вече ясно личи накъде клони Уинстън Чърчил. Всъщност то представлява дипломатическо предупреждение СССР в бъдеще да не очаква помощ.
Разбира се, не доставките по закона „заем-наем“ ни спасиха през 1941–1942 г.: военните товари, получавани от съюзниците, през цялата война бяха само 4 процента спрямо оръжието съветско производство. Мъжеството на войниците и самоотверженият труд на работниците бяха главното, което определи победата на СССР над жестокия и силен противник. По онова време самите англичани признаваха открито: „Цялата помощ, която можахме да окажем, е малка, ако бъде сравнена с титаничните усилия на съветския народ. Нашите внуци, разтворили учебниците си по история, ще мислят за миналото, изпълнени с възхищение и благодарност към героизма на великия руски народ.“ (Ърнст Бевин, реч на 21 юни 1942 г.)
Това призна дори сам Чърчил, който през есента на 1944 г. написа до Сталин такива думи, които сега някои на Запад биха искали да изгорят с нажежено желязо от историята. „ИМЕННО РУСКАТА АРМИЯ — писа Чърчил — ИЗКОРМИ ЧЕРВАТА НА ГЕРМАНСКАТА ВОЕННА МАШИНА.“
Да, ние можехме да минем и без доставките по „заем-наем“!
Но в грандиозната битка, която водехме, от скалата на Нордкап до върховете на Елбрус всеки танк, всеки самолет, всеки автомобил, всяка ампула пеницилин, всяка кутия месна консерва ни бяха нужни и затова неслучайно залагаха главите си в битките за керваните нашите герои — подводничари, летци и моряци от надводния флот.
Ние можехме да минем и без доставките по „заем-наем“.
Но не искахме и да се отказваме от тях.
На това послание на Чърчил Сталин отговори със свое послание.
От 23 юли — пет дена по-късно.