Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gilles de Cesbres, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- tanqdim (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Марион Дели. Кръстосани пътища
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Редактор: Стоян Сукарев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-108-7
История
- — Добавяне
VII
Малката къщица в Менафи беше почти дадена под наем. В желанието си да имат тихо летовище наблизо до града, флорентински търговци я бяха посетили и ангажирали, запазвайки си правото да размислят няколко дни.
И затова днес, след като се помоли Богу, за да й даде сили, Паска се залови за една работа, която бе отлагала дълго. Трябваше да разгледа всички книжа, запазени в писалищната маса на покойния й дядо, и да изгори някои от тях.
Докато правеше това, сълзи се лееха по бледите й страни. Бедният й дядо, който обичаше толкова тези книжа и ги подреждаше с такова удоволствие!
В малко чекмедже тя намери пожълтяла фотография на баща си и майка си, нежно облегнати един до друг в градината. Паска виждаше за пръв път портрета на баща си, тъй като Паоло Нералди бе изгорил онези, които дъщеря му бе запазила до смъртта си. Тази снимка беше оцеляла, защото бедният баща не бе имал смелостта да унищожи и скъпото лице на Анджиолина.
Първата мисъл на Паска беше да отвърне поглед от бащиния лик. Но скоро червенина покри челото й. О, каква лоша християнка беше тя!
И Паска направи усилие да погледне снимката… Взирайки се в изящното усмихнато лице на Франсоа дьо Комбейр с неговия мил, кротък, но нерешителен поглед, тя помисли: „Струва ми се, че ако бях на мястото на мама, щях да отгатна какъв е бил той всъщност“.
Защо в този миг образът на Жил изникна пред нея? Защо тя започна мислено да сравнява тези двама мъже?
Лицето на Франсоа дьо Комбейр не беше загадъчно като на Жил. Но този неин братовчед бе се разкрил пред Паска и тя вярваше сега, че е способен на искреност и дори на доброта. Освен това бе разбрала, че той е човек със силен характер. В деня, когато би пожелал да тръгне по правия път, ще иде докрай, без да мисли за общественото мнение.
Погледът на Паска попадна на едно писмо, сложено от нея до куп други, запазени от дядо й. Господин Дьо Себр бе писал на синьор Нералди няколко месеца след заминаването си от Менафи. Това писмо бе прелестно, духовито и в него личеше симпатията, която старецът и внучка му бяха вдъхнали на Жил.
И наистина той не я беше забравил досега. Тя имаше доказателство за това в тези писма, които препрочиташе понякога. Какъв хубав стил имаха те!… Освен това тя изпитваше щастие от доказателствата за приятелство, които й даваше нейният френски братовчед. Но колко щеше да трае това? Единствен бог беше неизменно верен приятел и Паска, в отчаянието на скръбта си, се бе уповавала само на него.
След погребението на дядо й, на излизане от гробищата, сърцето й се бе свило болезнено, като се видя сама, без роднини край себе си. И в този миг си бе спомнила за Жил, а не за баща си. Тогава съжаляваше, че не му беше телеграфирала веднага за смъртта на дядо си. Кой знае, може би той щеше да си направи труда да присъствува на погребението на този, когото наричаше в писмата си „моя стар приятел“!
След като размисли, Паска си каза, че е постъпила правилно. Утехата, която би й донесло присъствието на Жил, щеше да бъде временна и би я накарала после да почувствува още по-силно самотата си.
Но тя очакваше писмо от него. След малко раздавачът щеше да мине и се надяваше да види кремавия плик, на който изпъкваше едрият почерк на Жил…
Звънецът позвъни и прекъсна размишленията на Паска. После на вратата се потропа леко, колебливо.
Девойката си помисли: „Може да е раздавачът“ — и слезе бързо долу.
Не, това не беше раздавачът. Пред Паска стоеше един около 50-годишен мъж с благородна външност, облечен в богата шуба. Той беше много блед и когато видя момичето на прага на отворената врата, в изморените му очи блесна изненада и тревога.
— Анджиолина! — промълви той.
Паска трепна и отстъпи инстинктивно назад…
В човека с леко прегърбени рамене, с посивели коси тя позна красивия рус момък, чийто образ бе видяла редом с този на майка си.
Те се гледаха в продължение на няколко мига: господин Дьо Комбейр, разтреперан от нозете до главата, Паска — вкаменена от изненада, питайки се дали не сънува…
— Бих искал да говоря с вас, дъще моя! — каза най-после с развълнуван глас баронът.
Тя успя да се овладее. Нейната красива глава се вдигна гордо, когато отвърна, пристъпвайки към вратата на салона.
— Благоволете да влезете тук, господине.
Но под това привидно спокойствие какви силни чувства я вълнуваха от неочакваното посещение! Какви сурови думи, какъв неумолим отказ бе готов да бликне от устата й! Никога Паска не бе усещала по-силно влиянието на религиозното си възпитание над своята душа, само то й попречи да отговори на баща си: „Не ви познавам!“.
Кръвта се отдръпна от лицето на Франсоа дьо Комбейр, когато видя някогашния малък салон, който не се бе променил. На тази маса вечеряха тримата. До този прозорец, Анджиолина и той като годеници, после като младоженци бяха разговаряли често. В голямата ваза тя слагаше скъпите и редки цветя, който той поръчваше за нея от Флоренция.
Всичко тук му напомняше за изоставената съпруга. И повече от всичко друго — тази девойка, която приличаше толкова на Анджиолина.
Тя стоеше безмълвна, със стиснати устни, сякаш за да спре думите, които биха бликнали неволно. Навеждаше поглед, за да прикрие борбата в нея между глухото възмущение и уважението, което все пак дължеше на човека, който беше неин баща.
Той отмести поглед от нея и каза със слаб глас:
— Узнах за смъртта на вашия дядо, Паска. Научих, че сте сама…
— Да. Навярно господин Дьо Себр ви е уведомил, въпреки обещанието си да не ви споменава никога за мен.
Баронът трепна при този рязък и студен глас и я погледна отново.
— Защо не сте искали да ми каже, Паска? Той ми посочи моя дълг, благодарение на него съм тук.
— Вече 21 години, откакто сте ме забравили. Защо сте благоволили днес, господине, да си спомните, че имате друга дъщеря?
Лека червенина се появи по бледото лице на господин Дьо Комбейр.
— Паска, знам, че съм бил лош баща…
Тя пошепна:
— Ако бяхте само лош баща!
Той отвърна глухо:
— Към майка ви също, към бедната Анджиолина, се отнесох най-подло. Признавам всички мои грехове пред вас, дъще. Не мога да скрия, че угризенията ме преследваха от известно време. И Жил ми посочи правия път. А сега от вас зависи дали ще простите на баща си…
Великодушната и християнска душа на Паска трепна пред унижението на този човек с посивели коси, на този престъпен съпруг и баща, който не искаше да се извини, но признаваше искрено греховете си пред своята дъщеря.
— Дядо ми каза, че горката ми майка ви е простила на смъртния си одър и поръчала да се моля за вас. Не пропуснах тази молитва нито ден. И по примера на мама ви простих, че бяхте ме забравили. Но трябва да бъда искрена, татко: тази прошка беше тежка за мен, която нямам толкова издигната душа, понякога гневът се опитваше да се промъкне в моето сърце.
— А сега, Паска?
— Сега, татко, няма да забравя никога днешната ви постъпка и спомена, който ще запазя за вас, ще бъде без горчивина.
— Засега не мога да искам повече. Ще трябва с моята обич аз да ви накарам да забравите миналото.
Той й протегна двете си ръце, в които тя сложи без колебание своите.
— … Защото, дете мое, ще ви отведа у дома, където е вашето място…
Тя се дръпна бързо.
— Само това няма да стане, татко. Искам да запазя цялата си независимост и да изкарвам сама прехраната си!
— Това ще е смешно! Дали искате или не, част от моето богатство ще ви се падне по закон след смъртта ми. Много естествено е да го използувате още отсега, както прави Мати.
Челото на Паска се набърчи леко при това име.
— Моето положение не е същото като на втората ви дъщеря, която е имала и богата майка.
— Ето защо трябва да ви дам повече. Впрочем аз съм длъжен да допълня за годините, през които съм ви оставил при дядо ви, където сте живели бедно и в лишение може би…
— Аз не съм страдала от това. Никога не съм желала богатство, освен, за да правя с него добрини около себе си. Впрочем казвам ви пак, татко, че съм млада и здрава, предпочитам да запазя независимостта си дори ако трябва да работя непрестанно. Не бих желала да ви дължа нищо.
— Но вие сте моя дъщеря и детето може да получава всичко от баща си, без гордостта му да бъде засегната.
— Не настоявайте, татко, решението ми по този въпрос вече е взето.
— Но тогава… значи вие не искате да дойдете при мен?
Искрена тревога се изписа по лицето на господин Дьо Комбейр. Откакто беше влязъл в тази къща, откакто се намираше пред тази девойка — негово дете, разкаянието бе овладяло напълно душата му, прогони последните колебания на честолюбието. Очарованието, което излъчваше Паска, подействува и върху него.
И друго чувство караше господин Дьо Комбейр да желае сега неговата по-голяма дъщеря да дойде да живее в дома му. Голямата му суетност щеше да бъде поласкана от впечатлението, което щеше да направи красотата на Паска, която бе по-блестяща от тази на майка й. Анджиолина не бе притежавала тия изящни маниери, благородната външност, която го порази у Паска, нито този умен поглед. Според него нито една жена в Париж не можеше да й съперничи и той беше уверен, че кандидатите за женитба няма да липсват, особено с хубавата зестра, която щеше да й даде.
На въпроса на баща си Паска отговори рязко:
— Да дойда при вас ли? А какво ще правя там? Вие имате другата си дъщеря, която обичате…
— Паска, вие засягате жива рана! Да, аз обичам моята малка Мати, горкото дете, което не можах да възпитам! Но тя е тъй… тъй различна! — И в очите на бащата блесна сълза. — Тя замина неотдавна за Ню Йорк и не знам кога ще се върне… Това става често. Какво искате, никой не е мислил да й внуши, че има да изпълнява задължения, че животът не е изтъкан само от капризи и развлечения. И затова съм често сам, и болен при това…
— Болен ли сте, татко?
Великодушното сърце на Паска, трогнато от истинското страдание, изписано по лицето на баща й, се сви от съчувствие. Дотогава тя не бе забелязала изтощения вид на баща си.
— Да, много съм болен, Паска… Благодаря, дете мое — прибави той, виждайки, че девойката му подаде старото кресло на Паоло. — Както виждате, във вълнението си не се сетих дори да седна!
— Нито пък аз да ви поканя. Извинете ме, татко! Той седна и хвана с отслабналите си пръсти едната ръка на девойката.
— Ти имаш хубави ръце, като майка си — каза баща й, обръщайки се за пръв път на „ти“. — И приличаш на нея. А Жил ми каза, че си и добра като нея.
— Много бих желала да бъда добра, татко, но се боя, че понякога съм зла!
— Например, когато отказваш да дойдеш с мен… И при това знаеш каква утеха ще ми е това! Сам, болен и тъжен, аз прекарвам лоши дни! Не мисля, разбира се, да направя от теб болногледачка, нямам нужда от това! Но ти ще бъдеш като слънчев лъч в моя живот, ще се опиташ да обикнеш малко твоя баща, който те обича вече само защото те видя и прочете добротата в очите ти.
Никаква друга дума не би могла да разколебае решението на Паска. Франсоа дьо Комбейр прочете в изразителното й лице раздвоението, което се появи у нея. Той разбра, че беше нужна още една атака, за да се предаде крепостта.
— Жил също ми каза, че си била много религиозна, като нея. Аз отдавна забравих бога. Но откакто страдам и знам, че болестта ми е неизлечима, вярата в него се връща у мен. Само че нямам никого около себе си, който да ми помага и да ме утешава.
Паска сключи ръце. Небосклонът неочаквано се изясни пред нея. Нейният дълг беше там, при този самотен болен баща, когото тя трябваше да върне към бога.
Това щеше да бъде жертва от нейна страна. Но Паска беше от хората, у които изпитанието засилва волята.
— Щом желаете, татко, ще ви последвам и ще се постарая с всички сили да смекча самотата и страданията ви.
— Благодаря, дете мое! Колко си добра и мила! Жил не е преувеличавал… Знаеш ли, сигурно си му направила силно впечатление, щом дойде да се застъпи за теб. И колко пламенно говори той! Не можех да позная моя равнодушен братовчед, който се надсмива на всички и на всичко. Той беше невиждано сериозен!
Лека червенина изби по бузите на Паска.
— Той е много добър — каза тя развълнувано.
В погледа на господин Дьо Комбейр се появи изненада.
— За пръв път чувам да казват такова нещо за него. Досега добротата не беше от изявените му качества. Но кой знае? Жил е такава загадка! Ухажва ли те той, дете мое?
Паска пламна и се намръщи:
— Аз не бих му позволила подобно нещо! — каза надменно тя.
— О, каква горда дъщеря имам! Жил сигурно е направил интересни изследвания над характера ти. Струва ми се, че за пръв път му отказват флирт и този факт трябва да му се е сторил много любопитен. Ето защо е запазил такъв спомен за тосканската си братовчедка.
— Надявам се, че не е само за това — каза Паска развълнувано. — Аз разбрах, че той е много по-ценен, отколкото изглежда, и имам доверие в неговата искреност и приятелство!
— Нима си въобразяваш, че го познаваш, дете мое? Аз не бих могъл да твърдя това, макар че толкова отдавна се знаем… Но нека го оставим, кажи кога ще заминем?
Тя хвърли дълъг поглед наоколо. Колко тежко й беше да напусне тази скъпа къща! Но щом жертвата е обещана вече, по-добре да не се бави.
— Когато пожелаете.
— Ще бъдеш ли готова след два дни?
— Мисля, че да, защото бързах да уредя всичко — ще давам къщата под наем.
— Но сега ти нямаш нужда от това. Нали щеше да ти е мъчно да я дадеш под наем, дете мое?
Очите на Паска се напълниха със сълзи.
— Да, щеше да ми е тежко!
— Е, добре, ти ще си я запазиш и ще идваш понякога да я наглеждаш.
— Благодаря ви, татко! — каза с вълнение тя.
Той я обгърна с продължителен поглед и попита тихо, умолително:
— Не искаш ли да целунеш баща си, Паска, за да му докажеш, че си му простила?
Тя се наведе и допря устните си до челото му.
— За бедната ми майка и за мен — прошепна девойката.
Сълзи бликнаха от очите на господин Дьо Комбейр и потекоха бавно по бледите му страни.
— Благодаря, дете. Ти си светица като нея.
Същата вечер раздавачът донесе на Паска писмо от Жил.
„… Най-напред ще ви изкажа искрените си съболезнования по повод сполетялата ви скръб, малка братовчедке — пишеше господин Дьо Себр. — Аз можах да оценя благородството на вашия дядо, както и обичта, с която ви обграждаше той, и затова разбирам пустотата, която ще почувствувате сега. Бих искал една по-близка родствена връзка да ми дава право да дойда незабавно при вас и да ви донеса утеха — малка, но придружена с моята искрена обич.
Сега, Паска, ще моля да ми простите. Мисля, че в този момент баща ви е при вас и че вашето великодушие ще заличи миналото и ще позволи на Франсоа дьо Комбейр да поправи злото, което ви е сторил. Но какво ще кажете за този, който не удържа обещанието си, за да помогне за това сближение?
Ако бяхте на мое място, скъпа Паска, нямаше ли да направите същото? Християнка като вас щеше да сметне за свой дълг да помогне за такова помирение, за да разпръсне последните колебания на една слаба душа, измъчвана от угризенията. За злосторник като мен това бе едно добро дело.
Кажете ми бързо, че не ми се сърдите, моля ви. Кажете ми също, че сте съгласна да последвате баща си и ще ви види скоро в нашия Париж. Той е сив в този миг, но вие ще донесете, за мен поне малко от тосканското слънце и благоуханието на вашите рози в Менафи.
Целувам ръката ви, скъпа Паска, молейки я да ми напише една дума, с която да ми прости.“
Няколко минути след това Паска писа:
„Не само че ви прощавам, Жил, но ви благодаря. Вие бихте средството, с което Бог си послужи, за да ми посочи задължението, което ще изпълня при баща си. Ако го бях видяла щастлив, щях да си остана далеч, но той страда и аз разбрах, че мога да му помогна поне малко. Ето защо той няма да се върне сам в Париж.
Сърцето ми се свива, че трябва да напусна родната земя и преди всичко скъпия дом. Страх ме обзема също и при мисълта за новия живот, който се открива пред мен. Най-напред ме тревожи една мисъл: Как ще се отнася Мати? Поверих това опасение на баща си. Той ми отговори смутено: «… Тя е разглезено дете, с което ще трябва да имаш търпение, но съвсем не е лоша, ти ще успееш да я накараш да те обикне».
Не съм много уверена в това! Още когато беше тук, тя не изпитваше голяма симпатия към мен. Това ще бъде тръненият венец, нали?
Най-сетне. Бог ще ме крепи и помага! В този голям Париж, който малко ме плаши, аз ще имам един приятел. Вие знаете как ме радва това!
Благодаря за вашите съболезнования за смъртта на дядо ми и за съчувствието, чиято цена усещам още повече в тези тежки часове. И аз също. Жил, съжалявах за миг, че не сте мой брат, когато след погребението се видях съвсем сама сред чужди хора.
Но не ме съжалявайте много, аз съм по-щастлива от толкова други бедни души, защото имам винаги бог със себе си. Бих желала да познаете един ден тази утеха, братовчеде и приятелю! До скоро виждане, нали? Вашата предана братовчедка.“