Марион Дели
Кръстосани пътища (5)

V

Мати се ядосваше на баща си, задето си бе навехнал крака и не можеше да дойде при дъщеря си.

И затова тя упорито отказваше да отговори на нежните и тревожни писма, които господин Дьо Комбейр й пишеше по няколко пъти седмично. Жил дьо Себр се заемаше с тази задача и отговаряше на баща й. Той се сърдеше на братовчед си за тъгата, която беше посял с недостойната си постъпка в душата на Паска.

Един следобед, когато Паоло изпращаше госта си, те бяха срещнали висок мургав младеж със симпатично лице, който ги поздрави.

— Уверявам ви, че това е много добър момък, синьор! — обясни после Паоло. — И има чудесно бъдеще като учител. Нарича се Джовани Авери… Ако Паска бе пожелала! Той я поиска за жена и тя можеше да бъде щастлива с него… Но виждате ли, синьор, тя мисли винаги за съдбата на бедната си майка и не вярва никому. Тогава по-добре е да не мисли за женитба, нали?

— Да, в такъв случай тя би била много нещастна. Но жалко, че е толкова разочарована на тези години.

Всъщност това съжаление не беше може би много искрено от страна на господин Дьо Себр. Тази девойка му се виждаше много интересна и в това отношение приличаше на него, отдавна престаналия да вярва в човешката обич.

Но засега Паска вярваше в неговата искреност. Тя разбра, че Жил не беше лош и че би могъл да бъде добър, ако е имал друго възпитание. Симпатията се бе породила у нея и укрепваше всеки ден, като виждаше Жил по открит, и се убеждаваше, че неговото внимание не беше продиктувано от желание за развлечение.

Тези приятелски връзки обаче щяха да се прекъснат. Хирургът бе казал, че след няколко дни Мати ще може да се върне в Париж, където баща й, „напълно оздравял“, я очакваше с нетърпение.

— Най-после! — извика Мати, узнавайки от Жил приятната новина. — Умирах от скука тук. Освен вас и мисис Смитън, нямаше кого да видя.

— Кой е виновен за това? Ако бяхте пожелали, синьорина Паска, която е тъй добра, щеше да идва при вас.

— Оставете ме на мира с вашата Паска! — прекъсна го Мати и бузите й пламнаха гневно. — Само вие й намирате всевъзможни качества. А на мен ми стана неприятна още от пръв поглед.

— Разбирам ви много добре! — каза той спокойно.

— Защо ме разбирате?

— Защото една толкова красива жена само може да събуди завист у другите.

Устните на Мати се свиха.

— Вие мислите, че й завиждам? — каза тя предизвикателно.

— Уверен съм, скъпа ми братовчедке.

Тя вдигна рамене и хвърли презрителен поглед.

— А аз ви казвам, че се лъжете! Да завиждам на това селянче, аз?

И тя се изсмя иронично. Жил се навъси и очите му блеснаха.

— Селянка, да, тя е такава по майчина линия, защото бащата на синьор Нералди е бил обикновен земеделец. Но от страна на баща си произхожда от старо благородно семейство и мога да ви кажа, че нейното родословие е равно на вашето, Мати!

Девойката се изчерви. Тя знаеше, че дядо й по майчина линия беше син на скромен селянин.

— Колко добре сте осведомен! — каза тя, опитвайки се да скрие гнева си. — Личи си, че се ползувате с пълното доверие на синьорината.

— Тя наистина ми направи честта да ме осведоми.

— Но вашето заминаване ще я отчае, бедни ми Жил! Мъжът отвърна с присъщия си смях:

— Бъдете спокойна, Мати, тя не е толкова глупава!

След като Жил излезе, за да съобщи на слугата си да приготви всичко за пътуването, Мати се замисли: „Как всъщност той приема тази девойка? Обикновена прищявка ли е, която ще забрави утре? Нямаше да се страхувам, ако тази чужденка не беше толкова красива. Аз съм искрена, макар че я мразя — признавам, че лицето й ме порази. Ще може ли Жил да я забрави?“.

… Ако Мати би могла да проникне в мислите на Жил, щеше да види, че вместо забрава, той търсеше начин да продължи поне писмено тази приятелска връзка. Защото между тях съществуваше само приятелство, желано и от единия, и от другия.

Жил смяташе любовта за верига, а той се ужасяваше от веригите. Не, не можеше да се влюби. И макар да изпитваше истинско съжаление, че ще се раздели с Паска, от друга страна, разбираше, че е по-добре така. Жил беше достатъчно опитен и можеше да предвиди, че приятелството им ще се превърне неизбежно в друго чувство. Раздялата ще отстрани тази опасност.

В деня преди заминаването им, Жил дойде рано в дома на Нералди с намерението да остане по-дълго с Паска. Старият Паоло го посрещна и му каза, че неговата внучка е взела ръкоделието си и е отишла при параклиса.

— Мога ли да ида при нея? — попита Жил.

След утвърдителния отговор на стареца той тръгна към гората. Вървеше много бързо и след десет минути стигна до параклиса.

Паска беше там, седнала на старата пейка. Тя се усмихна на Жил и му посочи място до себе си.

— Вие идвате, за да се сбогувате, Жил?

— Още не, братовчедке. Но започвам от днес по малко, защото утре ще трябва да се сбогуваме като чужди, тъй като вие до края не пожелахте да съобщя на Мати за роднинската ни връзка.

Лека сянка мина по лицето на Паска.

— Ако съдим по държането на госпожица Дьо Комбейр към онази, която смята за чужда, можем да предвидим чувствата й, когато узнае коя съм аз.

— Е, тя няма да бъде толкова непочтена! Но щом искате… И тъй, аз ще бъда осъден да се разделя за дълго време с вас, Паска?

Той беше хванал ръката на девойката и я галеше с усмихнатия си поглед.

— … Възможно е обаче през зимата да прескоча дотук, за да ви видя.

— Кой знае дали няма да забравите дотогава новата си братовчедка!

— Колко малко доверие имате в мен!… Впрочем мислите ли, че вас биха могли да ви забравят тъй лесно?

Той се учуди от топлината, с която произнесе тези думи. Бузите на Паска порозовяха и дългите мигли закриха очите й, за да не види Жил нейното вълнение.

— Искам да ви вярвам, Жил… Да, искам да вярвам, че ще мислите понякога за братовчедка си от Менафи.

— Винаги когато ще се залавям за работа, ще си казвам: „Дали това и това мнение би било одобрено от моята мъдра малка братовчедка?“. И после, ние ще си пишем, нали, Паска?

— Мислите ли, че ще можем?

— Как така, нали сме братовчеди!… И аз съм уверен, че вие пишете прелестно.

Те продължиха разговора под старите дъбове, докато иглата на Паска бързо бродираше.

Но времето летеше неумолимо. Жил погледна часовника си и извика:

— Пет и петнайсет! Вече!… Толкова по-зле за Мати! Тя ще има достатъчно време да ме вижда в Париж!

— Не, вървете! Не трябва да бъдете лош към нея! Тя е за съжаление, защото е била така възпитана… И тъй като имате влияние над нея, постарайте се да я преобразите малко.

— Аз! — изсмя се Жил. — Нали най-напред ще трябва себе си да променя! Нямам нито желание, нито средства да го направя… Не ме гледайте с такъв упрек! Признавам, че съм лош, много лош.

Между тях настана мълчание. Жил стоеше с наведени очи, сякаш разглеждаше ръкоделието, сложено на коленете на Паска, или по-скоро малките нежни ръце, които леко трепереха.

— Добре, за да ви направя удоволствие, ще ида за малко при непоносимата Мати! — каза той внезапно и стана. — Но в замяна на моето покорство ще искам нещо от вас.

— Какво е то? — попита тя, вдигайки към него усмихнатия си поглед.

— Да ми дадете онова, което ми отказахте веднъж… спомняте си, нали, когато ви поисках една роза?

Тя се изчерви, после отвърна:

— Ще ви отговоря като тогава — изберете си!

— Вие няма да бъдете толкова жестока към бедния братовчед, който ще си замине. Ето, искам на колене това цвете от вас!

И той коленичи пред нея.

— Жил, вие сте луд! Станете бързо! Престанете с тази шега! Някой може да дойде…

— Дайте ми моята роза, Паска!

Тя стана бързо, извръщайки се малко, и протегна ръка към цветята, които покриваха старата стена. Откъсна една червена роза и я подаде на Жил.

— Ето, тиранино! И гледайте колко пострадах заради вас!

Тя му посочи пръста си, на който се беше появила капка кръв.

— О, простете ми, Паска! Съжалявам вече за това неуместно желание!

Паска го прекъсна усмихнато:

— Не ме гледайте тъй отчаяно. Нищо ми няма, радвам се, че ви доставих удоволствие, преди да се сбогуваме.

— Благодаря ви за тези думи… Но позволете ми на заминаване да целуна малката ръка, която се нарани заради мен!

Лека червенина покри бузите на Паска, вероятно си спомни сцената, която се разигра в деня на пристигането на Жил.

Той разбра това, защото прошепна с упрек:

— Още ли ми се сърдите?

— Не, Жил.

И тя му подаде ръката си. Устните на Жил се докоснаха до нея.

— Благодаря, скъпа Паска. Сега почувствувах, че съм спечелил вашето доверие. Довиждане и мислете понякога за мен.

— Да, ще се моля за вас.

— Ще бъда много щастлив.

Той стисна за последен път пръстите, които държеше още, обгърна с поглед развълнуваното прелестно лице… и се отдалечи, отнасяйки със себе си образа на Паска.

Тя го проследи с очи, докато изчезна. Тогава вдигна ръкоделието, което беше паднало на земята. Но Паска дълго стоя, питайки се с изненада защо заминаването на нейния роднина, когото познаваше отскоро, я натъжи толкова…

На другия ден Жил беше доволен, че се бе сбогувал вече с братовчедка си, защото се оказа, че предишната вечер тя е заминала за Флоренция, извикана от някаква болна сродница.

Впрочем той предпочиташе да не я вижда в присъствието на Мати. Те щяха да бъдат принудени да играят комедия и да се отнасят като чужди един към друг.

Освен това Жил чувствуваше, че образът на Паска се бе запечатал в него и ще е по-добре да не я вижда поне известно време. Той беше разбрал, разделяйки се с нея, че една дума, един поглед биха имали силата да го задържат завинаги при нея.