Марион Дели
Кръстосани пътища (12)

XII

— Госпожицата чака господин виконта в зимната градина.

Жил тръгна бързо нататък. Влизайки, отначало не видя Паска. Но тя направи леко движение и той я зърна в единия ъгъл.

Паска стоеше права и когато се приближи, обърна към него разстроеното си лице. Той тревожно попита:

— Болна ли сте, Паска?

Тя отстъпи малко, изтегляйки ръката си от неговата.

— Не! Не съм болна! Но днес научих истината, Жил!

Под този строг и болезнен поглед господин Дьо Себр побледня.

— Казаха ли ви? — промълви той. — А кой?

— Мати.

Жил яростно извика:

— Жалко, нищожно създание! Защо се меси!

— Наистина, не трябваше тя да ми разкрие това!

— Аз щях да ви разкажа всичко; кълна ви се, че щях всичко да ви кажа!

— Да, след като се оженим, за да не мога да се върна назад!

— Не, смятах да ви призная това тези дни, давам ви моята честна дума! Но тъй като този първи брак не беше благословен от църквата, имах правото да сключа друг.

— В такъв случай защо крихте тъй дълго истината от мен?

— Защото първо подозирах, че ще ви бъде неприятно и после, защото тези няколко месеца от семейния ми живот оставиха у мен съвсем слаб спомен.

Вик на възмущение се изтръгна от устата на Паска:

— А вашето дете, нима то е слаб спомен?

Очите на Жил се помрачиха.

— Аз не го познавам и не мога да го обичам. Изпълнявам дълга си, като давам голяма сума за издръжката му. Повече не могат да искат от мен.

— Това доказва, че имате погрешно схващане за изпълнението на дълга си, господин Дьо Себр.

— А какво би трябвало да направя още според вас? — викна буйно той.

— Да възобновите разтрогнатите връзки, да се венчаете в църква и да заживеете с жена си и дъщеря си.

В продължение на няколко мига Жил я гледаше, сякаш не разбираше… Изведнъж грабна ръката й, без тя да може да я дръпне.

— Струва ми се, че говорите под влияние на някаква възбуда, причинена от това неочаквано разкритие — каза той с разтреперан глас. — Иначе не бих могъл да разбера как може да ви хрумне тази безумна мисъл — особено на вас, моята годеница и бъдеща жена!

Тя изтръгна бързо ръката си и впи поглед в очите на Жил:

— Ваша жена! О, не, никога! Вие можете да дадете това име само на онази, която се е наричала госпожа Дьо Себр, на майката на вашата малка Кая.

— Паска! — викна гневно и с болка той.

— Всичко е свършено между нас, Жил — продължи тя, като че ли не бе го чула. — Трябва…

— Вие сте полудели! Аз мога да се оженя за вас, без да извърша престъпление! Попитайте някого от вашите свещеници…

— Да, този брак ще бъде действителен. Но аз виждам по-надалеч, Жил. След като сте пропуснали — вие, католикът — църквата да благослови първия ви брак, вие сте извършили голям грях и трябва да го изкупите.

— Това е моя лична работа!

— Възможно е! Но знаейки това, ако се омъжа за вас, аз ще стана нещо като съучастник в този грях. Освен това ще ми е невъзможно да забравя, че една жена страда, защото ви обича още, и не може да се утеши, че е скъсала връзката, която я е съединявала с вас.

— Възможно ли е това? Аз не съм я обичал никога! Когато се ожених за нея, бях много млад и нейното възхищение ласкаеше моята гордост. Но скоро се наситих на постоянните сцени, на нейното шпиониране и следене. Знаете ли по повод на какво стана разводът? Една вечер в театъра се загледах в една интересна жена, намираща се в ложата срещу нашата. Тира, която беше при мен, ме обсипа на връщане с най-смешни и несправедливи упреци. Отначало посрещнах всичко това много спокойно, после избухнах и аз и изказах всичко, което ми бе накипяло. Тогава, като фурия, тя грабна револвера, който бях сложил на масата си, и ме заплаши с него. Успях да изтръгна оръжието от ръцете й и казах: „Искате развод — е, добре, ще го имате“. Тя ми отговори предизвикателно: „Мога и без вас да живея!“. На сутринта напусна дома ми с детето, съвсем доброволно, разбирате ли, Паска? Признавам, че колкото и да бях ядосан, аз не бих я изгонил от къщи. Ако не беше си отишла сама, може би щях да понасям още нейното присъствие. Кажете ми, моля, кой е всъщност причината за развода?

— Не отричам, че тя се е провинила пред вас, но това е било от любов. Ако бяхте добър и търпелив, ако бяхте съумели да я вразумите, успокоите…

Той се изсмя иронично.

— Всичко това не е в моя характер. И все пак казах ви, че щях да се опитам да търпя още, ако тя самата не беше скъсала ненадейно всичко.

— След това тя е поискала да се върне…

— Не, не! Само това не! Раздялата беше вече факт и толкова по-зле за нея.

— Жил! Вие трябваше да се смилите, тя се разкайва! Вие сте отговорен за страданията на тази жена, вече болна и почти сляпа… И вашето момиченце, което не познавате! А то е толкова мило!

— Нима ги познавате? — сепна се той.

— Да, видях ги и двете съвсем случайно… Жил, идете при тях, изпълнете дълга си.

— Замълчете, Паска! Казвам ви, че сте обезумели! Аз си признавам само една вина — че не ви съобщих за този кратък епизод от моя живот. За тази вина моля смирено за прошка! Що се отнася до дълга, който трябвало да изпълня, до грешките, които трябвало да поправя, това е обикновено въображение на прекалено изтънчена личност. Аз никога няма да се откажа от вас и вие трябва да знаете това. Цялото ми сърце ви принадлежи, вие сте мое щастие и мой живот…

— И аз ще ви кажа: Замълчете! Вие говорите като безбожник, Жил. Такъв сте, въпреки онова, което бях повярвала!

— О, защо не сте и вие такава! — извика той в изблик на отчаяние, виждайки, че тя му се изплъзва, защото познаваше много добре нейната воля пред дълга. — Тогава поне не би съществувала между нас тази религия, която ви прави толкова безумно неумолима, толкова отвратително жестока!

Тя го прекъсна с едно движение.

— Жил, вие богохулствувате!

Той прокара ръка по измъченото си чело.

— Извинете, не знам вече какво ви говоря! Ще полудея! Но вие ще се смилите над мен, нали? Аз не мога да живея без вас, моя светлина, без жената, която ме направи по-добър! Ако вие се отдръпнете, ще падна в още по-голям мрак, отколкото по-рано. Размислете, вие имате да изпълнявате един дълг към мен, имате една душа да спасявате…

Той смяташе, че ще засегне уязвимото място; мислеше, че е победил, забелязвайки болезнено колебание в очите, които се извръщаха от неговия умолителен поглед…

И наистина в съкрушеното сърце на Паска се водеше борба, която не трая дълго. За миг тя се помъчи да разбере къде е нейният дълг. Но веднага се съвзе.

— Бог никога не би искал да спаси една душа с цената на компромис на съвестта! — каза тя твърдо.

Лицето на Жил се сгърчи от мъка.

— Ах, и вие също ме измамихте — вие, която ме накарахте да повярвам вчера, че ме обичате! — каза той с глуха ярост. — Ако беше вярно, нямаше да ме измъчвате така!

Лицето на девойката, зачервено от вълнението, стана внезапно смъртнобледо. Без да отговори, без да го погледне, тя тръгна към вратата. Ала той пристъпи, хвана ръката й с ледените си пръсти, изричайки пламенна молба:

— Паска, моля ви! Не разбивайте живота ми! Дайте ми поне малка надежда!

Този път черните очи на девойката се устремиха към него, изпълнени с безгранично отчаяние. Гласът на Паска изрече ясно, въпреки болката, която я вълнуваше:

— Аз ви обичах и имах доверие във вас. Но това доверие умря. Вие го убихте, Жил.

Пръстите, които държаха ръката й, се отпуснаха и Жил дьо Себр се дръпна назад… Тя излезе, отнасяйки спомена за това бледо лице, за тези отчаяни очи. Отиде да коленичи отново пред разпятието, за да иска сила да може да устои на своето клето сломено сърце, което я подтикваше да се върне назад при този човек.

Жил истински страдаше от провалянето на своята любовна мечта, от ужасната мисъл, че всичко е свършено, щом доверието на Паска беше умряло…

Свършено бе! Свършено! Той няма да я види вече, изгуби това прекрасно създание, което беше пробудило неговата душа. Няма да може вече да търси истината в тези чисти и хубави очи.

Никога, както в този миг, Жил не беше чувствувал до каква степен Паска бе завладяла неговото сърце.

Една врата се отвори тихо близо до него и една тънка фигура, облечена в бяло, се появи на прага, после се дръпна бързо, щом го забеляза.

Но Жил я видя и се втурна към нея.

— Ах, вие ли сте, нещастнице! Вие, която сте клюкарствали…

Той хвана ръката на Мати и с яростно презрение се вгледа в бледото й лице.

Тръпки разтърсиха девойката. Ала нейният поглед устоя предизвикателно на гнева му.

— Е, какво от това? Аз или някой друг, тя все щеше да научи!… Пък и не можех да допусна, че криете нещо от една обожавана годеница.

— Змия! — изрева Жил и ръката му стисна още по-силно нейната. — Ако се подчинях на желанието си, щях да ви смажа като усойница, каквато сте всъщност!

— Направете го! И то веднага! — каза тя с прегракнал глас. — Убийте ме, Жил, вие ще ми направите услуга, защото животът е много жесток за мен.

— Не, няма да ви убия! Предпочитам да ви оставя да страдате, като ви кажа, че сега изпитвам не само равнодушие към вас, но и омраза. Чувате ли ме? Мразя ви и ви презирам!

В продължение на няколко мига той гледа със злобна радост разстроеното бледо лице на Мати, разтрепераните й устни, отчаянието, изписано в погледа й. После пусна ръката й и излезе от зимната градина.

Мати остана за миг неподвижна, после внезапно вдигна ръце към челото си, простена и се строполи на плочите.

Мисис Смитън я намери там след четвърт час. На виковете на англичанката се притекоха Паска и господин Дьо Комбейр. Пренесоха девойката на леглото й и бързо повикаха лекар. Той установи мозъчно възпаление.

Трябваше да се наеме болногледачка, защото Мати дори в бълнуването си не можеше да понася присъствието на Паска. Тя повтаряше непрестанно едно и също име:

— Жил!… Жил!

Още на втория ден лекарите бяха уверени, че Мати е загубена. И те сметнаха, че ще е по-добре да подготвят баща й за този удар.

Мати умря, без да дойде в съзнание, в ужасен припадък, по време на който не престана да вика Жил и Паска.

Изпитанието беше страшно за господин Дьо Комбейр. Пред своето мъртво дете той забрави недостатъците, които му бяха причинили толкова страдания, и си спомняше само за редките хубави моменти с Мати. В продължение на седмица той стоя като смазан, въпреки нежните и предани грижи на Паска.

Затваряйки в себе си още живата рана на своето сърце, Паска се бе отдала изцяло на баща си. Това й помогна да не си спомня често за ужасното разочарование, което бе преживяла, за страданията, които можеха да бъдат смекчени само с един зов към бога: „Господи, нека страдам аз, но той да бъде спасен!“.

Паска не беше виждала Жил оттогава. Той не присъствува на погребението на Мати и сред усамотението на баща си Паска не чу вече нищо за Жил. Какво щеше да стане с него? Ще има ли смелостта да признае, че братовчедка му беше права, сочейки му неговия дълг?

Уви! Тя беше разбрала в оня ден, че истината бе слабо проникнала в душата му и че само от любов към нея беше опитал да стане по-добър.

Какво ще прави Жил сега, когато Паска бе загубена за него?

Една утрин, на излизане от спалнята на баща й, лекарят не скри от Паска тревогата, която му вдъхваше състоянието на барона, и изказа мисълта, че промяната на климата ще му бъде много полезна. Трябваше да накарат господин Дьо Комбейр да се реши на това. Отначало той отказа решително.

— Не! Не! Искам да остана тук! Тук живя и моята малка Мати.

Паска настояваше търпеливо, но напразно. Най-после един ден тя заяви решително:

— Татко, лекарят твърди, че съм имала нужда от промяна на въздуха. Не искате ли да идем за известно време в Менафи?

Той я погледна внимателно.

— Вярно, дете мое, ти изглеждаш зле! Прости ми, бях толкова вдълбочен в скръбта си, че не забелязах нищо… Ти се измори с грижите си около мен… После имаше и друго нещо, нали?… Какво стана с Жил?

Тя отговори, опитвайки се да потисне треперенето на гласа си:

— Не знам, татко. Скъсах с него и не съм го виждала оттогава.

— Значи ти все пак не отстъпи? Жалко, той щеше да те направи щастлива. Няма да намериш съпруг като него, който да притежава такива качества.

— Достатъчен ми е този опит! — прошепна тя с болка.

След седмица господин Дьо Комбейр и дъщеря му напуснаха Париж само с един слуга за барона. Паска се надяваше да намери прислужница в Менафи и искаше да се занимава и тя с домакинството, за да прогони упоритите спомени и да смекчи мъката си.