Марион Дели
Кръстосани пътища (17)

XVII

— Писма за татко ли са това, Антоан? Дай да ги занеса аз.

И вземайки от ръцете на слугата подноса, отрупан с писма и списания, Кая влезе в кабинета на баща си.

Той беше празен. Момичето сложи подноса на писалището, хвърли нежен поглед към големия портрет на майка си, пред който всеки ден слагаше свежи цветя, после отиде да седне в любимия си ъгъл с изморен вид, изненадващ у едно дете.

Бедната Кая беше отслабнала и побледняла повече. След смъртта на майка й, която беше силен удар за нежния й организъм, тя заболя тежко. Жил я беше гледал с голяма преданост. Обаче той разбра, че неговата обич, колкото и силна да беше, не можеше да замести майчините грижи, особено при едно толкова нежно дете като дъщеря му.

Но въпреки това те трябваше да се приспособят към положението, защото той и не помисляше за втори брак. Жил само щеше да намери по-добра възпитателка за Кая от сегашната — една сериозна жена, но много сурова, и детето се боеше от нея.

Този следобед той прекрати един разговор с главната изпълнителка в новата му пиеса, която, колкото и да се различаваше от предишните, бе имала голям успех, и се върна вкъщи. Кая, чувайки гласа му във вестибюла, се втурна към него.

— О, татко! Не предполагах, че ще се върнете толкова скоро! Колко се радвам!

— Побързах заради теб, миличка! Боли ли те още главата?

И Жил погали детето по горещото чело.

— Почти ми мина. Но сега ще мине съвсем, щом си дойдохте.

Господин Дьо Себр подаде шапката си на слугата и хващайки Кая за ръка, влезе с нея в кабинета си.

— Донесох пощата, татко! Сложих всичко на писалището ви.

— Много добре, миличка — каза разсеяно той. После седна и взе Кая на коленете си. Тя сложи глава на гърдите му.

— Какво прави, докато ме нямаше тук?

— Госпожица Марго ми каза да си почина. Опитах се да спя, но не можах и тогава започнах да мисля за вас — и за мама.

— Бедничката! — каза развълнувано Жил и се наведе, за да я целуне. — И аз също мислих за теб, Кая. Разговаряхме с госпожа Дорбах за моята пиеса, която ще се представи в Америка в началото на есента. Стана дума за теб и тя ми посочи едно хубаво кътче в Швейцария, с чудесен въздух. Там ще прекараме спокойно лятото. Какво ще кажеш?

— Ще ми е добре навсякъде с теб, скъпи татко! — отговори мило тя.

— Тогава ще се приготвим за път идната седмица. А сега седни, миличка, докато прегледам пощата.

Изведнъж сякаш сърцето му престана да тупти. Там, на обикновен бял плик, зърна добре познат почерк.

— Паска! — прошепна Жил.

Внезапно любимият образ възкръсна с тайнствена сила в паметта му и той разбра, че тази любов, потъпкана от дълга, не беше умряла.

Но какво ли искаше тя от него? След смъртта на Тира господин Дьо Комбейр му бе писал няколко думи, добавяйки в края, че дъщеря му се моли за починалата и за онези, които остават. Жил беше малко засегнат, че тя не бе прибавила нито ред и заключи със свито сърце, че Паска не искаше да има вече лични връзки с него, че се опасява той да не помисли, че някогашните й чувства се връщат.

Сега отвори плика с разтреперана ръка. Единствените думи бяха:

„Елате, Жил, имам да ви кажа нещо. Доведете и вашата малка Кая.“

Той остана като вкаменен за миг, без да вярва на очите си. Тя го викаше… той щеше да я види отново! Какво ли искаше да му каже? Но ако…

Не, не, безумие беше да мечтае за подобно нещо!

Но ще отиде, ще замине по възможност по-скоро… Жил искаше да знае…

Той се наведе към Кая, която гледаше учудено развълнуваното лице на баща си.

— Миличка, иди бързо да кажеш на Виктория да приготви пътната ти чанта. Утре заминаваме за Италия.

Детето отвори широко очи.

— За Италия! Аз мислех, че ще отидем в Швейцария, татко!

— Може би после. Сега ще гостуваме на моя братовчед, барон Дьо Комбейр, и дъщеря му Паска. Но всъщност Паска те познава. Спомням си, че тя ми разказа някаква нещастна случка с твоята бавачка, след която те завела при майка ти…

— О, значи това е онази красива госпожица, която имаше такива хубави черни очи? О, татко, колко съм щастлива, че ще я видя! — викна детето с възторг.

— Да, тя е много добра, ще видиш! И аз съм щастлив, че ти я обичаш, миличка! Иди да кажеш на Виктория, а на мен изпрати Антоан.

Детето хукна навън. Господин Дьо Себр сложи писмото на Паска на масата. И едновременно неговият поглед се спря на портрета на Тира. Той се наведе към нея, шепнейки:

— Нали не ми се сърдите, скъпа Тира, че се отзовавам на нейната покана? Тя не е от онези, които ще ми забранят да си спомням за вас.

Стори му се, че замъглените очи му се усмихнаха кротко и че нежният глас на Тира отговаряше:

— Ревността не съществува вече тук, където съм. Вървете, Жил, обичайте я!

* * *

Топлият следобед си отиваше. Във въздуха над гората Силви се носеше лека прохлада. Няколко слънчеви лъчи бяха останали още тук-там по дънерите на дърветата, по листата, леко раздвижени от слабия ветрей. С приближаването на нощта благоуханието на нагорещената земя, на цветята, особено на розите на Мадоната се носеше като омайна милувка.

Човекът, който бързаше към параклиса, където го чакаше тя, дишаше с наслада. Откакто бе идвал тук, никога не можа да вдиша аромата на розите, без да съживи сломена за прекараните с Паска мигове. И затова Жил беше забранил да носят това цвете в дома му.

Внезапно той се спря. Пътеката свършвате тук и пред него се появи параклисът, покрит с рози.

Тя беше седнала там, на старата пейка, заета да сее сребърни цветя върху черната коприна на една покривка за олтар. Един лъч на залязващото слънце си играеше със златистите вълни на косата и, плъзгаше се по наведеното чело и осветяваше леко чудния й профил.

Жил гледаше тази картина с мълчалив възторг. Цялото му сърце се стремеше към нея, но не смееше да пристъпи. Забавяше мига, в който към него щяха да се вдигнат очите, от чийто поглед се боеше и които пламенно желаеше да види.

Но Паска трепна и го усети. Красивото й лице се изчерви, очите й блеснаха. Изящните ръце се протегнаха към Жил.

— Ето ви, приятелю! Не се забавихте!

— Бих желал да можех да дойда още по-бързо, Паска!

Той стисна ръцете й, но не се осмели да ги целуне, макар погледът на Паска да му казваше ясно, че тя му е простила. Но дали напълно?

Изтегляйки бавно ръцете си, тя взе работната си чанта, сложена до нея, и извади оттам едно писмо, което му подаде.

— Прочетете най-напред това, приятелю. А после ще си поговорим.

Той разгърна листа и не можа да не извика от изненада, като видя почерка на Тира — този треперещ, нечетлив почерк, който бе имала напоследък.

„… Не ви познавам, госпожице Паска, но от малкото, което знам за вас мога да мисля, че се обръщам към една изключително благородна душа. Зная, че Жил ви е поискал за жена, че сте приели и че после сте скъсали с него, узнавайки за моето съществуване. Знам също, че вие първа сте му посочили дълга, който е трябвало да изпълни към дъщеря си и мен. Той самият ми каза това. Сега аз ще умра и ще ги оставя сами — него и моята Кая. Сърцето ми е изпълнено с признателност за добротата му, проявена към мен. Мога да заявя гласно: ако е имал прегрешения някога към мен, той ги изплати със своята преданост и съчувствието си към бедната си болна жена.

Но ето го сам… и той ви обича още. Жил ми каза, че никога вече няма да се обърне към вас, защото е изменил на доверието, което сте имали в него. Наистина ли вие не ще простите. О, аз не мога да повярвам в това, ако сте го обичали истински! Моля ви, върнете се при него!

Оттам, от горе, аз бих желала моят скъп и благо роден Жил да бъде щастлив! Аз не ревнувам вече, не се боите нито за вашето щастие, нито за милувките на моята Кая…

Защото ви поверявам и нея. Паска! Позволете да ви наричам така! Заместете за нея горката й майка, бъдете добра и нежна към моята малка Кая.

Ще се моля за всички ви и ще ви благославям. Не се бойте скоро след смъртта ми да станете госпожа Дьо Себр. Кая има нужда от майчини грижи, а Жил — от нежна и обична съпруга.

Изпълнете желанието на една умираща, чието сърце се облива в кръв, но чиято душа се е примирила вече с всичко!

Позволете ми да ви целуна като сестра. Паска, и искам от вас само едно — да говорите понякога за мен на скъпата ми Кая и малко на Жил, когото обичах толкова.“

Тира дьо Себр

Треперещата ръка на Жил допря листа до устата си.

— Тира… Бедна приятелко, която накарах толкова дълго да страда! — промълви той развълнувано.

— Тя постъпва като християнка, Жил. Какъв героизъм има в този последен завет на нейното сърце!… А сега седнете тук…

Тя му посочи свободното място до себе си, на пейката.

— И кажете, искате ли да изпълните последното желание на жената, която така ви е обичала?

— Как? Нима бихте желали?… — попита той развълнувано. — Някога вие ми казахте, че доверието ви в мен е изчезнало и аз не смеех да се надявам.

— Не мислите ли, Жил, че можем да имаме доверие в онзи, който е прегрешил, но е бил достатъчно смел и благороден, за да поправи грешките си и да изпълни дълга си? В онзи, който е минал през голямото изпитание на скръбта и саможертвата?

Той каза тихо:

— Паска, вие не знаете откъде съм минал преди това.

— Жил, аз ще бъда горда и щастлива да стана ваша жена… ако ме искате още!

— Дали ви искам!… О, Паска! Разбрахте ли колко страдах?

— Да, разбрах — прошепна тя.

И очите й се просълзиха при спомена за борбата в собственото й сърце.

— Вие ми връщате вашето доверие, нали, скъпа моя?

— Напълно и с радост.

Тя наведе челото си, което господин Дьо Себр целуна нежно.

— Доведохте ли вашата малка Кая? — попита Паска.

— Да, оставих я при баща ви.

— Да идем при нея! О, как ще я обичам!

— Не се съмнявам в това, мила! Въпреки цялата ми добра воля и обичта ми към нея, аз не можах да заместя майка й. Но вие, Паска…

По бледото, малко отслабнало лице на девойката вълнението предизвика лека прелестна розовина. Черните нежни очи гледаха с радост сериозното, озарено от възродената му душа лице на Жил дьо Себр.

— Трябва да ви дам нещо за спомен от този ден — каза тя. Протегна ръка и откъсна една пурпурна роза. — Ето, приятелю, запазете я. Някога ви дадох една роза като залог за моето приятелство и друга като доказателство за моето доверие — в деня на годежа ни. Нека тази роза бъде за възкръсналото завинаги наше доверие! Нали, Жил?

— Нека Бог да ни помогне да нямаме вече нищо скрито един от друг, Паска, и да живеем в пълно съгласие! — отговори пламенно той.

— Елате сега да благодарим на Мадоната, на която се молих толкова за вашата бедна Тира и за вас, скъпи Жил.

Те бутнаха вратичката на параклиса и коленичиха пред олтара. Малката мраморна Дева Мария протягаше към тях ръцете си, сякаш ги закриляше.

И на Паска й се стори пак, че Мадоната й се усмихва.