Марион Дели
Кръстосани пътища (9)

IX

Паска имаше навик да ходи всяка сутрин на литургия в „Сен Пиер“ — църква, която се намираше близо до дома на баща й. Тъй като на другия ден главоболието й беше минало съвсем, тя стана, облече се набързо и към 9 часа отиде в църквата.

Там оставаше обикновено около час, защото се намираше по-близо до бога. А и трябваше да се моли толкова много! Баща й и Жил бяха винаги в най-горещите й молитви. Снощи тя бе болезнено засегната, когато установи пълното им безразличие към нарушението на божия закон. Вярно, че не беше много изненадана, защото си спомни, че бе чула един френски свещеник в разговор с отчето от Менафи да казва с тъга, че някои, дори много добри католици, се отнасяли снизходително към развода. А господин Дьо Комбейр и Жил, които бяха католици само по име, са били равнодушни, значи са готови да се повлияят от съвременните теории.

Въпреки това Паска разбираше донякъде само баща си, с неговия слаб характер, но изпитваше неприятна изненада, че срещаше и у Жил тази морална слабост. Досега бе имала радостта да установи, че той беше способен да прецени доброто и злото. Но и Жил не разбираше величието на тихата саможертва, на душевното страдание, понасяно по задължение, за да се изпълни евангелската заповед и да се запази достойнството на семейното огнище.

— Той не разбира това… но може би един ден ще стигне дотам.

Не й ли бе казал: „Занапред вашите схващания ще бъдат и мои, Паска“? Не означаваше ли това, че признава всъщност правотата на нейния светоглед и че е готов да го възприеме?

— Господи, накарай ги и двамата да разберат истината — молеше се тя от цялата си душа.

Към края на литургията Паска отвори молитвеника си, за да потърси, както винаги, една мисъл, която да си спомня през целия ден, и попадна на следните думи от Светото писание:

„Не се бой, не се плаши, защото вечният твой Бог е с теб във всичко, което ще предприемеш.“

Когато затваряше книгата, някакво странно чувство обзе сърцето й, някакъв тайнствен страх — като предупреждение за опасност и за страдания.

Но нейната волева натура превъзмогна това чувство и тя започна да се моли с доверие, уповавайки се на бога, както й предписваше божието слово.

— Ако някога опасност ме застрашава, господи, ти ще спасиш малката си Паска — шепнеше девойката.

Паска излезе от църквата след последна молитва за душата на скъпия си дядо, когото не можеше да забрави, въпреки обичта на баща си и промяната в живота й. Както разкошната обстановка на новия дом не й пречеше да съжалява за малката къщичка в Менафи.

Тя вървеше малко разсеяно й внезапно чу писък близо до себе си. Видя жена, просната на пътя, която едва не бе сгазена от кола, и едно дете, паднало малко по-далеч.

Паска се спусна и вдигна детето. Беше шест или седемгодишно момиченце, русо, нежно и добре облечено. То беше загубило съзнание, но не изглеждаше да е ранено.

— Детето не беше засегнато от колата — каза един от тези, които се бяха притекли на помощ. — Неговата гувернантка запази самообладание и го блъсна встрани.

Паска седна на тротоара и прегърна момиченцето. Скоро то отвори големите си изплашени очи.

— Жан! — промълви детето, оглеждайки боязливо всички тези непознати хора.

— Вашата бавачка ли е тя, миличко? — попита тихо Паска.

Момиченцето кимна с глава.

— Тя е малко болна и няма да може да те заведе вкъщи. Но ти ще ми кажеш къде живееш…

— Не… Жан… искам Жан!

Едри сълзи изпълниха очите на детето и Паска почувствува как нежното малко тяло трепереше в ръцете й.

В този момент се бе приближил един полицай.

— Каза ли детето къде живее? — попита той.

— Не още… Кажи, миличко, къде е твоята къща?

— Улица… „Дьо Шайо“… — прошепна малката, ридаейки.

— Кой номер?

— Не знам.

— Това е без значение, тя ще познае къщата — отбеляза полицаят. — Как се казват родителите ти, госпожице?

— Мама е сама… Тя се нарича госпожа Алиер.

— Добре, ще те заведа при нея. Ала детето се притисна към Паска.

— Не!… Жан! Жан!

— То ще получи нервен припадък! — каза Паска, гледайки с тревога бледото малко личице. — Не е ли по-добре да заведа аз момиченцето при майка му, господине?

— Щом искате, още по-добре, госпожо. След малко ще дойда и аз у тази дама, за да я попитам за името на бедната девойка и да разбера дали ще трябва да я пренесем в болницата.

— Тежко ли е ранена? — попита тихо Паска.

— Не, поне така изглежда, но е още в безсъзнание. Паска погледна изплашеното лице на момиченцето и го попита:

— Искаш ли да дойдеш с мен при майка ти, миличко? Твоята бавачка трябва да се лекува, защото се е наранила при падането.

— С вас искам да си ида, а не с него — прошепна детето.

Паска го изправи и също стана. И двете, последвани от одобрителните погледи на минувачите, тръгнаха към улица „Дьо Шайо“.

— Ще ми покажеш ли вашата къща, миличко?

— О, ние не сме далеч.

И наистина те спряха пред една доста хубава сграда. Водена от детето, Паска мина през двора и влезе в скромно здание в дъното. Момиченцето се спря едва на шестия етаж.

— Тук живеем ние — каза то, сочейки една от вратите.

Паска позвъни. Вратата се отвори скоро и една млада жена, облечена в дълга бяла вълнена рокля, се появи.

— Мамо!… О, бедната Жан! Ако знаеш!

И детето се хвърли в прегръдките на майка си.

— Какво има? Какво се е случило? — извика младата жена с уплаха, устремила към Паска сините си невиждащи очи, докато прегръщаше момиченцето.

— Вашата прислужница пострада при една катастрофа, госпожо — отговори Паска. — Наех се да доведа детето ви, защото то не искаше да върви с полицая.

— Но тя… Кая… нали й няма нищо?… Кажи, съкровище мое, нищо ли ти няма?

И ръцете й галеха нежно бледото личице.

— Не, нищо, мамо! Но аз треперя!

— Сега ще ти дам нещо успокоително!… О, госпожо, благодаря ви, че придружихте малката ми Кая! Тя е толкова чувствителна! Влезте, моля ви!

— Благодаря, госпожо, но не бих искала да се бавя… Ако мога да ви помогна обаче с нещо, ако вашата прислужница…

— Да, Жан е единствената ми помощничка и не знам какво ще правя… Аз съм болна и почти сляпа… Влезте, госпожо!

Паска я последва в тесния вестибюл и оттам в едно малко, доста елегантно салонче. Майката сложи детето си, което трепереше още, на един диван и влезе в съседната стая, а в това време Паска седна до него, стараейки се да го успокои.

Големите очи на Кая не се откъсваха от хубавото мило лице на Паска и когато майката се върна, съзря русата главица на дъщеря си облегната на гърдите на непознатата.

— Как, нима моята малка дивачка е опитомена? — каза тя с изненада. — Тя не е свикнала с чужди хора. Моите очи не ми позволяват да видя добре вашето лице, госпожо, но мисля, че в него има нещо особено, за да се хареса толкова бързо на Кая.

— Мамо, да можеш да видиш колко е красива! — каза детето с възторг. — Тя има такива черни като кадифе очи, иска ми се да ги гледам винаги!

Паска се изчерви леко и започна да се смее.

— Хайде, вземи успокоителното, което ти приготви майка ти, момиченце.

— Горчиво е! — прошепна Кая с лека гримаса.

— И все пак трябва да го изпиеш, миличко — каза нежно майката, коленичейки до дивана, за да бъде на височината на детето. — Пий бързо, ще видиш, че след малко няма да трепериш… Това обикновено й дават при нейните нервни припадъци — добави тя, обръщайки се към Паска.

— Често ли ги има?

— Да, защото е много нежна и впечатлителна! Тези припадъци не са много силни, но я омаломощават.

Паска погледна със съчувствие малкото създание, което се беше сгушило в ръцете й. Това дете с нежна, почти прозрачна кожа и тъмноруси коси беше прекрасно. Очите му бяха много хубави, но тъжни и сериозни. Не приличаше на майка си. Докато тя караше Кая да пие бавно лекарството, Паска я разглеждаше крадешком. Жената беше по-скоро ниска и прекалено слаба, което личеше и под широката домашна рокля. Чертите на лицето й бяха нежни, но повехнали като на болен човек. Кожата й бе запазила известна свежест. Почти замрежените й от слепота очи бяха бледосини. Измежду светлорусите коси Паска видя няколко бели кичура.

Тази жена сигурно беше страдала психически или физически, а може би и едното, и другото. Впрочем личеше, че беше болна.

— Ето, сега ще си починеш, любов моя — каза тя, когато Кая изпи успокоителното.

— А сега аз ще си тръгвам — добави Паска, след като сложи бавно русата главица на възглавницата.

— Но ще дойдете ли пак? — попита Кая умолително.

Паска се подвоуми. Та тя не знаеше в какъв дом е попаднала.

— А, ще дойдете, нали?

Тъмните очички я гледаха така умолително, че тя нямаше сили да откаже…

— Да, ще дойда да ви видя, миличко — отговори, целувайки бледото малко чело.

— Благодаря, госпожо!

— Наричайте ме госпожице — отвърна Паска, усмихвайки се.

Тя последва майката извън салона. Младата жена затвори вратата и дръпна Паска в една малка трапезария, където се виждаха остатъци от закуската.

— Сега можете ли да ми кажете нещо за Жан? Не исках да ви питам пред Кая…

— Полицаят ще ви осведоми точно, госпожо. Аз тръгнах бързо заради детето. Казват, че раните на бедната девойка не били много сериозни. Но все пак ще трябва да бъде пренесена в болница.

Младата жена се отпусна сломена на един стол.

— О, ужас! Какво ще стане с мен сега? Аз не мога нищо да правя, ето, вече съм уморена…

И наистина лицето й беше бледо, дишаше като след голямо усилие.

— Но не познавате ли някого? Някоя жена, която да идва да ви помага?

— Може би портиерката знае…

— Искате ли да попитам, когато сляза?

— О, много ви моля! Колко сте добра!

— А ако тя не познава никого, ще питам прислужниците на баща ми, те биха могли да посочат подходящ човек.

— Не знам как да ви благодаря, госпожице!

Тя протегна към Паска дългите си изящни ръце. В този миг един пръстен се изплъзна от пръста й и падна на земята.

Паска се наведе да го вдигне и забеляза красотата на сапфира, който беше поставен на халката.

— Благодаря, госпожице! Ако не бяхте тук, нямаше да мога да го намеря. Намалих халката, но като продължавам да слабея… Не искам да загубя този пръстен! Той е спомен от най-щастливите дни в живота ми, но за жалост тези дни не бяха много…

Бледите устни се свиха, сълзи покриха сините очи.

Паска не се осмели да попита дали е вдовица. Тя знаеше много добре от примера на майка си какви страдания могат да се крият в живота на една жена.

След като се сбогува с жената, която й благодари отново за услугата, Паска слезе бързо и почука на портиерката. Там беше само мъжът й, дребен човек с червендалесто лице, който благоволи, виждайки красотата на тази непозната, да стане от стола и да вдигне замърсената си шапка.

— С прислужничката на младата дама, която живее на шестия етаж, се случи злополука — каза Паска. — Тя ме помоли да ви попитам дали не познавате някоя жена, която би могла да ходи да й помага в домакинството.

— Аз не знам, госпожо. Жена ми се занимава с това. Тя ще се върне след малко и ще й предам.

Паска благодари и побърза да се прибере вкъщи.

Когато събличаше палтото си, лакеят на баща й дойде да й съобщи, че господин Дьо Комбейр я моли да отиде при него.

Баронът лежеше и не се чувствуваше добре тази сутрин. Той изслуша разсеяно обясненията на дъщеря си за забавянето й и я помоли да му прочете нещо, тъй като нейният глас облекчавал болките му.

На другата сутрин Паска отиде отново да посети новите си познати, както бе обещала. Прислужницата, наета временно, й отвори и я въведе в салона, където веднага се появи младата жена.

— Колко любезно от ваша страна, че се отзовахте на желанието на моята малка Кая! Тя вчера говори много за вас, направили сте й силно впечатление.

— А как се чувствува?

— Има треска, главата я боли и е много съкрушена тази сутрин. Това се случва винаги когато преживее някоя тревога. Здравето й е толкова крехко!

Младата жена въздъхна.

— Искате ли да я видите? Тя е още в леглото си. Паска я последва в съседната стая — елегантна спалня, където бяха леглата на майката и на Кая.

Момиченцето протегна ръчички към Паска.

— О, ето ви, госпожице! Колко сте мила, че дойдохте!

Паска я целуна и седна до нея.

Докато се осведомяваше от майката как е намерила жената, която да замести пострадалата прислужница, Кая не я изпускаше от поглед. Тя сякаш беше във възторг от нея.

— Нима си отивате вече? — попита момиченцето, виждайки я, че става. — Останете още! Толкова обичам да ви гледам!

Детето вдигна към Паска нежните си златистокафяви очи. Внезапно девойката почувствува, че е виждала вече подобни очи със същия израз.

— Останете още малко… само за миг! — помоли Кая, хващайки с горещите си ръчички ръката на Паска. — Искам да допра малко главата си до вас, струва ми се, че няма да ме боли толкова.

Паска, развълнувана, седна пак и притисна към себе си русата главица.

— Наистина моята Кая е много капризна! — каза младата жена с усмивка. — Но тя е малко разглезена… Само нея имам и ми е единствената утеха. — Беше се отпуснала в едно кресло. Изглеждаше още по-бледа и по-изморена от миналия ден.

Кая погали нежно бузата на Паска.

— Колко е гладка, като коприна! — каза тя с възхищение. — И какви златни коси имате! Бих желала и моите да са такива.

— Твоите са много хубави, миличко — каза Паска, повдигайки леко пепелявите коси, които се спускаха по раменете на детето. — Ние трите сме руси, но съвсем различни.

— Аз съм от Север, датчанка — каза младата жена.

— Но вие говорите френски без акцент, доколкото мога да съдя.

— Живея във Франция от десетгодишна възраст. Но вие, струва ми се, имате италианско произношение, госпожице?

— Да, аз съм италианка по майка и по месторождение, обаче баща ми е французин.

— Италия! Ходих някога там! — прошепна младата жена.

Болезнен израз се изписа на това изморено лице и изящните устни се усмихнаха горчиво.

Прислужницата почука в този момент на вратата и съобщи, че полицейският комисар иска да говори с госпожа Алиер. Паска стана, за да си отиде, въпреки протестите на майката и на детето. На тревожния въпрос на Кая: „Нали ще дойдете пак да ме видите?“. Паска отговори уклончиво. Преди да завърже връзки с тези чужденки, трябваше да се осведоми за тях. Щеше да натовари с тази задача камериерката си, която изглеждаше сериозна девойка. После, ако нищо не й пречи, ще ги посещава, защото нейното състрадателно сърце беше трогнато от тази млада, тъжна и болна жена и бе привлечено от нежното дете, което проявяваше такава обич към нея.