Марион Дели
Кръстосани пътища (14)

XIV

Тира очакваше завръщането на дъщеря си с голяма тревога. В един от онези моменти на отчаяние тя беше изпратила Кая при баща й с надеждата, че срещата с детето ще смекчи сърцето на Жил. Но момиченцето тръгна и тя реши да го върне. Какво ще стане с малката, ако господин Дьо Себр я приеме студено? Детето беше толкова чувствително. Въображението на Тира го виждаше вече, изгонено от баща му като чуждо до върви само, заблудено в Париж.

„Той ще се ядоса на мен! Няма да иска да я приеме! — мислеше си Тира, кършейки ръце. — Какво направих?… Но аз бях толкова отчаяна, след като не получих отговор от него! Кая! Мила Кая!“

Въпреки слабостта, която я приковаваше на легло от дълго време, тя се готвеше да стане да повика кола и да иде на всяка цена у господин Дьо Себр. Ако не намери там детето, ще тръгне да го търси, но къде? И самата не знаеше, но щеше да открие любимото си дете, съкровището си, единствената своя надежда.

Тира се опита да се вразуми и се поуспокои. Жил не беше толкова лош, за да извърши подобно нещо. Ако е бил суров и равнодушен към жена си, все пак винаги се бе отнасял учтиво към нея. Дори и по време на сцените, които тя му правеше, той не беше си позволил никаква грубост. Вярно бе обаче, че неговата ледена ирония беше по-лоша от всичко друго. Но към детето той не би си я позволил.

И веднага след това ужасната тревога се върна, болното въображение започна отново да работи и бедната жена си мислеше: „Ще трябва да стана! Ще се завлека дотам както мога…“.

Тя се намираше на върха на това трескаво състояние, когато звънецът позвъни. Тира се надигна от леглото с разтуптяно сърце.

„Кая!… И с него!“ Тя се вслуша. Слугинята отвори вратата. Развитият от слепотата слух на Тира долови мъжки стъпки…

„Дали е наистина той?… Жил, моят Жил!…“

Вратата на спалнята се отвори, Кая се втурна към леглото.

— Мамо, ето татко! — викна тържествуващ детският гласец.

Тира се опита да протегне ръце към мъжката фигура, очертана на вратата, но веднага ги отпусна. Тя знаеше с какво иронично нетърпение Жил отблъсваше някога нейните изблици на нежност.

Наблюдателното око, което би видяло в този миг господин Дьо Себр, щеше да забележи какво героично усилие правеше той, когато се приближаваше до младата жена. Защото гордостта и сърцето му се бунтуваха силно срещу жертвата, която направи сега.

— Връщам ви нашата дъщеря, Тира — каза той с твърд глас.

— О, благодаря, Жил!

Тя побледня и се отпусна на възглавницата. Радостта и изненадата я бяха изтощили. Разтревожен, Жил протегна ръка към един звънец. Обаче младата жена малко се съвзе и го спря.

— Не… Това ще мине… Аз съм толкова щастлива! Жил я гледаше с изненада и съчувствие. Докато той беше запазил младежкия си вид и не бе се променил никак след раздялата им, Тира, която беше на същата възраст, изглеждаше остаряла и повехнала.

Изпитото й посърнало лице носеше следите на страданието, русите й оредели коси бяха добили жълтеникав цвят. Без да бъде красива, тя притежаваше някога известен чар благодарение на хубавата си кожа и живите си изразителни сини очи. Обаче сега лицето й имаше цвета на слоновата кост, а помътнелите очи гледаха с блуждаещ поглед.

— Аз съм се променила, нали? — каза тя глухо. — О, толкова страдах!

Тира вдигна очи, опитвайки се жадно да види израза на това непроницаемо лице, което познаваше тъй добре. Ала нощта се бе спуснала…

Силно вълнение обзе господин Дьо Себр. В това състояние на духа нищо не би могло да го върне към Тира, освен промяната, която беше станала с нея и за която той бе до голяма степен виновен.

Наведе се и хвана ръката й.

— Простете ми, Тира! — каза меко Жил. — Бях много нетърпелив и несправедлив. Но ако искате, ние ще възстановим някогашната връзка и аз ще се опитам да стана по-добър съпруг.

— Дали искам, о!…

Тя го погледна унесено.

— Но при едно условие! Нашият брак да бъде благословен от католически свещеник — каза той.

— Както желаете, Жил! Но нима сте станали толкова религиозен?

— Не, още не. Но може би един ден…

— Е, добре, вашата религия ще стане и моя. Искам да споделя всичко с вас.

Той я намери все тъй екзалтирана и неразумна, както и по-рано. Обаче сега Жил не почувствува някогашното раздразнение. Състраданието и съжалението за неговата някогашна суровост го накараха да бъде търпелив към бедната, привързана към него жена.

Стоящата дотогава настрани Кая се приближи и целуна ръцете на баща си и майка си.

— Миличка моя! — пошепна младата жена. — Видяхте ли колко прилича тя на вас? Когато я гледах, струваше ми се, че ви виждам… Но сега ще имам и вас при себе си, Жил… мили Жил!

Тира почувствува, че ще припадне от щастие, когато устните му се докоснаха до ръката й и чу сериозния, развълнуван глас да й казва:

— Да, занапред аз ще бъда при вас, Тира, и ние ще отгледаме заедно нашата малка Кая.

Той седеше до леглото и я разпитваше за началото на слепотата й, която лекарите бяха обявили за неизлечима. Жил бе взел Кая на коленете си, нейната главица бе опряна на гърдите му.

— Виждам малко, когато има силна светлина… Кая, мила, запали лампите…

— Бихте ли застанали до лампата, за да мога да видя лицето ви? — помоли Тира. — Искам да разбера дали сте се променили.

Той изпълни охотно желанието й.

— Вие сте си същият, млад и очарователен! — прошепна тя с тон, примесен с радост и тревога. — А аз остарях, здравето ми рухна…

Той се наведе и хвана ръката й.

— Морално аз съм остарял много повече от вас. Що се отнася до здравето ви, ние ще ви гледаме добре, Кая и аз… нали, миличка?

— Да, татко! Мама трябва да оздравее, за да бъдем всички щастливи.

Тира погледна възхитена Жил.

— Аз съм вече щастлива. Никога не съм се надявала на това щастие!… Не ви забравих нито миг. Вижте, продължавам да нося халката и пръстена, който ми дадохте в деня на годежа ни, когато казахте: „Тъй като обичате сапфирите, ви избрах един“.

Жил пребледня, стори му се, че нещо сви сърцето му дотолкова, че ще го задуши. И той си спомни за зимната градина в дома на Комбейр, където беше разговарял с тази, която беше в продължение на 24 часа негова годеница. Жил чу меланхоличния глас с леко тосканско произношение: „Обичам много сапфирите“.

Той си спомни също за великолепния изумруд, избран от него с любов и заключен сега в едно чекмедже — погребан завинаги.

Силно желание го обзе да избяга, да остави тази жена, която го бе разделила от Паска и която беше причина за нейното презрение. Защото той не се съмняваше вече, че Паска го презира, задето беше скрил от нея женитбата си — единствената тайна, която си бе позволил да има.

Но той видя погледите на жената и на детето, устремени към него с такава обич, и разбра, че макар и да няма лично щастие, ще може да ощастливи тези две страдащи, слаби създания. И под влияние на състраданието изкушението изчезна, гласът на дълга отекна в ушите на Жил. И той успокоен си помисли: „Паска ще бъде доволна“.