Марион Дели
Кръстосани пътища (2)

II

Господин Дьо Себр се беше настанил в единствената странноприемница в селото. Още на другия ден неговият слуга пристигна от Флоренция и младият човек можа да се преоблече в чисти дрехи и да подреди вещите си.

— Господин виконтът няма да се чувствува добре тук! — забеляза слугата, хвърляйки презрителен поглед на стаята, чиято първобитна и оскъдна мебелировка не беше най-големият й недостатък.

— Надявам се да не остана вечно тук! Да беше поне чисто! Постарайте се да уредите това, Антоан; повикайте да ви помогнат и почистете всичко.

След това Жил обядва набързо и се запъти към дома на Нералди.

Вратата беше полуотворена, той я бутна и влезе. В малкия салон, където го бяха поканили предишния ден, компаньонката на неговата братовчедка, мисис Смитън, обядваше и въздишаше.

— Вие сте вече съвсем добре? — изненада се той. Разстроеното лице на англичанката се сви.

— Не, боли ме още много. Обаче мис Мати настоя да стана. Тя каза, че няма нужда да се изтягам и че трябвало да се грижа за нея.

— Чудесно! — продума иронично Жил. — Идва ли хирург?

— Да, късно през нощта. Каза, че счупването на костта е много сложно, положението е сериозно и не може да позволи пренасянето, преди да измине поне месец. Той направи необходимото и мис Мати издържа всичко много храбро.

— О, тя има сили, когато поиска! А как посрещна присъдата да остане тук?

— Каза ми само: „Утре ще ви продиктувам списъка на нещата, които трябва да ми изпратят, за да се забавлявам. Поне ще си почина. Наситила се бях на развлечения, пътешествия и спорт“.

Ироничната гънка, очертана край устата на Жил, се открои още повече. Той познаваше добре братовчедка си. Знаеше, че постоянната промяна на заниманията е в основата на живота на това глезено дете, израснало без вяра, без определена цел.

— Толкова по-добре, че приема всичко тъй леко! Мога ли да я видя?

— Тя току-що задряма, господине, тази нощ никак не е спала.

— Тогава ще дойда по-късно… Знаете ли, мисис Смитън, дали синьор Нералди е тук?

— Видях го, като отиваше в градината преди пет минути, господине. Той изглежда много добър човек. А внучката му е очарователна и тъй красива! — каза англичанката с възхищение.

— Ще отида да го намеря, щом Мати остава тук, трябва да уговоря с него всичко. Налага се да доведем камериерката й, а не зная дали ще имат място да я настанят.

— Тя е толкова придирчива! — въздъхна мисис Смитън. — Мис Мати се разсърди вече тази сутрин, чаят бил отвратителен според нея. Наистина тукашният чай нямаше аромата на онзи, с който е свикнала, но все пак беше добър. Синьорина Паска се беше постарала да го приготви сама. Бедната, много й беше неприятно да слуша мърморенето на мис Мати.

Жил свъси вежди.

— Как, нима тя е посмяла да се оплаква пред госпожица Паска? Това момиче, което я прие с такава доброта, което се грижи вчера за нея и се лишава заради нея от спалнята си? Това е възмутително и аз ще й го кажа!

— Моля ви се, господине, не й казвайте, че от мен сте научили! — викна изплашено жената.

— Не, не се бойте… Довиждане, мисис Смитън, ще ида да намеря синьор Нералди.

Той излезе през стъклената врата и се озова в градината, пропита с благоуханието на розите.

Тръгна напосоки по една тясна сенчеста алея и на края й видя заградено дворче, в което бяха затворени домашните птици.

В средата стоеше Паска с кошница, пълна с житни зърна, и хвърляше грациозно храната на птиците. В този миг тя се усмихваше и им говореше. Жил бе поразен от благородната красота на тази млада селянка.

Той беше я виждал само сериозна или ядосана. В този момент тя му се стори по-млада и още по-очарователна в скромната си домашна рокля, с голямата сламена шапка, която пропускаше слънцето да играе със златистата й коса, с развеселеното си от хвъркатия свят лице.

Внезапно Паска вдигна поглед и го видя. Усмивката й изчезна, лицето й пламна и доби строго изражение.

Жил пристъпи и сне шапка.

— Простете ми, синьорина! Тръгнах да търся синьор Нералди.

— Да, синьоре, ще го намерите в края на тази алея.

— Благодаря ви, синьорина.

Той се канеше да отмине, когато Паска, правейки видимо усилие над себе си, попита студено:

— Как е вашата рана, синьор?

— Не знам! Превръзката, която ми направихте вчера, не е сменяна.

— Ще трябва да идете при доктор Лерго да ви я смени. Той живее близо до странноприемницата и ще ви бъде удобно.

Жил пристъпи още няколко крачки и се спря пред дървената ограда.

— Наистина съм бил прав, като казах вчера на дядо ви, че ще ми се сърдите.

Тя се изчерви леко под насмешливия му поглед.

— О, не, вие се лъжете…

— Напротив! Иначе защо ще ме изпращате при добрия доктор, вместо да продължите вие да ме превързвате?

— Сгреших, не трябваше да се занимавам с тази работа при наличието на лекар — каза сухо тя.

— Ето, виждате ли! Сърдите ми се още! Но вие сте ужасно мнителна, синьорина! Какво да сторя, за да измоля прошка?

Той говореше с полусаркастичен, полусериозен тон, гледайки Паска с усмивка.

— Аз ви простих — каза тя с леко раздразнение. — Но е за предпочитане лекарят да се занимава с тази рана.

— А аз не искам вашия лекар! Толкова по-зле, превръзката ще си остане и ако се появи усложнение, вие ще сте отговорна!

Тя извърна глава и това движение означаваше ясно: „Ваша си работа“.

Обаче в погледа на Жил блесна искра на упоритост, която бе признак, че смята още да се бори.

— Вие сте неумолима, синьорина! Виждам, че ще ми се сърдите винаги. Тъй като тази перспектива ми е много неприятна, ще се реша да напусна селото преди идването на господин Дьо Комбейр…

— Господин Дьо Комбейр!

Кошницата падна от ръцете й. Паска, смъртнобледа, гледаше Жил с широко отворени очи.

— Да, господин Дьо Комбейр, мой братовчед и баща на Мати… Защо ви развълнува толкова това име?

Тя се поколеба за миг, после, без да отговори на въпроса, попита с разтреперан глас:

Как е малкото име на вашия братовчед, синьор?

— Той се нарича Франсоа.

— Франсоа!… Франсоа дьо Комбейр! — промълви тя. — Да, той е!

— Познавате ли го? — попита Жил, който гледаше учуден разстроеното лице.

— Не… и нямам желание да се запозная с него, макар че е мой баща — каза рязко девойката.

Жил трепна смаян.

— Ваш баща!

— Изглежда, че е съумял да скрие женитбата си дори от своите сродници! — изрече тя с горчива ирония. — И смъртта на моята бедна майка дойде много навреме, за да му позволи да сключи нов брак… Ако съдя по годините на госпожица Мати, той не е чакал дълго време, за да се ожени отново.

— Наистина не знаех нищо подобно! — каза Жил, които изглеждаше изумен. — Но нима той не се грижи за вас?

— Не, за щастие! Защото какви чувства искате да изпитвам аз към този баща, който е изоставил горката ми майка шест месеца след женитбата им и който никога не се е заинтересувал от мен?

— Наистина не бих повярвал, че моят братовчед Франсоа е способен…

Лек саркастичен смях го прекъсна.

— О, той вероятно е като мнозина други!

Жил я изгледа учудено.

— Как казахте това! Нима вече изпитвате толкова недоверие към мъжете изобщо?

Погледът на Паска, много сериозен и прям, се устреми към него.

— Защо да крия от вас? След като научих за нещастието на моята майка, реших да не се доверявам на искреността на мъжете и особено на онези от кръга на моя баща!

Господин Дьо Себр остана за миг в недоумение — той, човекът, който намираше винаги духовит или злъчен отговор.

Отвърна след малко, стараейки се да влезе в свойствения си ироничен тон:

— Но знаете ли, че това е ужасно за мен! Значи всичко, което бих могъл да кажа, ще бъде смятано за лъжа… само защото се числя към мъжкия пол! Сега си обяснявам вашата мнителност… Но слушайте, искам да разбера нещо. Само ми позволете да не стоя толкова надалеч, ние сякаш бягаме един от друг като чумави.

И без да дочака разрешение, Жил бутна вратичката на двора и влезе вътре.

— Значи аз съм ваш братовчед. Позволете ми тогава малко свобода! — каза той, виждайки хубавите златисти вежди да се навъсват.

— Мой братовчед! Братовчед на една селянка! Хайде де! Може би — докато сте тук, но после колко бързо ще се отречете от тази роднинска връзка!

Тя говореше с жар, устремила в Жил великолепните си очи.

— Откъде знаете? Може пък, напротив, да съм горд от това роднинство!

Той се засмя с горчивина:

— Разбира се! Щом това признание излиза от мъжка уста! Но представете си, синьорина, че изпитвам към женския пол недоверие, подобно на вашето към мъжете… Не, недоверие не е може би точната дума; презрение би било по-добре… Аз се подвизавам из аристократичните салони и в качеството си на драматург. Имам връзки с множество жени. Е, добре, след като ги проуча отблизо, откривам у тях само една жалка празнота, прекалено кокетство или пък луда гордост. Ето това са жените!

Паска вдигна ръка, за да протестира.

— Не всички! Вие не говорите за сериозните жени, за християнките, достойни за това име. Сигурно и вие имате такива във вашата родина!

— Но защо искате аз да вярвам, синьорина, а пък вие осъждате изцяло, без изключение, всички мъже? И аз правя същото, като вас!

— Не съм казала това! Знам, че съществуват добри и почтени сърца…

— Но вие не ми давате надежда, че ще бъда в това число… Ето, да допуснем, че вие запитате някои от моите парижки познати: „Какво мислите за Жил дьо Себр?“. Той или тя ще ви отговори: „Жил дьо Себр ли? Той е ужасен и очарователен човек. Никой като него не умее така да се харесва и той си служи с този си дар, за да изучава другите, за да рови в сърцата и умовете им. Изглежда своеобразен, защото щом довърши своето проучване, вече не се занимава с онези, които са помислили, че са спечелили приятелството му“. Ето един много лош портрет, нали?

Той се засмя, срещайки изплашения и учуден поглед на Паска.

— Аз не лаская себе си, нали? Но чуйте и това: чудовището — защото съм уверен, че съм такъв във вашите очи — притежава едно качество, което биха могли да ви докажат неговите приятели, истинските, които са двама. Единият е млад, строг и мълчалив учен, другият — възрастен, 60-годишен артист, който ме нарича „мое дете“. И двамата ще ви кажат: „Жил дьо Себр не е изменил никога на доверието на своите приятели!“. Простете ми, че това прилича на самохвалство. Имам само това малко качество и го обявявам гласно. С това искам да ви кажа колко осъждам Франсоа дьо Комбейр, задето е изоставил съпругата, която го е обичала и е имала доверие в него — с това искам също да ви кажа, че вашият братовчед няма да се отрече никога от вас, ако му подарите вашето приятелство.

Всяка следа от ирония беше изчезнала от лицето на Жил. Неговият сериозен поглед не изпускаше лицето на Паска, което отначало бе учудено, после трогнато…

— … Може би искам много от вас?… Защото подозирам, че приятелство като вашето трябва да е ценно и много сигурно?

— Откъде знаете?

— Защото ви познавам вече — каза спокойно той.

— Вие ме познавате, след като сте ме виждали едва три пъти? Признавам, че не съм силна в наблюдението и не мога още да съдя за вас.

Жил отвърна отново с присъщия си тон:

— Вие сте права, защото мога да бъда и голям лъжец! Разучете ме, братовчедке, и след като се убедите в моята искреност към вас, ме предупредете.

Тя каза нервно:

— Не ме наричайте братовчедка. Нямам желание да изпрося тази роднинска връзка, а освен това не искам тя да знае…

Паска посочи с пръст към къщата, където лежеше Мати.

— Защото не ви е симпатична, нали?

Паска се изчерви леко.

— Не мога да отрека това, синьор. Като християнка съм готова да сторя всичко за нея, но чувствам, че много неща ни разделят… И не знам защо си въобразявам, че тя ме намрази още в първия миг, когато ме видя.

— Това е съвсем сигурно — каза господин Дьо Себр с лека ирония.

— Но защо? Аз бях готова да й услужа и да й бъда полезна според силите си.

— Разбира се. Но не забелязахте ли, че Мати е почти грозна и не разбирате ли, че още от пръв поглед тя започна да ви завижда? Тя ненавижда всички хубави, даже и само приятните жени. Бедната Мати, странно създание е тя! — добави той с презрително движение на раменете.

— Може би не са се опитали да променят характера й, когато са я възпитавали?

— Възпитавали? Тя се е възпитала сама. Майка й, англичанка, дъщеря на богат австралийски търговец, е починала шест години след раждането й. Баща й я разглези ужасно. Тя знае само едно правило на тоя свят: прищевките си, които понякога са непоносими.

— Съжалявам я! — каза сериозно Паска.

— Но докато не съм забравил, синьорина, съветвам ви, не се старайте да изпълнявате неразумните искания на Мати. Мисис Смитън ми каза, че тя е била много неучтива към вас…

Паска го прекъсна спокойно и с гордост:

— Това не ме тревожи! Правя онова, което мога. Разбрах веднага, че имам работа с едно разглезено създание.

— Възможно е, но аз няма да й позволя да се отнася грубо с вас. Впрочем защо да не ви кажа онова, за което исках да говоря с дядо ви? Хирургът смята, че не бива да пренасят Мати…

— Няма значение, ние ще уредим всичко, за да може да остане тя тук — каза студено Паска. — Боя се само, че няма да се чувства добре в нашето скромно жилище.

Жил вдигна небрежно рамене.

— Това не е важно и ще бъде полезно за нея! Но ще говоря с доктора да докара болногледачка от Флоренция. Мисис Смитън, с която Мати се отнася като с робиня, няма никакво влияние над нея, а камериерката й ще има доста работа да приготвя храната и да й слугува. Естествено вие няма да се занимавате с това, синьорина. Достатъчно е, че сте принудена да й дадете спалнята си!

— Напротив, смятам, че това не е голяма работа… Колкото до камериерката, ще я настаним в една стая на втория етаж… Но мислите ли, че… че господин Дьо Комбейр ще дойде? — попита тя колебливо и неспокойно.

— Разбира се, че не — как ще дойде! Представете си, в моята телеграма аз му дадох вашия адрес! Какво ще прави той тук при вас, при тъста си, при всички онези, които го познават? Не, не, той няма да дойде, синьорина!

Паска въздъхна с облекчение.

— Толкова по-добре! Това би било… неприятно! И тъй, синьор, вие ми обещавате, че ще пазите в тайна онова, което ви поверих?

— Щом желаете! Но ви предупреждавам, че се смятам за ваш сродник и ще успея да извоювам правата си.

Говореше полусериозно-полушеговито, обгръщайки Паска с погледа си, в който иронията в този миг беше много нежна. И покланяйки се, той се запъти към къщата.