Мари Кордоние
Катрин (9)

IX

Катрин отби колата върху пясъчната ивица, която водеше към фермата, и намали скоростта. Тя не бързаше да срещне Бил, и любопитно спря, забелязвайки двете фигури, която боядисваха вратата на навеса за инструменти с тъмнокафява боя.

Едната от тях несъмнено беше на Сами Мендес — с черни джинси и яркочервена тениска, която подчертаваше мускулите му, но явно не бе съвсем подходяща за тази работа.

Наред с него работеше едно момиче. Беше нежно същество с широки работни панталони, пъстра тениска и шапка, която Катрин познаваше много добре: нейната собствена.

Сами трябва да бе забелязал колата й, но се преструваше на много зает, което накара Катрин да се усмихне. Тя допусна, че след последната им среща на старото пристанище младежът наистина не знаеше как да се държи.

— Хей, Сами! — поздрави от отворения прозорец на колата. — Днес е хубав ден. Как си?

Той чисто и просто пусна четката да потъне в боята и й се ухили. Но това вече не беше молещото втренчване, което в последно време й беше лазило по нервите.

— Катрин! Не е за вярване, че се появи отново. Ако търсиш Бил, той е в главната къща. Има разговор с архитекта.

Тя помисли, че не е чула добре.

— Архитект ли каза?

Усмивката на Сами стана по-широка.

— Случват се и чудеса в края на пустинята. Може да се каже, че стартираме в двадесети век. Ще се обновява квартирата на отбора.

— Да не би да се е повишил жизненият ви стандарт?

— При нас не. — Сами хвърли многозначителен поглед към момичето, което продължаваше да боядисва. — По-скоро при бащата на Джанет! Той току-що обясни, че е платил преустройството.

Джанет?

Когато Джанет се обърна, Катрин разбра защо не бе успяла веднага да я разпознае. Между светското момиче в студиото, пияната Лолита, облепената с лепенки жертва на злополука и младото момиче с пръски от боя по лицето зееха светове. Най-сетне тя изглеждаше като шестнайсетгодишна и ясната несигурност в погледа й се наби за първи път в очи.

— Здравей, Джанет! — поздрави я приятелски и получи една лека усмивка.

— Здравей, докторе!

— Ела, Джанет! Катрин няма да те ухапе, тя е едно първокласно момиче, можеш да ми вярваш!

Сами в ролята на закрилник! Катрин се опита да потисне усмивката си.

Постепенно нещата започнаха да й се изясняват: явно оздравителният душевен процес при брата на Бил бе вече започнал — можеше ясно да се забележи, че той се радваше на възхищението на Джанет. Но какво бе казал за нейния баща?

— Каква е тази история? Твоят баща ще заплати преустройството на фермата?

— Това е най-малкото, което може да направи, след като новата му жена ме изхвърли от къщи.

— Така ли?

— Бащата на Джанет е Роман Пейсли, не знаеше ли? — намеси се Сами.

Даже и Катрин бе чувала вече за всемогъщия студиен шеф.

— Този Пейсли?

— Точно той. Беше женен за кратко време за една филмова звездичка, която е с шест години по-голяма от Джанет. Трябва да е отвратително женище, във всеки случай е правила на Джанет мръсотии пред баща й.

Това, което стоеше между редовете, Катрин познаваше от болничните информации. Бягството на Джанет от училище, упоритите опити да привлече вниманието на баща си чрез глупости и всичко останало. Пейсли можеше да бъде доволен, че единствената му дъщеря не бе попаднала в обкръжението на наркомани.

— Бях изхвърлена от къщи и се подслоних при Норман — обясняваше Джанет тихо. — Беше му ясно, че не мога да се разбирам с новата жена на татко. Първоначално ходех и на училище. Но след партито беше естествено трудно и Норман ме изпрати вкъщи.

Катрин мислеше, че разбира за какво говореше Джанет. Но въпреки това тя постави въпроса:

— Какво парти?

— Няколко господина от „Хай скуул“ и техните приятелки. Бях им обещала, че ще направим едно истинско старовремско холивудско парти с всичките му удобства. Къщата на Норман е идеална за тази цел. Икономката изчезва към шест, и ако той, както тогава, прекараше нощта в студиото, къщата бе свободна.

Сякаш бомба избухна в главата на Катрин. Нещо забуча в ушите й, спря дъха й и я накара да се отпусне на седалката. Трябваше да се изкашля, преди да може да произнесе:

— Аз ви попречих страшно…

Джанет беше благодарна, че младата жена не спомена нито дума в какво състояние й бе отворила вратата.

— Помислихме, че е Норман. След това настроението щеше да се развали. Все още не съм разбрала защо след два дни той ме изпрати вкъщи. Вие ли му казахте?

Катрин беше като ударена.

— О, някои неща му казах. Даже прекалено много, ако искаш да знаеш точно.

Сами се намеси отново.

— Знаеше ли, че този Лонг, който ни продаде фермата, е кръстник на Джанет? Смешна ситуация, нали?

Това беше вече прекалено.

Катрин избра бягството напред. Тя запали отново колата и махна на двамата вяло с ръка. По щастливо стечение на обстоятелствата никой не идваше насреща и тя можеше да паркира колата си на сянка в старата конюшня, където винаги бе стояла. След това сведе рамене над кормилото и отпусна глава върху него.

Съзнанието на Катрин беше напълно объркано и блокирано. Затова пък сетивата й възприемаха с двойна яснота потискащата жега в колата, праха във въздуха, който бе вдигнала с гумите, мириса на бензин и гуми и много отдалеч на кафе.

Разказът на Джанет я шокира истински. Тя не се чувстваше способна да слезе и да отиде до къщата. Нещо тъмно я накара да остане седнала и да види точно размера на щетите, които бе направила от глупост, криворазбрана гордост, нетърпение и мнителност.

Нямаше нищо, което да я извини. Самият спомен за това, как бе упреквала Норман, я накара да замръзне въпреки високите температури. Тя бе разрушила собственото си щастие!

— Здравей, Катрин! Супер е, че си отново тук! Как е в Лос Анжелис? Видя ли вече нашата напоителна система за зеленчуковата градина?

Група млади хора, които живееха във фермата, наобиколи колата й и тя не можа да избегне общия им поздрав. Сред тях имаше и добри приятели и те не й дадоха шанса да продължи изброяването на собствените си несъвършенства.

Едва по-късно, когато седеше с Бил в работния му кабинет, тя не можа да се сдържи да не попита:

— Норман Лонг каза ли ти какво се случи?

Бил си палеше лулата и разглеждаше бледите й, фини черти, които на светлината на абажура изглеждаха още по-прозрачни.

— Много хора казаха много неща. Сами — за някакъв бой в кръчма, Ред — някакви намеци за кобили и жребци, Джанет спомена за шега, която ти е разиграла, но двамата, които истински ме интересуват, са потънали в мълчание.

Катрин се отпусна още по-дълбоко в старото кожено кресло, в което се сгуши с прибрани крака.

— Аз обърках всичко.

— Така ли мислиш? — Бил се обви в дим от лулата.

Тя си спомни забележката, която й бе направил при последния им телефонен разговор.

— Когато става дума за Норман, аз губя ума и дума. Аз… ах, какво говоря! Във всеки случай му казах неща, които са непростими. Помислих, че Джанет е негова любовница, и го заплаших с полиция.

— Една простима глупост, щом като ситуацията е била такава. Кажи му, че съжаляваш.

— Не мисля да се извинявам!

— Виждаш ли! — Бил почука с лулата срещу пепелника. — В това е проблемът: ти си нещастна, останала си само кожа и кости, но твоята проклета гордост не ти позволява да си признаеш грешката.

— Никога не съм твърдяла, че съм безгрешна. Но не можеш да назовеш някого престъпник, а на следващия ден да кажеш: „Съжалявам, скъпи. Малка, заблуда от моя страна, излъгала съм се“.

— А защо не?

— Откъде черпиш оптимизма си, Бил? Той ми липсва, можеш да ми вярваш.

— Това са само претексти. Централният проблем при теб е прекалено голямата порция лична гордост. Отчасти тя е оправдана — за едно малко момиче от Фресно ти наистина постигна доста. Но ако ти сега не направиш завой, ще бъдеш една много самотна жена. Не бива да гледаш на всяка връзка с недоверие, само защото случайно бракът не ти харесва, както е при твоите родители.

Катрин трепна.

— Лъжеш се, аз…

Под усмивката на Бил тя замълча и направи гримаса.

— Виждаш ли — продължи той. — Точно това беше, което не ми харесваше в отношенията ти с Питър. Той беше много млад и слаб за тебе. Ти беше водещата от двамата и с изключение на страстта му към спорта той никога с нищо не можа да се наложи. От какво се страхуваш, Катрин? От това, че някой друг ще бъде по-важен от теб? При добро партньорство има едно равновесие, другият споделя същата съдба.

— Не би ли било по-разумно да се обърнем към професионалните неща? — отклони темата тя и Бил се съгласи.

Макар че през остатъка от вечерта Катрин не бе в настроение, той повече не я упрекна. Но тъкмо по този начин успя да я накара да си легне замислена и без да й се спи. Пъхнала ръце под тила си, тя дълго размишлява изморено над разговора им.

Обикновените шумове на фермата се промъкваха през високо вдигнатия прозорец на Катрин. Сякаш отвън времето беше спряло. Духаше слаб вятър и някъде похлопваше прозорец. Някаква кола спря пред къщата. „Сигурно е Ред Милър, който се връща от обиколка по кръчмите на Ейпъл Вали.“

В основата на всички терзания на Катрин стоеше един въпрос: Беше ли й скъпа любовта на Норман, че да тича след него и да си признае грешката? Отговорът бе така прост и кратък: Да!

Достигнала веднъж до тази точка, на нея й се искаше веднага да стане и да замине за Лос Анжелис. Но тогава я налегна умората.

* * *

Когато отново се събуди, слънцето хвърляше ивици злато напречно върху леглото й и от двора се долавяше весел смях. Малко преди обяд! Защо Бил не я беше събудил?

Тя скочи от леглото, но първо трябваше да стъпи здраво на краката си, защото й се зави свят. Докато вземаше душ и се намъкваше в джинсите и червено-синята раирана блуза, бе изпълнена с желание да приведе в действие взетото през нощта решение. Дори и Бил да й се разсърдеше, тя трябваше да отиде в града. Мисълта, че с надменност и арогантност бе наранила мъжа, когото обичаше, беше непоносима. Тя трябваше да види Норман, колкото по-скоро, толкова по-добре!

Търсейки Бил, тя се спъна в два крака в изтрити каубойски ботуши, които се подаваха изпод колата й.

— Ред? Какво, по дяволите, правите с колата ми?

— Добро утро, Катрин! Изглеждате прекрасно, като животворната пролет!

В желанието си да го отмине възможно най-бързо, тя пренебрегна комплимента на стария човек.

— Колата ми бе напълно в ред. Какво майсторите по нея отново?

Любимото хоби на Ред й спестяваше значителни разноски по сервизите, но в момента тя не се нуждаеше от скъпоценните му услуги.

— Изцяло износени спирачни накладки ли наричате в ред? — промърмори старецът.

— Ред, моля ви, налага се да замина за Лос Анжелис! Трябва ми колата, не можете ли да побързате?

— Още малко и ще стане. Между впрочем, Бил ви търсеше. Поръча да ви кажа, че ви чака в стаята със седлата.

— В стаята със седлата? Какво прави в този прахоляк там?

— Зная ли? — Гласът му прозвуча приглушено под колата й.

Катрин натисна скърцащата дървена врата към старата конюшня и се стъписа за момент, докато очите й свикнаха с тъмнината. Боксовете за коне бяха празни и с всяка крачка вдигаше облачета прах под спортните си обувки. Вратата към стаята със седлата беше открехната и тя чу как някой отваря сандъци и ги затваря. Катрин премина покрай боксовете точно в момента, когато мъжът, който работеше там, се изправи.

— По дяволите, Ред, къде са кожените… — Той спря.

— Норман!

— Ах!…