Мари Кордоние
Катрин (8)

VIII

Макар че Катрин рядко помнеше числа, знаеше наизуст номера на студиото на Норман. Докато чакаше да я свържат, тя барабанеше нервно с химикала върху папката. Обади се Сузи, звездата от приемната му.

— Невъзможно, мис Галуей, мистър Лонг не бива да бъде безпокоен. Производството изостава вече с два дни. Няма нещо, което да е достатъчно спешно, за да рискува едно по-нататъшно забавяне.

— На бас, че аз имам едно! — Катрин запази спокойствие. — Кажете на мистър Лонг, че неговата малка приятелка е претърпяла катастрофа и лежи в болницата. Ако до десет минути той не ми позвъни в болницата, ще уведомя младежката служба и полицията…

— Вижте…

— Не е необходимо. Не губете нищо от десетте минути, скъпа. Иначе ще имате големи ядове с вашия шеф.

С върховете на пръстите си тя остави слушалката и седна да чака. Беше й зле, а сърцето й биеше неравномерно. Раздразнено преосмисляше разговора с Джанет. Не, не беше честна спрямо нея. Тя просто не можеше да бъде честна и това не беше база за успешно лечение. След като поговореше с Норман, щеше да прехвърли на колега случая. Това беше единствената възможност да не направи грешка, за която по-късно да се упреква.

— Д-р Галуей, какво става с 311? Спешно се нуждаем от още едно легло и…

— Тогава вземете отнякъде другаде, а не от 311! По дяволите, човек може ли да телефонира поне веднъж на спокойствие?

Нейното внезапно избухване затрудни стационарната сестра, която излезе през вратата с полуотворена уста.

— Естествено, докторе. Извинете, аз мисля…

Катрин изстена примирено.

— Не, оставете. Аз трябва да се извиня. Съжалявам, държах се отвратително. Това е само… имам няколко проблема, и ще ви бъда благодарна, ако ме оставите да помисля.

— Разбирам…

Тъкмо защото обикновено Катрин се отнасяше добре с колегите си и сестрите, фактът, че бе изпуснала нервите си, направи впечатление. Но сега тя не можеше нищо да промени, защото точно в този момент звънна телефонът.

— Галуей — каза тя, макар да знаеше кой точно се обажда.

— Катрин, това да не е трик от твоя страна, само за да чуя извинението ти? Добре, ще се видим тогава.

Тя пое дълбоко въздух и преброи до десет, преди да може да отговори с полусигурен глас.

— Качвай се в колата и идвай веднага. Нямам друга причина за обаждането си.

— Какво означава това? Сузи спомена нещо за някаква приятелка и катастрофа? Ранена ли си?

— Не става дума за мен. Джанет е катастрофирала тази нощ и се нуждае от помощта ти.

— Джанет?! — Уплахата му прозвуча истински. — Какво се е случило? Тежко ли е ранена? Кажи ми истината!

— С удоволствие, ако не ме прекъсваш повече. Самата Джанет е била очевидно с предпазен колан и има само няколко безобидни драскотини. Шофьорът е значително по-зле. Той е бил също като нея мъртвопиян. Джанет отказа да си съобщи данните. В началото изобщо не говореше.

— Типично за нея! Когато това момиче се заинати, прави го както трябва.

Норман изглеждаше затруднен. В гласа му се долавяше по-скоро колебливата констатация на безпомощен баща, отколкото на загрижен любовник. Но за съжаление той беше последното!

— Била е прегледана от психиатър, но когато я разпознах, не можа да продължи ролята си. Момичето не желае да вижда никого, освен тебе. Най-добре би било да дойдеш колкото се може по-бързо, иначе болницата ще следва каналния ред и ще уведоми младежката служба и полицията. Попитай за д-р Малори, ако искаш да отидеш при Джанет. Той е нейният лекуващият доктор.

— Аз мислех, че си ти…

— Предавам случая на д-р Малори. Той ми се струва най-добрият от всички.

Сега тя можеше вече да затвори, но задържа слушалката в ръка. Чуваше дишането на Норман и й се стори, че вижда лицето му с поразителна яснота пред себе си.

— Ти бягаш, Катрин?

— Мисля, че това е прекрасен шанс Джанет да получи най-доброто лечение. Трябва да й се помогне да излезе от тинята, в която е затънала от мъже като тебе, Норман. Считам за престъпление онова, което направи с нея!

Катрин не остави време на Норман да възрази нещо и тракна слушалката в нов пристъп на неудържим гняв. Едва когато се овладя, тя информира Дан Малори за неговата нова пациентка.

— Бих ви помагал с удоволствие — изненада се той, — но защо се отказвате от момичето? Тъй като работите по проекта „Мендес фемили“, този случай е точно във вашата специална област.

— Аз познавам този Лонг — призна тя против волята си. — Честно казано, моето мнение за него е едностранчиво и твърдо, така че не мога да бъда обективна. А и лично съм ангажирана много.

Дан се съгласи с аргумента.

— Така да бъде. Оставете ми болничния лист тук.

— Благодаря, Дан. — Катрин облекчено стана. — И ако мога някога да направя нещо за вас, обадете ми се.

* * *

Сега трябваше да уведоми само Бил. Бе вече следобед, когато й се удаде възможност за това.

— Катрин, скъпа, най-сетне! Тук цари такава бъркотия, че още не съм се сетил да ти благодаря — превари я Мендес, преди тя да успее да вземе думата. — Едно ти обещавам обаче: следващия уикенд ще получиш от най-хубавата текила на чичо Бил! Ние всички сме поразени от твоето дипломатическо изкуство.

— Момент, Бил — прекъсна го тя. — Какво се е случило? Слънчев удар ли си получил? Рибата още в морето, а ти гласиш тигана. Нищо не постигнах при Лонг. Навярно той ще продаде фермата.

— Той вече го направи. Направи го, ангелче!

Катрин имаше глупавото чувство, че говори с някакъв луд.

— Какво, по дяволите, празнувате тогава? Вашето погребение?

— Нашата свобода, Катрин Галуей!

— Навярно трябва да звънна пак, когато изтрезнееш, Бил Мендес!

— Милинка, ти знаеш, че по това време на деня пия само кафе.

— Тогава можеш ли най-сетне да ми кажеш какво се е случило? Кому бе продадена фермата?

— На мене! Можеш ли да си представиш това? За символичната сума от 100 долара проектът „Мендес фемили“ има правото на привилегирована покупка относно фермата на Меткинс. Днес пристигна писмото от адвоката. Утре рано заминавам за Ейпъл Вали и ще оправя нещата.

Катрин се хвана здраво за ръба на бюрото, защото лекарският кабинет се залюля пред очите й.

— Катрин, още ли си там? И така, писмото е валидно, датирано от завчера.

Завчера! Значи Норман беше уведомил адвоката си преди обеда след нощта, която двамата бяха прекарали заедно! Какво беше това, заплащане? Един язвителен знак с пръста, че не се касае за любов, а че той само бе купил и продал?

— Не можеш да си представиш колко се радваме всички, Катрин — продължи Бил. — Този уикенд трябва непременно да, дойдеш, ще празнуваме! Обещаваш ли?

— Окей, обещавам. Довиждане, Бил…

Това беше обещание, което тя и не мислеше да сдържи. Да отиде в тази ферма, която Норман бе подарил с коварен жест, беше свръх силите й. Как би се радвала на това решение, ако не беше случката с Джанет! Без Джанет това би било страхотно доказателство за любовта на Норман. Сега се чувстваше като ударена през лицето.

— Това беше подло, Норман Лонг! — просъска тя и сви юмруци така, че ноктите й се забиха болезнено в дланите. — Ти си най-голямата гадост под слънцето, най-лошата…

Би могла да продължи безконечно списъка, но думите не я задоволяваха. Бяха прекалено слаби, за да опишат гнева, който чувстваше. За първи път Катрин разбра не само теоретически, а и дълбоко в душата си какво точно усещаха нейните пациенти, преди да се опитат да посегнат на живота си. Тя не бе застрашена, но вече познаваше изкушението, съдържащо се в представата да не чувства нищо и да не страда повече.

Но явно това не бе всичко. Съдбата й нанесе поредния си съкрушителен удар в лицето на Дан Малори, с когото четири дни по-късно случайно се срещнаха пред кафемашината. Беше понеделник, а дългият самотен уикенд, който Катрин бе прекарала в града, се бе отразил върху настроението й.

— Хей, Катрин! Как беше нашата обща пациентка през уикенда? — поинтересува се Дан, докато духаше в чашката с горещо кафе, за да може да го пие.

— Здравейте, Дани, за кого говорите всъщност? — тя нямаше настроение за загадки.

— Забравихте ли? За малката Джанет. Истински ме изненада, че такъв мениджърски тип като този Лонг бе съгласен с решението, но изглежда е разумно. Мисля, че обкръжението на себеподобни ще повлияе добре на Джанет.

Джанет! Изглеждаше невъзможно да се избегне това момиче с неговите проблеми.

— Решение? Какво решение? Изпратихте ли Джанет при родителите й?

Дан отпи от кафето си.

— Що за въпрос? Трябва да е пристигнала вече при Мендес! Лонг държеше лично да я откара. Ежедневието с младежите на фермата ще й се отрази добре, досега тя е живяла като в стъклен кафез.

Катрин се подпря на автомата.

— Ако добре разбирам, вие сте изпратили Джанет във фермата на Меткинс при Бил и тя сега е там?

Дан кимна учудено.

— Не бяхте ли при него? Той изглежда е пропит от своите идеи. Проектът е заинтересувал официалните градски власти…

Зелено-белите плочки на изхода на болницата заплуваха пред очите й. Джанет във фермата!

— Не ви ли е добре, Катрин?

Дан Малори я гледаше загрижено.

— Всичко е наред. — Тя се опита да се усмихне. — Малки проблеми с кръвното, но кафето ще ми подейства добре. Ще се видим после при визитацията.

Облекчено видя, че Малори се отдалечава. Чувстваше се така, сякаш някой бе издърпал земята като килим изпод краката й. Всичко заговорничеше срещу нея. Оттук нататък отпадаше всякаква по-нататъшна съвместна работа с Бил. Беше съгласна с Дан, що се отнасяше до лечението на Джанет, но не искаше да среща нито нея, нито Норман отново. Навярно той празнуваше като голям благодетел.

Животът й, който бе така регулиран и подреден до момента, в който се появи Норман Лонг, внезапно загуби своя смисъл. А след него и мечтата да зареже работата в болницата и да подпомага Бил в неговите изследователски проекти. Край! Всичко бе минало!

От мрачните размишления я извади пиукането на малката кутийка, която носеше в джоба на мантата си.

Едва ли бе очаквала, че един доста развълнуван Бил Мендес ще е този, който искаше да говори с нея.

— Сега имам достатъчно време да обърна внимание на твоите настроения, Катрин. Но стига толкова! — получи тя вместо поздрав.

— Настроения? — Бе очаквала молби, увещания, но не и нескрит гняв и сърдити упреци. — Възможно ли е да бъркаш нещо, Бил?

— Не е възможно, скъпа! Навярно си мислиш, че след като нямаме изричен работен договор, просто можеш да ме зарежеш. Ти, която винаги си държала много на това да цари справедливост и никой да не бъде пренебрегнат. А сега как виждаш положението ми?

— Моля те, не се вълнувай, Бил, всичко ще ти обясня — опита се да го успокои.

Безуспешно. Той не й позволяваше да вземе думата.

— Не е необходимо да ми обясняваш, Катрин! Познавам твоята проклета гордост, а изглежда, че Норман очевидно е същият дебелоглавец. Според мен вие можете да продължите този дуел до края на живота си, няма да се бъркам, но нещо ми намирисва…

Тя се хвана на въдицата и веднага запита:

— И какво по-точно?

— Нещо, което веднъж ти бях казал. Че трябва да разделиш частния си живот от служебния си ангажимент за в бъдеще. Ти не си някаква тийнейджърка, а зряла жена, и не можеш да ме заблудиш, че губиш ума и дума при вида на един мъж. Очаквам в петък следобед да дойдеш във фермата и най-сетне да поемеш работата си, ясно?

Навярно Бил би се засмял, ако знаеше колко реално я бе преценил. Неговият сарказъм обезоръжи Катрин.

— Но само ако ми гарантираш, че няма да срещам нито Норман Лонг, нито твоята новопостъпила партида.

Смехът на Бил прозвуча остро.

— Изисквания можеш да ми поставяш, само когато самата ти станеш шеф, Катрин! Докато аз съм такъв, искам от тебе да се грижиш за себе си. Много съм ти благодарен за всичко, което направи за нас, но заради това няма да те оставя да ме водиш за носа. Това беше всичко. До петък.

— Бил! Слушай, Бил…

Мълчание. Той просто беше затворил! Катрин се почувства като в студентските времена. Великият професор Мендес скастря дребната студентка и тя става послушна. Респектът и симпатиите, които изпитваше към него, не й позволяваха да игнорира телефонното обаждане. Той й даде време да помисли, но доколкото я познаваше, тя щеше да стигне до края. Неговото приятелство беше нещо, от което Катрин не искаше да се отказва, макар и да рискуваше да види Норман. Имаше ли наистина разлика, дали щеше да го вижда пред себе си, щом затвореше очи, или като реална личност? Колкото повече искаше да го забрави, толкова по-малко й се удаваше това.

Фактът, че той съвсем не отговаряше на представата, която си бе създала за него в онази особена, вълшебна нощ в малкия мотел, не преставаше да я измъчва. Коя бе причината, дали това, че дълбоко в себе си тя беше наранена, или че „главата“ Норман Лонг още не бе приключена?

Скоро щеше да узнае това. Във фермата на Меткинс — там бяха корените на това зло, и там трябваше да ги изтръгне, ако искаше някога отново да бъде щастлива!