Мари Кордоние
Катрин (7)

VII

В лекарския кабинет, който Катрин делеше с още две колежки, по обяд нямаше никого. Благодарна за тишината, тя затвори вратата след себе си и се отпусна на стола. Подпря лакти на бюрото и обхвана лицето си с длани. Чувстваше се отвратително. Раменете й увиснаха напред, а ужасните болки в главата изглеждаха по-поносими, когато затвори очи.

„Това е типичен случай на любовна мъка, д-р Галуей! — присмя се сама на себе си. — Истинска любовна мъка примесена със самосъжаление и една безсънна нощ на размисъл за собствената огромна глупост.“

Неочаквано и енергично почукване на вратата я извади от черните й мисли. Катрин с усилие се протегна и потисна въздишката си.

— Да, моля?

— Съществува ли възможност да приемеш, ако те поканя на обяд?

Катрин подскочи.

— Норман?

— Точно така, мила моя. Твоят телефон изглежда има повреда, така че планината трябваше да отиде при Мохамед, както виждаш.

— Нямаше нужда — промърмори тя сухо и се опита да се овладее в известна степен.

Както винаги, бе подложена на невероятната му притегателна сила, без да може да се брани срещу това. Въпреки гнева си забеляза, че Норман изглеждаше фантастично в своето небрежно кожено яке, с подходящи ленени панталони и риза на райе.

— Телефонът ми е наред. Нарочно не вдигах слушалката.

— Нима?

Той не каза нищо повече, но начинът, по който седна на края на бюрото и я погледна, издаваше, че бе решен на всичко. Навярно сега щеше да започне да твърди, че тя само е сънувала чисто голата Джанет на неговата входна врата.

— Какво означава „нима“? — изсъска тя. — Не исках да разговарям с теб нито вчера, нито днес. Никога повече!

Норман сбърчи чело, но тя беше сигурна, че усети усмивка в гласа му.

— Какво те мъчи, скъпа? Котешка мъка? Не си ли вярваш на чувствата?

Катрин подскочи от стола си.

— На тебе не вярвам, Норман Лонг! На тебе и твоите мизерни игрички. Нямам желание да се нареждам в редицата на твоите креватни зайчета. Моля, зачертай ме от списъка си и не ми досаждай повече!

Той изглеждаше все още значително спокоен и равнодушен.

— Можеш ли да ми назовеш поне една причина?

Това беше капката, която преля чашата на търпението на Катрин и тя експлодира. Как можеше просто да си стои, изпълнен със самомнителност, и да се забавлява така с нея?

— За тебе сигурно е било доста вълнуващо да прекараш нощта след мен с една 15-годишна или, от мен да мине — 16-годишна ученичка, но аз мисля, че подобно нещо е проява на лош вкус и е под всяко ниво. Заслужаваш да се обадя, където трябва за твоите перверзни партита с непълнолетни. Съветвам те друг път да затваряш отвън вратата!

Най-сетне успя да го разтърси. Недоумяващата физиономия, с която я гледаше втренчено, бе добре изиграна — навярно много неща бе научил и в своето собствено студио.

— Можеш ли да ми обясниш за какво говориш? — подкани я той. — Ти ми се караш, без да зная в какво точно ме обвиняваш! Аз бях до три часа през нощта на снимки в студиото! Ако беше вдигнала проклетия си телефон, бих ти го казал лично.

— Много смешно! — Катрин сви сърдито юмруци. — Тогава сигурно съм сънувала, че малко след полунощ ти празнува с едно пияно, абсолютно голо момиче в твоята къща.

За известно време цареше мълчание.

— Ти видя ли ме? — прошепна Норман.

— Видът на твоята гологърда, пийнала малка приятелка ми бе напълно достатъчен. А това, че ти изръмжа името й, го чух със собствените си уши. Стига ли като улика? Можеш да си измисляш по-нататъшни лъжливи истории, но аз няма да се хвана на тях.

Норман гледаше доста мрачно.

— Не искам да оспорвам, че Джанет в момента живее при мен. Но какво търсеше ти по това време в моята къща? Сузан не ти ли каза, че ще остана в студиото?

— Ха! — Катрин се усмихна горчиво. — Ти надминаваш себе си. Сега твърдиш, че твоята кукла от приемната трябвало да ми позвъни. Да, разговарях с нея, но тя едва ли знаеше коя съм, защото премълча, че трябва да ми предаде съобщение! Спести ми твоята покъртителна история. Вече не ми е необходим Норман Лонг. Сбогом!

Със сърдити очи, които в този момент бяха почти черни, тя стоеше като нежна фурия в светлосиния си болничен халат. Нещо в поведението й накара Норман да предложи:

— Всеки обвиняем има правото да се защити пред съда.

— Ти не си в съда, Норман. Аз също в нищо не те обвинявам. За тази цел трябва да чувствам към тебе нещо повече от презрение. Ти повече не ме интересуваш, ако искаш да знаеш.

— Как може един човек да бъде толкова твърдоглав и опак! — измърмори той доста високо в своята безпомощност.

— Не крещи, това тук е болница, а не твоето студио!

Болката около слепоочията ставаше непоносима и само отчайващата омраза към Норман и даваше сили да издържи.

— Това ли е всичко, което е останало от твоята любов към мен, Катрин? — попита той тихо и овладяно.

— Благодаря за твоето милосърдие, да!

Раменете й се наклониха напред. Той изглеждаше толкова наранен и засегнат, че младата жена вътрешно потрепери: откъде вземаше смелост за тази комедия? Той беше мошеникът в тази безвкусна пиеса, а не тя. Но за секунда тя бе засегната от това, което прочете в очите му.

— Не може да се стигне далеч с твоите чувства, ако ми нямаш доверие, Катрин — продължи той. — Ти си така убедена в себе си и в правотата на своите обяснения, че аз не искам да ти преча повече. Не зная как ще живееш със съзнанието, че сама си виновна за нещастието си. Но ако ме потърсиш да те извиня, най-малкото ще те изслушам.

— Извинение?! Има да чакаш!

— Толкова по-зле за нас двамата. Следващата крачка трябва да направиш ти, госпожо доктор, иначе това е краят. Сбогом, Катрин!

Тя седеше тихо и чакаше, докато вратата се затвори зад широкия му гръб, след това се отпусна на стола и затвори очи. О, небеса, как й се искаше да се съмнява в истинността на онова, което беше видяла. Но тя бе на двадесет и девет и не се нуждаеше от очила. В момента имаше чувството, че видът на голата пияна Джанет ще я преследва до края на живота й. Нямаше обяснение, което можеше да поправи случилото се.

* * *

На следващата сутрин огледалото на Катрин не я представи в най-добрата й светлина. Предния ден бе вършила работата си като машина: бе се грижила за пациентите, бе ги хранила, поила, дори приспала. Изразходи цялата си енергия и вечерта потъна изтощена в дълбок сън, от който я изтръгна будилникът в обичайното време.

— Изглеждаш ужасно, миличка! — поздрави се тя, преди да застане под ледения душ. След това изпи половин кана черно кафе без захар и прочете сутрешния вестник.

Когато отново сгъна вестника, не можеше да каже какво бе прочела току-що. Под влияние на отвратителното си настроение тя облече една кафява рокля, която бе купила преди, и която изобщо не й подхождаше. Мъртвият цвят правеше кожата й да изглежда прозрачна и още по-бледа, отколкото бе в действителност.

— Е, и? — мърмореше си сърдито. — Кой се интересува от моята външност? Напротив, аз искам да бъда грозна. Тогава Норман Лонг никога не би ме погледнал повторно.

С което се върна точно на темата, която непременно искаше да измести настрани.

Катрин не си блъска много главата дали киселините в стомаха й са предизвикани от кафето, или от тъжните мисли. Тя захапа една препечена филия бял хляб и започна да трупа мръсното бельо в един вързоп, за да може, отивайки на работа, да го даде на пералня.

За кратко се позабавлява с представата си, че всяка от смачканите кърпи е вратът на Норман Лонг, около който бе сключила десетте си пръста. След това погледна часовника си. Бе едва осем без нещо — неподходящо време да се съобщават нерадостни вести на един приятел. Щеше да се обади на Бил през обедната почивка.

Планът на смените в болницата не оставяше възможности за лични проблеми. Рутината на претовареното отделение, което Катрин иначе критикуваше яко, за първи път я изпълни с благодарност. Докато документите на пациентите се трупаха върху бюрото й, а датите за прегледите се уточняваха непрестанно, тя трябваше да се концентрира върху нещо по-важно. Стационарната сестра очакваше бързото й решение, а тя едва бе закопчала последното копче на лекарската престилка.

— Младото момиче от 311 само ли да остане, или мога да сложа втори пациент?

— Откъде да зная? — Катрин погледна плана на заетостта, който сочеше стаята като празна. — Какво му е на детето? Къде са документите?

— Транспортна злополука — обясни сестрата.

— Шок?

— Определете сама — посъветва я сестрата. — Сигурно е само това, че малката от докарването й нито е отваряла очи, нито е изричала една дума. Тя е в съзнание, а прегледът не показа никакви вътрешни увреждания или такива по главата. Момичето се е отървало само с няколко контузии и драскотини, докато шофьорът е тежко ранен.

Катрин погледна болничния картон, в който не фигурираше името, а бе отбелязана само възрастта — около 15 години. Затова пък беше установено алкохолното съдържание в кръвта — в количество, което би убило и голям човек.

— Няма алкохолно натравяне! — изненада се тя. — Младата лейди изглежда е свикнала. Окей, сестро, първо ще я погледна и ще ви съобщя решението си.

В стая 311 бяло памучно перде преграждаше яркото утринно слънце и потапяше помещението в млечна светлина. Слабото момичешко тяло под одеялото изглеждаше по детински нежно. Обърнатият към вратата гръб, изпънатите рамене и тилът с кафяви къдрици бяха първото, което Катрин видя, когато влезе. Тя се приближи.

— Добро утро! — поздрави приятелски. — Аз съм доктор Галуей. Ако ми кажеш с какво име да те наричам, бихме могли да си поговорим малко.

Момичето не помръдна и Катрин придърпа един стол към леглото й.

— Не се притеснявай за драскотините по лицето си — бъбреше тя на опърничавия гръб и напразно се опитваше да разпознае нещо повече от коси, чаршафи и превръзки. — Това ще мине без белези. На твоя приятел обаче положението му е по-лошо. Знаеш ли?

Катрин не можеше да каже точно защо, но бе абсолютно сигурна, че това момиче бе онемяло под въздействието на шока от злополуката. Вдървеното положение на тялото, неравномерното дишане и прибраните крака говореха за смесица от инат, страх, съжаление и безпомощен гняв. Пред нея лежеше дете, попаднало в ситуация, от която не се виждаше изход. Катрин потисна чувството си на съжаление.

— Чувстваш се ужасно, нали? Но това е само един котарак, когото би могла да имаш и без злополуката. Какво пихте всъщност? Бира?

— Кола с ром.

Все пак беше отговор — промърморен във възглавницата и трудно разбран, но беше признак на живот.

— А защо не позволяваш да ти се помогне?

— Глупости. На мене така и така никой не може да ми помогне.

Това пасваше в схемата. Катрин знаеше, че бе въпрос на търпение, докато малката се обърне. Тя се облегна назад и зачака. Най-сетне гърбът се раздвижи, главата се повдигна и Катрин разпозна лицето въпреки двата пречещи пластира върху челото.

— Джанет?!

— Вие? Какво търсите тук?

— Аз работя тук, ако нямаш нищо против.

Джанет се отпусна.

— Това му казвам от трън, та на глог. Една отвратителна злополука!

— Щом така смяташ… Твоят приятел е тежко ранен, знаеш ли?

— Той не ми е приятел. Само един тип от студиото. Оператор или нещо подобно…

Катрин потисна въпроса, който й бе на езика. Какво я засягаше, че Джанет е била с друг мъж на път? Момичето беше нейна пациентка, а не типовете, които използваха слабостта й.

— Знаят ли родителите ти къде си?

— Не.

— Ние сме длъжни да ги уведомим, това ясно ли ти е?

— Глупости!

— Ти си непълнолетна и затова трябва да уведомим твоя наставник. Няма ли най-сетне да ми кажеш кои са родителите ти?

— Това не ви засяга.

Разговорът започна да се върти в кръг. Катрин направи последен опит.

— Слушай, не можеш просто да заемаш болнично легло, когато по принцип ти няма нищо. Ние не можем просто да те оставим на улицата. Ако не ни кажеш как се казваш, ще трябва да уведомим полицията. Или пък младежката служба, ако я предпочиташ.

— Защо искате да ме натопите? В студиото бяхте по-мила.

На Катрин не й хареса, че Джанет използва тази среща като коз, но се опита да остане спокойна.

— Ти си на грешен път, Джанет. Аз съм стационарна лекарка и трябва да реша какво да правя с теб. Това наистина няма нищо общо с факта, че те видях в ситуация, която не подхождаше на годините ти.

— Света богородице! — изруга Джанет нервирана. — Защо всички през главата ми трябва да решават какво трябва да правя? Искам да бъда оставена на спокойствие, това е всичко!

— Услугата ще ти направи законодателят, когато станеш пълнолетна. Трябват ти още няколко години.

— Откъде знаете това?

— Дай ми паспорта си, тогава ще спестим тази безсмислена дискусия.

— Ах, по дяволите!

Катрин си спести отговора. Тя знаеше много добре от кого би могла да научи подробностите около Джанет, но се колебаеше да използва тази възможност.

— Вижте какво. — Джанет опита с друг тон. — Не искам нищо от вас, освен да стана, да се облека и да изчезна. В случай, че лечението струва нещо, имам достатъчно пари, за да го заплатя. Просто забравете, че сте ме виждала, докторе!

Естествено, че нямаше проблеми с парите, щом като се занимаваше с мъже като Норман Лонг. Катрин вече бе предположила нещо подобно. Въпреки вулгарния си език Джанет приличаше на момиче от добро семейство, което е тръгнало по кривия път. Катрин притежаваше достатъчно опит с пациенти от нейния тип. Трябваше да се обади на Норман Лонг! Джанет е била негова приятелка. Той носеше част от вината, че на тази възраст, още почти дете, тя имаше речника и поведението на проститутка.

Джанет присви очи.

— Какво ще правите, докторе?

Катрин се колебаеше, но след това реши да каже истината.

— Ще се обадя на Норман Лонг. От него със сигурност ще получа данните, които ти криеш.

Тя очакваше гневен протест, изблик на ярост, но нищо подобно не се случи. Напротив, лицето на момичето се отпусна — изглежда намираше предложението за възможно. Накрая дори се появи нещо като ухилване върху бледите устни.

— Ударът ще го съкруши, когато разбере какво се е случило, но той навярно е единственият, който може да оправи тази бъркотия. Окей, позвънете на добрия Норман!

— Нямаш нищо против?

Катрин не можа да прикрие изненадата си.

— Да, защо не — отговори Джанет. — Той ще ме вдигне във въздуха, но това няма да промени нищо. Знам, че ще ми помогне, ако го помоля за това. Той не може да ми откаже, докторе!

Последното изречение беше страничен удар, който засегна Катрин като бодване с нож. Тя потисна въздишката си и дръпна стола назад.

— Окей, ще разговарям с него. Дотогава ще останеш в леглото и няма да напускаш тази стая. И никакви номера, Джанет!

— Е, няма повече. Ще очаквам посещението на Норман. Обзалагам се, че ще дойде веднага, щом разбере.

— Това е най-малкото, което може да направи за теб.

Катрин наблегна на последната дума. По всичко изглеждаше, че трябваше да се подготви за неотложна среща с Норман Лонг.