Джудит Макуилямс
Това е моето бебе! (8)

Осма глава

Час по-късно Люси бавно изплува от дълбините на съня. Остана още няколко минути със затворени очи, за да се наслади на чувството на блаженство, което я обгръщаше като пух. Раздвижи се внимателно, но стомахът й остана спокоен.

Приглушеният говор на клиентите, който се чуваше през затворената врата на магазина, я накара да стане бързо. Ани сигурно беше капнала от умора. Прекара пръсти през разбърканата си коса и отметна гъстите кестеняви кичури, които падаха над бледото й чело. Прозя се широко и навлече кремавия пуловер върху разкопчания колан на кафявите три четвърти панталони.

Внезапно се сети за Андрю, огледа се, но единственото, което напомняше за него, бяха скиците върху бюрото й.

Тя се приближи с любопитство и подсвирна без звук, когато видя какво е нарисувал. Андрю Килиън явно беше много талантлив художник. Тя протегна ръка и докосна малката фигура в детската кошарка, която бе сложил в средата на голяма стая с много прозорци. Люси огледа своя разнебитен склад и се опита да си представи на неговото място видяната скица. Въображението й не можа да се справи с тази задача.

Очите й се върнаха на бебето от листа и се запита как ли Андрю си представя тяхното дете. Може би то ще притежава неговите артистични заложби. Тя се усмихна, когато пред нея се появи образ на мъж с нейната коса и фигурата на Андрю. Носеше изпомацана с боя престилка и се взираше втренчено в голямото платно. Люси премигна бързо, когато фигурата се обърна и тя видя, че му липсва дясното ухо. По-добре да стане лекар, помисли си тя. Но още по-добре щеше да бъде, ако отиде в магазина, където с положителност имаха нужда от нея.

За нейно облекчение всичко беше наред. Новата й служителка пресмяташе нещо на касата, а Ани обясняваше нещо на възрастна жена, чиито ръце бяха пълни с вълнена прежда.

Люси се усмихна окуражително на Лидия, мина покрай щандовете с конци за гоблени и отиде в предната част на магазина. Изпълни я истинско удоволствие, когато забеляза Андрю, който разговаряше в ъгъла с някаква клиентка.

Очите й го поглъщаха жадно, попивайки всяка черта от ярката му индивидуалност. Черната му коса беше леко разрошена, а строго изсечените черти на лицето му се открояваха на фона на многоцветния асортимент от мохери зад гърба му.

Погледът й се плъзна надолу по врата към незакопчаната бяла риза, която разкриваше загорялата му кожа. Беше свалил вратовръзката и сакото, а ръкавите му бяха навити. Няколко нишки тъмночервена прежда бяха навити около пръстите му.

Люси изпусна въздуха от дробовете си с дълга разтоварваща въздишка, когато си спомни ласката на тези пръсти, обхванали гърдите й.

— По-добре ли си вече? — Андрю я погледна изпитателно и възникналата между тях интимност за миг изключи присъствието на клиентката.

— Да, благодаря. — Люси се обърна към жената, любопитна да разбере какво бяха обсъждали с него така разгорещено. — С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Ами… — Жената се усмихна несигурно. — С моята червеникава коса обикновено се придържам към землистите кафяви или зелени цветове. Този път реших да постъпя по-авантюристично и да опитам онзи цвят… — Тя кимна към ръцете на Андрю. — Сложих го до лицето си, за да видя как ми стои, когато той ми каза, че е ужасно.

— Този нюанс на червеното не е подходящ — обясни той. — Има лилав оттенък и прави кожата й бледа. Ако държи на червения цвят, мисля, че трябва да избере този с примес на оранж. Като това, например. — Той взе едно чиле от рафта и го сложи до нея. — Вижте какво имам предвид?

— Той е прав. Този цвят засилва блясъка на косите ви, а не ги конкурира. Ако искате вземете от него, започнете плетката и ако не ви хареса, ще ви го сменя с друг.

— Точно така ще направя. Време е да посъживя малко гардероба си. Благодаря ви за помощта. — Тя се усмихна на Андрю.

— Винаги сте добре дошла — отвърна приветливо той и Люси неочаквано усети как я перна ревността. Тя не искаше Андрю да се усмихва на непознати жени. На познати — също. Искаше го само за себе си. Примитивната й реакция я ужаси.

Люси остави жената да провери сметката си, влезе в склада и извади от хладилника кутия с безалкохолно питие.

— Нещо за пиене? — Тя хвърли един поглед през рамото към седналия вече зад нея Андрю. Той взе бележника си и започна да пише нещо в полето. Отпи от нейната кутия и я върна.

— Благодаря — промърмори разсеяно той и продължи да драска.

Люси отпи отново и позволи на устните си да се задържат повече време върху мястото, където той беше пил, докато умът й трескаво връщаше спомена за топлината на тези устни. Тръсна глава, за да прогони това чувство и съсредоточи вниманието си върху своя въпрос.

— Какво правеше в магазина?

— Реших да проверя прозореца в задната стая, която е с изглед към алеята. Хрумна ми, че ако направиш тази стая на детска, няма къде да държиш стоката си. Можем да направим пристройката по цялото протежение на магазина. Половината от пространството ще бъде за бебето, а другата половина — за склада.

— Звучи добре — кимна одобрително Люси. — Не бях стигнала до решение за склада. Много ми харесва рисунката ти на детската стая. — Тя не пестеше похвали, когато имаше основание за това.

— Като говорим за бебето, какво мислиш за Арабела?

— Коя е Арабела и какво общо има тя с бебето?

— Не ме разбра, предложих го като име за нашата дъщеря.

Нашата дъщеря! Как само звучаха тези думи! Идваха някак съвсем естествено, въпреки че името не беше хубаво.

— Едната ми баба се казваше Мери, а другата Франсис. Харесва ми комбинацията от двете. Как ти звучи — леля Мери Франсис или доктор Мери Франсис Хартфорд, или…

— Доктор Мери Франсис Килиън — поправи я Андрю. — Щом ти избираш първото име, аз ще взема последното. Освен това по традиция детето носи името на баща си.

— Ако тя и аз имаме различни фамилии, това ще породи много проблеми — възрази Люси.

— Не, няма. У нас поради разводите и повторните бракове, половината от децата, които познавам, имат фамилии, различни от тези на майките си.

— Другите не ме интересуват. А ако използваме тире? Ще я наричаме Мери Франсис Хартфорд-Килиън.

— Надявам се да се научи да пише името си, докато завърши колеж. Освен това помисли за нашите внуци. Да предположим, че тя се омъжи за човек на име Ванландигъм-Томличек… И никой от двамата не иска да направи компромис. Ние може направо да се побъркаме с внуци на име Хартфорд-Килиън-Ванландигъм-Томличек… Знаеш, че съм прав. Моето дете трябва да носи моето име.

— Твърде опростено разглеждаш нещата, въпреки че да си призная може и да имаш известно основание. Особено, ако е момче.

— Няма значение дали е момче, или момиче.

— Добре — предаде се Люси. — Ще използваме твоята фамилия и ще я наречем Мери Франсис.

— А ако е момче?

— Тогава няма да я наречем Мери Франсис — усмихна се Люси.

— Щом ти кръщаваш момичето, аз ще избера името на момчето. Име, което да не води след себе си присмехулни прякори. Да кажем… Джон?

— Джон е героят на повечето вицове. Как е второто ти име? Джеймс? А името на баща ти? Какво ще кажеш за Джеймс Артър?

— Баща ми умря в Корея — възрази Андрю. — Аз не го помня въобще. — Той прокара нервно пръсти през косата си.

— Той имаше ли семейство?

— Баща му беше саможив човек. Децата не го интересуваха, въпреки че той твърдо вярваше, че е поел своя дял от отговорността.

— Това е за негова сметка — ядоса се Люси заради тъгата, помрачила внезапно лицето му.

— Не, за моя — бавно обясни Андрю. — Дядо ми откри доверителен фонд на мое име, от който всеки месец ми се изплащаше определена сума за моите разходи.

— Нали каза, че са те отгледали чужди хора?

— Майка ми не съобщи на социалната служба за този фонд. Просто прибираше чековете всеки месец. Именно по тази причина тя не позволи на никого да ме осинови в действителност. В противен случай губеше парите.

— Какъв егоистичен… — Люси се задъха от възмущение. — Трябвало е да я застрелят.

— Случи се нещо по-лошо — усмихна се Андрю. — Когато завърших училище, трябваше да ми предадат останалата част от фонда, за да си платя колежа. Тя се опита да представи моят най-голям полубрат вместо мен, но тъй като тогава той бе едва на петнадесет, адвокатът на банката, който управлява фонда, се усъмнил и поискал разследване. Всичко излезе наяве и на мен ми дадоха останалите единадесет хиляди.

— И това ли беше всичко? — разочарова се Люси.

— Не, мое малко кръвожадно момиче. Изпратиха препис от доклада на социалната служба, а те заведоха дело срещу майка ми за парите, които са изразходвали за мен, откакто ме е прехвърлила на тях, от двегодишната ми възраст.

— Надявам се, че са взели всичко, до последното петаче — ядосано каза тя, като си представи какво е преживял Андрю като дете.

— Изтрий това зло изражение от лицето си. — Той хвана брадичката й и я целуна лекичко по устните. — Както виждаш, аз оцелях.

— Децата не само трябва да оцелеят, а и да се радват на детството си.

— Моето дете ще бъде щастливо — заяви Андрю с дълбоко задоволство в гласа, което я разчувства. — Ти никога не би изоставила своите задължения. И професията няма да ти пречи. Ще можеш да водиш детето на работата си. Свободна ли си следващата събота? Ще ходя на благотворителна вечеря. Ще бъде хубаво да се запознаеш с някои от моите приятели.

— Разбирам.

Люси потисна обхваналото я вълнение и се опита да помисли логично. Беше изненадана и много поласкана, че Андрю нямаше търпение да я представи на своите колеги, но несигурността на бъдещето я накара да се почувства неловко. Той постепенно ставаше част от нейния личен живот, от работата й, а сега изглежда възнамеряваше да я включи в своя собствен живот. Дали беше разумно? Какво ще стане, когато бебето се роди и вниманието му се пренасочи от жената, която го е износила, към него? Къде оставаше тя, ако си позволеше да се ангажира емоционално с него?

Утре може да ме блъсне кола и въпросът отпада, пошегува се тя със себе си. Всичко в живота е риск и човешките взаимоотношения не правеха изключение. Андрю заслужава да поеме известен риск заради него, реши тя.

— Предполагам, че това не е кой знае колко сложен въпрос? — Сянка на обида премина през очите му.

— С удоволствие ще дойда — побърза да го успокои тя. — Просто се чудех какво бих могла да облека. Талията ми следва пътя на разширението.

— Съвсем естествено е. В книгата казват, че на слабите жени започва да им личи по-рано, отколкото на по-пълните — успокои я той. — Сега ми кажи как искаш да проектирам твоя склад?

Андрю я накара да седне върху кутията до него.

Люси потрепери леко при допира на бедрото му до нея, но не направи нищо, за да увеличи дистанцията между тях. Харесваше й физическият контакт. Караше я да се чувства цялостна.

— Искам рафтове. — Тя направи усилие да се съсредоточи. — Много, много рафтове. Омръзна ми непрекъснато да размествам кутии, за да мога да намеря нещо.

— Хм. — Андрю се загледа в далечината и предложи: — Може да сложим прозорци на покрива и да изградим втори етаж до всяка от четирите стени. Ще разполагаш с две нива на складиране.

Той започна да нахвърля скицата и Люси се наведе над него, очарована от картината, която се появяваше изпод молива му.

 

 

Люси отвори входната врата, още преди да е заглъхнал звукът на звънеца. Сякаш беше чакала с часове пристигането на Андрю и вече нямаше търпение да го види. Очите й се разшириха от изненада при вида на неговия вечерен костюм. Изглеждаше точно такъв, какъвто в действителност беше — изтънчен богат мъж с професия — и тя изпита неясно чувство на страх.

— Добър вечер. — Тя го покани в дневната.

— Нямаме време. Движението е доста натоварено — отвърна разсеяно той, защото вниманието му беше привлечено от нея. — Роклята ми харесва, особено тази якичка. — Той протегна ръка към сложната плетка на кремавата копринена якичка. — С нея приличаш на нещо средно между мадона и малко момиченце, облечено за първия си урок по танци.

— Благодаря… — Гласът й прозвуча твърде дрезгаво, но докосването на пръстите му по шията й я накара да изтръпне.

— О, това определено беше комплимент. — Блясъкът в очите му се засили. — Изглеждаш съвършена. Абсолютно съвършена.

Люси се смути от желанието, което видя в очите му, и от реакцията на собственото си тяло.

— Идва от роклята — демонстрира тя бронзовата коприна. — Обожавам тази материя. Кара ме да се чувствам така… — За малко да каже „женствена“, но бързо продължи: — Изгубих страшно много време, докато я открия. Моите дрехи вече са ми твърде тесни, а роклите за бременни — все още твърде широки.

Андрю се наведе и спря потока от нервни думи по най-ефикасния начин — като затвори устата й с целувка.

Тя се вкамени от изненада, но само за миг. След това удоволствието се разля по цялото й тяло, пропъди несигурността й и тя се отпусна в прегръдките му. Ръцете му се сключиха около нея и той я притисна към себе си.

Очите й се затвориха сами, за да бъде по-пълно усещането от неговите устни. Това беше мъжът, когото познаваше, помисли си тя с облекчение.

Люси потръпна, когато езикът му се плъзна по долната й устна и устата й откликна с готовност. Езикът му веднага нахлу в нея и започна да я гали с чувствени движения, които я накараха да простене от едва сдържано удоволствие. Твърде скоро за нейните възбудени сетива, той вдигна глава и усмихнато се загледа в разцентрованите й очи.

— Липсваше ми през изминалата седмица — промърмори той. — Нямах и една минута свободно време за себе си. Но поне приключих с работата в Сан Франциско.

— И ти ми липсваше — призна тя и се опита да се отдръпне от силната му прегръдка.

— А сутрешното гадене?

— Вече почти изчезна, точно както казват в книгата. — Тя вдигна един кафяв копринен шал с тежка бродерия и го наметна върху себе си, но спря, като забеляза, че той се намръщи.

— Остави този шал. Октомври е и имаш нужда от палто.

— Есента беше толкова мека, че още не съм взела зимното палто от химическото чистене, където го давам на съхранение за топлия сезон.

— Облечи това, което е в гардероба.

— Да сложа червена канадка върху копринена рокля! — Тя го изгледа с неприкрит ужас. — Не ставай смешен.

— Ти си смешна! Ще замръзнеш. И бебето…

— То е на сигурно място, защитено от резки температурни промени и аз отказвам да се правя на интересна. И без това се чувствам неловко.

— Неловко ли? Защо?

— Може би… Това не е точната дума, но виж… Благотворителните събирания, на които аз ходя, са от типа на фестивалите, организирани от нашата църква или ежегодните танци за деня на Свети Валентин. Хората, с които ще се срещна на твоя… — Тя махна безпомощно с ръка.

— Те са същите, с които ти се срещаш. Едни от тях са много добри, други — много лоши, а по-голямата част са някъде по средата. Освен това сме на една маса с Аманда и нейния приятел. Тя ще ти допадне.

Наистина ли? И защо трябва да хареса Аманда? Защото той я харесва ли? Прониза я внезапна ревност. Но… Тя изведнъж си спомни нещо. Бившата му съпруга не се ли казваше Аманда?

Люси крадешком погледна Андрю, докато той й помагаше да се качи в ниското порше. Автоматично закопча предпазния колан и за миг си помисли да заяви, че й е лошо и да се откаже от вечерта. Не, не беше страхливка и освен това именно тя носеше детето на Андрю.

Бяха й необходими само две минути в компанията на Аманда, за да разбере, че тя наистина е бившата му жена — жена, която той очевидно харесваше изключително много. Но Люси не можеше да сподели чувствата му. Неоправдано я намрази още от пръв поглед, без да има някаква основателна причина. Ненавиждаше нейната класическа красота на блондинка, великолепната модна рокля, която обгръщаше тялото й, и най-вече приятелското и непосредствено държане с Андрю.

Фактът, че Аманда се отнасяше с открито приятелство към нея, не промени мнението й. Само я накара да се почувства виновна. Опита се, доколкото й позволяваха възможностите, но не успя да постигне изискаността, с която Аманда се справяше със сложната ситуация. С напредването на вечерта напрежението от непрекъснатите усилия си каза думата. Главата й натежа, а стомахът й се разбунтува още с поднасянето на десерта.

— Какво има, Люси? — прошепна Андрю, докато келнерът сипваше кафе на Аманда.

— Започва да ми идва в повече, но няма нищо страшно. Ще се оправя.

— Няма какво да чакаме. Няма да ти позволя да седиш и да слушаш празни приказки след вечеря, щом не се чувстваш добре. Хайде.

Андрю стана, подхвана я за лакътя и буквално я вдигна от мястото й.

Люси са разкъсваше между облекчението, че й предлагаха изход от тази емоционално тежка ситуация и самопрезрението, че нямаше сили да издържи докрай.

— Не разбрах, че ще си тръгвате? — остана изненадана Аманда.

— Люси не се чувства добре. — За нейно успокоение, той не спомена, че е бременна.

Нямаше представа как бившата му съпруга ще реагира на новината и нямаше желание да разбере това. Имаше достатъчно проблеми със собствените си емоции, за да се интересува от тези на Аманда. А тя очевидно продължаваше да има определено отношение към Андрю, въпреки че не стана съвсем ясно в какво точно се състои то. Люси се чувстваше заплашена и това я объркваше.

— Довиждане, Люси. Радвам се, че се запознах с теб — каза искрено Аманда.

Едва след като вече беше на сигурно място в дневната си, докато се преструваше, че пие чай без кофеин, който Андрю настоя да й приготви, тя се почувства достатъчно спокойна, за да разпита за взаимоотношенията му с бившата му жена.

— Аманда изглеждаше чудесно тази вечер — преднамерено подхвърли тя, а очите й се впиха в лицето му, за да разбере как ще реагира на похвалата.

— Ъхъ — промърмори той и си развърза вратовръзката.

Люси за миг забрави за въпроса си, докато го наблюдаваше как сваля сакото и колана, след това ги последваха и обувките. Разкопча първите три копчета на ризата, нави ръкавите нагоре и като потъна на дивана до нея, качи обутите си с черни чорапи крака на масичката за кафе.

— Това е истинско облекчение. — Той отпи от брендито, което сам си бе налял.

За него сигурно беше така, помисли си печално Люси и отпи от чая, за да освежи устата си, внезапно пресъхнала от усещането за тежината на тялото му, което я накланяше към него. Топлината на кожата му предизвикваше горещи вълни по цялото й тяло и опияни вече възбудените й сетива. С мъка опита да се отскубне от тази клопка. Тя искаше… Имаше толкова много неща, които трябваше да узнае, за да се отдаде на това почти непреодолимо желание за по-близък физически контакт с него.

— Цветът на роклята подхождаше изключително добре на нежната й кожа — опита отново Люси.

— Аманда има страхотно око за цветовете — отвърна утвърдително Андрю. — Идва от усета й на художник.

— Художник ли? Мислех, че се занимава с реклама?

— Да, тя е младши партньор в една от водещите рекламни фирми в Ню Йорк. — Гласът му звучеше съвсем нормално и колкото и да се опитваше, Люси не успя да долови нещо по-различно от гордостта на един човек от постиженията на неговия приятел.

Всички разводи, които бяха минали пред очите й, а те не бяха никак малко, бяха съпроводени от много горчиви чувства. Защо при Андрю не беше така? Дали не беше още влюбен в Аманда? Мисълта направо я смрази и тя неволно потрепери.

Андрю свойски прехвърли ръка през раменете й и я привлече към себе си. Това заплашваше да я лиши от всякаква мисъл. Не, тя трябваше да бъде наясно с всичко.

— От художник до изпълнителен директор в рекламата — това е значителен скок! Защо се разделихте?

— Мисля, че грешката е моя — отвърна той, след като отпи от брендито.

— Не харесваш ли художниците?

— Не, но обичам да ям — усмихна се той. — С Аманда се запознахме на един дизайнерски курс, още докато бяхме в колежа. Започнахме да излизаме заедно и през последната година вече смятахме да се оженим. Аз исках да изчакаме, докато взема и диплома за архитект, но Аманда заяви, че не й се чака пет години. И така ние съставихме нашия грандиозен план — засмя се присмехулно той. — Тя да тръгне на работа и да издържа и двама ни, докато аз завърша. А след това аз щях да работя, докато тя се изучи за художник-портретист. Приятел на нейния баща й предложи работа в неговата фирма. Останалото, както казват, е история. Тя се потопи в рекламата като пате във вода. Хареса й. И нещо повече — стана дяволски добра. Не след дълго имаше собствена сметка и прекарваше в път повече от две трети от времето си.

— Сигурно се е отразило на брака ви?

— В известен смисъл — да. С течение на времето се отдалечихме един от друг и бяхме нещо повече от добри приятели, които споделят едно и също жизнено пространство.

— И какво промени нещата?

— Моят тридесет и четвърти рожден ден. Исках да имам деца, докато съм млад и мога да им се радвам. В началото на нашия брак решихме да имаме две деца, но Аманда все не намираше време за това. И най-накрая аз я попитах дали изобщо това време ще дойде. — Андрю отпи една голяма глътка. — Въпросът ми накара и двамата да се изправим лице в лице с проблема. Стигнахме до извода, че вероятно все още държим един на друг, но отдавна вече не се обичаме. И така се разделихме.

— Чакай малко. — Люси се опитваше да проумее думите му. — Ти казваш, че в основни линии бракът ви е бил щастлив.

— По-точно казано, не беше нещастен — отвърна той.

— Тогава защо просто не се ожени след това?

— Опитах. Три години опитвах, но проблемът е там, че жените, които ме привличаха в емоционално и интелектуално отношение, бяха жени на кариерата. А те са твърде заети, за да отглеждат деца. Дори и да родят, след това те обикновено хвърлят детето на някоя бавачка, всичко продължава както преди и детето страда.

— Не усложняваш ли твърде много нещата? Само защото и двамата родители работят, не означава, че на детето ще му бъде по-зле, отколкото ако жената си остане вкъщи. Втората кариера в семейството означава просто по-добро планиране.

— Ха!

— Сигурна съм, че е така — настоя Люси. — Аз имам професия и нямам никакво намерение да се отказвам от нея само, защото ще имам дете. Ще полудея, ако трябва да седя цял ден у дома.

— Но ти ще взимаш детето със себе си на работа — възрази Андрю. — Това не е същото.

— Щом си толкова против работещите жени да бъдат майки…

— Не ме разбра, аз съм против работеща жена да отглежда моето дете.

— Губиш — заяви насмешливо Люси, като се опита да прикрие пронизалата я болка.

— Не — отвърна бавно той. — Всъщност, мисля, че печеля.

Люси го погледна в очите, за да разгадае тайнствените му думи, но не успя. Тогава реши да извлече още информация, докато все още имаше желание да говори.

— Защо не се ожени за някое достатъчно младо момиче, за да бъде по-отстъпчиво и послушно.

— Опитах — призна глупаво той. — Но ти имаш ли някаква представа колко е изморително да водиш разговор с девойче на двадесет години. Те все още не са направили нищо и не са видели нищо. Те просто не са преживели достатъчно, за да бъдат интересни. Поне не за мен.

— Схемата е точна — промърмори тя.

— Не е по-различна от твоята — защити се Андрю. — Ти също брои пари, за да получиш отказа на бащата за правата върху неговото бебе.

— Не е същото. Аз съм майката.

— Къде пише, че майката ще обича детето повече от бащата?

— Добре, така е, но трябва да признаеш, че повечето мъже не държат толкова на децата си.

— Аз не съм от повечето мъже — заяви категорично той.

— Не, не си — съгласи се тя. — Всъщност, Андрю Килиън, подозирам, че ти си направо уникален. — Подтикната от някакъв импулс, тя се наведе и притисна устните си към неговите.